"Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън (Мемоари на една леко нередовна жена))" - читать интересную книгу автора (Хайнлайн Робърт)

V.Изгонване от рая

За затвор този затвор не е лош. Била съм и в един много по-гаден в Тексас преди седемдесет и кусур години по личната ми времева линия. Там хлебарките се тътреха навсякъде, преследвайки мижавия шанс да намерят на пода някоя трошица. Такова нещо като топла вода изобщо нямаше, а надзирателчетата до един бяха братовчеди на шерифа. Гадно местенце си беше, ама мексиканците току прецапваха реката и трошаха по някой и друг прозорец, за да ги приберат на топло и да понатрупат сланинка за през зимата. Ако това говори нещо за мексиканските затвори, не ми се мисли какво.

Пиксел идва да ме види почти всеки ден. Стражите не могат да схванат как го прави. Всички го харесват, а той одобри неколцина по обичайния си начин. Те му носят разни вкуснотии, а той благоволява да изяде някои от тях.

Шефът на затвора чул, че котаракът ми е достоен последовател на Худини и дойде в килията ми — улучи точно момента, когато Пиксел ми беше на свиждане. Опита се да го погали и получи леко ухапване по ръката — не чак толкова силно, за да пусне кръв, но достатъчно, за да стане ясно какво се има предвид.

Началникът ми каза, по-точно заповяда, за в бъдеще да го уведомявам предварително кога Пиксел влиза и излиза — искаше да види как успява да се промъкне така, че да не задейства алармените системи. Отвърнах му, че никой смъртен не може да познае какво точно крои този котарак.

Доктор Ридпат идва един-два пъти — да ме навива да се призная за виновна и да се оставя на милостта на съда. Разправя ми, че ако успея да убедя трибунала, че наистина съм се покаяла, ще ми се размине само с условна присъда.

Казах му, че не съм виновна — по-скоро бих станала знаменитост, след което ще си продам мемоарите за скандална сума.

Той ми рече, че очевидно не съм наясно, че Колежът на епископите преди няколко години е прокарал закон, според който всяка печалба от светотатство отива за църквата, като преди това се изплати таксата за отърваване от трупа.

— Виж какво, Морийн, аз съм ти приятел, макар че май не го разбираш. Но ако ти не ни съдействаш, нито аз, нито някой друг може да ти помогне.

Благодарих му и изразих съжаление, че е разочарован от мене. Каза ми да си помисля. Не ме целуна за довиждане, от което си правя заключението, че наистина ми е сърдит.

Дагмар идва почти всеки ден. Не ме навива да си призная, но онова, което направи последния път, имаше много по-голям ефект от разумните доводи на доктор Ерик: успя да внесе в затвора „последно другарче“.

— Ако ще продължаваш да се инатиш, това ще ти помогне. Просто отчупи връхчето и си го инжектирай — независимо къде. След като веднъж те хване — кажи-речи след пет минути — и на бавен огън да те пекат, пак няма да те заболи… или поне няма да те заболи много. Но в името на Санта Каролита, сладка, не позволявай някой да го намери!

Ще се опитам.

Ако не се намирах в затвора, нямаше да диктувам тези мемоари. Не съм си наумила твърдо да ги публикувам, но дисциплината при подреждането на фактите може и да ми покаже къде съм сбъркала… което пък на свой ред може да ми покаже как да оправя цялата тази каша, в която се забърках.

Битката за Ню Орлийнс се е провела две седмици след обявяването на Войната от 1812 г. Лоши комуникации… Но през 1898 г. трансатлантическият кабел вече беше пуснат в действие. Когато Испания ни обяви война, новината дойде от Мадрид през Лондон, оттам — през Ню Йорк, оттам — през Чикаго, оттам — през Канзас сити и до Тийбс почти със скоростта на светлината — забавяше се само при препредаването. Тийбс се намира на около осем часа западно от Мадрид, така че когато ужасната новина пристигна, семейство Джонсън беше на църква.

В този момент преподобният Кларънс Тимбърли, нашият пастор в Мемориалната методистка епископална църква „Сайръс Ванс Паркър“, четеше проповедта и точно беше приключил с четвъртото и започваше петото, когато някой започна да бие голямата камбана под купола на общинския съд.

