"Превъзходството на Борн" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)

7.

Черното кафе имаше отрезвителен ефект върху Конклин, но далеч повече го отрезви доверието, проявено от Дейвид към него. Бившият Джейсън Борн ценеше уменията на някогашния си смъртен враг и му го показваше недвусмислено. Говориха до четири през нощта, като оглаждаха неясните очертания на стратегията, основана на реалността, но много по-развита като перспектива. Действието на алкохола отслабваше и Конклин ставаше все по-активен. Той придаде по-завършен вид на онова, което Дейвид бе формулирал твърде смътно.

— Както ти казах, инстинктът ми говори, че някъде стратезите, които и да са те, са изпуснали нещата от контрол. Ако съм прав, някой от тях ще трябва да потърси контакт.

— Тогава си извади тетрадките — настоя Дейвид. — Ще открием поне пет-шест души, които се отличават с логика и здрав разум, и ти ще ги потърсиш.

— Нямаме време за това. Ти нямаш време. Съществува по-добър начин и Мо Панов ти го е подсказал.

— Мо ли?

— Да, официалните дневници в департамента.

— Дневниците… — Дейвид мигновено ги бе забравил, а Конклин ги помнеше. — И какво ще помогнат те?

— От тях са започнали да ти градят нова легенда. Ще се обадя на хората, които отговарят за тях, с нова версия. Ако съм прав, те мигновено ще вдигнат паника, че имат пробив в системата. Ще свършат работата вместо нас.

— Алекс — наведе се към него Дейвид. — Там мен ме имат за патологичен случай, шизофреник, с други думи, понякога говоря истината, друг път си фантазирам и уж не мога да правя разлика между двете.

— Така говорят — съгласи се Конклин. — Някои от тях дори го вярват.

— Защо тогава не им пуснем мухата, че Мари е избягала? Свързала се е с мен и аз съм на път да я посрещна.

Алекс се смръщи, после очите му постепенно се разшириха и бръчиците около тях се изгладиха.

— Идеално — промълви той. — Боже мой, съвършен план! Ще настане пълно объркване. В толкова секретна операция едва двама или трима души са запознати с всички подробности. Останалите са в неизвестност. Господи, представяш ли си! Отвличане, уредено от официални служители! Скандал! Нищо чудно неколцина в ядрото на случая да изпаднат в паника и да се хванат за гушите в опит всеки да си спаси кожата. Много добре, господин Борн.

Колкото и да бе странно, последната фраза не подразни Уеб; той я прие нормално, без да се замисля.

— И двамата сме преуморени. Да поспим няколко часа и утре ще дообмислим нещата. Още преди години сме имали възможност да установим разликата между малко сън и никак.

— В хотела ли се връщаш? — попита Конклин.

— И дума да не става — отвърна Дейвид, като погледна бледото изпито лице на човека от ЦРУ. — Дай ми едно одеяло. Ще спя тук, пред бара.

— Би трябвало също да си се научил да не се тревожиш за някои неща — подхвърли Алекс, като се надигна и закуцука към дрешника в коридора. — Щом това ще е последното ми изпълнение, в един или друг смисъл, ще се постарая то да е велико. Току виж, и на себе си съм помогнал. — Извади от горния рафт одеяло и възглавница и се обърна към Дейвид. — Наречи го предчувствие, ако щеш, но знаеш ли какво направих снощи след работа?

— Естествено, че знам. Освен всички останали следи на пода има и счупена чаша.

— Не, говоря за преди това.

— Какво?

— Отбих се в супермаркета и купих тон храна. Пържоли, яйца, мляко, дори от онова лепило, дето го наричат овесена каша. Обикновено не го правя.

— Бил си гладен. Случва се.

— Когато съм гладен, отивам в ресторант.

— Накъде биеш?

— Ти си лягай. Канапето е достатъчно широко. Аз отивам да ям. Ще ми се още да помисля. Ще си направя пържола и може би няколко пържени яйца.

— Имаш нужда от сън.

— Два часа ми стигат. А после може да хапна и от противната овесена каша.

