"Мъжът, който обичаше кучета" - читать интересную книгу автора (Чандлър Реймънд)

VI

Шефът на полицията, Фулуайдър, имаше вид на очукан надебелял боксьор тежка категория, с неспокойни очи и онзи оттенък на рижата коса, който я прави да изглежда почти розова. Носеше светлобежов костюм с външни джобове и декоративни тегели, явно кроен не от случаен шивач.

Той се здрависа с мен, обърна стола си настрани и кръстоса крака. Това ми разкри гледката към френски памучни чорапи по три-четири долара чифта и ръчно шити червеникавокафяви английски мокасини за по петнайсет-осемнайсет долара инфлационни цени.

Заключих, че сигурно жена му е богата.

— А, Кармади — каза той, като гонеше визитката ми по стъклената повърхност на бюрото си. — С две „а“-та, така ли? По работа ли си дошъл?

— Малки неприятности — рекох. — Бихте могли да ги уредите, ако пожелаете.

Той изпъчи гърди, махна с розовата си ръка и свали с две октави гласа си.

— Неприятностите — рече, — са нещо, с което нашият малък градец не може много да се похвали. Градчето ни е малко, но много, много чисто. Поглеждам през западния си прозорец и виждам Тихия океан. А какво по-чисто от това? На север — булевард Аргело и предпланините. На изток — най-изискания делови център, който можеш да си представиш, а зад него — рай от луксозни къщи с градинки. На юг, ако имах южен прозорец, какъвто нямам, бих видял най-прекрасното малко пристанище за яхти в света.

— Аз донесох неприятностите си с мен — рекох. — Или, поточно, част от тях. Останалите продължиха напред. Момиче на име Изабел Снеър избягало от къщи — имам предвид големия град, — но видели кучето й тук. Аз открих кучето, но хората, при които беше, положиха огромни усилия да ми светят маслото.

— Така ли? — разсеяно се обади полицаят. Веждите му запълзяха по лицето. Не бях сигурен аз него ли поднасях, или той мен. — Я врътни ключа на вратата. Ти си по-млад от мен.

Станах, заключих, върнах се на стола си и запалих цигара. Междувременно шефът се бе сдобил с една прилична бутилка и бе поставил върху бюрото две чаши и шепа кардамонови ядки.

Отпихме, а той счупи три-четири ядки. Дъвчехме ги и се гледахме.

— Разказвай сега — каза. — Вече мога да те слушам.

— Чувал ли си някога за Фермера Светец?

— А ти как мислиш? — Той фрасна бюрото с юмрук и ядките подскочиха. — Я колко семчици имало тук. Спец по банковите обири, нали?

Кимнах, като се опитвах да надникна зад очите му, без да се издам.

— Работи заедно със сестра си. Казва се Даяна. Преобличат се като селяни и правят удари в малки провинциални банки. Щатски банки. Затова и прякорът му е Фермера Светец. За сестра му също е обявена награда.

— Как ми се ще да нахлузя белезниците на тази двойчица — убедено каза шефът.

— Тогава, защо, по дяволите, не го направи? — попитах.

Не че подскочи до тавана, но зяпна така силно, че очаквах всеки миг долното му чене да тупне в скута му. Очите му се облещиха като белени яйца. Тънка струйка слюнка се проточи от дебелите гънки на устните му. Той затръшна ченето си с цялата решителност на парен ескаватор.

Ако беше номер, страхотно го изпълни.

— Я пак повтори — прошепна.

Отворих сгънатия вестник, който бях донесъл, и му посочих колонката.

— Виж какво пише за убийството на Шарп. Местният ви вестник не се е справил много добре. Тук пише, че някакъв непознат се обадил в участъка. Юнаците долетели и намерили мъртвец в празна къща. Това са пълни глупости. Аз бях там, Фермера Светец и сестра му бяха там. Твойте ченгета бяха там, когато и ние бяхме там.

— Предателство! — внезапно изрева той. — Предатели в отдела. — Сега лицето му бе станало сиво, като леплива лента-мухоловка. С разтреперана ръка той отново напълни чашите.

Беше мой ред да чупя кардамонови ядки.

Той гаврътна питието си на един дъх и каза нещо по вътрешния телефон. Долових името Голбрейт. Отидох до вратата и я отключих.

Не чакахме много дълго, но достатъчно шефът да обърне още две чашки. Лицето му пооправи цвета си.

После вратата се отвори и едрото червендалесто ченге, което ме бе цапардосало, се намъкна вътре с къса лула, стисната между зъбите, и ръце в джобовете. Затвори вратата с рамо и небрежно се облегна на нея.

— Здрасти, сержант! — обадих се.

Той ме изгледа така, сякаш изпитваше неудържимо желание да ме срита в лицето, само никой да не му дава зор.

