"Превъзходството на Борн" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)

25.

Мари скочи от леглото при пронизителния звън на телефона. Куцайки, прекоси стаята и вдигна слушалката.

— Ало?

— Предполагам, че е мисис Остин.

— Мо?… Мо Панов! Благодаря ти, Господи. — Мари затвори очи с облекчение и благодарност. Бяха изминали трийсет часа, откакто беше говорила с Александър Конклин, и през това време постоянното напрежение и очакване и най-вече нейната безпомощност я бяха докарали до ръба на лудостта. — Алекс каза, че ще те помоли да дойдеш с него. Мислеше, че ще се съгласиш.

— Мислел ли? А имало ли е някакво съмнение? Как си, Мари?

— Полудявам, Мо. Опитвам се да удържа нещата, но въпреки това полудявам!

— Щом не си позволила твоето отвличане да се проведе докрай, мисля, че си страхотна, а още повече заради това, че си се борила за всичко до този момент. И затова смятам, че нямаш нужда от моите психоанализи. Трябваше ми повод, за да чуя гласа ти.

— За да провериш дали не съм се превърнала в развалина без капка мозък — каза Мари тихо.

— Двамата сме преживели достатъчно много, за да прибягваме до такива плахи хитрувания — знам, че няма да се измъкна по този начин. Което и стана току-що.

— Къде е Алекс?

— Готви се да говори по телефона на метър от дясното ми рамо; той ме помоли да ти се обадя. Явно иска да те чуе, докато човекът, с когото говореше до момента, чака на линията… Един момент.

— Мари?

— Алекс? Благодаря ти. Благодаря ти, че дойде…

— Както би казал съпругът ти: „Няма време за това.“ С какво беше облечена, когато те видяха за последен път?

— Облечена?

— Да, когато избяга от тях.

— Аз избягах два пъти. Вторият път беше в Туен Мун.

— Не тогава — прекъсна я Конклин. — Тогава контингентът е бил малък и бъркотията е била страхотна — ако си спомням това, което ми каза. Няколко моряци са те видели, но никой друг. Тук. Тук в Хонконг. Това ще бъде описанието, с което ще започнат, което ще съхранят в главите си. Тогава какво носеше?

— Чакай да видя. В болницата…

— По-късно — настоя Алекс. — Спомена ми нещо за размяна на дрехи и купуване на нови. Канадското консулство, апартаментът на Стейпълс. Можеш ли да си спомниш?

— Но, Боже, ти как можеш да си спомняш?

— Няма нищо странно, просто си водя бележки. Побързай, Мари. Опиши ми с какво беше облечена.

— Сива плисирана пола, да, такава беше. Освен това някаква синкава блуза с висока яка…

— Може би ще ги смениш.

— Кое?

— Не се безпокой. Какво друго?

— О, да, шапка. Шапка с доста широка периферия, която да скрива лицето ми.

— Чудесно!

— И чанта „Гучи“ от изкуствена кожа. Също и сандали, с които да изглеждам по-ниска.

— Не, височината няма да променяме. Ще запазим токчетата. Това беше всичко, от което имам нужда.

— За какво, Алекс? Какво си решил?

— Ще ти обясня по-късно. Стой където си. Ще дойдем при теб веднага след като се освободим — може би след час.

— Ами Мо?

— Трябва да бъде с мен. Ако се разделим сега, не е изключено да го проследят и да бъде задържан.

— А ти?

— Явно ще бъда наблюдаван строго, но нищо не могат да ми сторят.

— Значи си сигурен.

— Аз съм вбесен. Те не могат да знаят какво съм оставил зад себе си или пък какви инструкции трябва да спазвам. Засега за тях съм просто една ходеща — куцаща — мегабомба, която може да унищожи цялата им операция, каквато и да е тя.

