"Самоличността на Борн" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)

2.

Двамата избраха името Жан-Пиер. Нито впечатляваше, нито засягаше някого, защото беше толкова често срещано в Пор Ноар, колкото и всяко друго.

От Марсилия пристигнаха книги. Шест — различни по големина и дебелина, четири на английски и две на френски. Бяха по медицина, свързани с уврежданията на главата и мозъка. В тях имаше напречни разрези на човешки мозък, стотици непознати думи за усвояване и осмисляне: Lobes occipital и temporal, мозъчната обвивка и свързващите фибри на corpus callosum, лимбичната система и по-специално хипокампуса и мамиларните тела, които заедно с форникса образуваха система, без чието участие паметта и спомените бяха невъзможни. Евентуалната им повреда водеше до амнезия.

Имаше някои психологически проучвания на емоционалния стрес, причиняващ стагнационна истерия и умствена афазия. Условия, които също имаха дял за частична или пълна загуба на паметта. Амнезия.

Амнезия!

— Няма правила — каза тъмнокосият мъж, потривайки очите си на слабата светлина на настолната лампа. — Това е като калейдоскоп. Може да се прояви в хиляди комбинации. Физически или психологически — или по малко от двете. Може да е постоянна или временна, цялостна или частична. Няма правила!

— Съгласен съм — каза Уошбърн, сръбвайки от уискито си на стола сред стаята. — Но мисля, че се приближаваш към случилото се. Към онова, което според мен се е случило.

— Или по-точно? — попита обезпокоен мъжът.

— Ти току-що го каза: „По малко и от двете“. Макар че думата „малко“ трябва да се смени с „масивно“. Масивни шокове.

— Масивни шокове на какво?

— На физиката и на психиката. Те са свързани, преплетени. Двете нишки на подсъзнанието или стимулите, образували възел.

— Колко изпи?

— По-малко, отколкото си мислиш, но това няма отношение. — Докторът взе пълна с листа папка. — Ето я твоята история — новата ти история — започнала от деня, в който те докараха тук. Позволявам си да обобщя. Физическите наранявания показват, че ситуацията, в която си се оказал, е била комбинирана с психологически стрес. Последвалата истерия е причинена от най-малко деветчасовия ти престой във водата, което, от своя страна, е задълбочило психологическата травма. Тъмнината, люлеенето на вълните, дробовете, които едва поемат въздух, са инструментите на истерията. Всичко предшествало това е трябвало да се заличи, за да можеш да се бориш, да оцелееш. Слушаш ли ме?

— Да. Главата се е самозащитавала?

— Не главата, разсъдъкът. Прави разлика, важно е. Ще се върнем на главата, но ще й дадем име. Мозъкът.

— Добре. Разсъдъкът, не главата… което всъщност е мозъкът.

— Много добре. — Уошбърн прекара палеца си през страниците на папката. — Това тук е пълно със стотици най-различни наблюдения. Обикновени медицински бележки — време, дози, реакции и други подобни, но най-основното се отнася до теб, до самия човек. Думите, които използваш, думите, на които реагираш, фразите, които употребяваш — които успях да запиша — са все разумни. И когато говореше насън, и докато беше в безсъзнание. Даже начинът, по който вървиш, начинът, по който говориш или извиваш тялото си, когато се учудваш или виждаш нещо интересно. Ти си кълбо от противоречия. Под повърхността ти има нещо диво, почти винаги под контрол, но много жизнено. Виждам и дълбока тъга, която, изглежда, ти причинява болка. Но все още рядко даваш воля на яростта, която тази болка би трябвало да провокира.

— И ти сега я провокираш — прекъсна го мъжът. — Хиляди пъти… сме прехвърляли тези думи и фрази.

— И ще продължим да го правим — прекъсна го на свой ред Уошбърн, — докато постигнем напредък.

— Не знаех, че сме постигнали някакъв напредък.

