"Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън (Мемоари на една леко нередовна жена))" - читать интересную книгу автора (Хайнлайн Робърт)

X.Случайни числа

Пиксел си тръгна заедно с първия ми опит да призова за помощ. Сега, само ако мога да си устискам палците… Веднъж чух моя обичен приятел и съпруг доктор Джубал Харшо да дава определение за щастието.

— Щастието — изтъкна той, — е в това, да се радваш на привилегията да работиш упорито часове наред, вършейки онова, което според тебе си струва да вършиш.

Един може да намери щастието в това да издържа жена и деца. Друг — в ограбването на банки. Трети пък може да се бъхти години наред над чисто теоретични изследвания без никакви очевидни резултати.

Забележете индивидуалната и субективна природа на всеки от случаите. Никой не си прилича с другия; няма и причина да го очакваме. Всеки мъж или жена трябва да намери за себе си заниманието, в което здравото бъхтене и дългите часове ще го направят щастлив. И обратното, ако търсиш по-кратки часове, по-дълги отпуски и ранно пенсиониране, явно не си улучил заниманието си. Може би трябва да се захванеш с банкови обири. Или с дюдюкане по панаирите. Или дори с политика.

През десетилетието между 1907 и 1917 г. имах привилегията да се наслаждавам на пълно щастие според определението на Джубал. До 1916 г. бях родила осем деца. През тези години бъхтих здраво и по толкова много часове наред, колкото не съм се бъхтила нито дотогава, нито оттогава насам. И през цялото време преливах от щастие, като не броим факта, че мъжът ми го нямаше вкъщи по-често, отколкото ми се искаше. Но дори това си имаше своите добри страни, тъй като превръщаше брака ни в поредица от медени месеци. Процъфтявахме и тъй като Брайни често пътуваше, а бизнесът страшно вървеше, ние никога не изпитвахме онова, което бардът е нарекъл „уморените брачни чаршафи“.

Брайни винаги се опитваше да ми звънне, за да ми каже кога точно се връща… а после ми казваше:

— Л. В. Л. З. С. Р. К. и Ч. Д. Т. С. П. Н. Х. Н.

Ден ли, нощ ли — винаги се стараех да спазвам най-точно инструкциите му: лежах в леглото заспала с разтворени крака и го чаках да ме събуди по най-хубавия начин. После, щом и той легнеше при мене, понякога ме наричаше с някое чуждоземско име като „госпожа Крауземайер“ или „боен кораб Кейт“, или „лейди Плюшен задник“, а аз се преструвах, че се събуждам, и се обръщах към него с какви ли не имена, само не и с „Брайън“ — Хуберт, Джовани, Фриц, а от време на време питах, без да си отварям очите, дали е оставил петте долара на нощното шкафче… и тогава той ме сгълчаваше, че се опитвам да надуя цената в Мисури, след което се стараех повече от всякога, за да му докажа, че си струвам петте долара.

После задоволени, ала все още преплетени един в друг, спорехме дали съм си ги изработила. Което довеждаше до гъделичкане, хапане, боричкане, бой по дупето, смях и хайде пак, като през цялото това време си разменяхме солени шегички. Страшно ми харесваше да се опитвам да бъда благородничка във всекидневната, иконом в кухнята и курва в леглото — класическото определение за идеална съпруга. Може би никога не съм успяла да го докарам до съвършенство, но бях най-щастливата, докато работех здраво над всичките три аспекта на тази троица.

Брайън също обичаше да пее мръсни песнички, докато се любехме — песнички с много ритъм; ритми, които можеха да бъдат пригодени към нашето темпо, да се забързват и да се забавят по желание; песни като:

Следваха безкрайни куплети и всеки — по-мръсен от предишния.

Докато най-накрая Брайни не можеше да се сети за повече куплети и му се налагаше да свърши.

Докато си почиваше и се възстановяваше, се случваше да си поиска приказка за лека нощ — искаше да чуе как съм направила по-прекрасен всеки час сияен с някое малко прелюбодеянийце.

Нямаше предвид нещо с Нелсън или Бети Лу — това си бяха семейни работи и не се брояха.