— Зная, че нямаш време, Алекс, но трябва да ти кажа нещо. Не съм сигурна защо, но трябва. Мисля, че едно от нещата, отнасящи се до теб, които така ядосаха и нараниха Дейвид, беше фактът, че той те смяташе за най-добрия в това, което направи. От време на време, когато пийне малко или остави ума си да се лута, той поклаща тъжно глава и ядосано стоварва юмрука си върху масата, като пита: „Защо? Защо? Той беше по-добър… Беше най-добрият.“

— Никога не съм могъл да се меря с Делта. Никой никога не е могъл.

— Звучи много добре.

— Най-накрая дойде и моето време за трезви преценки.

— Внимавай, Алекс.

— Кажи им на тях да внимават. — Конклин затвори телефона и Мари усети как по бузите й се стичат сълзи.

Морис Панов и Алекс излязоха от магазина за подаръци на кулонската железопътна гара и тръгнаха към ескалатора, който щеше да ги заведе на по-долното ниво на пети и шести коловоз. Приятелят Мо беше напълно склонен да следва инструкциите на своя бивш пациент. Но Панов психиатърът не се сдържа да изкаже професионалното си мнение.

— Нищо чудно, че вие всички се чувствате като препикани — каза, понесъл под мишница плюшено мече панда и пъстро списание в ръка. — Нека да действаме рационално. Когато слезем долу, аз тръгвам надясно, където е шести коловоз, после продължавам вляво към задната част на влака, който, предполагаме, ще пристигне след няколко минути. Добре ли е дотук?

— Добре е — отговори Конклин; по челото му бяха избили капчици пот.

— Тогава аз ще изчакам до последната колона, като държа това миризливо меченце и разглеждам това ужасно порнографско списание, да се приближи жена.

— Точно така — каза Алекс и стъпи на ескалатора. — Пандата е чудесен подарък за западняците и много традиционен. А порносписанието пък идеално допълва знака за разпознаване. Пандите не се срещат често до мръсни снимки с голи жени.

— Но все пак комбинацията може да се тълкува като чисто фройдистка.

— Много смешно. Прави каквото ти казвам.

— Каквото ми казваш? Досега не си ми обяснил как да осъществя контакт с жената.

— Ами опитай с: „Колко се радвам да те видя“, или: „Как е детенцето?“ Няма значение. Дай й пандата и се върни бързо до този ескалатор, без да тичаш. — Те стигнаха до долната платформа и Конклин докосна лакътя на доктора, като с това го подкани да завие надясно. — Ще се справиш чудесно. Просто прави това, което ти казвам, и всичко ще бъде наред.

Панов се отправи към края на перона, когато влакът от Ло Уо навлезе с гръм в гарата. Той стоеше облегнат на последната колона и наблюдаваше потока от слизащи пътници над разтвореното списание, а под мишницата му се мъдреше тромавото мече. Когато моментът настъпи, той почти колабира.

— Ти сигурно си Харолд! — извика тънък глас и към него се приближи висока фигура с огромна шапка, която закриваше лицето, и сива плисирана пола. Жената го плесна по рамото. — Ще те позная навсякъде, котенце!

— Колко се радвам, че те виждам. Как е детето? — Морис едва можеше да говори.

— Как е Алекс? — осведоми се внезапно появилият се бас на мястото на фалцета. — Негов длъжник съм и си плащам дълговете, но това е лудост! Все още ли продължава да се меси в чужди работи?

— Не съм сигурен, че те разбирам — учуди се психиатърът.

— Тогава по-бързо — каза странната фигура. — Започват да ни обграждат. Дай ми пандата и когато тръгна да бягам, влей се в тълпата и изчезни оттук! Хайде, дай ми я!

Панов направи което се искаше от него, и забеляза неколцина мъже, които си пробиха път през масата от хора и се приближиха към тях. Изведнъж мъжът, облечен в женски дрехи, изтича зад една колона и се появи от другата страна. Изрита обувките с високи токчета, заобиколи колоната и с бързината на футболен защитник се втурна към тълпата, която се бе струпала край влака. Един китаец се опита да го сграбчи, но той се изплъзна и продължи напред, като след себе си оставяше диря от паднали тела. И други мъже се включиха в преследването, но опитите им биваха осуетявани от все по-враждебните пътници, които започнаха да наказват с куфари и сакове преследвачите. По някакъв начин създалата се бъркотия стана причина мечето панда да се окаже в ръцете на висока жена, която гледаше разписанието на влаковете. Веднага беше хваната отстрани от двама издокарани китайци, но при истеричния й вик беше пусната. Те я погледнаха, изкрещяха си нещо и се втурнаха напред.

