"Измяната" - читать интересную книгу автора (Фийст Реймънд)

Глава 15Проходът

В прохода духаше вятър.

Горат и Оуин се загърнаха по-плътно в наметалата. Долу вече беше пролет, но тук горе, в планинския проход, зимата все още царуваше с пълна сила.

— Наблюдават ни — каза Горат.

— Кой?

— Не зная. Но от около час някой се прокрадва горе по билото. Ако ни мислеха злото, досега да са ни нападнали.

След няколко минути на пътя пред тях се появи фигура, загърната в дебело наметало. Стоеше неподвижно и очевидно ги очакваше.

Когато се приближиха, Оуин забеляза, че очакващият ги е джудже. Той вдигна ръка за поздрав, а Горат дръпна юздите и рече:

— Оуин, ти говори с него.

Оуин кимна и излезе напред, а моределът забави ход и спря на няколко крачки зад него. Когато се приближи до джуджето, Оуин отметна качулката си и каза:

— Добра среща.

Джуджето също отметна качулката си — отдолу се показа черна гъста брада и коса, която категорично бе отказала да бъде приведена в някакво подобие на ред, както и щръкнали мустаци — като разрошени от вятъра шубраци. Очичките на джуджето скачаха подозрително от Оуин към Горат.

— Приветствам ви — каза то със спокоен глас. — Какво ви води, странници по тези земи, в мразовития проход на Сивите кули?

— Носим съобщение от лейди Катала, жената на магьосника Пъг, до Томас, военачалника на Елвандар.

Джуджето се почеса по брадата.

— Добре скалъпено. Досега не бях чувал подобно извинение. В първия миг дори бях склонен да ви повярвам.

— И защо да не ни вярваш? — попита Оуин.

Джуджето посочи Горат.

— Такива като него вече цяла година пресичат границата и ни създават проблеми. А почти бяхме забравили колко неприятни могат да са нашите съседи.

Горат също отметна качулката и се обади:

— Сигурен съм, че е както казваш, дребосък, но сега не е моментът да обсъждаме старата вражда между нашите два народа. Трябва час по-скоро да стигнем в Елвандар.

Джуджето се покатери на един камък и повтори:

— В Елвандар? Е, щом настоявате. Опасявам се обаче, че твоите далечни роднини горе ще те посрещнат с още по-голяма неприязън от джуджетата. — Погледна към Оуин и добави: — Дали случайно не носите пропуск или писмо от някоя важна клечка?

— И кое ти дава право да искаш подобни неща от нас, джудже? — възмути се Горат.

— Ами, първо, защото сте на моя земя, и второ — тъй като поне двайсетина от хората ми ви обкръжиха от всички страни, докато си бъбрим тук кротко. — Той подсвирна и отвсякъде се показаха джуджета.

Оуин не пропусна да отбележи, че са въоръжени до зъби.

— Ясно — каза той, бръкна под наметалото си и извади писмото на Катала, подпечатано с херцогски печат и приподписано от капитана на кралската крондорска гвардия.

Джуджето му хвърли един поглед, после му го върна и заяви с усмивка:

— Още отначало ви повярвах. Каквото и да приказват за моределите, те никога не са се отличавали с глупост, та не бих допуснал, че някой от тях ще се навре доброволно в ръцете ни. Елате, ще ви отведа в селото.

— В селото ли? — учуди се Оуин. — Да не сме близо до Калдара?

— На половин час път. Там ще обясните защо толкова сте се забързали за Елвандар.

— На кого да обясним? — попита Горат.

— На крал Долган — отвърна джуджето. — На кого другиго?

Останалата част от пътя изминаха в мълчание. Скоро се озоваха в малка закътана долина, насред която бе разположено китно селце с къщи от бял камък с остри покриви. Отправиха се към централната сграда, която бе и най-голямата. Когато спряха пред нея, джуджето заяви:

— Е, момчета, ние ще се погрижим за конете ви. Кралят ви чака в приемната.

— Ти няма ли да дойдеш? — попита Оуин.

Джуджето поклати глава.

— Не, имам по-важна работа. Сами ще се оправите. Вървете по коридора и ще стигнете при краля.

— Мога ли да узная името ти, джудже? — попита Горат. — Задължен съм ти за дружелюбното отношение.