— Какво ново, Мо? Да не би на тия години да си се превърнала в дърво? Ти — скандалът на Тийбс? Кажи ми, че не е вярно!

Повярвайте ми, приятели — между чиниите и пеленките, готвенето и чистенето, шиенето и кърпенето, бърсането на нослета и утешаването на детските кахъри нямах чак толкова време за прелюбодеяния, които биха заинтересували дори младо попче. След онзи абсурден и унизителен конфуз с преподобния Зеки не си спомням Морийн да се е друсала върху някоя незаконна пружина между 1906 и 1918 г., без да броим случаите, когато съпругът й поемаше инициативата и го опрощаваше предварително… пък и те не бяха толкова много, защото Брайни беше по-зает и от мене.

Сигурно съм разочаровала страшно много госпожа Пуританка (няколко такива живееха в нашия квартал; доста такива посещаваха църквата ни), защото през тези десет години до войната, която по-късно щяха да нарекат „Първа световна“ или „Война на колапса, първа фаза“ — по време на това десетилетие аз не само се опитвах да пунтирам съвършената консервативна дама и домакиня от Библейския пояс, но всъщност си и бях такава безполова, скромна църковна мишка. Освен в леглото при заключени врати, сама, с мъжа ми, или в редки и абсолютно безопасни случаи с някой друг — но с позволението и одобрението на съпруга ми и най-често под негово наблюдение.

Освен това само робот може да прекара в чифтосване толкова часове от годината, че това да има някакво значение. Дори и Галахад, какъвто си е неизтощим, прекарва по-голямата част от времето си в ръководене на най-добрия лекарски екип на Ищар. Галахад… Галахад ми напомня на Нелсън. Не само на външен вид — двамата са близнаци и по характер, и по мнения… дори и по телесна миризма, като се замисля. Когато се прибера у дома, трябва да питам Ищар и Джъстин каква част от Галахад идва от Нелсън. Тъй като ние, Хауардовци, сме започнали с ограничен набор от гени, конвергенцията заедно с вероятността и шанса често се приближава до физическо прераждане на някой далечен праотец в някой негов потомък на Терциус или на Секундус.

Което ми напомня за това, с какво се занимавах през част от времето си и как Случайни числа получи името си.

Мисля, че не мина нито един месец през първата половина на XX век, без и двамата с Брайни да не учим нещо… а покрай него обикновено учехме и език, но то не се брои.

Понякога учехме заедно. През 1906 г. той се захвана със статистика, вероятности и шансове по пощата. Книгите и уроците пристигаха вкъщи, така че и Морийн мина курса, само дето не им изпращах работите си. То и двамата бяхме затънали в тази най-магическа област на математиката, когато нашето коте Случайни числа влезе в живота ни с любезното съдействие на господин Ренуик, каруцар и продавач на голямата чаена компания „Атлантик и Пасифик“.

Котенцето беше великолепна топка от сребрист пух и отначало беше кръстено Пухла-бухла поради объркване на пола — „тя“ се оказа „той“. Но той демонстрираше такива светкавични промени в настроение, посока, скорост и действие, че Брайън отбеляза:

— Това коте няма мозък; то просто има череп, пълен със случайни числа и когато си фрасне главата в някой стол или отскочи от някоя стена, случайните числа се разбъркват и го карат да направи нещо друго.

И така Пухла-бухла стана Случайни числа, или Случайния, или Случи.

През пролетта на 1907 г., веднага щом се стопи снегът, си направихме в задния двор игрище за крокет. Отначало играехме ние, четиримата възрастни. После го играехме четирима възрастни и Случайни числа. Всеки пък, когато някой удареше топка, това ми ти коте вадеше меча и В АТАКА! Грабваше топката, гушваше я и я стискаше с всичките си четири лапи. Представете си, моля ви се, голям човек да спре търкаляща се бъчва, като и се метне отгоре. По-добре си го представете и с подплънки за американски футбол и шлем.

Случайния не носеше подплънки; той влизаше в бой само по пух и заради идеята „направи го или умри!“ Тази топка трябваше да бъде спряна и той беше този, който трябваше да я спре — Allah il Allah Akbar!