Морис Панов отново постъпи според инструкциите: бързо се смеси с тълпата заминаващи от другата страна на перона и бързо тръгна покрай линията, за да стигне до ескалатора, пред който се беше образувала опашка. Да, опашка имаше, но никъде не се виждаше Алекс Конклин! Потискайки паниката, Мо забави темпо, но продължи да върви, като се оглеждаше наоколо, внимателно плъзвайки поглед по хората, които пътуваха с ескалаторите. Какво беше станало? Къде беше човекът от ЦРУ?

— Мо!

Панов се обърна наляво към мястото, откъдето беше дошъл викът. Конклин се намираше на около десетина метра от началото на ескалатора зад една колона. От бързите му жестове стана ясно, че трябва да остане където е, а Мо да отиде при него, но много предпазливо. Панов си даде вид на човек, който се дразни от струпалата се опашка. Искаше му се да попуши или поне да не беше хвърлил порнографското списание, просто за да прави нещо. Но се отказа от чакането и бавно тръгна към мястото, откъдето му беше извикал Конклин, като скръсти ръце на гърба си. Стигна до колоната, заобиколи от другата й страна и въздъхна дълбоко.

В краката на Конклин лежеше зашеметен човек на средна възраст, облечен в шлифер, а Алекс беше подпрял протезата си между плешките му.

— Искам да ти представя Матю Ричардс, той е доктор. С Мат се познаваме от Сайгон. Агент на ЦРУ. Разбира се, тогава беше по-млад и много по-пъргав. Но и ние бяхме такива, нали?

— За Бога, Алекс, искам да стана! — примоли се мъжът на име Ричардс и разклати глава, доколкото му позволяваше неудобната поза. — Главата ме боли ужасно. С какво ме удари, с железен лост ли?

— Не, Мат. С обувката на моя несъществуващ крак. Тежка е, нали? Горката, трябваше да понесе такъв удар. А за да ти позволя да станеш, трябва първо да ми отговориш на въпросите.

— По дяволите! Отговорих вече! Аз съм просто обикновен чиновник, за тях ще попиташ моя началник. Изпратиха инструкции от Вашингтон, които нареждаха да бъдеш поставен под наблюдение. После изпратиха повторни указания, които не съм виждал!

— Не мога да повярвам. Тук вашата служба оперира с малко служители и всеки вижда всичко. Бъди разумен, Мат, не се познаваме от вчера. Какво се казваше в инструкциите?

— Не знам. Вторият път бяха само за шефа! — Ричардс се гърчеше под тежестта на големия ботуш на Конклин. — Исусе, казвам ви истината! Следващият февруари се пенсионирам! Защо ще ми трябват неприятности от вас или от началството?

— О, Мат, бедният Мат, ти никога не си бил нито най-добрият, нито най-умният. Иска ти се да получаваш пенсийка точно както и на мен и не ти трябват никакви проблеми. Но мен ме водят обществено опасен, поставят ме под наблюдение, а, струва ми се, ако става въпрос за твоето съвестно изпълнение на служебните задължения, ти едва ли искаш да сговниш правителствените инструкции. Мога веднага да им изпратя оценка на твоите действия и няма да се поколебаят да те преместят на работа в урановите мини в Централна Америка, докато времето ти изтече. Ако, разбира се, издържиш дотогава.

— Престани!

— Но представи си да бъдеш уловен от някакъв досаден инвалид, и то на перона на гара, където гъмжи от народ! Следващата ти служебна задача може би ще бъде да минираш собственоръчно няколко пристанища.