Брат Тимбърли прекъсна проповедта си:

— Нека да преустановим службата за няколко минути, докато се оттеглят Доброволците от Осейдж и членовете на водоносната бригада.

Десетина-дванайсет от по-младите мъже напуснаха. Татко си взе чантата и ги последва. Тъй като беше лекар, той не беше член на доброволната пожарна команда, но точно защото беше лекар, обикновено отиваше на мястото на пожара, ако точно когато забие камбаната не беше зает с лекуването на някой пациент.

Веднага щом татко затвори след себе си църковната врата, нашият проповедник отново се захвана с „петото“ — не помня какво беше. По време на проповед винаги се стараех да изглеждам така, сякаш слушам много внимателно, но много рядко се вслушвах в това, за което изобщо става дума.

Някой крещеше някъде на улица „Форд“ — чуваше се, макар че брат Тимбърли говореше високо. Виковете идваха все по-близо.

Не след дълго татко се върна в църквата. Вместо отново да седне на мястото си, той се приближи към амвона и подаде на пастора вестникарски лист. В горната половина на страница втора беше публикувана с едър шрифт една кратка новина:

Преподобният Тимбърли прочете новината на висок глас от амвона, остави вестника, погледна ни угрижено, извади кърпичката си, избърса чело и издуха носа си.

— Да се помолим — прикани ни дрезгаво той.

Татко се изправи, а след него — и цялото паство. Брат Тимбърли помоли нашия Господ Йехова да ни води в това време на изпитания. Помоли Бог да води президента Маккинли. Помоли Божия помощ за всички наши храбри мъже на суша и по вода, които сега ще трябва да се бият за запазването на тази свещена, от Бога дадена земя. Помоли милост за душите на онези, които ще паднат в битка, и за утеха и помощ, за да избършем сълзите на вдовиците и сираците, на майките и бащите на нашите млади герои, на които е съдено да паднат в бой. Помоли се правдата да възтържествува и сблъсъкът да приключи бързо. Помоли помощ за нашите приятели и съседи — за нещастния народ на Куба, потискан толкова дълго от желязната пета на испанския крал. И още, и още — горе-долу двайсет минути все това.

Татко отдавна ме беше излекувал от всякаква вяра в Четвероевангелието. Вместо нея хранех дълбоко подозрение, насадено ми от професор Хъксли и подхранвано от татко, че такава личност като Исус от Назарет изобщо не е съществувала.

Що се отнася до брат Тимбърли, него го смятах за два метра шум с пукнатини по него, запълнени със смазка. Също като много проповедници в Библейския пояс, той си беше момче селянче, на което, както силно подозирах, истинската работа му беше дълбоко противна.

Докато слушах брат Тимбърли, не вярвах — и сега не вярвам — че там горе, в небесата, има Бог.

И все пак се хванах да казвам „Амин!“ след всяка негова дума, а по бузите ми се стичаха сълзи.

На това място ми се налага да се кача на сандъка4.

През двадесети век според грегорианския календар в Съединените американски щати сред „интелектуалците“ стана модно едно нещо, известно като „ревизионистка теория“. Ревизионизмът явно се основаваше на идеята, че живите действащи лица на сцената никога не разбират какво точно правят и защо го правят или как ги манипулират, а са просто марионетки в ръцете на неведоми зли сили.

Може и да е вярно — знам ли.

Но защо в очите на ревизионистите народът и правителството на САЩ все са лошите? Защо нашите врагове — като например испанският крал, кайзерът, Хитлер, Джеронимо, Вила, Сандино, Мао Цзе Дун и Джеферсън Дейвис — защо и те не се изредят на позорния стълб? Защо все ние?

Добре знам, че ревизионистите поддържат схващането, че Уилям Рандолф Хърст е измислил испано-американската война, за да вдигне тиража на вестниците си. Знам също и че разни учени и експерти по-късно приемат, че американският кораб „Мейн“ е бил взривен в Хаванското пристанище от неведоми злосторници, чиято цел е била да развалят фасона на Испания и по този начин да подсторят американския народ да й обяви война.