Имаше само едно решение на проблема: да заключим котката, докато играем крикет. Но Бети Лу не би го позволила.

Много добре, добавете към правилата и следното: Всичко, което може да сполети една топка за крокет от страна на един котарак, добро или лошо, е част от естествените рискове; такава си е играта.

Постепенно Случайни числа порасна, улегна и си загуби ентусиазма за крокет. Но котешкото правило остана и беше разширено така, че да се отнася за всеки котарак, независимо дали той е тукашен жител или пътуващ търговец, както и за кученца, птички и деца под двегодишна възраст. В по-късни времена въведох това правило на планетата Терциус.

Споменах ли ви сделката, чрез която се сдобих със Случайни числа от господин Ренуик? Май не съм. Той искаше да „смени рунтавелка за рунтавелка“ — така се изрази. Сама си го изпросих, защото го попитах какво иска за котенцето, като очаквах да каже, че не иска пари, тъй като котенцето не му е струвало нищо. Аз също не очаквах нищо, защото макар и да знаех, че някои котки с родословие ги купуват и продават, всъщност не бях виждала такава. Дотогава всички котенца, които бях виждала, ги подаряваха и никой не искаше нищо в замяна.

Нямах намерение да пускам господин Ренуик пак в къщата — спомнях си как стана първия път. Но неочаквано се сблъсках със следния факт: господин Ренуик носеше картонена кутия от обувки, а котенцето беше вътре. Да сграбча кутията и да му затръшна вратата под носа? Да отворя кутията на верандата, след като той ме бе предупредил, че котето няма търпение да избяга, а шумоленето и драскането отвътре го потвърждаваше? Да го излъжа — да му кажа „извинявайте, ама ние вече си намерихме коте“?

И тогава телефонът звънна…

Всъщност още не бях свикнала с това, че имаме телефон. За мене телефонният звън означаваше или лоши новини, или че се обажда Брайни — което и да беше от двете, трябваше веднага да вдигна слушалката. Подхвърлих „извинете!“ и се затичах, като го зарязах на отворената врата.

Той ме последва вътре по главния коридор до моята шивалня-канцелария-работилница. После постави кутията пред мене, отвори я… и аз видях това възхитително пухкаво котенце, докато говорех с мъжа си.

Брайън беше тръгнал да се прибира и се обаждаше да ме пита искам ли да донесе нещо.

— Мисля, че не, миличък. Но побързай — котенцето ти вече е тук. Мъничка красавица точно с цвета на върбов мъх. Донесе я господин Ренуик, каруцарят на голямата чаена компания „Атлантик и Пасифик“. Брайни, той иска да ме чука в замяна на котето… не, съвсем сигурна съм. Не само си го каза, ами и ме последва, обгърна ме с ръце и в момента си играе с гърдите ми… Какво?… Не, не съм му казвала нищо подобно. Така че побързай. Няма да се боря с него, миличък, защото съм бременна, просто ще се предам… Да, сър, ще го направя. Au ’voir8. — Затворих… макар че ми беше минало през ума да използвам слушалката като полицейска палка. Но наистина не ми се искаше да се стига до борба с това бебе вътре в мене.

Господин Ренуик не ме остави на мира, но когато думите ми проникнаха до съзнанието му, замря на място. Обърнах се с лице към него.

— Не се опитвай да ме целунеш — казах му. — Не искам да рискувам да хвана някоя настинка, бременна съм. Имаш ли презерватив? „Весела вдовица“?

— Ъ… имам.

— Така си и мислех — сигурна съм, че не съм първата домакиня, при която си се пробвал. Добре, моля те, използвай го, защото не ща да хвана някоя срамна болест, пък и ти — също. Женен ли си?

— Да. Исусе, ама на тебе хич не ти мига окото!

— Мига ми и още как. Просто не искам да рискувам да бъда изнасилена, когато нося бебе — това е. Тъй като и ти си женен, и не искаш да прихванеш нещо, слагай гумата. За колко време се идва от Трийсет и първа и „Уудланд“ дотук? (Брайън се бе обадил от Дванайсета и „Уолнът“ — доста по-далече.)