Джуджето се засмя.

— Казвам се Юдел. Аз съм най-малкият син на краля.

Оуин отвори вратата. Помещението, в което влязоха, бе тясно и продълговато, с много врати от двете страни. На отсрещния край имаше проход към по-голяма стая. Двамата минаха по коридора и се озоваха в приемната, в която имаше четири големи маси. В най-близкия ъгъл седяха пет джуджета. Едно от тях се изправи и заяви:

— Аз съм Долган.

Оуин се поклони несръчно и каза:

— Ваше величество.

Долган махна небрежно с ръка и го поправи:

— Наричай ме просто Долган. — Донатъпка лулата си и я запали с димящ въглен. — Какво ви води в Калдара?

— Лейди Катала — почна Оуин, — жената на магьосника Пъг, ни помоли да отнесем важно съобщение на военачалника Томас в Елвандар.

Долган повдигна вежди.

— Томас е мой стар и скъп приятел. — И додаде с усмивка: — Както и необикновен човек. — Изгледа Горат и отбеляза: — Странни другари си подбираш, момче.

— Горат — обясни Оуин — донесе предупреждение на принца, че един нов главатар, Делекан, подготвя нахлуване в Кралството. — После почна да разказва на краля какво се е случило.

Долган го изслуша, без да го прекъсва. Когато Оуин приключи, джуджето потъна в размишления. Накрая вдигна глава, погледна Горат и рече:

— И тъй, стари враже, искам да ми отговориш на един въпрос: защо предупреди своя противник, след като това ще е повод да изтребим народа ти?

Горат също обмисли внимателно отговора си и накрая каза:

— Тъкмо защото не искам народът ми да бъде изтребен. Желанието ми е Делекан да бъде свален. Той прекали. Малцина от моите дръзват да му се възпротивят открито, но ако изгуби войната с Кралството, вече няма да разполага с власт над моя народ. Противниците му тогава ще са многобройни.

— И после какво ще стане? — попита Долган. — Ще се появи някой друг вожд и отново ще ви свика на бой, нали? Може би ти искаш да заемеш мястото му?

Горат изгледа стария крал и отвърна:

— Мисля, че никога няма да се върна в Северните земи. Там изгубих две жени, двама сина и дъщеря. Всички мои роднини са мъртви. Нищо не ме свързва с оня край. Не зная как ще се развият събитията, но не се съмнявам в едно — Делекан трябва да бъде спрян.

Долган бавно кимна.

— Добре казано. И ние ще те подкрепим. По време на Войната на разлома моят народ отиде в Елвандар, за да помага на Томас и елфите. Знаем един таен път, по който да стигнете безпрепятствено в двора на кралицата. Ще пратя един отряд, за да попречи на вашите сънародници ренегати и на скитащите из пустошта таласъми да ви попречат по пътя. — Той се изправи. — Сега си починете, нахранете се, а утре тръгвате отново.

— Благодаря ти… Долган. — Оуин се поклони.

Кралят на джуджетата само кимна усмихнато.

Появи се друго джудже, жена, и ги отведе в отредените им стаи. Когато стигнаха пред вратата, Горат спря и се огледа колебливо.

— Ама тука…

— Какво, има? — попита Оуин.

— Не зная… има нещо странно. Усещане за отдавнашно присъствие на голяма сила.

— Господарят Томас обикновено отсяда тук, когато ни е на гости — каза джуджето. — И аз усещам това, за което говорите. Ако ви потрябва нещо, само ме повикайте — казвам се Бетлани.

— Благодаря — рече Оуин.

— Значи това, което казват за този Томас, е истина — продължи Горат. — Щом усещам силата му десетина години, след като е бил тук.

— Всичко е възможно — рече Оуин. — Хайде да спим. — Изтегна се на леглото и бързо се унесе в сън.

Когато се увери, че момчето спи, Горат се надигна тихо, излезе в коридора и се върна в приемната на краля. Долган стоеше на верандата и той се присъедини към него, за да се полюбува на гледката. Селцето беше само от десетина къщи и още толкова магазинчета и работилници. Имаше ковач, дърводелец, хлебар.

— Красиво е, нали? — попита Долган.