А сега се вгледайте внимателно в онова, което казах. Казах, че всички тези неща са приети. Не съм казала, че са верни.

По някакъв начин тези мазохисти ревизионисти превърнаха Войната от 1898 г. в империалистическа агресия от страна на Съединените щати. Как така резултатът от една империалистическа война ще е освобождаването на Куба и Филипините — това така и не става ясно. Но ревизионизмът винаги започва от предположението, че лошите са Съединените щати. След като веднъж историкът ревизионист докаже това предположение (обикновено чрез кръгова логика), му връчват докторската степен и хваща пътя към Нобеловата награда за мир.

През април 1898 г. за нас, непросветените селяни, бяха истина няколко прости неща: нашият боен кораб „Мейн“ е бил унищожен и са загинали голям брой хора. Испания ни е обявила война. Президентът е помолил мъжете да постъпват като доброволци във войската.

На другия ден, 25 април, понеделник, до нас достигна президентският призив към щатските доброволни отряди да осигурят 125 000 доброволци, които да подсилят почти несъществуващата ни армия. Същата сутрин Том беше заминал, както обикновено, за Бътлърската академия. Новината го бе застигнала там и по обяд дотърча обратно — дорестият му кон Бо Брумел беше целият в пяна. Том помоли Франк да го избърше, втурна се в къщата и двамата с баща ми се скриха в клиниката.

Излязоха след около десет минути. Баща ми се обърна към мама:

— Мадам, нашият син Том възнамерява да постъпи в служба на своето отечество. Двамата с него незабавно заминаваме за Спрингфийлд. Налага се и аз да замина с него, за да се закълна, че има навършени осемнайсет години и че родителите му са дали одобрението си.

— Но той още няма осемнайсет години!

— Точно затова трябва и аз да замина с него. Къде е Франк? Искам да впрегне Лоуфър.

— Аз ще го впрегна, татко! — намесих се. — Франк току-що побягна към училище. Закъснява.

Баща ми изглеждаше разтревожен. Настоях:

— Лоуфър ме познава, сър; никога не би ми сторил нищо лошо.

Когато се върнах вкъщи, заварих татко до новия телефон — в коридора, който използвахме като чакалня за пациентите. Татко тъкмо казваше:

— Да… да, разбирам… късмет, господине, и Бог да ви е на помощ. Ще й предам. Довиждане — той отдръпна слушалката от ухото си, втренчи се в нея, после си спомни, че трябва да я затвори.

Погледна ме.

— За тебе беше, Морийн.

— За мене ли? — никога досега не ме бяха търсили по телефона.

— Да. Твоят момък, Брайън Смит. Моли те да му простиш, но идната неделя няма да може да те посети. Още сега хваща влака за Сейнт Луис, за да се върне в Синсинати, където ще се запише в доброволния отряд на Охайо. Моли за разрешение да ти се обади веднага щом свърши войната. Аз се съгласих от твое име.

— О… — усетих как нещо в гърдите ми се стяга и дишането ми се затрудни. — Благодаря ти, татко. Ъ-ъ… можеш ли да ми покажеш как да му се обадя, искам да кажа… такова… как да се обадя до Рола и сама да поговоря с господин Смит?

— Морийн! — намеси се майка ми.

Обърнах се към нея:

— Мамо, нито действам прибързано, нито се държа неподобаващо за една дама. Обстоятелствата са много особени. Господин Смит заминава, за да се бие за нас. Просто искам да му кажа, че докато го няма, всяка вечер ще се моля за него.

Майка ми ме погледна и тихо рече:

— Да, Морийн. Ако можеш да говориш с него, кажи му, че и аз ще се моля за него. Всяка вечер.

Баща ми шумно си прочисти гърлото:

— Дами…

— Да, докторе? — обади се мама.

— Въпросът е академичен. Господин Смит ми съобщи, че ще бъде съвсем кратък, защото за телефона чака дълга опашка от студенти. Предполагам, за да предадат подобни съобщения. Така че няма смисъл да се опитваме да се свържем с него — линията ще е заета… а той вече няма да е там, което по никакъв начин няма да ви попречи да се молите да се върне жив и здрав. Морийн, ти можеш да му го съобщиш с писмо.

