"Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън (Мемоари на една леко нередовна жена))" - читать интересную книгу автора (Хайнлайн Робърт)

XII.Кайзерът — на въжето!

Чудя се дали Пиксел изобщо ще се върне отново — толкова катастрофално беше последното му посещение тук.

Днес пробвах нещичко. Извиках „Телефон!“, точно както бях чула доктор Ридпат. И веднага се появи холографски образ… на полицайка.

— Защо искате телефон?

— А защо не?

— Нямате привилегията да използвате телефон.

— Къде го пише? И ако е вярно, не е ли редно някой да ме осведоми? Вижте какво, хващам се на бас, че вие сте права, а аз греша в случая.

— Ъ? Ама аз точно това казвам!

— Докажете го тогава, значи. Няма да ви дам парите, докато не го докажете.

Тя ме погледна ошашавено и примигна.

В неделя господин Бронсън дойде на църква. След службата в навалицата пред главния вход се приближих до него и го поздравих.

— Добро утро, господин Бронсън.

— Добро утро, госпожо Смит, госпожице Нанси. Много хубаво време за март, нали?

Съгласих се и го представих на останалите присъстващи от моето племе: Карол, Брайън младши и Джордж. Мари, Удроу, Ричард и Етел си бяха вкъщи с дядо си — мисля, че откакто напуснахме Тийбс, татко не беше и стъпвал в църква — освен ако не женеше или не погребваше някой приятел или роднина. Мари и Удроу ходеха на неделно училище, но според мене бяха още малки за църква.

Приказвахме си празни приказки известно време, след което той се поклони и ми обърна гръб, както и аз — на него. Никой от двама ни не показа, че срещата има някакво особено значение. Меракът му по мене гореше с яростен пламък, както и моят по него. И двамата го знаехме, ала не си го признавахме.

Ден след ден въртяхме любов без думи, без да се докосваме, без дори да си разменяме влюбени погледи, точно под носа на баща ми. След това татко ми призна, че имал някакви подозрения — „надушвал нещичко“, но и господин Бронсън и аз сме се държали толкова порядъчно, че не можел да си намери извинение за да ни стегне.

— В края на краищата, миличката ми, не мога да търся сметка на някой мъж, че те желае, щом се държи прилично — в края на краищата и двамата знаем какво представляваш, а и аз не мога да те упреквам за това. Истината е, че се гордеех и с двама ви, задето проявявате такава цивилизована сдържаност. Не е лесно, знам.

Тъй като играеше шах с баща ми, а съвсем скоро започна да играе и с Удроу, господин Бронсън ме виждаше кажи-речи всеки ден. Доброволно предложи да стане помощник-водач на скаутската организация към нашата църква… а следващия петък вечерта докара Брайън младши и Джордж след събранието на скаутите.

Следващата събота заведе петте ми по-големи деца на пикник. Те бяха също толкова очаровани от него, колкото и аз. После Карол ми призна:

— Мамо, ако някога се омъжа, искам да е за мъж като господин Бронсън.

Не й казах, че и аз си мисля същото.

По-следващата събота господин Бронсън заведе Удроу на матине в театър „Хиподрум“, за да гледат магьосника Търстън Велики. Когато се върнаха, детето спеше в ръцете му. Успях да го поканя да влезе, тъй като татко беше с мене. По време на този странен роман господин Бронсън не пристъпи прага къщата, без баща ми да е бил там.

Веднъж, когато господин Бронсън доведе Брайън младши от урок по кормуване, го поканих на чай. Попита за татко. Щом разбра, че го няма, изведнъж се сети, че закъснява за някаква среща. Мъжете са по-плахи от жените… поне според собствения ми опит.

Брайън се върна у дома на първи април, неделя. Същия ден татко замина на кратко посещение в Сейнт Луис — предполагам, за да се види с майка ми, но той никога не даваше обяснения. Щеше ми се да бе останал вкъщи, за да можем с Брайън да се поразходим.

Ала нищо не казах — децата нямаха търпение да видят баща си, а аз — да го замъкна в леглото. А освен това… ами вече нямахме кола. Преди да замине за Платсбърг, Брайън беше продал „Ел рео гранде“.