Заобиколено от високи борове и тучни ливади, мястото бе наистина чудесно. Високо над тях се виждаха заснежени върхове. По селската морава щъкаха кокошки и патици, имаше и няколко кучета.

— Хубаво е, наистина — съгласи се Горат.

— Бил съм само в няколко моределски села, но бяха обезлюдени, след като цураните прогониха сънародниците ти от високите пасища. Не бяха много по-различни от моето.

— Ние строим къщите по друг начин — отвърна Горат. — Но пекарната си е пекарна, а ковачницата — ковачница. Съвсем като при вас.

— Другото Средилетие ще навърша сто двайсет и осем години. Повечето от тези години преживях в борба. — Долган вдигна глава и погледна отдолу високия тъмен елф. — Знаеш ли, ти си първият моредел, с когото разговарям спокойно.

— А ти си първото джудже — отвърна Горат. — Доскоро не бях говорил така и с човек. Сега вече виждам, че светът е съвсем различен, отколкото си го представях като малък. Бях само на дванайсет, когато ме провъзгласиха за вожд на моето племе, а на трийсет и седем отмъстих за смъртта на баща си. Повече от сто години арданейското племе живее в заледените пещери на далечния север, където зиме слънцето почти не се показва, а лете не залязва. Ловуваме моржове и тюлени, търгуваме с племената на юг от нас и живеем отделени от своите сънародници. А когато се върнахме по земите си, трябваше да воюваме, за да отстоим свободата и мястото си сред моределската раса. Уважаваха ни, дори се бояха от нас, и думата ми се чуваше в съвета.

— И какво стана после?

— После дойде Мурмандамус.

— Кой? — Първият или вторият?

Горат се усмихна.

— По-скоро и двамата. Първият бе забележително създание. Умееше да говори и караше хората да го слушат и да му вярват. Лесно увличаше всички. Тогава всички се надигнахме и ударихме на юг. При Ябон обърнахме хората в бягство. Мурмандамус умря, но легендата остана жива и когато се появи вторият Мурмандамус, бяхме готови да го последваме без никакво съмнение.

— Сляпото подчинение е опасно нещо.

Горат кимна.

— Преди появата на втория Мурмандамус някои мои сънародници бяха прокудени на юг от по-могъщи кланове и се заселиха край Зъберите на света. Други, между които и моят клан, обитаваха ледените пещери в далечния север. Тогава започна въстанието, което продължи стотина години.

— Спомням си — рече Долган. — Твои сънародници се навъртаха даже по тези места.

— Аз лично дотогава не бях слизал толкова на юг — чак до бреговете на Горчиво море. Не бях си и помислял, че ще видя с очите си Сивите кули. Имах един далечен братовчед, Обкар се казва, чието племе се премести да живее тъдява — в Зелено сърце.

— Нямаме нищо против, стига да си останат там долу. Открай време не сме имали проблеми с моределите от Зелено сърце — те са кротки съседи. Но виж, твоите планински братовчеди са друго нещо.

Горат погледна джуджето и се засмя.

— Говориш като сина си. Както му казах, съмнявам се който и да било моредел да нарече джуджетата „добри съседи“.

— Което е вярно, вярно е — кимна Долган. — Но друго нещо не ми дава покой от много време. Ние, джуджетата, макар и умели воини, сме миролюбиви създания, стига да не ни закачат. Никога не започваме първи. Обичаме децата си, лете извеждаме стадата на паша, а зиме стоим на топло и си пийваме сладък ейл. Животът ни е хубав. Но тъй като ти си първият тъмен елф, с когото разговарям спокойно, ето какво искам да те попитам: защо вие, моределите, мразите толкова човеците и джуджетата?

Горат обмисля доста дълго въпроса и накрая каза:

— Когато побягнах на юг, преследван от един мой братовчед, който искаше да ме убие, щях да отговоря по един начин. Тогава щях да река: „Когато си отидоха валхеру, те ни дариха свободата и заедно с нея този свят, а вие, човеците, сте нашественици. Вие ни отнехте това, което ни принадлежи.“ Сега вече нямам готов отговор.

— И кое се промени? — попита Долган.