— Казвам ти, че не знам нищо!

— Кои са китайците?

— Не знам…

— Те не са от полицията, така че кажи ми кои са.

— От правителството.

— Какви служби? Казали са ти това, твоят шеф е трябвало да ти го каже. Едва ли е очаквал сляпо изпълнение на нарежданията.

— Но ние работим точно така! Единственото нещо, което каза, е, че са били упълномощени от Вашингтон. Закле се, че това е всичко, което знае. И какво трябваше да направи? Да им поиска шофьорските книжки?

— Значи от никого не може да се търси отговорност, защото никой не знае нищо. Би се получило интересно, ако се окаже, че те са китайски комунисти, изпратени по петите на беглец, нали?

— Началникът отговаря. Той поема риска.

— О, да, висшият морал. „Ние просто изпълняваме заповеди, хер генерал.“ — Конклин използва трудното за произнасяне немско „г“. — И, разбира се, хер генералът не знае нищо, защото той също изпълнява своите заповеди. Измежду тези хора видях един човек, който приличаше на китайски Пол Бъниън. — Конклин спря. Главата на Ричардс рязко потрепна. — Кой е той, Мат?

— Не знам… със сигурност.

— Кой?

— Виждал съм го, това е всичко. Трудно е да не го забележиш.

— Това не е всичко. Като се имат предвид местата, на които си го виждал, се е наложило да му зададеш въпроси. Какво научи?

— Стига, Алекс! Това са просто глупави приказки, нищо конкретно.

— Обичам приказките. Започвай да приказваш или това грозно и тежко нещо на крака ми ще трябва да те фрасне по главата. Виждаш ли, че не мога да го контролирам, има си някакви прищевки и трябва да знаеш, че не те харесва. Понякога се отнася враждебно дори и към мен. — Конклин вдигна с усилие протезата и я стовари върху плешките на Ричардс.

— Боже! Ще ми счупиш гърба!

— Кой е той, Мат? — Алекс отново си повдигна крака и го прицели към тила на мъжа от ЦРУ.

— Е, добре, както ви казах, може и да не е самата истина, но чух, че е с висок чин в Кралското КР.

— Кралското КР — обърна се Конклин към Морис Панов — означава британското контраразузнаване тук, в Хонконг, което пък значи Специален отдел на МИ-6, от тези, които получават заповедите си от Лондон.

— Много просветляващо — каза озадачен психиатърът.

— Много — съгласи се Алекс. — Можеш ли да ми услужиш с вратовръзката си? — попита Конклин и се зае да развърже собствената си. — Ще трябва временно да мумифицираме този палавник. Имам нужда и от твоята вратовръзка, Мат.

Две минути по-късно Матю Ричардс лежеше до колоната с вързани ръце и крака и стегната превръзка на устата, всичко това постигнато с три вратовръзки.

— Чисто е — каза Алекс, като погледна зад колоната. Наоколо, с единични изключения, почти нямаше хора. — Тръгнали са след нашата примамка, която до този момент сигурно е преполовила пътя до Малайзия.

— Коя беше тя — той? Искам да кажа: той със сигурност не беше жена.

— Не искам да намесвам половете, но жена нямаше да успее да се измъкне оттук. А той го направи, като при това ги примами да тръгнат след него. Да вървим. Наоколо е чисто.

— Но кой е той? — настоя Панов по пътя към ескалатора, където имаше опашка от няколко души.

— Досега сме го използвали като наблюдател и донасящ информация за неизвестни оборудвания, използвани при граничния контрол. Той е доста осведомен по въпроса, тъй като непрекъснато му се налага да минава оттам със стоката си.

— Наркотици?

— Никога не би ги докоснал, той е атлет от най-висока класа. Прекарва крадено злато и скъпоценности, като оперира между Сингапур, Хонконг и Макао. Мисля, че нещо от това хоби е станало причина преди няколко години да му отнемат медалите. Или може би порнофотографиите, за които е позирал, докато е бил още в колежа и са му трябвали пари. По-късно, както винаги се случва, благодарение на някой долнокачествен издател без помен от морал те са изплували и това е довършило кариерата му.