— Мо — беше ми казал той, — през април миналата година имаше смисъл да пътувам с кола до Платсбърг. Там реото ми свърши добра работа. Но само един глупак би тръгнал с кола през февруари от Канзас сити до Ню Йорк. Миналата година три пъти ме вадиха от калта; а ако беше февруари, не знам докъде щях да стигна.

— Освен това — добави Брайни с най-очарователната си усмивка в стил „Теди Рузвелт“, — имам намерение да купя десетместна кола. Или единадесетместна. Да се пробваме ли за единадесетото място?

Пробвахме се, но точно този път не успяхме да раздрънкаме касата.

Брайни замина за Платсбърг с влака като ми обеща, че след като се върне, ще купи най-голямата възможна пътническа кола.

Така че когато Брайън се завърна у дома на първи април 1917 г., си останахме вкъщи и се любихме в леглото. В крайна сметка не е задължително да го правиш по полянките.

Същата нощ, след като доста се уморихме, ала още не ни се спеше, попитах:

— Кога трябва да се връщаш в Платсбърг, любов моя?

Толкова се забави с отговора, че добавих:

— Не трябваше ли да те питам, Брайън? От 98-ма насам мина толкова време — забравила съм, че има и такива въпроси, които не бива да се задават.

— Най-мила моя, можеш да ми задаваш каквито си искаш въпроси. Понякога не бих могъл да им отговоря, защото ми е забранено, но в повечето случаи не бих могъл да ти отговоря, защото на младши лейтенантите не им казват кой знае какво. Ала на този ще ти отговоря. Мисля, че няма да се връщам в Платсбърг. Всъщност толкова съм сигурен, че нищичко не оставих там — дори и четката си за зъби.

Замълчах.

— Не искаш ли да знаеш защо?

— Скъпи, ти сам ще ми кажеш, ако желаеш.

— Морийн, ама никога ли не ти се иска да си пъхаш носа по женски?

Разбира се, че ми се иска, скъпи, но ако не си пъхам носа, ще измъкна от тебе много повече!

— Бих искала да знам.

— Ами… не знам какво са писали тукашните вестници, но така наречената „Цимерманова телеграма“ е автентична. Няма никакъв шанс да останем встрани от войната по-дълго от месец. Въпросът е: да изпратим повече войски на мексиканската граница или в Европа? Или и двете? Да чакаме ли Мексико да ни нападне или да ги изпреварим и им обявим война? Или първо да обявим война на кайзера? Ако я обявим, можем ли да обърнем гръб на Мексико?

— Толкова зле ли е наистина?

— Много неща зависят от президента Каранса. Да, толкова е зле — вече си получих заповедта за мобилизация. Остава само телеграмата и край — вече съм действащ офицер и трябва да хващам пътя към мястото на мобилизация… което не е Платсбърг — той се протегна и ме погали. — А сега забрави всичко това и мисли само за мене.

След известно време Брайън се обади:

— Госпожо Мак, беше доста добре. Вие май сте се упражнявали.

Поклатих глава.

— Ни най-малко, любов моя. Татко постоянно ме държеше под око — той ме има за неморална жена, която спи с чужди мъже.

— Що за измишльотина! Ти никога не ги оставяш да спят. Ама никога. Ще му кажа.

— Не си прави труда — татко си е съставил мнението за мене далеч преди да се запознаем. Как са рунтавелките в Платсбърг? Вкусни? Мили?

— Хепзиба, много ми е неприятно да си го призная, но… Ами истината е, че… не съм ги и помирисвал. Дори и едничка.

— Ама, Кларънс!

— Сладурчето ми, тия направо ми вадеха душата. Занятия, тренировки и лекции по цял ден шест дни в седмицата — и внезапни тревоги в неделя. Вечер — още лекции и винаги имахме за четене повече, отколкото бихме могли да насмогнем. Към полунощ додрапваш до леглото и в шест сутринта — строй се! Я ми пипни ребрата — направо съм окльощавял. Ей! Ама това не е ребро!

— Така де, не е. Даже не е и кокал. Хюбърт, ще те държа на легло, докато се поналееш и заякнеш — твоята история ме трогна дълбоко.

— Трагедия, знам. Но как ще се оправдаеш? Джъстин би ти предложил малко лека гимнастика, сигурен съм.

— Да, скъпи, Джъстин и Елинор идваха тук на вечеря. Но с пълна къща с дечица и баща ми, прочутата бдителна нощна кукумявка, не получих дори и другарско потупване по задника. Нищичко освен няколко галантни непристойности, прошепнати на ужасеното ми ушенце.