— Ъ… не е много.

— Тогава по-добре побързай или мъжът ми ще те хване на калъп. Ако наистина смяташ да ми сториш това.

— Ох, по дяволите! — той рязко ме пусна, врътна се и тръгна към входната врата.

Мъчеше се с бравата, когато извиках:

— Забравихте си котето!

— Задръж я тая проклета котка!

Ето как „купих“ Случайни числа.

Да отглеждаш котенце е много забавно, но да отглеждаш деца е още по-забавно — ако децата са си твои и ако случайно ти си от онези хора, които обичат да раждат и да отглеждат деца. Защото Джубал е прав — то си е субективно, въпрос на индивидуална предразположеност. В първия си живот родих седемнайсет деца и отглеждането им — на всичките до едно — за мене беше голямо удоволствие; а откакто ме спасиха и подмладиха, родих и още, и удоволствието беше дори по-голямо. Защото домакинството на Лазарус Лонг е организирано така, че за всекиго е лесно да се грижи за бебетата.

Но често намирам чуждите деца за отблъскващи, а майките им — за смъртни досадници, особено ако не спират да говорят за отвратителната си челяд, вместо да ме слушат как говоря за моята. Струва ми се, че много от тези малки чудовища би трябвало да ги удавят още при раждането им. За мене те са най-поразителният и убедителен аргумент в полза на контрола над раждаемостта. Както посочи баща ми още преди години, аз съм морална отрепка… която не смята за задължително да намира всяко недовършено човешко същество, мокро, мръсно и миризливо от единия край и врещящо от другия, за „прелестно“.

По мое мнение много бебета са просто гадни малки дяволчета със зъл нрав, които порастват и стават гадни големи дяволи със зъл нрав. Я се огледайте! „Сладката невинност“ на децата е мит. Дийн Суифт дава подходящо решение за някои от тях в „Скромно предложение“. Но не би трябвало да се ограничава с ирландците, защото е пълно с гадняри не ирландци.

Вижте, вие може да имате много предразсъдъци и предубеждения и според вас моите деца далеч не са съвършени — въпреки тежкото доказателство, че са родени с ореоли и с херувимски крилца. Затова няма и да ви отегчавам с това колко пъти Нанси носеше шестици отгоре до долу вкъщи. Практически всеки път — това е. Моите деца са по-умни от вашите. И по-хубави. Това стига ли ви? Добре, зарязвам темата. Моите деца са прекрасни за мене, а вашите — за вас, тъй че хайде да го оставим така и да престанем да си досаждаме взаимно.

Споменах Треската през 1907 г., когато ви разказах за сватбата на Бети Лу с Нелсън, но по онова време нямах представа, че се задава треска. Нито пък Брайън, Нелсън или Бети Лу. Но историята се повтаря и онова, което се случи в началото на 1907 г., ми напомни нещо, което се случи през 1893 г.

След като Джорджи се роди в деня на сватбата на Бети Лу, известно време полежах вкъщи, както обикновено, но веднага щом почувствах, че мога да стана, оставих потомството си на Бети Лу и слязох до центъра. Смятах да пътувам с трамвай, ала никак не се изненадах, когато Нелсън си предложи услугите да ме закара с автомобила. Приех и се увих в топли дрехи — „Реото“ беше твърде добре проветрено; сигурно някой от прадедите му беше открита каручка.

Целта ми беше да преместя спестяванията си. Бях ги вложила в Мисурийската спестовна банка през 1899 г., когато се оженихме и се установихме в Канзас сити. Татко ми бе помогнал да си открия сметка там, когато се върнахме от Чикаго. Когато се омъжих, в нея се бяха натрупали повече от сто долара.