— Не по отношение на заниманията и самоличността ти. Но сме наясно какво ти е най-близко, с какво се справяш най-добре. То малко ме плаши.

— В какъв смисъл?

— Нека ти дам пример. — Докторът остави папката и се надигна от стола. Отиде до разнебитения шкаф при стената, отвори едно чекмедже и извади голям автоматичен револвер. Мъжът без памет помръдна нервно на стола си. Уошбърн очакваше тази реакция. — Никога не съм го използвал и дори не съм наясно как точно се действа с него, но нали живея на крайбрежието…

Той се усмихна, после внезапно, без предупреждение, запрати револвера към мъжа. Оръжието бе хванато във въздуха с бърза, чиста и уверена хватка.

— Разглоби го! Струва ми се, че това е думата.

— Какво?

— Разглоби го? Веднага!

Мъжът погледна револвера, а после, без да каже дума, ръцете и пръстите му се задвижиха безмълвно и с вещина по оръжието. За по-малко от трийсет секунди то бе разглобено напълно. Мъжът вдигна очи към доктора.

— Видя ли какво имам предвид — изрече Уошбърн. — Измежду способностите ти са и необичайно добрите познания за огнестрелните оръжия.

— Армията ли… — попита мъжът напрегнато, отново обзет от тревога.

— Съвсем невероятно — отговори докторът. — Когато за пръв път излезе от кома, ти споменах за работата по твоите зъби. Уверявам те, че не е военна. И, разбира се, хирургията. Бих казал, че никак не се съвместява със служба в армията.

— Тогава какво?

— Нека не се разпростираме върху това сега. Хайде да се върнем на случилото се. Занимаваме се с мозъка, ако си спомняш. Психологическият стрес, истерията. Не физическият мозък, а умствените натоварвания. Ясен ли съм?

— Продължавай.

— Шокът заглъхва, както и натоварванията, докато психиката ти вече няма нужда от защита. Докато този процес продължава, уменията и способностите ти ще се върнат. Ще си припомниш някои стереотипи на поведение, те съвсем естествено ще се съживят, външните ти реакции ще бъдат инстинктивни. Но има пропаст и всичко в тези страници ни подсказва, че тя е бездънна.

Уошбърн замълча и се върна към стола и чашата си. Седна и отпи, притваряйки уморено очи.

— Продължавай — прошепна мъжът.

Докторът отвори очи и ги спря върху пациента си.

— Връщаме се на главата, която сме нарекли „мозъка“. Физическият мозък с неговите милиони, милиони клетки и взаимодействащи си компоненти. Ти прочете книгите; мозъчната обвивка и периферната система, фибрите на хипокампуса и на таламуса; калосума и най-вече лоботомичните хирургически техники. И най-малката промяна може да причини драматични последствия. Това е, което се е случило с теб. Увреждането е било физическо. Все едно че са разместени цели блокове и физическата структура вече не е онова, което е била.

Уошбърн отново спря.

— И? — настоя мъжът.

— Отслабващото психологическо напрежение ще позволи — всъщност позволява — на способностите и уменията ти да се върнат. Но не мисля, че някога ще можеш да ги свържеш с нещо от миналото си.

— Защо? Защо не?

— Защото физическите канали, позволяващи и пропускащи тези спомени, са били променени. Физически разместени до състояние, в което не функционират, както са го правели преди. Разрушени са всякакви намерения и цели.

Мъжът не помръдваше.

— Отговорът е в Цюрих — изрече.

— Не още. Не си готов, не си достатъчно силен.

— Ще бъда.

— Разбира се.