Александър Конклин вървеше по коридора на четвъртия етаж на Държавния департамент. Куцането му едва личеше, овладяно с воля, но затова пък болката бе още по-силна. Знаеше много добре какво става с него: изправен бе пред задача, която много държеше да свърши добре, дори блестящо, ако това определение все още можеше да важи за него. Алекс си даваше сметка, че злоупотребите с тялото и кръвта, продължили месеци наред, не могат да се преодолеят за часове, но все още имаше какво да мобилизира. То бе някакво чувство за авторитет, примесено със справедлив гняв. Господи, каква ирония! Преди година бе искал да унищожи човека, наречен Джейсън Борн; сега бе обсебен от желанието да помогне на Дейвид Уеб, и то още повече заради предишната си грешка. Добре знаеше, че това може да го постави в списъка за „елиминиране“, но беше справедливо именно той да поеме риска. Може би виновната съвест невинаги ражда страхливци. Понякога кара човек да стане по-добър.

И да изглежда по-добре, допълни мисълта си. Насилил се бе да извърви доста голямо разстояние пеша и студеният есенен вятър бе възвърнал на страните му отдавна изгубената руменина. Тя, в комбинация с гладко избръснатите страни и изгладения костюм с тънко райе, необличан от месеци, го правеше да изглежда съвсем различен от човека, когото Уеб бе заварил предишната вечер. Останалото беше театър, си каза, докато приближаваше светая светих на шефа на Вътрешната сигурност.

За формалности бе отделено малко време и още по-малко за учтивости. По молба на Конклин, представена от него като настояване от ЦРУ, съветникът напусна кабинета и той остана насаме с бившия армейски генерал, който сега оглавяваше отдел „Вътрешна сигурност“. Алекс възнамеряваше да овладее положението още с първите думи.

— Тук съм по повод едно вътрешно дело на управлението, генерале. Мога да ви наричам така, нали?

— Да, все още се обръщат към мен с предишното ми звание.

— Добре, и без това нямам намерение да се правя на дипломат.

— Започвате да не ми харесвате особено.

— Това да ми е грижата — отвърна Конклин. — Вълнува ме човек на име Дейвид Уеб.

— Какво по-точно за него?

— Фактът, че името ви е известно, не е особено окуражителен. Какво става, генерале?

— По мегафон ли го искаш, ненормалнико? — сряза го бившият военен.

— Искам отговор, ефрейтор, защото за нашата служба си точно това, заедно с мижавия си отдел.

— Слушай, Конклин, прословутата ти репутация е доста разклатена напоследък. За мен ти си пропаднал тип. Затова ти давам точно минута да кажеш каквото имаш, след което ще те изхвърля. Избирай — асансьора или прозореца.

Алекс бе предвидил, че може би мълвата за пиенето му вече е широко достояние. Той се втренчи в шефа на Вътрешна сигурност и заговори спокойно, дори съчувствено:

— Генерале, ще отговоря на обвинението ви само с едно изречение. И ако се разчуе, управлението ще знае кой е отговорен. — Конклин замълча. Погледът му беше ясен и остър. — Често за нас се мисли, че сме такива, каквито ни е удобно, по причини, за които не можем да говорим открито. Сигурен съм, че разбирате мисълта ми.

Служителят на Държавния департамент мигом смекчи изражението си.

— Господи — продума той. — Някога така лепяхме етикети на хора, които пращахме в Берлин.

— Често по наше собствено предложение — кимна Конклин. — И това е всичко, което ще си кажем по въпроса.

— Добре, добре. Не съм посветен в тайната, но на измисления ти образ без съмнение се вярва. Един от заместник-директорите ви ми каза, че ще припадна от дъха ти, ако застана на три метра от теб.

— Дори не искам да зная кой е бил, генерале, че току виж съм се изсмял в лицето му. Истината е, че изобщо не пия. — На Алекс, обзет от детинско суеверие, му се прищя незабелязано да кръстоса пръстите на ръцете си или пък на краката си, но нямаше начин да го стори. — А сега да се върнем към Дейвид Уеб — рече властно и с остър тон.

