Робърт ХайнлайнЗелените хълмове на Земята

1

Това е историята на Рислинг, „Слепият певец на космическите друмища“, но не официалната версия. В училище вие сигурно сте пели тези негови слова:

А може да сте ги пели на френски или на немски. Могло е да бъде и на есперанто, докато пъстроцветната дъга на знамето на Тера се е развявало над главите ви.

Езикът не е от значение — едно обаче е сигурно — бил е земен език. Никой никога не е превеждал песента „Зелените хълмове“ на фъфлещата реч на Венера и никой марсианец не я е грачел и шептял по пресъхналите канали. Тя си е наша. Ние от Земята изнесохме всичко — от холивудските филми на ужасите до синтетичните радиоактивни вещества — тази песен обаче принадлежи единствено на Тера1 и на нейните синове и дъщери, където и да се намират те.

Ние всички сме слушали най-различни истории за Рислинг. Може дори да сте един от многото, които са търсили звания или шумна слава с научните си оценки за издадените му произведения — „Песни на космическите друми“, „Гранд Канал и други стихотворения“, „Нависоко и надалече“ и „Лети, корабе!“

И макар че сте пели песните му и сте чели стиховете му в училище, а и през целия си живот, обзалагам се на каквото кажете — че никога не сте дори и чували (освен ако вие самият не сте космонавт) — за многобройните непубликувани песни на Рислинг като например: „Откакто работникът с вагонетката срещна моята братовчедка“, „Онова червенокосо момиче от Венерабърг“, „Не си сваляй панталоните, капитане“ или „Космически костюм за двама“.

Едва ли можем да ги публикуваме в някое семейно списание.

Доброто име на Рислинг се пазеше от грижлив изпълнител на литературното му наследство и от щастливата случайност, че от него никога не е било вземано интервю. Стихосбирката „Песни на космическите друми“ се появи в седмицата, когато той почина, а щом се превърна в бестселър, рекламните историйки за него бяха сглобени от откъслечните спомени на някои хора и в добавка от по-пресилените материали, доставени от издателите му.

Полученият по този начин традиционен портрет на Рислинг е толкова правдоподобен, колкото томахоука на Джордж Вашингтън или кейковете на крал Алфред.

В действителност вие дори не бихте го поканили в салона си — той бе обществено неприемлив. Страдаше от хронична краста и непрекъснато се чешеше, а това ни най-малко не допринасяше за неговата небрежна красота.

Портретът му, рисуван от Ван дер Вурт за стогодишното юбилейно издание на произведенията му, осъществено от издателството „Хариман“, разкрива една изключително трагична фигура — тържествено стиснати устни и незрящи очи, скрити под черна копринена превръзка. Никога не е бивал тържествен! Устата му винаги е била отворена — той пееше, смееше се, пиеше или ядеше. За превръзка служеше всеки попаднал му парцал, обикновено мръсен. След като загуби зрението си, той ставаше все по-небрежен и по-небрежен към себе си.

„Веселякът“ Рислинг беше механик втори клас и имаше очи не по-лоши от вашите, когато подписа договор за полети по затворено трасе до юпитеровите астероиди на борда на ракетен кораб „Ястреб“. В онези дни членовете на екипажите си подаваха оставката за щяло и нещяло, а всеки агент на „Лойд“ би ти се изсмял в лицето, ако споменеш за застраховането на космонавт. Никой не бе и чувал за Космическия предохранителен закон, а Компанията отговаряше единствено за заплатите — и то ако се наложеше. Половината от корабите, които летяха отвъд Луна Сити, никога не се завръщаха. Това не вълнуваше особено космонавтите, те сключваха договори в зависимост от своите предпочитания за дял от печалбата и всеки един от тях бе готов да се обзаложи с вас, че ще скочи от върха на двестаетажната Кула Хариман и ще се приземи здрав и читав, ако му предложите облог три към две и му позволите да използва пружиниращи гумени подметки за кацането.

Механиците бяха най-безгрижните от цялата тази дружина и най-злите. В сравнение с тях капитаните, радаро-операторите и щурманите (по онова време нямаше нито свръхекипажни бройки, нито стюарди) бяха мекушави вегетарианци. Механиците знаеха твърде много. Останалите разчитаха на умението на капитана да ги свали безопасно на земята, механиците знаеха, че умението е безполезно срещу слепите и капризните дяволчета, оковани вътре в ракетните двигатели.