— Списанието, което носех! — възкликна Мо, когато се качиха на ескалатора.

— Нещо подобно може би.

— Какви медали?

— От Олимпиадата през 76-а. Лека атлетика. Беше цар на бягането с препятствия.

Останал без думи, Морис погледна Алекс Конклин, докато се издигаха с ескалатора към вратата на чакалнята. На съседния ескалатор, който вървеше надолу към перона, се появи група метачи с широки метли на рамо. Алекс рязко извърна глава към тях, шумно щракна с пръсти и с издаден напред палец посочи вратите на чакалнята над тях. Ясно. След момент вързаният агент на ЦРУ щеше да бъде намерен зад една колона.

— Това е този, когото наричат „майора“ — каза Мари, седнала на мястото срещу Конклин, докато Морис Панов, коленичил до нея, оглеждаше дясното й стъпало. — Ох! — изстена тя и си дръпна крака. — Извинявай, Мо.

— Не се извинявай — каза докторът. — Нараняванията са по цялото ходило. Здравата си се изтърсила.

— На няколко пъти. Разбираш ли от крака?

— Ами в момента, струва ми се, се чувствам по-голям спец по крака, отколкото по глави. Вие, хората, живеете в такъв свят, който ще принизи професията ми до нивото й през средните векове — не че повечето от нас не се намират все още там, просто езикът ни е по-лустросан. — Панов вдигна очи към строгата прическа на Мари, очите му огледаха прошарените кичури. — Никога не съм скъпил комплиментите към теб, но трябва да ти кажа, че косата ти е ужасна.

— Напротив, великолепна е — поправи го Конклин.

— Не ме учи ти. Доскоро ми беше пациент. — Вниманието на Мо се върна на крака. — Раните заздравяват успешно. Драскотините и мехурите ще минат най-бързо. Натъртванията ще отнемат повече време. След малко ще отида да ти донеса нови дрехи, за да смениш тези. — Панов се изправи и придърпа стол с висока облегалка от малкото писалище.

— Значи си отседнал тук? — попита Мари.

— В другия край на коридора — каза Алекс. — Не успях да взема стая до твоята.

— Чудното е, че въобще си успял да вземеш стая.

— Пари. Резервациите в Хонконг почти винаги се губят, ако човек временно отсъства… Да се върнем на майора.

— Името му е Лин Уенцзу. Кетрин Стейпълс ми каза, че работи за британското разузнаване. Говори английски с британски акцент.

— Тя сигурна ли беше?

— Съвсем. Каза, че го смятат за най-добрия офицер от всички разузнавания в Хонконг, като се започне от КГБ и се стигне до ЦРУ.

— Нещата са съвсем понятни. Името му е Уенцзу, не Иванович, нито Джо Смит. Обучават и тренират много талантлив местен жител, изпращат го в Англия, след което го връщат обратно тук, където той заема отговорен правителствен пост. Стандартен подход, що се отнася до поддържането на закона и сигурността в колонията.

— Естествено, от психологическа гледна точка — добави Панов и седна. — По този начин засегнатите са по-малко.

— Така е — потвърди Алекс, кимайки. — Но отново нещо не е наред. Едно е Лондон да даде зелена светлина за тайна операция на Вашингтон — за която всичко научено до този момент ни кара да мислим, че е по-необичайна от повечето — и съвсем друго МИ-6 да ни предостави хората си в колония, все още управлявана от Великобритания.

— Защо? — попита Панов.

— Поради няколко причини. Първо, те не ни се доверяват. Не че не се доверяват на намеренията ни, просто на нашите мозъци. За някои неща са прави, за други са в голяма грешка, но това си е тяхна преценка. Второ, защо да излагат на опасност техен персонал заради решения, взети от американски бюрократи без достатъчен опит в тайните служби, разположени на самото място на действието? Това е най-важният пункт и Лондон не би допуснал никакви недоразумения.