— Много неща — отвърна Горат. — Моите сънародници станаха… — Той въздъхна, сякаш се готвеше да сподели нещо, което му тежи от доста време. — Преди много години ние сме били почти еднакви. От нас са произлезли и моределите, и елдарите, и еледелите, и гламределите. Тогава всички сме били един народ. Повечето от тези имена са ни ги дали нашите врагове. Еледел е презрително название: на човешкия език ще се преведе като „елфи от светлина“. Това е подигравателно име, с което наричат онези, които се представят за по-извисени от останалите. Те пък, от своя страна, ни наричат моредели, или „тъмни“. А пък гламредели се превежда като „умопобъркани“. Ние, които в далечното минало сме били една раса, сега сме толкова различни, че понякога ми се струва, че сме забравили кои сме всъщност.

Долган кимна, но не каза нищо, заслушан внимателно.

— Известно ли ти е, че не можем да имаме деца от еледелка или гламределка?

Долган поклати глава.

— Нашите знахари смятат, че в процеса на това разделение сме изгубили нещо жизненоважно, нещо, което се е променило толкова много, че сега сме толкова различни от нашите някогашни роднини, колкото и от джуджетата и хората.

— Това наистина изглежда много странно — тихо каза Долган.

— Според представите на моите сънародници аз съм вече стар — продължи Горат. — Идното Средилетие ще ударя двеста и шейсет лета. Само нашите братовчеди в Елвандар живеят толкова дълго. И това е защото са постигнали нещо много важно, което на север не познаваме: мира.

Долган въздъхна.

— Мирът е удивително постижение за всеки народ. Но той се ражда в сърцата.

Горат зарея поглед към поляните по склоновете на планината.

— Ние живеем зад стени. Селата ни са превърнати в крепости. Никоя жена не извежда добитъка на паша, без да е затъкнала сабя в пояса или да е метнала на гърба си лък и стрели. Децата ни играят само с оръжия. — Той наведе глава. — Оставяме ги да се наранят, за да се научат от малки да се пазят. Долган, отчаян съм от пътя, по който върви моят народ.

— Мисля, че трябва да идеш в Елвандар — не само за да отнесеш съобщението на Томас. — Долган се усмихна. — И че в момента се нуждаеш от халба силен ейл. Мисля, че зная къде да седнем.

— Проявяваш гостоприемство към един отколешен враг? — подметна с крива усмивка Горат.

Долган поклати глава.

— Ти не си ми враг, Горат. В това вече няма съмнение. — И му даде знак да го последва.

Оуин се събуди от гръмък смях и когато влезе в гостната, видя, че Горат, Долган и още няколко джуджета седят край огъня, пият ейл и си разказват истории. Едно от джуджетата, непознато на Оуин, тъкмо казваше:

— Ами да, всеки таласъм би го направил, стига да го убедиш, че идеята си я бива.

Оуин погледна през прозореца. Навън се зазоряваше.

— Ама вие цяла нощ ли пиете? — попита той.

— Добре дошъл, млади приятелю — обърна се към него Долган, надигна се и също погледна през прозореца. — Да, цяла нощ. Ще ни направиш ли компания?

— Малко ми е рано, а и трябва да тръгваме за Елвандар.

— Така е — рече Долган. — В такъв случай ще поръчам да ви направят нещо за закуска. — Той удари с юмрук по масата и извика: — Дайте ядене!

Останалите джуджета също подхванаха призива, заблъскаха по масата с малките си юмручета и с глинените халби и заповтаряха:

— Ядене! Ядене! Я-де-не!

Влезе възрастна жена с прибрана под бяла кърпа коса и голяма дървена лъжица в ръка. Размаха лъжицата като боздуган и се провикна:

— Потърпете още малко, ленивци такива!

Зад нея се появиха десетина джуджета с подноси, отрупани с ястия. Имаше захаросани плодове, цвърчащи наденички, вдигащ пара хляб, бурканчета с масло и мед и апетитни сладкиши. И още ейл.

— Изумен съм колко много бира изпивате, без да ви призлее — не пропусна да отбележи Оуин.

— Джуджетата по природа са здравеняци — обясни Долган.

— Така е — съгласи се Горат. — Опитай се да преследваш някое три-четири дни и ще разбереш… Или да бягаш от него.

Всички джуджета внезапно млъкнаха, после избухнаха в гръмогласен смях.

След което всички се нахвърлиха върху обилната закуска.