Седмиците минаваха. Словесните упражнения продължаваха, а страниците в папките се увеличаваха и силите на мъжа се възвръщаха. Беше една сутрин на деветнайсетата седмица. Денят беше слънчев, а Средиземно море — блестящо и спокойно. Както му бе вече навик, през последния час мъжът бе тичал по крайбрежието и нагоре по хълмовете. Беше увеличил дистанцията на малко повече от двайсет мили дневно. Крачките му ставаха все по-големи, а почивките — все по-редки. Той седна на стола до прозореца в спалнята, дишайки тежко. Тениската му бе пропита с пот. Беше си дошъл през задната врата и влезе в спалнята през тъмния коридор откъм дневната. Просто така бе по-лесно. Дневната служеше на Уошбърн за чакалня и там вече чакаха няколко пациенти, за да бъдат превързани порезните им рани. Седяха по столовете с напрегнати лица, явно чудейки се какво ли е състоянието на le médecin тази сутрин. А то, общо взето, не беше лошо. Джефри Уошбърн все още пиеше много, но през последните дни се крепеше. Сякаш остатъци от надежда проблясваха в дебрите на разрушителния му фатализъм. И мъжът без памет го разбираше. Надеждата на доктора бе свързана с една банка на Банхофщрасе в Цюрих. Защо ли така лесно се сещаше за името на тази улица?

Вратата на спалнята се отвори и докторът нахълта захилен. Бялата му престилка беше опръскана с кръвта на пациентите му.

— Успях! — заяви той тържествуващо, без да уточни какво. — Ще си отворя собствена агенция за наемане на работна ръка и ще преживявам от комисионите. Поне ще е сигурно.

— За какво говориш?

— Както вече се разбрахме, това е, което ти е нужно. Трябва да работиш на въздух и ето че от две минути насам мосю Жан-Пиер Безименния е изгодно нает на работа! Поне за седмица.

— Как го направи? Мислех, че няма никакъв шанс.

— Шансът се оказа инфектираният крак на Клод Ламуш. Обясних му, че запасите ми от местна упойка са крайно-крайно ограничени. Договорихме се. Ти беше разменната монета.

— Цяла седмица?

— Ако му вършиш работа, може и да те задържи. — Уошбърн направи пауза. — Макар че това не е толкова важно, нали?

— Не съм сигурен дали изобщо нещо е важно. Преди месец може би да, но не и сега. Казах ти. Готов съм за път. Мисля, че и ти нямаш нищо против. Имам да върша работа в Цюрих.

— Аз пък бих желал да я свършиш възможно най-добре. Интересите ми са изключително егоистични, така че не разрешавам да тръгваш недоизлекуван.

— Аз съм готов.

— Външно може и да си. Но повярвай ми, жизненоважно е да прекараш някакъв по-продължителен период от време на вода и част от него нощем. Не при контролирани условия, не като пътник, а подложен на далеч по-сурови условия — всъщност колкото по-сурови, толкова по-добре.

— Още едно изпитание?

— Най-простото, което бих могъл да предложа в тая първобитна дупка Пор Ноар. Ако можех да ти организирам буря и миникорабокрушение, щях да го направя. Не се безпокой, Ламуш ще ти замести всякаква буря. Кофти човек е. Щом кракът му оздравее, ще го е яд, че те е наел. Останалите също няма да са особено доволни, защото, доколкото разбрах, те вземат вместо някой друг.

— Много ти благодаря.

— Няма за какво. Ще комбинираме два типа стрес. Поне една или две нощи в морето, ако Ламуш се движи по разписание. Това е враждебна среда, допринесла за истерията ти и атмосферата на неприязън и подозрителност, която хората около теб ще се погрижат да създадат. Ще възпроизведем условията на началната стресова ситуация.

— Благодаря ти все пак. Ами я си представи, че решат да ме изхвърлят през борда? Това ще е следващият тест, предполагам, но не знам колко добре ще ми се отрази, ако се удавя.

— О, нищо подобно няма да се случи — каза Уошбърн с насмешка.

— Радвам се, че си толкова убеден. Щеше ми се и с мен да е така.