— На ужасеното ти кое? Ами защо ти не отиде у тях?

— Живеят толкова далече!

Със семейство Уедърал се бяхме запознали преди много години. Но още не си бяхме станали приятели, когато те се преместиха да живеят на другия край на града. Така Брайън се натъкна на тях, когато Джъстин искал да го приемат в Платсбърг — той беше посочил Брайън за поръчител и това го бе поласкало. Бяха му отказали да го приемат — кракът му бе увреден при злополука. Куцаше, но почти не се забелязваше. Брайън написа писмо, в което настояваше да го допуснат. Отказаха му. Но в резултат на това Елинор ни покани на вечеря през януари, една седмица преди Брайън да замине за Платсбърг.

Прекрасна голяма къща и деца повече дори и от нашите. Джъстин бе въплътил в къщата една елегантна, ала скъпа идея: двамата с Елинор обитаваха не само главната спалня, но и целия горен етаж на едното крило: огромен апартамент, състоящ се от всекидневна, огромна спалня с килерче и шкаф за вино в единия ъгъл, баня, разделена на сепарета — вана, душ и два клозета, в единия от които освен тоалетната чиния имаше и приспособление, за което бях чувала, но никога не бях виждала досега: биде.

Елинор ми помогна да го пробвам и бях направо очарована! Беше точно това, от което се нуждаеше Морийн с нейната издайническа телесна миризма. Казах й го. Също й обясних и защо.

— Според мене естественият ти мирис е възхитителен — със сериозен тон ми заяви Елинор. — Според Джъстин — също.

— Джъстин е казал това за мене?

Елинор взе лицето ми в шепите си и ме целуна — меко и нежно, с отпуснати устни, не с език, ама не и съвсем сухо.

— Каза го. И още доста неща каза. Мила, ти страшно го привличаш. — Това го знаех. — Както и мене. Също така аз страшно харесвам съпруга ти. Брайън ми въздейства невероятно. Ако по случайност и вие двамата споделяте чувствата ни… ние с Джъстин бихме искали… всъщност направо нямаме търпение да ги реализираме в действие.

— Искаш да кажеш: размяна? И всичко докрай?

— Всичко и докрай. Честната размяна не е обир.

Изобщо не се поколебах:

— Става!

— О, чудесно! Искаш ли да питаш Брайън?

— Няма нужда. Вече знам — иска му се да те изяде — сурова. — Взех лицето й в шепи и силно я целунах. — Как ще се разберем?

— Както е най-лесно за вас, мъничка и сладка Морийн. Моята всекидневна се превръща във втора спалня само за секунди, а си има и малък будоар. Така че можем да бъдем на двойки или и четиримата накуп.

— Ние с Брайни не се крием един от друг. Елинор, доста отдавна съм открила, че ако просто си сваля дрехите, това пести и време, и приказки.

Устните й трепнаха.

— Аз също, Морийн, направо ме шашна. Познавам те май от десет години. Още от едно време, когато живеехме в Южен Бентън и всички ходехме в методистката църква на „Линуд“, двамата с Джъстин ви обсъдихме като възможни партньори за игра. Казах на Джъстин, че съм забелязала пламъчето в очите на Брайън, но не виждам никакъв начин да бъде пробита твоята броня. Съвършената дама — направо като извадена от „Книга за дамите“ на Годи. Тъй като от съображения за безопасност подобен род семейно прелъстяване трябва да бъде договаряно от съпругите, ние просто ви включихме в списъка „много зле“.

Докато се кикотех, разкопчавах кукички и копчета.

— Елинор, миличка, на четиринадесет години ми спукаха ципата и оттогава съм постоянно разгонена. Брайън го знае и ме разбира и това не му пречи да ме обича.

— О, прекрасно! Сладурче, аз пък си дадох черешката на дванадесет години на мъж, четири пъти по-стар от мене!

— Значи няма как да е Джъстин.

— Не, за Бога! — тя се измъкна от гащите си и остана по три четвърти чорапи и вечерни чехли. — Готова съм.

— И аз. — Гледах я и съжалявах, че Брайни не ме обръсна, защото беше гладка като гроздово зърно — ех, как само щеше да се хареса на Брайни! Висока, с тяло на статуя, руса.