— Но аз не знам къде да му пиша!

— Размърдай си мозъка, дъще. Известни са ти поне три начина да научиш.

— Доктор Джонсън, моля ви! — мама се обърна към мене и добави внимателно: — Съдията Спърлинг ще знае.

— Съдията Спърлинг… О!

— Да, мила. Съдията Спърлинг винаги знае къде се намира всеки от нас.

След няколко минути всички разцелувахме Том за довиждане, а заедно с него — и татко, макар че той щеше да се върне… а, както ни увери той, беше много вероятно и Том да се върне — след като положи клетва и му съобщят кога да се яви.

Потеглиха. Бет плачеше тихо. Люсил не плачеше — според мене надали разбираше какво става, но беше сериозна и гледаше с ококорени очи. Мама не плака, аз също не плаках… тогава. Но после тя се качи горе и се затвори в стаята си… както и аз. Откакто Агнес се омъжи, вече имах собствена стая, така че пуснах резето, захлупих се на леглото и се разплаках.

Опитвах се самичка да се убеждавам, че плача за брат ми Томас, но си знаех: сърцето ме болеше за господин Смит.

С цялата си душа жадувах да не го бях карала да използва „френска кесийка“, когато се любихме седмица по-рано. Изкушавах се — знаех, сигурна бях, че ще е много по-хубаво да зарежем тази гума и да съм гола за него — и отвън, и отвътре.

Но тържествено бях обещала на татко, че винаги ще използвам презерватив… до деня, когато, след като трезво сме обсъдили нещата с въпросния мъж, решим да забременея.

А сега той заминаваше на война… и можеше да не го видя никога повече.

Избърсах очи, станах и извадих малка книжка с поезия — „Златна съкровищница“ на професор Полгрейв. Мама ми я беше подарила за дванайсетия рожден ден, а на нея също й я бяха подарили за дванайсетия рожден ден през 1866 г.

В своята съкровищница професор Полгрейв беше събрал двеста осемдесет и осем стихотворения — достатъчно изящни за изключителния му вкус. Този ден на мене ми беше нужно само едно: „На Лукаста, при заминаване на война“:

После пак плаках, а след това заспах. Когато се събудих, станах и повече не си позволих да плача. Вместо това пъхнах под вратата на мама бележка, че сама ще приготвя вечеря за всички… и че ако тя пожелае, може да вечеря в леглото.

Тя ме остави да сготвя, но слезе за вечеря и седна на почетното място. И за първи път на масата я настани Франк, а после седна срещу нея. Тя ме погледна.

— Морийн, ще прочетеш ли молитвата?

— Да, мамо. Господи, Боже наш, благодарим ти за хляба, който ни даваш. Моля те, благослови храната ни, както и нашите братя и сестри навсякъде, известни и неизвестни нам — преглътнах и добавих: — В този ден те молим и за специална благословия за обичния ни брат Томас Джеферсън и за всички останали младежи, решили да служат на нашето мило отечество. Моля те, Господи, пази добре и моя приятел! В името на Исуса. Амин.

— Амин — твърдо откликна майка ми. — Франклин, ще нарежеш ли месото?

Татко и Том се върнаха на другия ден късно следобед. Бет и Люсил увиснаха на вратовете им. И аз исках, ала не можех, тъй като дундурках Джордж и той си беше избрал тъкмо този момент, за да намокри пелените. Но аз го накарах да почака, за да не изпусна нещо, като само му подложих отдолу резервна пелена.

— Записа ли се, Том, записа ли се, записа ли се? — повтаряше Бет.

— Разбира се, че се записа — отговори татко. — Сега е редник Джонсън; а другата седмица вече ще е генерал.

— Така ли?

— Е, може и да не стане чак толкова бързо — татко млъкна и разцелува Люсил и Бет. — Но по време на война човек доста бързо се издига в чин. Аз вече съм капитан.

— Доктор Джонсън!

Татко изпъна рамене.