— Можеш да бъдеш. Имаш закрилата на моето отсъствие. Може да не съм доктор Барнард или Дебъки, обаче съм всичко, което тези хора имат. Те се нуждаят от мен и няма да рискуват да ме загубят.

— Но ти искаш да се махнеш оттук. Аз съм паспортът ти за излизане.

— По неведоми пътища, мой скъпи питомнико. Хайде сега отивай долу, на дока. Ламуш иска да се запознаеш с оборудването и с екипажа му. Заминаваш в четири утре сутринта. Помисли си колко благотворно ще ти подейства седмица в морето. Мисли си за това като за екскурзия.

Никога не е имало екскурзия като тази: шкиперът на отвратително мръсната, просмукана с масло лодка беше непрекъснато псуващ подражател на „несравнимия“ капитан Блай, а останалите четирима от екипажа представляваха пълни негодници и несъмнено единствените хора в Пор Ноар, които желаеха да имат нещо общо с Клод Ламуш. Обичайният пети член на екипажа беше братът на главния риболовец, факт, който беше напомнен на мъжа, наречен Жан-Пиер само няколко минути след напускането на пристанището в пет сутринта.

— Ти ядеш от хляба на брат ми! — изсъска рибарят ядосано между две дръпвания от цигарата, която неизменно висеше на устните му. — От залъка на децата му!

— Това е само за седмица! — възпротиви се Жан-Пиер. Щеше да е лесно, много по-лесно, ако бяха обезщетили ненаетия брат от месечната стипендия на Уошбърн, но докторът и пациентът му се споразумяха да се въздържат от подобни компромиси.

— Надявам се, че се оправяш добре с мрежите!

Само че не беше така.

През следващите седемдесет и два часа имаше моменти, когато мъжът на име Жан-Пиер си мислеше, че алтернативата за финансово обезщетение е била оправдана. Тормозът въобще не спираше и през нощта — тогава беше най-тежко. Имаше чувството, че докато лежи на пълния с бълхи дюшек на палубата, всички погледи са приковани в него и само го чакат да задреме.

— Ей, ти! Поеми наблюдението! На боцмана му е лошо. Ти ще го заместиш!

— Ставай! Филип си пише мемоарите. Не можем да го безпокоим.

— Вдигай се! Тази сутрин си съдрал една мрежа. Няма ние да я плащаме заради твоята тъпота, я. Нали така се разбрахме. Закърпи я веднага!

Мрежите.

Ако за една работа бяха необходими двама, неговите ръце заместваха четирима. Случеше ли се да работи заедно с някого, другият внезапно се отпускаше или изтърсваше мрежите и той трябваше да се бори с цялата тежест. От време на време нечие грубиянско рамо случайно го запращаше в стената на борда, нерядко почти извън него.

И Ламуш. Накуцващ маниак, който измерваше километрите с пропуснатия улов. Гласът му наподобяваше дрезгав вой на корабна сирена. Той не се обръщаше към никого, без да лепне някакъв отвратителен епитет към името му — навик, който пациентът намираше за все по-влудяващ. Но Ламуш, така или иначе, не закачаше пациента на Уошбърн. Просто го кълнеше мислено. „Никога повече не ме замесвай в такива работи. Не ща да са замесени моята лодка и моят улов.“

Според разписанието на Ламуш трябваше да се върнат в Пор Ноар на третия ден по залез, рибата да се разтовари на кантара, а екипажът да се пусне до четири на следващата сутрин, за да се наспи, да посети пристанищните проститутки, да се напие или с малко повече късмет да направи и трите. Когато сушата се показа на хоризонта, и това стана.

Рибарят и първият му помощник оправяха и сгъваха мрежите на палубата. Нежеланият член на екипажа, когото наричаха Жан-Пиер Пиявицата, търкаше палубата с парцал на дълга дръжка. Останалите двама изливаха пред парцала морска вода с варели. Целта им явно беше да измокрят повече Пиявицата, отколкото палубата. Плиснаха един пълен варел прекалено отвисоко, заслепявайки за момент пациента на Уошбърн, и той загуби равновесие. Тежката метална дръжка с остри накрайници изхвръкна от ръцете му и падайки, докосна с долния си край бедрото на единия от коленичилите мъже.