— Какъв ти е проблемът?

— Проблем ли? Животът ми зависи от това. Копелето снощи нахълта в дома ми и заплаши да ме убие. Взе да сипе невероятни обвинения, назова и някои ваши хора като Хари Бабкок, Самюъл Тиздейл и Уилям Ланиър. Проверихме, те са във вашето ведомство и още са на активна служба. Какво вършат тези хора? Единият направо му е казал, че ще му изпратите група да го екзекутира. Що за език е това? Друг пък го посъветвал да се върне в болницата. Бил е вече в две болници плюс нашата специализирана клиника във Вирджиния и ние всички го вкарахме там. Човекът е изписан като здрав, да не говорим, че в главата си носи тайни, които не бихме искали да излязат наяве. Но той е готов да хвърли бомбата заради нещо, което вие, идиоти такива, сте направили или сте позволили да се случи, или просто сте си затворили очите! Уеб твърди, че има доказателство как отново сте нахълтали в живота му, преобърнали сте го наопаки и сте го накарали да плати прескъпо.

— Какви доказателства? — заекна генералът.

— Говорил е с жена си — внезапно премина на мрачен, безизразен тон Конклин.

— И какво от това?

— От дома й са я взели двама мъже, упоили са я и са я качили на частен самолет. Откарали я на Западното крайбрежие.

— Искаш да кажеш, че е отвлечена?

— Именно. Но чуй нещо, от което ще изстинеш. Тя доловила разговор на мъжете с пилота и стигнала до извода, че в цялата мръсна история е замесен Държавният департамент. Не ми питай защо, но се споменало името Макалистър. За твое сведение той е заместник-секретар на секция „Далечен изток“.

— Това е жива лудост!

— Нещо повече, от жива може да стане и мъртва. Тя е избягала в Сан Франциско по време на престой за зареждане с гориво. Свързала се е с Уеб в Мейн и той е тръгнал да я посрещне. Господ знае къде. Дано сте в състояние да удостоверите, че той е невменяем и е убил жена си, и дано никога не е имало никакво отвличане.

— Той наистина е невменяем! — викна шефът на Вътрешна сигурност. — Моя работа е да чета дневниците и мога да ти кажа, че и друг се е обаждал по повод на Уеб снощи. Само не ме питай кой, не бива да казвам.

— Какво става, по дяволите? — настоя Конклин, като се наведе над бюрото и се опря на ръба му колкото за ефект, толкова и за опора.

— Знам само, че страда от параноя. Измисля си разни неща и им вярва.

— Правителствените лекари твърдят друго. Знам нещичко по този въпрос.

— Аз нищо не знам, Бога ми!

— Вероятно никога и няма да узнаеш — съгласи се Алекс. — Но можеш да се свържеш с човек, който би ми казал няколко успокоителни думи. — Конклин извади малко тефтерче и писалка. Надраска нещо на един лист, откъсна го и го остави на бюрото. — Този телефон е чист; и да го проследиш, ще стигнеш до фалшив адрес — поясни с глас, чието леко потрепване само го правеше по-заплашителен. — Може да се ползва само днес между три и четири следобед. Нека някой ме потърси. Дори да се наложи да свикате някое от прочутите си заседания, държа да получа отговорите… по-точно управлението държи! Дано не съм прав, но някой от вашите хора май е прехвърлил границите на законността.

Дейвид беше благодарен, че има да върши толкова много неща, защото иначе би могъл напълно да се парализира от напрежението, породено от знанието едновременно на твърде много и твърде малко. С Конклин щеше да се срещне на летище Дълес трийсет минути преди полета си за Хонконг. Дотогава нямаше да имат никакъв контакт. От хотела Дейвид отиде в един магазин на Уайоминг авеню. Купи си сак, с който да замени куфара; бе изхвърлил повечето от дрехите си. Тъй като предпочиташе анонимността на бизнескласата, нужен му бе малък ръчен багаж, за да избегне чакането пред летищния конвейер. При това положение щяха да са му необходими доста пари в брой, тъй че следващата му спирка бе банката на Четиринайсета улица.