Щом се нахраниха, докараха конете и Оуин се зарадва, като видя, че са натоварени с храна за седмици. Освен това животните също бяха нахранени, напоени и отпочинали, дори подковите им бяха сменени.

— Долган, сърдечни благодарности — каза той.

— Няма защо, момко — отвърна кралят на джуджетата. — Благодарение на теб получих рядката възможност да се запозная с една изключителна личност. Удоволствието беше изцяло мое.

Горат стисна ръката на джуджето.

— Гостоприемството ти е несравнимо, приятелю Долган.

— А ти ще си винаги добре дошъл в Калдара, Горат.

— Благодаря ти. — Горат му се поклони и се метна на коня. Към тях се приближиха няколко млади джуджета с брони и въоръжени до зъби.

— Пращам тези момчета да ви придружат до река Крудий — обясни Долган. — Ще имат грижата да си нямате неприятности.

— Още веднъж благодаря — рече Оуин и подкара бавно коня. Джуджетата затичаха до тях. — Готов ли си да яздиш? — обърна се Оуин към Горат.

— Знаеш, че предпочитам да вървя, но ще се справя — отвърна все така засмяно тъмният елф.

— Не съм те виждал толкова весел — изхъмка Оуин.

— Така е — отвърна моределът. — Отдавна не бях попадал в компания на храбри войници, добър ейл и истории за геройства и подвизи. — Усмивката му бавно помръкна. — Доста отдавна.

Напуснаха селото на джуджетата в мълчание.

Пътуването през горите на Зелено сърце и източните краища на Крудийската гора мина без произшествия. Седмица след като напуснаха Калдара, стигнаха брега на реката. Водачът на джуджетата, казваше се Откал, заяви:

— Тук ще се разделим. Това е река Крудий. От другата страна е Елвандар.

— Усещах го още от вчера — отвърна Горат.

Откал посочи по пътя.

— На миля по-нататък има брод. Идете там и чакайте.

— Какво да чакаме? — попита Оуин, като забеляза, че джуджетата се готвят да си вървят.

— Ще видиш — отвърна Горат.

Стигнаха брода — широка пясъчна ивица, задържана от подредени във водата камъни — и спряха.

— Не искам да ставам досаден — обади се Оуин, — но какво всъщност чакаме?

— Покана да влезем. Никой не може да влезе неканен в гората на елфите.

— И какво ще ми се случи, ако се опитам?

— Лоши неща.

— Хубаво де, няма да влизам. Но как да им съобщим, че сме тук и чакаме?

— Никак. Те знаят.

След няколко минути от другия бряг ги повикаха на непознат за Оуин език. Горат отвърна на езика на Кралството:

— Двама пътници молят да бъдат допуснати в Елвандар. Носим съобщение за военачалника Томас от лейди Катала, жената на Пъг.

Настъпи пауза, после на брега се показа елф и извика:

— Кажете си имената и откъде идвате.

— Аз съм Горат, главатар на клан. — И погледна към Оуин.

— Аз съм Оуин — отвърна младежът, — син на барона на Тимонс.

— Минавайте — отвърна елфът.

Прекосиха брода с конете и спряха, когато от гората се появиха още елфи. Водачът им се приближи и каза:

— Оттук сме на един ден езда от елфическите езера и на още един от двора на кралицата. — И без да добави нищо повече, се обърна и затича по пътеката. Други двама елфи застанаха зад тях. Останалата част от групата се скри в гората.

Докато препускаше през гората, Оуин оглеждаше тукашните елфи и ги сравняваше със спътника си. На пръв поглед между тях и Горат нямаше никакви видими различия. Разликата по-скоро беше в поведението.

Горат беше висок, широкоплещест и излъчваше сила. Оуин го бе виждал по време на действие — бърз и смъртоносен. Тези елфи изглеждаха стройни, не толкова широки в раменете, но високи също колкото Горат. Най-голямата разлика бе в начина, по който се движеха. Имаше някаква лекота и гъвкавост в движенията им, сякаш бяха едно неразделно цяло със заобикалящата ги гора. Те бяха грациозни.

Тримата елфи тичаха около час, без да дават признаци на умора, и едва тогава спряха да си поемат дъх за няколко минути. Горат ги разглеждаше мълчаливо. После, след като си размениха с Горат някакви неразбираеми за младежа знаци, те се надигнаха и отново затичаха — и така чак до залез-слънце. Тогава спряха в края на една поляна и водачът обяви:

— Тук ще преспим.