Бележка под линия: Щом съм имала повече от сто долара на сметка, защо съм сервирала за вечеря на семейството си пържен качамак? Отговор: вие за луда ли ме имате? През 1906 г. в американския Среден запад най-сигурният начин за една жена да кастрира духовно съпруга си беше да предположи, че той не е способен да изхрани семейството си; не ми трябва онзи мошеник Фройд, за да ми го каже. Мъжете живеят от гордостта си. Убий гордостта им — и те няма да издържат съпруги и деца. Щяха да минат години, преди ние с Брайън да се научим да бъдем напълно открити и непринудени един с друг. Брайън знаеше, че имам банкова сметка, но никога не ме е питал колко пари имам в нея и аз бих сервирала пържен качамак или символичния му еквивалент толкова често, колкото трябва, преди да купя храна със собствените си пари. Спестяванията бяха „за черни дни“. И двамата го знаехме. Ако Брайън се разболееше и трябваше да отиде в болница, щях да използвам спестяванията си, както е необходимо. Нямаше нужда да го обсъждаме. Но засега Брайън изкарваше хляба. Аз не се месех в неговите отговорности, нито пък той — в моите.

Ами мангизите от Фондацията? Това не нараняваше ли гордостта му? Може би. Може би ще е показателно да погледнем в бъдещето: с течение на времето всеки грош, който получавахме от „дрънкането на касата“, отиваше за децата ни, докато те едно по едно се женеха. Брайън никога не ми бе споменавал подобно намерение. През 1907 г. това щеше да е глупаво.

В началото на 1907 г. моите спестявания бяха нараснали над триста долара — петак по петак и с цената на сурови икономии. Сега, когато работех вкъщи и вече не можех да ходя на училище в града, ми се видя умно да преместя сметката си в една малка махленска банка близо до южната пощенска подстанция. Един от нас четиримата всеки ден ходеше да проверява пощенската кутия; всеки би могъл да депозира пари в моя влог. Ако някога ми се наложеше да тегля, аз щях да отида да проверя пощата.

Нелсън паркира колата на „Гранд авеню“ и отидохме до „Уолнът“ № 920. На едно гише поисках да изтегля сметката си.

Препратиха ме при друг служител, някой си господин Сматерин. Нелсън сгъна вестника, които преглеждаше, и се изправи.

— Проблем ли има?

— Не знам. Май не искат да си изтегля парите. Ще дойдеш ли с мене?

— Естествено.

Господин Сматерин ме поздрави любезно, но щом забеляза Нелсън, вдигна вежди. Представих му го.

— Това е господин Нелсън Джонсън, господин Сматерин. Той е партньор в бизнеса на съпруга ми.

— Приятно ми е, господин Джонсън. Седнете, моля. Госпожо Смит, нашият служител господин Уимпол ми съобщи, че идвате при мене по някакъв въпрос.

— Ами така е. Опитах се да си изтегля сметката. И той ме изпрати при вас.

Господин Сматерин пусна усмивка и цялото му изкуствено чене лъсна.

— Винаги ни е мъчно, когато губим стар приятел, госпожо Смит. Не сте ли доволна от нас?

— Съвсем не, господине. Но искам да преместя сметката си в банка, която е по-близо до дома ми. Не е много удобно да изминавам целия този път — особено сега, когато е толкова студено.

Той взе книжката ми, погледна адреса отпред, после — и сумата.

— Мога ли да ви запитам къде предлагате да преместим сметката ви, госпожо Смит?

Понечих да му кажа, но улових погледа на Нелсън. Не че точно поклати глава… но се познавахме отдавна.

— Защо питате, сър?

— Част от професионалния дълг на банкера е да защитава клиентите си. Щом искате да преместите сметката си — чудесно. Но искам да видя, че я премествате в също толкова надеждна банка.

Животинските ми инстинкти застанаха нащрек.

— Господин Сматерин, обсъдих това подробно със съпруга си и нямам нужда да търся съвет другаде!

Той сключи пръсти.

— Много добре. Както знаете, тази банка може да поиска триседмично предупреждение.

— Но, господин Сматерин, вие бяхте служителят, с когото говорих, когато открих сметка тук. Казахте ми, че това било просто формалност, изисквана от щатския банков закон, но лично вие ме уверихте, че когато и да поискам да изтегля парите си, няма да има проблем.