Преди година, докато правителствените психиатри разследваха остатъците от паметта му, Мари беше прехвърлила бързо и безшумно фондовете, оставени от Дейвид в цюрихската „Гемайншафтбанк“, както и онези, които бе прехвърлил в Париж като Джейсън Борн. Изпратила бе парите на Каймановите острови, където имаше познат канадски банкер, и бе открила таен влог. Като се имаха предвид всички понесени от съпруга й физически и психически травми, на правителството му се размина твърде леко. Не беше невъзможно Дейвид да подаде иск и всеки опитен адвокат би потърсил щети за над десет милиона, а не за пет и нещо.

В разговор с един доста нервен заместник-директор от ЦРУ тя изчерпи въпроса за парите с язвителна критика относно неефективната защита на фондовете на американските данъкоплатци. По-мъдри и предпазливи хора от управлението си дадоха сметка, че имат насреща си интелигентна, мотивирана и неотстъпчива дама, и разумно решиха да изоставят тази тема.

Щом се наложеха непредвидени разходи, Мари или Дейвид уведомяваха банкера си на Кайманите и той телеграфически превеждаше сумата в посочената банка.

От телефонна кабина срещу банката на Четиринайсета улица Дейвид проведе разговор за осем долара, с който уговори получаването на над половин милион в брой в Хонконг и по-дребна сума на момента.

Напусна банката двайсет минути по-късно с петдесет хиляди в джоба — четирийсет петстотин доларови банкноти, другите най-различни.

Оттам с такси отиде в североизточния район при човек, когото познаваше от дните си на работа за „Тредстоун 71“. Той бе среброкос негър, бивш таксиметров шофьор, изоставил професията си поради това, че бе открил истинското си призвание — да променя неузнаваемо всякакви вещи и документи. Естествено, Уеб го бе забравил, но при един от хипнотичните сеанси с Панов името Кактус бе изникнало в паметта му. Панов уреди пристигането на човека във Вирджиния с цел да попълни празнотата в съзнанието на Дейвид. При срещата възрастният негър прояви извънредна топлота и загриженост и въпреки всички неудобства помоли Панов да му издейства разрешение за едно посещение седмично при Дейвид.

— Но защо, Кактус?

— Той е дълбоко объркан. Видях го през обектива на апарата още преди време. Но е добър човек, сър. Харесвам го и искам да му помогна.

Уеб слезе от таксито и помоли шофьора да го почака, но онзи отказа. Позвъни на вратата. След малко тя се отвори и на прага се появи Кактус. Поздрави го сърдечно и в същото време небрежно, сякаш се бяха виждали преди броени дни.

— Защо не ми позвъни, Дейвид? Знаеш, че държа насочени към входа три леки картечници.

— Телефонът ти не е регистриран.

— Трябва да съм пропуснал.

Побъбриха няколко минути в кухнята на Кактус и негърът бързо схвана, че Уеб бърза. Заведе го в студиото си, постави трите му паспорта под наклонена лампа, за да ги разгледа внимателно, и настани клиента си пред снимачния апарат.

— Ще направим косата ти светлопепелява, но не тъй руса, както беше в Париж. Пепелявите оттенъци се променят при светлината, тъй че ще използваме една и съща снимка за трите документчета със значителни разлики, но без да променяме лицето. Само веждите да пипна, стига.

— Ами очите?

— Лещи всякакви. Можеш да получиш сини или кафяви, или черни като на испанец.

— Искам и от трите.

— Скъпо е, Дейвид, и се плаща в брой.

— Нося пари.

— Не е казано да ги пилееш.

— А кой ще ми боядиса косата?

— Имам една сътрудничка, съседка ми е. Работи без грешка. Ще те заведа.

Малко по-късно самоукият специалист подаде на Дейвид трите паспорта.

— Изглеждат по-истински отпреди — заключи Дейвид.