— Капитан Джонсън, мадам. Записахме се и двамата. Сега съм действащ хирург от медицинската част на Втори Мисурийски полк с чин капитан.

Тук трябва да кажа нещо за семействата на двамата ми родители и особено за братята и сестрите на баща ми, защото онова, което се случи в Тийбс през април 1898 г., си имаше своите корени един век по-рано.

Дядовците и бабите на баща ми са:

Джордж Едуард Джонсън (1795–1897) и Аманда Лу Фредерикс Джонсън (1798–1899)

Терънс Макфий (1796–1900) и Роуз Вилхелмина Бранд Макфий (1798–1899)

И Джордж Джонсън, и Терънс Макфий са участвали във войната от 1812 г.

Родителите на баща ми са:

Ейза Едуард Джонсън (1813–1918) и Роуз Алтеда Макфий Джонсън (1814–1918)

Ейза Джонсън е участвал във войната с Мексико — бил е сержант в Илинойския доброволен отряд.

Дядовците и бабите на майка ми са:

Робърт Пфайфър (1809–1909) и Хайди Шмит Пфайфър (1810–1912)

Оле Ларсен (1805–1907) и Анна Кристина Хансен Ларсен (1810–1912)

Родителите на майка ми са:

Ричард Пфайфър (1830–1932) и Кристина Ларсен Пфайфър (1834–1940)

Татко е роден във фермата на дядо Джонсън в Минесота, в окръг Фрийборн, близо до Албърт, в понеделник, втори август 1852 г. — най-малкият от четири момчета и три момичета. Дядо му Джордж Едуард Джонсън (и мой прадядо) е роден през 1795 г. в окръг Бъкс, Пенсилвания. Той умря в старчески дом в Минеаполис през декември 1897 г. и вестниците вдигнаха голяма шумотевица около това, че по времето, когато се е родил, Джордж Вашингтон е бил още жив. (Той нямаше нищо общо с целия този шум. Макар и допреди да се омъжа да не знаех, че умишлено следваме тази политика, дори и по онова време семействата, свързани с фондацията „Хауард“, избягваха публично да споменават кой на каква възраст е.)

Джордж Едуард Джонсън се оженва за Аманда Лу Фредерикс (1798–1899) през 1813 г. и я отвежда в Илинойс, където тя ражда първото си дете, Ейза Едуард Джонсън — моя дядо — още същата година. Види се, дядо Ейзи е бил от същите „седмачета“ като батко ми Едуард. След войната с Мексико семейство Джонсън се премества на запад и се установява в Минесота.

По онова време фондацията „Хауард“ още не е съществувала, но се оказва, че всичките ми прадеди са започнали да се размножават рано, имали са по много деца, били са здрави въпреки болестите, които необезпокоявано се ширели в онези времена, и са живели дълго — по стотина години и отгоре.

Ейза Едуард Джонсън (1813–1918) се жени за Роуз Алтеда Макфий (1814–1918) през 1831 г. Имат седем деца:

1. Саманта Джейн Джонсън, 1831–1915 (починала от телесни повреди, получени при обяздването на кон)

2. Джеймс Юинг Джонсън, 1833–1884 (Загинал при опит да прекоси Осейдж по време на пролетното пълноводие. Едва си го спомням. Той беше женен в Ню Орлийнс за леля Карол Пейетие.)

3. Уолтър Райли Джонсън, 1838–1862 (убит край Шайло)

4. Алис Айрини Джонсън, 1840-? (Не зная какво е станало с леля Алис. Беше се омъжила далеч на изток.)

5. Едуард Макфий Джонсън, 1844–1884 (убит при влакова катастрофа)

6. Аурора Джонсън, 1850-? (последно чувах за нея в Калифорния към 1930 г.) (омъжвала се няколко пъти)

7. Айра Джонсън, 2 август 1852–1941 (обявен за безследно изчезнал в Битката за Британия)

При падането на форт Съмтър през април 1861 г. господин Линкълн се обръща към доброволните отряди на няколко щата с молба да осигурят доброволци за армията — пак Айра Джонсън, деветгодишен и по собствената му преценка — вече голям мъж, трябвало да остане вкъщи, когато всички други мъже отивали на война.