— Значката! — изрева дебелият му началник. — Значката! Сложи я върху бюрото! Уволнен си!

Голбрейт бавно се приближи до бюрото и положи единия си лакът отгоре му така, че лицето му се оказа на трийсетина сантиметра от носа на шефа.

— Това пък какво беше? — басово попита той.

— Фермера Светец е бил в ръцете ти, а ти си го оставил да избяга — изрева Шефа. — Ти и онзи тъпанар Дънкън. Позволил си му да ръгне някакво чифте в корема ти и да се измъкне. С тебе е свършено. Уволнен си. Ще видиш работа на куково лято. Дай си значката!

— Кой, по дяволите, е Фермера Светец? — попита Голбрейт невъзмутимо и духна дим в лицето на шефа си.

— Той не знае — проплака онзи. — Той не знае. Виждаш ли с какъв материал трябва да работя.

— Какво искаш да кажеш с това „работя“? — лениво попита Голбрсйт.

Дебелият подскочи така, сякаш пчела го бе жилнала по върха на носа. После сви месестия си юмрук и фрасна челюстта на Голбрейт, видимо с доста сила. Главата на Голбрейт се отмести с около един сантиметър.

— Не се впрягай толкова — рече той. — Ще пръснеш някое черво и после какво ще стане с отдела? — Хвърли бърз поглед към мен и отново погледна Фулуайдър. — Да му кажа ли?

Фулуайдър ме изгледа, да види как върви шоуто. Аз бях зяпнал и се зверех тъпо, като селянче в час по латински.

— Да, кажи му — изръмжа той и разтри кокалчетата на ръката си.

Голбрейт подаде дебелия си крак иззад бюрото, изчука лулата си, посегна към уискито и си наля в чашата на своя началник. Избърса устни и се ухили. Когато се хилеше, отваряше устата си широко, а размерите й бяха достатъчни всеки зъболекар да напъха и двете си ръце до лактите.

Той подхвана спокойно:

— Когато ние с Дънкън нахлухме в бараката, ти лежеше проснат на пода в безсъзнание, а оня длъгнестият стоеше над теб с тояга в ръка. Мацето беше на някакво диванче до прозореца, отрупано с купища вестници. Окей? Длъгнестият взе нещо да ни баламосва, когато някъде отзад зави куче. Погледнахме натам, а мацето измъкна рязано чифте изпод вестниците и ни го показа. Е, какво да правим при това положение освен да се държим прилично? Тя нямаше начин да не уцели, — а ние можехме да сгрешим. Тогава онзи извади още пищови от гащите си, вързаха ни и ни натъпкаха в някакъв килер, в който имаше толкова хлороформ, че ни усмири и без въжетата. След малко ги чухме как отпрашиха с две коли. Когато успяхме да се освободим, само трупът се разполагаше из жилището. Затова го фризирахме малко за вестниците. Все още не сме открили нищо ново. Как се връзва с твоята версия?

— Не лошо — отвърнах. — Доколкото си спомням, жената лично се обади в полицията. Но може и да греша. Останалото се връзва особено сполучливо с оная част, дето съм бил цапардосан и съм лежал в безсъзнание на пода.

Голбрейт ме изгледа кръвнишки. Шефът разглеждаше палеца си.

— Когато дойдох на себе си — продължих, — се намирах в частна клиника за алкохолици и наркомани на Двайсет и девета улица. Управителят се казваше Съндстранд. Самият аз бях така яко дрогиран, че можех да мина за любимата монета на Рокфелер, която се опитва да се завърти сама.

— Този Съндстранд — тежко каза Голбрейт. — От сума време ни е като трън в очите. Дали да не идем да го поочукаме малко, а шефе?

— Не е случайно, че Фермера Светец е тикнал Кармади при него — тържествено обяви Фулуайдър. — Значи съществува някаква връзка. Смятам да отидеш. И вземи Кармади със себе си. Искаш ли да идещ? — обърна се към мен.

— И още как! — откликнах сърдечно.

Голбрейт впи поглед в бутилката с уиски и каза внимателно:

— За този Светец и за сестра му има обявени награди. Ако ги хванем, как ще делим?

— Мен ме отпишете — рекох. — Аз съм на хонорар и режийни.

Голбрейт се ухили отново. Залюля се на пети, преливащ от доброжелателство.

— Чудесно. Колата ти е долу, в нашия гараж. Някакво японче се обади да я приберем. Ще идем с нея. Само ние двамката.

— Може би ще ти трябва още помощ, Гал — неуверено каза шефът.

— Тц. Само ние двамката сме достатъчни. Очевидно си го бива, щом още е в движение.

— Ами чудесно! — възторжено се съгласи шефът. — Тогава да пийнем по чашка.

Но все още беше разстроен. Забрави кардамоновите ядки.