— Направих им малко гънчици, за да изглеждат като употребявани.

— Страхотна работа, стари приятелю… Толкова стар, че дори не помня откога. Колко ти дължа?

— Какво да ти кажа? Беше дребна услуга, пък и ти сигурно не се водиш на заплата при Чичо Сам.

— Справям се добре, благодаря.

— Пет стотака тогава.

— Оставям ти ги тук, на масата.

Дейвид отброи шест банкноти по петстотин долара. Паспортите бяха истински подарък за по хиляда парчето, но да остави повече би означавало да обиди стария негър.

Внукът на Кактус го закара с колата си на няколко пресечки от хотела. Дейвид предпочете да слезе на оживено кръстовище, за да не компрометира младежа. Оказа се, че той е студент последна година в Американския университет и макар да обожаваше дядо си, предпочиташе да стои настрани от съмнителните му занимания.

В хотелската стая отново премисли задачите, които му предстояха. Бяха прости и нямаше нужда да им прави списък. Трябваше да сложи в сака малко от дрехите си и да се освободи от другите притежания, включително и от двата пистолета. Нямаше никакъв начин да ги пренесе през летищната охрана. Щеше да ги разглоби, да счупи затвора и спусъка и да ги изхвърли в контейнер за смет. В Хонконг лесно можеше да си купи ново оръжие.

Погледна часовника си. Петнайсет и трийсет и седем. Денят минаваше бързо, нервно. Трябваше да издържи.

О, Господи, Мари! Къде си?

Конклин остави чашата си с безалкохолна бира върху издраскания мръсен тезгях на бара. Беше мрачно и неуютно заведение на Девета улица, където той бе постоянен клиент. Сигурен бе, че никой от колегите или от другите му познати, колкото бяха останали, не би пристъпил през мръсните стъклени врати. Барманът, който беше и собственик, бе свикнал с него и не възразяваше да го търсят по телефона. Това бе въпросният „чист“ номер и в момента той звънеше.

Конклин бързо влезе в кабината, затвори вратата и вдигна слушалката.

— „Тредстоун“ ли е? — попита странно звучащ мъжки глас.

— Аз бях там. А вие?

— Не, но бях посветен, за да се занимая с цялата тая каша.

Този глас, каза си Алекс. Как го бе описал Дейвид? С английско звучене? Средноатлантически изговор, пресилено изискан, в никой случай не обикновен. Беше същият човек. Гномите се бяха задействали. Някой очевидно се страхуваше.

— Тогава съм уверен, че спомените ви съвпадат с всичко, записано от мен в резултат от личните ми наблюдения. Записал съм всевъзможни факти, имена, събития, легенди, включително и историята, разказана ми от Уеб снощи.

— Както схващам, ако стане нещо неприятно, обемистият ви репортаж ще поеме към сенатската подкомисия или към групичка бдителни конгресмени. Прав ли съм?

— Радвам се, че се разбираме така добре.

— Боя се, че няма полза от това.

— Но ако стане нещо неприятно, на мен хич няма да ми пука, нали?

— Вие сте пред пенсия. Пиете доста.

— Невинаги е било така. И за двете неща си има причина при човек на моята възраст и с моята професионална подготовка. Дали пък не са свързани по някакъв начин с известното досие?

— Оставете това. Да поговорим.

— Не и преди да се доближите повече към темата. „Тредстоун“ беше заклеймена тук-там. Не е от съществено значение.

— Добре. „Медуза“.

— По-силно звучи. Но не достатъчно силно.

— Хубаво тогава. Създаването на Джейсън Борн. Монаха.

— Става по-топло.

— Липсващи средства, невъзстановени досега. Около пет милиона долара. Цюрих, Париж, посока запад.

— За това се носят слухове. Трябва ми конкретен факт.

— Ще ви го дам. Екзекуцията на Джейсън Борн. Датата е двайсет и трети май в Там Куан… После същата дата в Ню Йорк, години по-късно. На Седемдесет и първа улица. „Тредстоун 71“.