Баща ми търпял това унижение цели три години… и на дванайсетгодишна възраст избягал от къщи, за да стане барабанчик.

Заминал надолу по Мисисипи с шлеп и успял да намери лагера на Втори Минесотски полк. Братовчед му Жул ходатайствал за него и с триста зора той бил приет и зачислен на храна към щаба.

После се появил баща му и си го прибрал.

Така че баща ми беше служил във войската около три седмици и никога не беше влизал в бой. И дори и тези три седмици не му ги признаваха… както разбра за свой ужас, когато се опита да постъпи в организация на ветераните от Съюза — Великата армия на републиката.

Никъде не се водело на документи, че е служил, тъй като адютантът на полка го бил „разжалвал“ и оставил дядо Ейси да си го прибере, след което просто унищожил цялата документация.

Мисля, ужасно е да приемем, че татко е бил белязан за цял живот.

По време на деветте дни, докато татко и Том чакаха вкъщи да се влеят в армейския живот, не забелязах майка ми да проявява никакви признаци на неодобрение, като не смятаме първоначалната й изненада. Но тя изобщо не се усмихваше. Напрежението между двамата се усещаше… но не позволяваха да им личи открито.

Татко наистина ми каза нещо, което според мене беше свързано с това напрежение. Бяхме в клиниката и аз му помагах да поразчисти и осъвремени картоните на пациентите си, за да може да ги прехвърли на доктор Чадуик, докато продължава войната. Той ми рече:

— Защо не се усмихваш, мое пуйче яйчице? Тревожиш се за твоя момък, така ли?

— Не — излъгах аз. — Той беше длъжен да замине и аз го знам. Но би ми се искало ти да не заминаваш. Егоистично изглежда, знам. Но ще ми липсваш, cher papa.

— И ти ще ми липсваш. Всички ще ми липсвате — той помълча няколко минути, после добави: — Морийн, някой ден може да се сблъскаш със същото: мъжът ти да замине на война. Някои хора казват, че женените мъже не трябвало да ходят на война. Заради семействата си.

Но в това има противоречие — и то фатално. Семейният не бива да си помисля да се скатава и да чака ергените да се бият вместо него. За мене е откровено нечестно да очаквам някой ерген да умре за моите деца, щом аз не бих умрял за тях. Ако всички семейни вземат да правят така и ергените ще откажат да се бият… и тогава републиката е обречена. Варварите ще нахлуят необезпокоявани.

Татко ме погледна — изглеждаше разтревожен.

— Разбираш ли?

Мисля, че той откровено искаше да разбере какво мисля аз, търсеше одобрението ми.

— Аз… — млъкнах и въздъхнах. — Татко, мисля, че разбирам. Но във времена като тези съм принудена да осъзная, че нямам особено голям житейски опит. Просто искам тази война да свърши и ти да се върнеш у дома — и Том да се върне у дома, и… и…

— И Брайън Смит ли? Съгласен съм.

— Е, да. Но си мислех също и за Чък. Чък Пъркинс.

— Чък също ли заминава? Браво на момчето!

— Да, днес ми каза. Баща му дал съгласието си и утре двамата заминавали за Джоплин — подсмръкнах и преглътнах една сълза. — Не съм влюбена в Чък, но си имам някакви сантиментални чувства към него.

— Обяснимо.

По-късно същия ден оставих Чък да ме качи на Марстън хил и там горе направих напук на буболечките и на госпожа Пуританка. Казах на Чък, че се гордея с него, а после му го демонстрирах по най-добрия известен ми начин. (Използвах презерватив — нали бях обещала на татко.) И се случи нещо невероятно. Бях се качила там просто за да поиграя малко художествена гимнастика с цел да покажа на Чък, че се гордея с него и ценя желанието му да се бие за нас. И чудото стана, фойерверки — и то от големите! Всичко се замъгли пред погледа ми, стиснах очи и чух да надавам силни викове.

А след около половин час чудото се повтори. Да не повярваш!