— Точно така е. Нека вместо три седмици бъдат три дена. Просто се приберете и напишете писмено заявление и след три работни дни можете да закриете сметката си.

Нелсън се изправи и се подпря на бюрото на господин Сматерин.

— Вижте сега — изръмжа той силно. — Казали ли сте или не сте казали на госпожа Смит, че може да изтегли парите си всеки път, когато поиска?

— Седнете, господин Джонсън. И по-тихо, моля. В края на краищата вие не сте наш клиент. Не ви е мястото тук.

Нелсън не седна, нито пък заговори по-тихо.

— Само ми отговорете — да или не.

— Мога да наредя да ви изхвърлят.

— Опитайте се де, само се опитайте. Моят партньор, господин Брайън Смит, съпругът на тази дама, ме помоли да придружа госпожа Смит, защото бил чувал, че във вашата банка нещичко се дърпали…

— Това е клевета! Престъпна клевета.

— … да се държат с дамите също толкова учтиво, колкото и с бизнесмените. А сега — ще спазите ли обещанието си? На минутата? Или след три дена?

Господин Сматерин вече не се усмихваше.

— Уимпол! Напишете чек за сметката на госпожа Смит.

Докато го пишеше, всички мълчахме. Господин Сматерин го подписа и ми го подаде.

— Моля ви, проверете дали всичко е точно. Сверете го с книжката.

Съгласих се, че всичко е точно.

— Много добре. Просто го отнесете в новата си банка и го депозирайте. Ще получите парите си веднага щом всичко се изясни. Да речем, след десет дни.

— Вие казахте, че мога да получа парите си още сега.

— Имате ги. Ето го чека.

Погледнах го, повъртях го, разгънах го и му го подадох.

— Ще взема парите сега.

Усмивката му пак угасна.

— Уимпол!

Започнаха да броят банкноти.

— Не — прекъснах ги аз, — искам ги в брой. Не в хартийки, издадени от някоя друга банка.

— Мъчно е да ви се угоди, мадам. Това са законни платежни средства.

— Обаче аз всеки път съм внасяла истински пари. Не банкноти. — Така си и беше. Десетачета, петачета, по четвърт долар, че и по пенита понякога. Чат-пат сребърни търкалета. — И сега искам да получа истински пари. Не можете ли да ми платите в истински пари?

— Разбира се, че можем — отговори ми с каменна физиономия господин Сматерин. — Но… да речем, единайсет килограма и отгоре сребърни долари ще ви се видят тежички. Ето защо за повечето трансакции се използват банкови сертификати.

— Не можете ли да ми платите в злато? Такава една голяма банка като вашата няма ли злато в трезорите? Петнайсет „двуглави орела“ са много по-лесни за носене от триста търкалета. — Малко повиших глас: — Не можете ли да ми платите в злато? Ако не, къде мога да отнеса парите, за да ги разменя за злато?

Платиха в злато, а дребните — в сребро.

След като тръгнахме на юг, Нелсън се обади:

— Ей! Ти в коя банка искаш да ги вложиш? В „Трууст авеню банк“? Или в Югоизточната държавна?

— Нел, искам да ги отнеса у дома и да помоля Брайън да ми ги пази.

— Ъ? Искам да кажа, да, мадам. Веднага.

— Миличък, всичко това нещо ми напомня за 1893 г. Ти какво си спомняш от тази година?

— 1893-та… чакай да видя. Бях на девет години и точно бях започнал да забелязвам, че момичетата са по-различни от момчетата. Ъ-ъ… вие с чичо Айра ходихте на Чикагското изложение. Като се върнахте, забелязах, че миришеш на хубаво. Но трябваше да минат цели пет години, докато ми обърнеш внимание и ми се наложи да ти хързулна един лимонов пай, за да ме забележиш най-сетне.

— Винаги си бил лошо момче. Остави ги лудориите ми от 98-ма; какво стана през 93-та?

— Хммм… Господин Кливланд встъпи във втория си мандат. После банките започнаха да фалират и всички обвиняваха него. Това ми се вижда нечестно — беше твърде скоро след като положи клетва. Викаха му „Треската от 1893 г.“.