— По дяволите!

— Извинявай — каза натрапникът нехайно, избърсвайки водата от очите си.

— Майната ти — изкрещя рибарят.

— Казах, че съжалявам — отговори мъжът на име Жан-Пиер. — Кажи на приятелите си да поливат палубата, а не мен.

— Моите приятели не са виновни за твоята глупост!

— Да, но преди малко точно те бяха виновни.

Рибарят сграбчи дръжката, изправи се на крака и я насочи напред като байонет.

— Искаш ли да се пораздвижим, а, Пиявицо?

— Хайде, стига! Дай ми я!

— С удоволствие, Пиявицо, ела си я вземи!

Рибарят размаха дръжката и одраска с накрайниците гърдите и корема на пациента, пробивайки плата на ризата му.

Мъжът така и не разбра точната причина за това, което се случи — дали допирът до старите му рани или яростта и огорчението, които беше насъбрал през трите дни на непрекъснат тормоз. Той просто знаеше, че трябва да отвърне и отговорът му беше толкова страшен, че просто и сам не можеше да си го обясни.

Сграбчи с дясната си ръка дръжката, тикна я в корема на нападателя и в момента на удара я заби с всички сили. В същото време изстреля нависоко левия си крак и го стовари върху гърлото на рибаря.

— Тао.

Гърленият шепот се откъсна неволно от устните му. Дори не знаеше какво означава.

Преди да осъзнае какво става, вече се бе завъртял около оста си, а левият му крак се изправи като стенобойно оръдие, нанасяйки страхотен удар по левия бъбрек на рибаря.

— Ча-са — прошепна.

Рибарят се преви на две и заслепен от болка и ярост, се хвърли към него, протягайки ръцете си като куки.

— Свиня!

Пациентът го пресрещна, хвана с дясната си ръка китката му и я огъна силно надолу. След това вдигна и изблъска нагоре ръката на жертвата си, завъртя я в посока на часовниковата стрелка и отново я обърна. Докато нанасяше удар с пета в долната част на гърба на противника си, леко я отпусна. Французинът се просна върху мрежите, главата му се стовари болезнено върху стената на борда и се разби.

— Мий-са.

Отново не знаеше какво означава този вик.

Един от екипажа го сграбчи изотзад за врата. Пациентът заби левия си юмрук в бъбреците му, наведе се напред и хвана лакътя отдясно на гърлото си. После се изви рязко наляво; нападателят му се вдигна от земята, а докато летеше към палубата, краката му безпомощно ритаха във въздуха. Лицето му се заби между колелата на лебедката.

Останалите двама се хвърлиха отгоре му, налагайки го с юмруци и колена. През цялото време капитанът не преставаше да крещи предупредително:

— Доктора! Помнете доктора! И по-леко!

Думите му бяха толкова не на място, колкото и това, което наблюдаваше. Пациентът хвана китката на единия от нападателите, изви я надолу, като я огъна с едно-единствено движение, и мъжът изрева в агония. Китката му бе счупена.

Пациентът на Уошбърн сплете пръстите на ръцете си, вдигна ги и ги стовари като пневматичен чук върху адамовата ябълка на мъжа със счупената китка. Онзи се завъртя, преметна се и се свлече на палубата.

— Кау-са.

Шепотът отекна в ушите на пациента.

Четвъртият мъж отстъпи, гледайки ужасен маниака, който на свой ред просто стоеше и го наблюдаваше.

Всичко свърши. Трима от екипажа на Ламуш лежаха в безсъзнание, жестоко наказани за постъпката си. Беше крайно съмнително дали някой от тях щеше да е в състояние да слезе на дока в четири часа сутринта.