На другата сутрин Чък и баща му хванаха влака в 8:06 ч. от Бътлър и се върнаха още същия следобед — Чък се беше заклел и го бяха записали в същата рота (рота „С“, Втори полк), в която бе постъпил и Том, и щеше да чака горе-долу също толкова дни. Така че Чък и аз отидохме на едно друго потайно местенце и аз пак се сбогувах с него, и чудото пак се случи.

Не, не си помислих, че съм влюбена в него. Вече бях лягала с достатъчно мъже и надали бих могла да сбъркам един мощен оргазъм с вечната любов. Но беше хубаво, че стана така — имах намерение да се сбогувам с Чък, колкото се може по-често и по-трогателно, пък да става каквото ще. И се сбогувахме на няколко пъти чак до деня, в който той замина седмица по-късно — тогава наистина си беше сбогуване.

Чък така и не се завърна. Не, не го убиха в бой — тъй като и не стигна по-далече от Чикамауга парк, Джорджия. Не съм много сигурна дали беше треска, малария или жълтеница. Може да е било и тиф. От треска умряха пет пъти повече хора, отколкото в бой. Те също са герои. Е, не са ли? Записаха се доброволци; бяха готови да влязат в бой… и нямаше да се разболеят от треска, ако се бяха скатали и не бяха откликнали на призива.

Дойде онзи ден — пети май — когато нашите мъже заминаха… Потеглиха със специален военен влак надолу към Канзас сити, после щяха да заобиколят през Спрингфийлд, да продължат към Сейнт Луис и нататък на изток: крайна цел — Джорджия. Цялото семейство заминахме за Бътлър — отпред мама и татко с двуколката му, теглена от Лоуфър, а останалите ги следвахме с каретата, с която обикновено се возехме само в неделя — караше я Том, а я теглеха Дейзи и Бо. Влакът спря, сбогувахме се набързо, тъй като вече викаха:

— Всички да се ка… чват!

Баща ми предаде юздите на Франк, а на мене се падна каретата с мъниците.

Всъщност те не потеглиха веднага — освен войниците трябваше да се натовари и багажът. В средата на влака имаше платформа с оркестър, осигурен от Трети полк, Канзас сити, и през цялото време, докато влакът беше спрял, той свиреше потпури от военни мелодии.

Изсвириха „Очите ми видяха славата…“ и веднага минаха на „Да бях в земята на памука“, а оттам — на „Таз вечер лагера опъваме“ и „… на шапката си бодна той перо и го нарече макарони!“ После подкараха „Седя затворен във килия“, влакът изсвири и потегли, а оркестърът започна да се изнизва към съседния вагон. Наложи се да помогнат на онзи с тубата.

А ние потеглихме към дома — в ушите ми все още звучаха „Туп-туп, момчета маршируват“ и онзи трагичен първи стих — „Седя затворен във килия…“. По-късно някой ми каза, че онзи, който я бил написал, си нямал представа от всичко това, защото в затворническите лагери от военно време такива луксове като килии няма.

Това обаче си беше съвсем достатъчно, за да се замъглят очите ми и да не мога да виждам. Но това нямаше значение — Бо Брумел и Дейзи нямаха нужда от моята помощ. Ако човек им отпуснеше юздите, те препусваха право към вкъщи. Така направиха и този път.

Помогнах на Франк да разпрегне всички коне, после влязох вътре и се качих на горния етаж. Едва-що бях затворила вратата на стаята си и майка ми почука. Отворих.

— Да, мамо?

— Морийн, твоята „Златна съкровищница“… Мога ли да я взема за малко?

— Разбира се. — Отидох и я извадих — беше под възглавницата ми. Подадох й я. — Номер осемдесет и три. На страница шейсета.

Като че ли се изненада, след което запрелиства книгата.

— Точно така — кимна тя и вдигна поглед. — Трябва да се държим, мило.

— Да, мамо. Трябва.

Като си говорим за затворнически килии — Пиксел току-що пристигна в моята и ми донесе подарък. Мишка. Умряла мишка. Още топла. Страшно е доволен от себе си и явно очаква от мене да я изям. Чака ме да я захапя.

И как ще се измъкна от всичко това?