След няколко минути Джъстин ме просна на персийския килим пред камината във всекидневната на горния етаж. Елинор беше наблизо със съпруга ми. Тя извърна глава към мене, усмихна се, хвана ме за ръка и всяка от нас пое съпруга на другата.

В салоните на Буундок съм чувала официални дискусии в присъствието на Стимулатор и Събеседник по въпроса за идеалния брой участници в полиморфна чувственост. Имаше хора, които предпочитаха триото — някой от четирите вида или всичките четири, или който и да е; други, които си падаха по големите цифри и такива, които твърдяха, че всеки нечетен брой водел до максимум удоволствие, но четен — в никакъв случай. Колкото до мене, аз продължавам да смятам, че нищо не може да се сравни с четворка от семейства, които се обичат и са достойни за обичане. Не че подценявам другите комбинации — всичките ги харесвам. Просто ви казвам какво обичам най-много от години насам.

По-късно същата нощ Брайън се обади на татко и му обясни, че по улиците е започнала да се образува поледица — би ли имал нещо против тази нощ да пази менажерията?

Брайън ме погледна.

— Къде си?

— Мислех си за твоето любимо момиче…

— Ти си моето любимо момиче.

— … любимо русо момиче. Елинор.

— О. Така си е.

— И любимата ти най-голяма дъщеря.

— Тук има нещо двусмислено. Граматическата позиция? Най-голямата ти любима дъщеря. Любимата ти най-голяма дъщеря. Да, май и двете означават Нанси. Давай нататък.

— Новината е такава, че не бих могла да ти я съобщя в писмо. Нанси го е направила.

— Какво е направила? Ако искаш да ми кажеш, че го е направила с онова пъпчиво хлапе, спомням си, че ти още преди година беше стигнала до този извод. Тя колко пъти може да се раздели с девствеността си?

— Брайни, Нанси най-после се реши да ми каже. Било я страх, а пък онова пъпчиво хлапе вече не идва у нас, защото една гумичка се пукнала, а пък той не могъл да се удържи и свършил. Така че й направих промивка, проверихме й календарчето и излезе, че й е дошло точно три дена по-късно. Вече не я е страх. Но най-после двете си поговорихме по женски. Проведох й един бърз инструктаж в стил „татко Айра“, включително и онази лекция, която върви с гравюрите на Форбърг…

Разказах на Нанси за Фондация „Хауард“, както се бяхме разбрали, и обещах, че и ти ще поговориш с нея… След това се обадих на съдията Спърлинг. Той ми препоръча един тукашен адвокат, господин Артър Дж. Чапман. Познаваш ли го?

— Знам го. Корпоративен адвокат, никога не ходи в съда. Взема много скъпо.

— И е настоятел на Фондация „Хауард“.

— Така и предположих. Интересно.

— Обадих му се, обясних му коя съм и той ми даде списъка за Нанси. Искам да кажа, за тази област — окръзите Джаксън и Клей, както и окръг Джонсън в Канзас.

— И бива ли го дивечът?

— Бих казала. В списъка фигурира Джонатан Спърлинг Уедърал, син на любимата ти блондинка.

— Вече на маймун станах! Ще ми се пръснат топките!

По-късно същата нощ Брайън ми рече:

— Та значи Айра си мисли, че това лъскаво гражданче е издънка на брат му?

— Да. И ти като го видиш, ще си го помислиш. Мили мой, толкова си приличаме с него, че би се заклел, че сме брат и сестра.

— И гащичките ти са пламнали по него!

— Меко казано. Съжалявам, скъпи.

— Ама за какво точно съжаляваш? Ако интересът ти към секса беше толкова кротък, че никога да не си мислиш за друг освен за горкичкия ти стар, уморен, съсипан… ох! — бях го ощипала, — … съпруг, сигурно нямаше да ставаш за нищо. А така май сте доста жизнена, госпожо Финкелщайн. Предпочитам ви такава, каквато сте — и с червените, и с черните точки.

— Бихте ли ми издали удостоверение за което?

— Иска ли питане! На клиентите си ли ще го показвате?

Мило момиче, аз ти разкопчах нашийника още преди години, защото още тогава знаех, че никога не би направила нещо, с което да рискуваш доброто на децата ни. Никога не си го правила и няма да го направиш.