— Така си беше, но баща ми не загуби нищо и според него това си беше чист сляп късмет.

— Нито пък майка ми изгуби нещо, защото нейната банка винаги е била един чайник на горната лавица.

— Татко съвсем случайно постъпи горе-долу по същия начин. Оставил на мама издръжка за четири месеца в брой в четири запечатани плика, всеки — отбелязан с дата. Взел със себе си пари в брой, в злато. И скътал пари — всичко, което оставало като излишък — едно сандъче, също в злато.

Нелсън, по-късно той ми каза, че не се бил сетил, че банките ще започнат да фалират. Направил го, само за да подразни Дийкън Хулихан — Дийкън Хулигана, татко така му викаше. Спомняш ли си го? Президентът на Държавната банка в Бътлър.

— Не — предполагам, че е умрял без мое разрешение.

— Татко ми каза, че Дийкън му направил сцена, задето баща ми изтеглил парите си в брой. Казал, че това било калпава бизнес-практика. Просто трябвало да остави инструкции да плащат по толкова и толкова на госпожа Джонсън — на мама де — всеки месец. Татко трябвало да остави там парите си и да използва чекове — това бил модерният начин да се прави бизнес.

Баща ми се опънал — него си го бива по тази част — и впоследствие банковите фалити изобщо не го засегнаха. Нелсън, според мене оттогава нататък татко изобщо не си е имал работа с банки. Държеше парите в едно заключено сандъче в кабинета си, така мисля. Макар че що се отнася до баща ми, никога не можеш да бъдеш сигурен.

Когато се прибрахме, проведохме съвещание — Брайън, аз, Нелсън, Бети Лу. Нелсън им разказа какво се беше случило.

— Да измъкнем парите от тази банка беше все едно да им вадим зъб. Тоя селяндур явно хич не искаше да се разделя с парите на Мо. Според мене така и нямаше да се раздели, ако не се бях проявил като крайно невъзпитан нахал. Но това е само част от въпроса. Мо, разкажи им за аналогичния случай с чичо Айра.

Разказах им.

— Милички мои, не претендирам, че въобще разбирам нещо от финанси. Толкова съм тъпа, че така и не проумях как една банка може да печата хартиени пари и да твърди, че били същите като истинските. Но днес всичко ми заприлича на 1893 г., защото точно това се случило с татко, преди банките да започнат да гърмят, фалитите така и не го засегнали, защото си бил инат и престанал да си има работа с банки. Не знам, просто не знам… обаче се притесних и реших да не си влагам парите пак в банка. Брайън, ще ми ги пазиш ли?

— Тук, в къщата, може и да ги откраднат.

— А пък ако са в банка, банката може и да фалира — обади се Нелсън.

— Нервиш ли се, Нел?

— Май. Бети Лу, ти какво ще кажеш?

— Ще ти кажа, че ще си изтегля трийсет и петте цента, ще изнамеря отнякъде едно глинено гърне и ще ги закопая в градината. — Помълча. — После ще пиша на баща ми какво сме направили и защо. Той няма да ме послуша — нали е завършил Харвард. Но като му го кажа, ще сме по-спокойни.

— Трябва да кажем и на други хора — обади се Брайън.

— На кои? — попита Нелсън.

— На съдията Спърлинг. И на нашите.

— Няма нужда да се качим на комина и да викаме оттам. Може да се вдигне патърдия.

— Нел, това са нашите пари. Ако банковата система не може да си позволи да ни разреши да теглим собствените си пари и да си ги пъхнем под дюшеците, значи в банковата система има нещо гнило.

— Тц-тц-тц… Ти да не си станал анархист? Е, давайте да се хващаме на работа. Първите на опашката винаги докопват най-големия пай.

Брайън го взе толкова насериозно, че замина чак за Охайо, колкото и да беше скъпо пътуването, без някой клиент да ти плаща пътните. Там разговаря със съдията Спърлинг и с родителите си. Подробности не знам… но нито Фондацията, нито родителите на Брайън бяха засегнати от Треската през 1907 г. По-късно всички видяхме как съкровищницата на Съединените щати беше спасена чрез интервенция от страна на Дж. П. Морган… за което после го оплюха.