„Ястреб“ бе първият от корабите на Хариман, който премина от химическо на атомно гориво или по-скоро първият, който не избухна. Рислинг познаваше кораба добре — това бе стара таратайка, летяла по трасето до Луна Сити, от Космическата станция Сюпра Ню Йорк до Лийпорт и обратно, преди да бъде преустроена за Далечния космос. Той бе пътувал с този кораб по трасето до Луна Сити и за всеобща изненада бе участвувал в неговия първи рейс в Далечния космос — до Пресъхналата вода на Марс и обратно.

По времето, когато подписа договора за полета до юпитеровите астероиди, той трябваше да е вече шеф механик, но след пионерския полет до Пресъхналата вода го бяха уволнили, вписали в черния списък и го бяха свалили в Луна Сити, защото прекарвал времето си в писане на хорове и няколко стиха, когато трябвало да наблюдава уредите си. Песента била скандалната „Щурманът е баща на своя екипаж“ с прекалено веселяшкия, за да става за печат, последен куплет.

Включването му в черния списък не го вълнуваше. От един китаец, собственик на бар в Луна Сити, той спечели с измама на комар акордеон и оттам насетне непрекъснато ходеше при миньорите да им пее срещу пиене и бакшиш, докато бурното разкаяние у космонавтите не накара тамошния агент на Компанията да му даде още една възможност. Една-две години той не се забъркваше в никакви истории по трасето до Луна Сити, върна се в Далечния космос, спомогна да се възстанови добрата слава на Венерабърг, шляеше се по бреговете на Гранд канал, когато в древната марсианска столица бе основана втора колония и измрази пръстите на краката и ушите си по време на второто пътуване до Титан.

В онези дни събитията се развиваха шеметно. Щом веднъж вече бяха въведени атомните двигатели, броят на корабите, които летяха из системата Луна — Тера бе ограничен единствено от недостига на екипажи. Механиците бяха рядкост — за да се спестява от теглото, защитата бе сведена до минимум и малцина бяха онези женени мъже, които си позволяваха да рискуват, като се излагат на радиоактивно облъчване. Рислинг не държеше да става баща, така че в онова златно време на запазване на периметри за него винаги се намираше работа. Той кръстоса надлъж и нашир системата — пееше хумористичните си стихове, които кипяха в главата му, и ги свиреше на своя акордеон.

Капитанът на „Ястреб“ го познаваше — капитан Хикс бе служил като щурман по времето на първия рейс на Рислинг с този кораб.

— Добре си се завърнал у дома, Веселяк! — го бе поздравил Хикс. — Трезвен ли си, или аз да подпиша договора вместо теб?

— Човек не може да се напие с този сок от дървеници, който продават тук, капитане. — Той подписа и помъкнал своя акордеон, слезе в долните помещения.

Върна се след десет минути.

— Капитане — рече той мрачно. — Двигател номер две не го бива — кадмиевите регулатори са деформирани.

— Защо ми го казваш на мен? Кажи го на шефа.

— Казах му, но той твърди, че ще издържат. Греши.

Капитанът посочи дневника.

— Удари една черта на името си и да те няма. След тридесет минути излитаме.

Рислинг го изгледа, сви рамене и отново слезе долу.

Изкачването до юпитеровите планетоиди е дълга работа — едно старо корито от клас „Ястреб“ трябваше да лети в продължение на три вахти с включени двигатели, преди да влезе в свободен полет. Рислинг носеше втората вахта. По онова време регулирането се извършваше ръчно с нониус2 и скала за отчитане на опасността. Когато стрелката на скалата влезе в червеното, той се опита да коригира, но безуспешно.

Механиците не чакат, те затова са и механици. Той блъсна аварийното отвърстие и започна да бърка из горещия материал с щипците. Светлините в отделението угаснаха, но той продължаваше да действува. Един механик трябваше да познава машинното си отделение така, както езикът познава устната кухина.

Когато светлините угаснаха, той хвърли крадешком бърз поглед зад капака на оловната защитна преграда. Синьото радиоактивно сияние изобщо не му помогна — той отметна глава назад и продължи да търси опипом.

Когато съвсем се изтощи, Рислинг се провикна по тръбата:

— Двигател номер две извън строя. И за бога, донесете тук някаква светлина.

Светлина имаше — аварийната верига, — ала не и за него. Синьото радиоактивно сияние бе последното нещо, на което оптическият му нерв изобщо реагира.