— Досието ми не е чак толкова чисто, скъпи мой. Онова, което направих с преподобния доктор Езекийл, беше глупаво и безразсъдно. Само като се сетя и се изчервявам.

— Зеки Гърка беше ритуалът ти за посвещаване, любима моя. Тогава направо си изкара ангелите и вече никога няма да рискуваш с мъже второ качество. Това е киселинният тест за зрялото прелюбодейство: какви хора избираш, за да споделят малките ти бягства. Всички останали фактори произтичат от този избор. Бронсън, който може и да ти е братовчед, а може и да не е — би ли се гордяла, ако сега, тази нощ, той е тук в леглото с нас? Или ще ти е неудобно? Би ли била щастлива от това? На колко го оценяваш тоя пич?

Помислих си за киселинния тест на Брайни и го приложих наум към господин Бронсън.

— Брайън, не мога да дам оценка. Завива ми се свят и изобщо не мога да го преценя.

— Искаш ли да поговоря с татко Айра за него? Нищо не може да замъгли погледа на Айра.

— Бих искала. О, недей да споменаваш, че искам да си легна с господин Бронсън — татко ще се притесни, ще каже „мрррф!“, ще изсумти и ще се изнесе тържествено от стаята. Освен това знае. Усещам го.

— Разбирам. Естествено, Айра те ревнува от лъскавото гражданче. Така че изобщо няма да засягам тази страна на темата.

— Да ревнува? Татко? Мене? Как може?

— Любов моя, ти си извънредно сладка, но за сметка на това си малко тъпичка. Айра може да те ревнува — и те ревнува — по същата причина, по която аз бих ревнувал Нанси. Защото не мога да я имам. Защото и Айра те иска и не може да те има. Докато аз няма защо да те ревнувам, защото те имам и знам, че твоите богатства са неизчерпаем извор. Онова прекрасно цвете между сладките ти бедра е първичният рог на изобилието — бих могъл да го споделям с мнозина до безкрайност без никаква вероятност богатствата му да се изчерпят. Но за Айра то е недостижимо — съкровището, което никога не би могъл да докосне.

— Но татко може да ме има, когато си поиска!

— О-па! Да не би най-после да си му смъкнала гарда?

— Не, да му се не види! Не се поддава.

— О… Значи положението не се е променило. Айра дори не би те докоснал — по същата причина, поради която и аз не бих докоснал Нанси, макар да не съм чак толкова благороден, колкото е той. По-добре ще е да предупредиш Нанси да се варди много и да си закопчава всичките копчета, когато си има работа с горкичкото си старо слабоволно татенце.

— Проклета да съм, ако й го кажа, Брайни. Ти си единственият мъж в целия свят, за когото съм абсолютно сигурна, че не би наранил Нанси по никакъв начин. Ако тя успее да ти смъкне гарда, ще викам за нея — току-виж ме е научила на нещичко за това как да се справя с моя упорит и неподатлив на съблазън старец.

— Добре, рижава леконравничке — ще задуша Нанси и ще те разкарам. Да ти е за урок!

— Уф, че ме е страх. Да ти кажа ли един майтап? Брайън младши искал да разгледа. И Нанси му позволила.

— А стига бе!

— Точно така. Останах с каменна физиономия — нито се разхилих, нито се престорих на шокирана. Брайън младши й рекъл, че никога не е имал възможност да види по какво точно се различават момичетата от момчетата…

— Що за глупости! Всичките ни деца са виждали братчетата и сестричетата си голи — така сме ги възпитали!

— Но, миличък, в това, което е казал, наистина има някакъв смисъл. Разликата при момчета си виси там навън и се вижда; момичешкото на момичето е предимно вътре и не се вижда — освен ако тя не легне и си го покаже. И точно това направила Нанси. Легнала, запретнала си халата — тъкмо излизала от банята — разтворила си широко краката, дръпнала встрани срамните си устни и му показала дупчицата, от която излизат бебетата. И сигурно му е намигнала с нея. Вероятно на нея й е харесало. На мене би ми харесало, но никой от братята ми не го е искал.

— Разгулна моя, май засега не сме открили нещо, дето да не ти харесва.

Замислих се над това.