Междувременно авоарите на „Брайън Смит асоушиейтс“ не ги закопахме в задния двор… но ги заключихме в градината и си взехме пушки.

Докато Брайън беше в Охайо, ние с Нелсън опитахме един проект: статии за различни списания като „Минен журнал“, „Модерно минно дело“ и „Злато и сребро“. „Брайън Смит асоушиейтс“ пускаше малки реклами във всеки брой на тези издания. Нелсън беше изтъкнал на Брайън, че можем да си правим страхотна безплатна реклама, ако Брайън пише статии за същите списания — всяко от тях съдържаше горе-долу еднакъв брой страници със статии и с реклами. И вместо мъничка, седем и половина сантиметрова рекламка в едната колонка — не, не „вместо“, а „в добавка към“ рекламите Брайън може да пише статии.

— Господ знае, че онова, което печатат, е блудкаво като вода от канавката; сигурно не е трудно да се пише — каза Нелсън.

Та Брайън опита и резултатът беше блудкав като вода от канавката. Нелсън рече:

— Брайън, старче, ти си моят почитаем старши партньор — имаш ли нещо против да се пробвам?

— Моля, заповядай. Аз и без това не искам.

— Имам предимството, че нищо не разбирам от минно дело. От тебе фактите — и толкова; аз ще ги забъркам и ще им туря малко подправки.

Нелсън пренаписа трезвите, пълни с факти статии на Брайън за това какво би могъл да постигне един консултантски оглед на мина, в крайно непочтителен стил… а аз нарисувах и карикатури като илюстрация. Аз — художник? Не. Но бях последвала съвета на професор Хъксли („Либерално образование“) сериозно и се бях научила да рисувам. Художник не бях, но бях доста кадърен чертожник и свих разни детайли и трикове от господин Най и други професионалисти без всякакви угризения — просто не осъзнавах, че крада.

При първия си опит Нелсън смени и заглавието на пренаписаната статия на Брайън — „Как да спестим пари като гледаме работата си през пръсти“ и описа какви ли не гадни нещастни случаи в мините, които аз илюстрирах.

„Минен журнал“ не само я прие, ами дори и си платиха — пет долара — което никой от нас не беше очаквал.

По-нататък Нелсън го превърна в сделка — статии на Брайън, всъщност писани от Нелсън, се появяваха във всеки брой, както и реклама на „Брайън Смит асоушиейтс“ на четвърт страница.

По-късно статия близнак на същата статия се появи в „Провинциален джентълмен“, в която се описваше как да си строшиш врата, как да изгубиш крак или да си утрепеш зетя, когото за нищо не го бива, във ферма. Но „Къртис пъблишинг къмпани“ изобщо не се пазари. Платиха за статията; „Брайън Смит асоушиейтс“ си плати за рекламата.

През януари 1910 г. се появи голяма комета и не след дълго се възцари над цялото западно вечерно небе. Много хора я бъркаха с Халеевата комета, която се очакваше същата година. Но не беше Халеевата — тя дойде по-късно.

През март 1910 г. Бети Лу и Нелсън си свиха собствено гнездо, заедно с двете си бебета, а Случайни числа изживя много тежък период, докато реши къде да живее — в Единствената и незаменима къща или с робинята си Бети Лу. Известно време щъкаше между двете къщи, като се мяташе срещу всеки автомобил, пътуващ в двете посоки.

През април 1910 г. истинската Халеева комета започна да се вижда на нощното небе. Още месец тя царуваше в небето — главата й беше ярка като Венера, а опашката й — дълга колкото Голямата мечка. После се приближи твърде много до Слънцето и вече не се виждаше. Когато през май се появи отново в утринното небе, беше още по-великолепна.

Но аз не й се радвах. Господин Клеменс ми беше казал, че е дошъл с Халеевата комета и ще си отиде с нея… и си отиде — на 21 април.

Когато научих — „Стар“ писа за това, се затворих в нашата стая и плаках.