Конклин затвори очи и дълбоко поетият дъх мина със стържене през гърлото му.

— Добре — много тихо изрече той. — Вие сте в играта.

— Не мога да ви кажа името си.

— А какво можете да ми кажете?

— Две думи: стойте настрани.

— И смятате, че ще приема?

— Длъжен сте — с изискана точност откликна гласът. — Борн е нужен там, където отива.

— Борн?! — втренчи се в слушалката Алекс.

— Да, Джейсън Борн. Той не може да бъде вербуван по никакъв нормален начин, и двамата знаем това.

— И вие сте отвлекли жена му? Проклети зверове!

— Тя няма да пострада.

— Не можете да гарантирате! Не владеете положението вече. В този момент неизбежно използвате втори и трети лица и ако си познавам работата, а в това няма съмнение, те вероятно са непосветени наемници, за да няма никаква връзка с вас. Вие самият дори не знаете кои са… Господи! Изобщо нямаше да ми се обадите, ако ги знаехте! Ако можехте да се свържете с тях и да получите потвърждение, никога нямаше да разговаряте с мен!

След кратка пауза изисканият глас продума:

— Значи и двамата излъгахме, нали, господин Конклин? Жената изобщо не е избягала, нито се е обадила на Уеб. Просто хвърлихте стръв, както направих и аз, но и двамата останахме с празни ръце.

— Вие сте баракуда, безименни господинчо.

— Добре, вие вече сте били там, където съм аз сега, в близост до Дейвид Уеб. Какво можете да ми кажете?

Алекс отново усети грапавината в гърлото си, този път придружена от остра болка в гърдите.

— Изпуснахте я, нали? Изгубихте връзката — прошепна едва чуто.

— Четирийсет и осем часа мълчание още не значат нищо — предпазливо отвърна гласът.

— Но сте се опитвали с всички сили да осъществите контакт — нападна го Конклин. — Пуснали сте в ход всичките си връзки с хората, които са наели похитителите, и все пак не можете да им хванете дирите. Господи, напълно сте изтървали положението! Някой се е набъркал в плана ви и вие изобщо нямате представа кой е. Той ви е отнел сценария!

— Прави се всичко необходимо — отвърна мъжът, но вече без предишната самоувереност. — Най-добрите ни хора са покрили всички райони.

— Включително Макалистър? В Кулон? В Хонконг?

— И това ли знаете?

— Знам го.

— Макалистър е глупак, но си разбира от работата. Така е, той е там. Но не сме изпаднали в паника. Можем да овладеем нещата.

— Какво ще овладявате?! — гневно го парира Алекс. — Стоката ли? Планът ви е напълно провален. Друг дава командите. Защо му е да ви връща стоката. Вие убихте съпругата на Уеб, безименни господине! Какво си въобразявахте, че вършите?

— Просто искахме да го закараме там — заоправдава се гласът. — Да му обясним положението, да го убедим. Имаме нужда от него, за Бога. — Мъжът помълча, после додаде, възвърнал самообладанието си: — По наше мнение нещата не са напълно провалени. Просто онази част от света е известна с лошите си комуникации.

— Вечното оправдание в тоя бизнес.

— И не само в този, господин Конклин. Вие как преценявате нещата? Питам ви съвсем искрено. Ползвате се с добра репутация.

— Говорете в минало време.

— Репутацията не може да бъде отнета или оспорена. Тя само се обогатява в положителен или отрицателен смисъл. Твърдя, че сте един от най-добрите. Какво мислите?

Алекс поклати глава. В кабината на „чистия“ телефон бе непоносимо задушно, а от бара нахлуваше все повече шум.

— Казах ви вече. Някой е надушил плана ви и е решил да се намеси.

— Но защо, за Бога?

— Защото явно Джейсън Борн му трябва още повече, отколкото на вас.