— Като че ли си прав, Брайън. От някои неща малко боли, но през повечето време си прекарвам чудесно. Дори и тази тъга по господин Бронсън повече ме радва, отколкото ми причинява болка… защото мога да разкажа всичко на любимия си съпруг, без той да престане да ме обича.

— Искаш ли да кажа на Айра да уреди нещата? Да го помоля да си затвори очите и да те варди, точно както бих направил аз?

— Ъ-ъ, нека да изчакаме, докато преценим господин Бронсън. Ако го одобриш, на мига ще се разгащя! Ако не го одобриш, ще продължа все така успешно да се правя пред него на девствена весталка. Но както ти казах, главата ми се е завъртяла и хич не мога да давам преценки. Имам нужда от хладния ти разум.

В четвъртък и „Поуст“ и „Стар“ писаха, че президентът Уилсън е помолил Конгреса да обяви, че Съединените американски щати са в състояние на война с Германската империя. В сряда чакахме уличните вестникарчета да изкрещят „Извънредно издание!“ или телефонът да зазвъни, или и двете, ала не дочакахме. Настояхме децата да отидат на училище, макар че не искаха. Особено Брайън младши. Удроу беше съвсем непоносим — трябваше да се удържам да не го шибам твърде често с пръчката.

В четвъртък татко се върна у дома в състояние на напрегната възбуда. През цялото време си шушукаха с Брайън, а аз се въртях около тях и се напъвах да доловя нещо. Удроу настояваше дядо му — или който и да е — да изиграе един шах с него и най-накрая татко го метна на коляно, натупа го и го прати в ъгъла.

Случи се в петък. Война. Извънредните издания излязоха точно преди пладне и мъжът ми тръгна почти веднага — обади се на един колега офицер, лейтенант Бозел, който мина да го вземе, и двамата заминаха за форт Ливънуърт, мястото, на което трябваше да се явят в „деня М“. Дори не изчака да дойде повиквателната.

Брайън младши и Джордж си бяха вкъщи за обяд. Изчакаха баща им да тръгне и закъсняха за училище за първи път в живота си. Нанси и Карол се прибраха от училище — Централната гимназия, само на няколко пресечки от нас — точно навреме, за да разцелуват баща си на изпроводяк. Не ги попитах дали са избягали от час или са ги разпуснали по-рано — нямаше значение.

Татко козирува на лейтенант Бозел и на Брайън, а после тръгна право към трамвайната линия, без да се връща. Каза ми:

— Знаеш къде отивам и защо.

Съгласих се, че знам. Татко ставаше все по-неспокоен, откакто молбата му да постъпи на действителна служба бе отхвърлена.

Прехвърлих всичко на Нанси и си легнах… за втори път, тъй като по-рано бях назначила татко за детегледачка, така че ние с Брайън да можем да си легнем пак след закуска.

Но този път си легнах, само за да плача.

Към три часа станах. Нанси ми поднесе чай, мляко и препечена филийка. Не можах да я доям. Докато се лигавех с нея, татко се върна вкъщи. По-бесен не го бях виждала през живота си. Нищичко не ни обясни. Нанси му съобщи, че господин Бронсън се е обадил и е питал за него… и бентът се пропука.

Май че „жалък страхливец“ беше най-мекото, което употреби по адрес на господин Бронсън. „Прогермански предател“ сигурно е било най-силното. Не използва непристойни изрази — само гневни думи на разочарование.

Много ми беше трудно да го повярвам: господин Бронсън — страхливец? Прогермански настроен? Но татко ни го разказа с най-големи подробности. Беше съкрушен. Аз самата бях объркана и тъжна.

Върнах се в леглото, поплаках си пак, после продължих да лежа със сухи очи.

Татко почука на вратата ми.

— Дъще?

— Да, татко?

— Господин Бронсън те търси по телефона.

— Не искам да говоря с него! Трябва ли?

— Разбира се, че не. Има ли нещо, което да искаш да му кажа?

— Кажи му… да не ме търси. Да не идва тук. Да не говори с никое от децата ми… нито сега, нито никога.

— Ще му го кажа. И аз ще добавя още нещичко от себе си. Морийн, направо съм смаян — що за наглост!

Около шест часа Карол ми донесе ядене. Хапнах малко. След това Джъстин и Елинор дойдоха да ме видят и аз се разплаках, а те ме утешаваха. По-късно — не знам колко е бил часът, но вече се беше мръкнало… Осем и половина? Девет? Долу се вдигна някаква врява и аз станах. Не след дълго пристигна и баща ми и почука на вратата.