Докато Оуин слезе от коня и го завърза за едно дърво, вече гореше огън, а елфите си подаваха мях с вода и изсушена и стрита на прах храна от торбичките на пояса. Бяха насядали право на земята.

След като се навечеряха, Оуин се обърна към онзи, когото смяташе за водач.

— Мога ли да узная името ти?

— Каладейн — отвърна елфът, после посочи другите двама: — Това са Хилар и Травин. — Елфите кимнаха и Оуин отвърна със същото. Тъй като не знаеше какво повече да каже, потъна в мълчание. Горат се наведе към него и прошепна:

— За разлика от хората, елфите не обичат да дърдорят празни приказки.

— Аха — кимна Оуин, но забеляза, че елфите се подсмихнаха, сякаш забележката на Горат не отговаряше напълно на истината.

Без повече коментари той им обърна гръб, зави се с наметалото си и не след дълго потъна в неспокоен сън.

И на следващия ден продължиха почти без да разговарят. Едва следобед, когато Оуин забеляза, че гората вляво от тях е по-тъмна, той си позволи да попита:

— Там има ли нещо, което да е различно от мястото, където сме сега?

— Да не притежаваш магьоснически умения? — бе отговорът.

— Да, защо?

— Защото повечето твои сънародници не биха забелязали разликата. Това е едно от нашите успиващи езерца. Има и други неприятни изненади за неканените гости. Всички тия гори са наши верни съюзници, в които сме подготвили и други невидими капани. Ако навлезеш в онази гора, скоро ще ти се доспи и ще се унесеш в сън, от който не можеш да се събудиш без магия.

Оуин погледна към Горат.

— Това ли са лошите неща, за които спомена?

Горат кимна.

— В легендите ни се споменават много подобни опасности в родната страна на нашите… — той погледна към елфите — братовчеди.

Кой знае защо, на Оуин му се стори, че елфите се разтревожиха от тази забележка.

Прекосиха малък поток, изкатериха се по отсрещния склон и пред тях се ширна просторна равнина. Оуин и Горат дръпнаха юздите.

Заобиколен от широк канал, в средата на равнината върху гигантски дървета бе построен град. Дебелите клони, чиято обиколка надхвърляше тази на стогодишен дъб, стърчаха високо нагоре в небето. Те бяха свързани от по-тънки клони, оформящи изящни мостове, които бяха плоски отгоре. Повечето дървета бяха тъмнозелени, но имаше и такива със златисти, сребристи и белоснежни листа, които излъчваха блещукаща светлина. Целият район бе окъпан от меко сияние и видът му пробуждаше в душата на Оуин странна и необяснима топлина.

По клоните се разхождаха елфи, виждаха се пламтящи огньове, чуваше се звън на метал в ковачници и шум от други занаятчийски работилници. Това беше най-красивото място, което Оуин бе виждал. Не можеше да откъсне очи от гледката, докато Каладейн не обяви лаконично:

— Елвандар.

Оуин погледна Горат и видя, че спътникът му е зяпнал от почуда. Беше ококорил блесналите си очи и в ъгълчетата им се бяха събрали сълзи. Той промърмори нещо тихо на себе си, на език, който Оуин не разбираше. Оуин погледна към Каладейн, който му преведе:

— Той каза: „Откъде можехме да знаем?“

— Горат? — повика го Оуин.

Горат слезе от коня и каза:

— Това е легенда. Бармалиндар, златният дом на нашата раса.

— Ние ще се погрижим за конете — рече Каладейн. — Идете при дървото с белите листа и там ще ви посрещнат други, които ще ви отведат при кралицата.

Оуин и Горат се запътиха в указаната посока. Когато стигнаха дървото, видяха, че край него играят деца. Няколко елфки бяха насядали в кръг и предяха, до тях елфически стрелци точеха стрели и натягаха лъкове.

Приближиха се трима елфи и първият от тях ги заговори:

— Добре дошли в Елвандар. Аз съм Калин, син на кралица Агларана.

— Ваше височество — поклони се Оуин. — Аз съм Оуин Белефот, син на барона на Тимонс.