Думите на Ламуш, пропити с изумление и отврата, излизаха със заекване от устата му.

— Не знам откъде си дошъл, но ще се махнеш от тази лодка.

Мъжът без памет долови неволната ирония в думите на капитана.

„Аз също не знам откъде съм дошъл.“

— Не можеш да останеш повече тук — каза Джефри Уошбърн още като влезе в затъмнената стая. — Вярвах дълбоко, че мога да предотвратя всяко по-сериозно нападение срещу теб. Но не мога да те защитя сега, когато вече си направил белята.

— Те ме предизвикаха.

— Чак до такава степен? Счупена китка, изискваща хирургическа намеса, разкъсвания по гърлото на единия и по лицето и главата на другия. Сериозно мозъчно сътресение и кой знае какво увреждане на бъбрек. Няма да споменавам за удар в слабините, причинил страхотно подуване на тестисите. Мисля, че точната дума е жестокост.

— Можеше да съм жестоко убит и сега да съм мъртъв, ако всичко беше станало по-иначе. — Пациентът млъкна, но продължи отново, преди докторът да го е прекъснал. — Мисля, че трябва да си поговорим. Случиха се най-различни неща, още думи се появиха в главата ми.

— Е, да, но не можем. Няма време. Трябва да тръгнеш веднага. Подготвил съм всичко.

— Сега?

— Казах им, че си отишъл в селото най-вероятно за да се напиеш. Роднините им ще те търсят. Всеки що годе по-як брат, братовчед или баджанак; ще бъдат с ножове, куки и може би с една-две пушки. Не те ли намерят, ще се върнат тук. И няма да мирясат, докато не те открият.

— Заради побой, който не съм започнал аз?

— Защото си пребил трима от тях, които ще загубят надницата си поне за месец. И още нещо, доста по-важно.

— Какво е то?

— Наранената гордост. Идва някакъв чужденец и натрива мутрите не на един, а на цели трима уважавани рибари.

— Уважавани?!

— Във физическия смисъл на думата. Рибарите на Ламуш се славят като най-големите побойници по крайбрежието.

— Но това е смешно!

— Не и за тях. Става дума за честта им… А сега побързай и си събери нещата. Долу има една лодка за Марсилия. Капитанът се съгласи да те вземе и да те остави в морето, на половин миля северно от Ла Сиота.

Мъжът без памет пое дълбоко дъх.

— Значи е време! — изрече тихо.

— Време е — отговори Уошбърн. — Мисля, че знам какво ти е на ума. Чувство на безпомощност, носене по водата без кормило и ориентир. Бях твоето кормило, но вече няма да съм с теб — нищо не мога да направя по този въпрос. Но повярвай на думите ми, че не си безпомощен. Ще намериш своя път.

— Към Цюрих — добави пациентът.

— Към Цюрих — съгласи се докторът. — Ето тук съм увил в импрегнирано платно някои неща за теб. Омотай го около кръста си.

— Какво е това?

— Всичките пари, които имам — към две хиляди франка. Не е много, но ще ти помогне на първо време. И моя паспорт, в случай че ти послужи за нещо. Двамата сме горе-долу на една и съща възраст, а паспортът е от преди осем години. Хората се променят. Не позволявай никому да го разглежда внимателно. Давам ти го просто за да имаш някакъв официален документ.

— А ти какво ще правиш без него?

— Изобщо няма да ми е нужен, ако не ми се обадиш.

— Ти си страхотен човек!

— Мисля, че и ти също… Поне доколкото те познавам. Но не зная какъв си бил. Не мога да се доверя на другия човек. Бих желал, но няма начин.

Мъжът се облегна на перилата, вгледан в отдалечаващите се светлини на Пор Ноар. Рибарската лодка се устремяваше в мрака така, както и той се бе гмурнал в мрака преди повече от пет месеца.

Така както се гмуркаше в мрака сега.