— Морийн? Господин Бронсън е тук.

— Какво?!

— Може ли да вляза? Трябва да ти покажа нещо.

Не ми се искаше да пускам татко вътре — не бях разтребила и се боях, че ще забележи. Но… господин Бронсън — тук? Тук? След онова, което му беше казал татко?

— Да, татко, влез.

Показа ми лист. Прочетох го — беше копие под индиго от формуляр за записване в армията… което свидетелстваше, че „Бронсън, Теодор“ е записан с чин редник в Националната армия на Съединените щати.

— Татко, това някаква лоша шега ли е?

— Не. Той е тук. Документът е автентичен. Вярно е.

Станах от леглото.

— Татко, ще ми напълниш ли ваната? След малко слизам!

— Естествено.

Влезе в банята ми. Аз си смъкнах нощницата, влязох след него и му благодарих. Не се усетих, че съм гола, чак докато той не ме погледна и не се извърна.

— Помоли Нанси да му сервира нещо, моля те. Тя още ли не си е легнала?

— Никой не си е легнал. Пъхай се във ваната, миличка — ще те изчакаме.

След петнадесет минути слязох долу. Предполагам, че очите ми са били червени, но се усмихвах. Вече не вонях и бях облечена в най-хубавите си неделни дрехи. Спуснах се към него и му протегнах ръка.

— Господин Бронсън! Толкова се гордеем с вас!

Не си спомням в подробности следващите час, два или колкото са били там. Седях, обвита в златна мъгла от горчиво-сладко щастие. Страната ми беше във война, мъжът ми бе заминал на война, но най-после бях разбрала дълбокия смисъл на „по-добре смърт, отколкото безчестие“ — сега знаех защо римлянките са казвали: „С твоя щит или върху него.“ Онези часове, в които вярвах, че моят възлюблен Теодор не е този, за когото съм го мислела, а страхливец, който отказва да защитава родината си — това бяха най-дългите и най-омразни часове в живота ми.

Всъщност не бях повярвала, че съществуват подобни недостойни човешки същества. Такива аз не познавах. А после, когато се оказа, че е просто лош сън, резултат на недоразумение, на погрешно разбрани думи… Бях чела някъде, че е удоволствие да си отдъхнеш от болката. Психолозите, общо взето, са тъпо племе, но тази нощ се радвах точно на това удоволствие. Дори и огньовете на либидото ми бяха озаптени и не се притеснявах за Брайни — толкова се радвах, че Теодор наистина е истински мъж, достоен за любов: герой, воин.

Големите ми дъщери се постараха с всички сили той да преяде, а Карол му зави сандвич за из път. Татко през цялото време сипеше мъжки съвети — стара пушка, която дава акъл на новобранец. Големите ми синове се прескачаха да правят това или онова за него и дори Удроу се държа почти възпитано. Най накрая всички се строиха да го целунат за сбогом, дори и Брайън младши, който беше отказал целувките, като изключим печатчетата по бузите на майка му сегиз-тогиз.

Всички — без татко — си легнаха… и дойде моят ред.

Винаги съм имала толкова желязно здраве, че изобщо не ми беше проблем да печеля евангелия за добро присъствие на неделното училище — така че не беше ли чудесно, че ми се намираха две евангелия точно когато ми трябваха? Изобщо нямаше нужда да се напрягам какво да напиша този път — онова, което бях написала на съпруга си, можеше да напише всяка Лукаста на всеки воин, тръгнал да се бие.

Дадох му го, той го прочете и после казах:

— Татко?

Той знаеше какво искам — прилично количество усамотение.

— Не.

Проклет да е! Наистина ли смяташе, че ще просна Теодор на чергата? Когато децата са будни и от тях ни дели само едно стълбище?

Е, може би щях да го просна.

— Тогава се обърни с гръб.

Прегърнах Теодор и го целунах — силно, ала целомъдрено… и се усетих, че една целомъдрена целувка не е достатъчна, когато се сбогуваш с воин. Оставих тялото ми да омекне, а устните ми да се разтворят. Езикът ми се преплете с неговия и му обещах безмълвно, че всичко мое е и негово.

— Теодор… пази се. И се върни при мене.