Беше осемнайсет и двайсет и осем, когато Конклин влезе във фоайето на летище Дълес. Бе чакал такси пред хотела на Дейвид и го бе последвал до летището след точни инструкции, дадени на шофьора. Подир таксито на Уеб бяха тръгнали два сиви плимута, които няколко пъти размениха местата си по пътя до летището. Няма що, някой си Александър Конклин можеше и да увисне на въжето, но пък може би и не. Алекс записа двата регистрационни номера в тефтерчето си и си каза, че хората от Държавния департамент проявяват поредната си глупост.

Забеляза Дейвид в дъното на фоайето.

— Ти си, нали? — попита Алекс, потътрил болния си крак по мраморния под. — Вярно ли, че на русокосите повече им върви в живота?

— В Париж номерът минаваше. Какво откри?

— Открих влечуги под големите камъни, които се затрудняват да изпълзят навън. Но такива не биха знаели какво да правят на припек, не е ли тъй?

— Стига глупости, Алекс. След минути трябва да съм на изхода.

— Накратко, изработили са план, за да те закарат в Кулон. Основавал се е на предишен опит…

— Това можеш да го прескочиш — прекъсна го Дейвид. — Защо?

— Човекът каза, че се нуждаят от теб. Но не като Уеб, а като Борн.

— Защото се твърди, че Борн е вече там. Казах ти какво чух от Макалистър. Онзи спомена ли историята?

— Чак толкова не успях да разбера, но мога да ги попритисна. Той обаче ми каза нещо друго, Дейвид, и ти трябва да го знаеш. Те не могат да открият свръзките си и по този начин не знаят кои са наемниците, нито какво става. Смятат, че това е само временно, но, тъй или иначе, са изгубили Мари от поглед. На друг си нужен там и той е взел нещата в свои ръце.

Уеб потри чело с ръка, затвори очи и сълзи потекоха по страните му.

— Пак се връщам обратно, Алекс — промълви той. — А безброй неща не си спомням оттогава. Толкова я обичам, толкова се нуждая от нея…

— Престани! — изкомандва Конклин. — Снощи ти ми даде да разбера, че все още имам ум, макар да съм съсипал тялото си. Но ти имаш и двете. Накарай тия хора да се изпотят.

— Как?

— Бъди такъв, какъвто те искат — бъди хамелеон! Бъди Джейсън Борн!

— Толкова време мина…

— Пак можеш да го постигнеш. Играй по сценария, който ти дават.

— И без това нямам избор.

По високоговорителите прозвуча последно повикване за пътниците от полет 26 до Хонконг.

Белокосият Хавиланд остави слушалката на вилката, облегна се на стола и погледна към Макалистър в отсрещния край на стаята. Заместник-секретарят стоеше до огромен въртящ се географски глобус, разположен на голям триножник пред библиотеката. Показалецът му бе поставен на най-южната точка на Китай, но погледът му бе вперен в посланика.

— Край — съобщи дипломатът. — Той е в самолета за Кулон.

— Абсолютен кошмар — промълви Макалистър.

— Знам, че така ви изглежда, но преди да правите оценки, преценете изгодата. Вече сме свободни. Повече не носим отговорност за събитията. Те са манипулирани от неизвестни лица.

— И тия лица сме ние. Повтарям, това е кошмар.

— Във вашия кошмар посочени ли са последиците в случай на провал?

— Въпросът има и морално-етична страна.

— Баналности, господин заместник-секретар. Трябва да мислим за общото благо.

— Ние манипулираме жив човек, хвърляме го отново в изживения ужас. Имаме ли това право?

— Нямаме избор. Той единствен може да изпълни задачата, стига да му дадем мотив.

Макалистър завъртя глобуса, погледа го и се приближи до бюрото.

— Може би не бива да го казвам, но въпреки това го чуйте — заяви, изправен пред Реймънд Хавиланд. — Никога не съм срещал по-неморален човек от вас.

— Така ви се струва, господин заместник-секретар. Имам едно достойнство, което изкупва всичките ми грехове. Всичко бих направил и всяка цена бих платил, за да попреча на тая планета да се самовзриви. Това означава включително и да пожертвам живота на някой си Дейвид Уеб, познат там, където ни е нужен, като Джейсън Борн.