— Предполагам, че имате предвид Макалистър — каза Мари.

— Именно, именно. — Конклин поклати глава и въздъхна дълбоко. — Според наблюденията ми той е или най-силният, или най-слабият фактор в целия проклет сценарий. Подозирам, че е последното. Той е чисто сиво вещество както Макнамара, преди да го обземат съмненията.

— Престани с глупостите — каза Мо Панов. — Не разбирам какво изобщо искаш да кажеш.

— Искам да кажа, докторе, че Едуард Нюингтън Макалистър е заек. Наостря уши при най-малкия знак за някакъв конфликт или подмолни действия и офейква начаса. Той е един от най-добрите аналитични умове, но не е квалифициран да ръководи такава тайна операция. Ще трябва безславно да напусне сцената и дълго след това смехът ще кънти в ушите му, повярвайте ми.

— Беше ужасно убедителен с Дейвид и мен — намеси се Мари.

— Просто му е бил даден сценарий, по който да говори. „Забаламосайте ги“ — са му казали. Да се придържа към текст, чието съдържание малко по малко ще се изясни на принудения да действа, след като той си е отишъл.

— И кой е написал този сценарий? — попита Панов.

— Бих искал да знам. Никой от хората, с които се свързах във Вашингтон, не знае, включително хора, които би трябвало да са наясно. Те не ме лъжеха; след всичките тези години се научих да разпознавам лъжите. Цялата работа е толкова дълбока и пълна с противоречия, че в сравнение с нея случаят „Тредстоун 71“ изглежда като аматьорски опит — а той не беше такъв.

— Кетрин ми каза нещо — прекъсна го Мари. — Не знам дали ще помогне за решаването на проблема, но се е загнездило в главата ми. Тя каза, че някакъв човек е пристигнал в Хонконг, нарече го „държавник“, който бил много повече от обикновен дипломат. Мислеше, че това има някаква връзка с всичко, което се случи.

— И как е името на този човек?

— Не ми каза. По-късно, когато видях Макалистър на улицата с нея, предположих, че е той. Но може би не. Нервният човек, който разговаря с мен и Дейвид, трудно може да бъде наречен дипломат, а още по-малко държавник. Сигурно е някой друг.

— Кога ти го каза? — попита Конклин.

— Преди три дни, когато ме криеше в апартамента си в Хонконг.

— Преди да те докара в Туен Мун? — Алекс се наведе напред.

— Да.

— И после не го ли спомена повече?

— Не, и когато я попитах, каза, че няма смисъл да храним надежда. Трябвало още да се „поразрови“ в случая. Така се изрази.

— И ти се задоволи с това?

— Да, защото тогава мислех, че, общо взето, нещата са ми ясни. Нямах причини да я разпитвам. Тя рискува работата и дори живота си, за да ми помогне — така поне смятах, — и то, без да се консултира с някого и да провери казаното от мен, което други биха направили, за да са сигурни. Ти спомена думата „необичаен“, Алекс, но я си представи това, което аз изложих пред нея, беше толкова необичайно и толкова шокиращо — като се започне от серията лъжи, поднесени от Държавния департамент, и се стигне до изчезнали хора от ЦРУ — подозрения, които падат върху хора с много високи постове от вашето правителство. Друг човек би се отдръпнал и отказал помощ.

— Твоята благодарност е без значение — каза меко Алекс. — Скрила е от теб информация, която е трябвало да знаеш. Боже, след всичко, на което двамата с Дейвид сте били подложени…

— Грешиш, Алекс — прекъсна го Мари. — Казах ти, мислех си, че я разбирам, но ти не ме остави да довърша. Най-жестокото нещо, което можеш да предложиш на човек, който прекарва всяка минута в паника, е надежда, която се оказва фалшива. Когато дойде ударът, не си в състояние да го понесеш. Повярвай ми, повече от година живях с човек, който отчаяно търсеше отговори. Получи много малко и само за да открие, че са лъжливи. Измамните надежди не са лекарство за този, който се надява.