— А аз съм Горат, арданеец.

— Какво ви води тук?

— Нося съобщение от лейди Катала, жената на Пъг, до Томас — отвърна Оуин.

— В такъв случай последвайте ме — заяви принцът, прати един от спътниците си напред и закрачи до Горат и Оуин. — Вие сте първите гости от много лета насам — обяви Калин на Горат.

Чу се тропот от много крака и на стъпалата пред тях се появи група млади елфи, преследващи свой връстник, който размахваше някакъв медальон. Този отпред, русокос почти до бяло, следеше през рамо преследвачите си и едва не събори принца, когато се блъсна в него.

Калин се разсмя, улови го за ръцете, завъртя го в кръг и подвикна:

— Внимавай, братченце.

Момчето отстъпи назад, изгледа Оуин и Горат и рече:

— Аха, ясно защо ме заговори на кралски. Извинявай. — И се поклони.

— Няма за какво — продължи да се смее Калин.

— Играехме на заек и хрътки и аз бях заекът.

— И за малко не те хванаха.

Момчето поклати глава.

— Държа ги наблизо, за да не изгубят интерес.

Калин посочи новодошлите.

— Това е Оуин, от човешкия град Тимонс, а до него е Горат от народа на арданейците. А това пък е по-малкият ми брат Калис — добави той.

Момчето кимна и рече:

— Добре дошъл, Оуин от Тимонс. — Заговори Горат на друг език и когато свърши, зачака отговор.

Горат пристъпи напред и двамата си стиснаха ръцете.

Калис погледна през рамо към приятелите си, които стояха и наблюдаваха Горат с мълчаливо любопитство.

— Хайде, хванете ме! — извика им той и се затича.

Миг след това те се втурнаха след него.

— Какво ти каза? — обърна се Оуин към Горат.

Колкото и да бе странно, Горат изглеждаше объркан и смутен.

— Ами, каза ми: „Ако трябва, ще се бия с теб, но предпочитам да бъдеш мой приятел“. — Той премести поглед върху Калин и продължи: — Брат ви е забележителен младеж.

Калин кимна.

— И още как. Елате, съвсем близо сме вече.

Той ги поведе нагоре по изрязаните в стъблото стъпала.

— Оуин, не гледай надолу, ако те е страх от високото — предупреди принцът.

Навлязоха във вътрешността на Елвандар и колкото повече се приближаваха до двореца на кралицата, толкова по-красиво ставаше всичко наоколо. Скоро излязоха на широка тераса, върху която в полукръг бяха подредени удобни скамейки, а отпред имаше два трона.

— Скъпа майко — заговори с тържествен глас Калин, — позволете ми да ви представя нашите двама гости. Оуин, син на барона на Тимонс, и Горат, главатар на арданейците. — Той се извърна към двамата пътници и им даде знак да застанат пред прекрасната жена, седнала на единия трон. — Приятели, това е майка ми, кралица Агларана.

Кралицата бе надарена с царствена красота, имаше изящно оформени вежди и искрящи сини очи. Косата й беше златисточервеникава, разпиляна свободно по раменете.

— Добре дошли — каза тя с приятен музикален глас. Първо погледна към Оуин: — Винаги се радваме на гости от света на хората. — После премести погледа си върху Горат: — Както и на нашите далечни роднини, стига да идват с мир. Сред съветниците ми — тя посочи с ръка — липсваше само представител на твоя народ, Горат. — Тъмният елф погледна в посоката, в която му сочеше, и видя висок възрастен елф, а до него друг, който му беше познат.

— Еаранорн! — възкликна учудено Горат.

Предводителят на гламределите кимна хладно, запазвайки привидно спокойствие.

— Здравей, Горат — рече той.

Друг елф, на възраст приблизително колкото първия, пристъпи напред и се представи:

— Аз съм елдарът Акиала. Радвам се да те видя тук.

Горат потъна в мълчание, но Оуин усещаше, че между елфите продължава някакво на пръв поглед невидимо общуване. После Горат посегна към пояса си, извади сабята и пристъпи към кралицата. Оуин се стресна, но забеляза, че другите не показват и следа от опасение.

Горат положи сабята в нозете на кралицата и склони глава.

— Милейди, аз се завърнах — почти прошепна той.