— Тя е права — каза Панов, като кимна и погледна към Конклин. — А мисля, че и ти го знаеш, нали?

— Така е — отговори Алекс, сви рамене и погледна часовника си. — Във всеки случай сега идва ред на Кетрин Стейпълс.

— Но тя ще бъде охранявана! — Мари на свой ред се наведе напред и доби загрижен вид. — Ще предположат, че и двамата сте дошли тук заради мен, и ще се досетят, че сте се свързали с мен и аз съм ви разказала за нея. Освен това те знаят, че някой ще тръгне след нея. Очакват го. Ако се придържат към линията на досегашното си поведение, могат да ви убият!

— Не, не могат — каза Конклин, стана и отиде при телефона до леглото. — Не са толкова добри — добави той просто.

— Кретен! — прошепна Матю Ричардс, седнал зад волана на малката кола, паркирана на улицата срещу апартамента на Кетрин Стейпълс.

— Не си достатъчно благодарен, Мат — каза Алекс, който седеше до мъжа от ЦРУ. — Не само че не изпратих подробна оценка на твоите действия, но дори не се възпротивих да бъда държан под наблюдение. Благодари ми, вместо да ме обиждаш.

— По дяволите!

— Какво им каза в офиса?

— Ами какво бих могъл? Че съм бил нападнат, за Бога.

— От колко души?

— Най-малко петима хулигани.

— И, естествено, ако си се опъвал и вдигал гюрултия, съм могъл да те забележа.

— Колко прозорлив умееш да бъдеш.

— Знаеш ли, според мен дори ще те повишат.

— Искам тихо и кротко да се пенсионирам.

— Значи самият стар пес Хавиланд е човекът, който е пристигнал в града.

— Това не си го научил от мен! Прочел си го във вестника.

— За строго охраняваната къща във „Виктория Пийк“ не се споменаваше в никой вестник, Мат.

— Е, хайде, компромис за компромис. Нека бъдем взаимно отстъпчиви. Ако не изпратиш шибания доклад, че една протеза ме е удряла в гърба, докато видя звезди по пладне, ще ти кажа един адрес. Разбира се, ще отрека, че съм ти го дал аз. Научил си го от Гардън Роуд. И без това цялото консулство го знае заради оня изигран моряк.

— Хавиланд — замислено повтори Алекс. — Всичко се нарежда. Много е гъст с британците, дори говори като тях… Боже мой, трябваше да позная гласа му!

— Какъв глас?

— По телефона. Това е следващата страница от сценария. Самият Хавиланд! Не би оставил друг да върши тази работа! Исусе, подхлъзнаха ме на динена кора!

— Защо?

— Забрави тези неща.

— С удоволствие.

Една кола намали скоростта и спря пред входа на сградата, в която живееше Стейпълс. Задната врата от страната на тротоара се отвори и оттам излезе жива. Секунди бяха достатъчни на Конклин, за да разбере коя е. Кетрин Стейпълс. Тя кимна на шофьора, обърна се и тръгна към стъклените врати на входа.

Внезапно откъм близката градина долетя шум от форсиране на двигател и след миг дълга черна лимузина мина покрай тях и удари спирачки до колата на Стейпълс. От втория автомобил проехтя серия от гърмежи, прозорците на паркираната кола бяха отнесени заедно с главата на шофьора. Вратите на входа станаха за секунди на решето и стъклата звънко се пръснаха, обагрени с кръвта на Стейпълс. Тялото на Кетрин се свлече на земята под залпа от куршуми.

Черната лимузина рязко потегли и се изгуби по тъмната улица, оставила след себе си касапница и кръв.

— Исусе Христе! — изрева мъжът от ЦРУ.

— Да се махаме оттук — нареди Конклин.

— Къде? За Бога, къде?

— „Виктория Пийк“.

— Да не си луд!

— Не, но някой друг е. Препикали са едно копеле със синя кръв. Да. И ще трябва да чуе от мен някои неща. Тръгвай!