"Дървото на вси светии" - читать интересную книгу автора (Бредбъри Рей)

Глава 5

Тиквите по дървото не бяха какви да са тикви. Върху всяка бе изрязано лице. Всяко лице различно. Всяко око по-странно от предишното. Всеки нос по~необикновен. Всяка уста усмихната по непознат грозен начин.

На това дърво трябва да имаше хиляда тикви, окачени високо на всеки клон. Хиляда усмивки. Хиляда гримаси. И два пъти по толкова свирени, смигащи, примигващи и злобни, току-що изрязани очи.

И докато момчетата ги гледаха, се случи нещо неочаквано…

Тиквите започнаха да оживяват.

Една по една, в кухата вътрешност отначало на най-долните и най-близките взеха да се запалват свещи. Ето тази тук, после там, онази другата, още една по-нататък — все по-нагоре и по-нашироко — три тикви тук, седем още по-нависоко, дванайсет скупчени оттатък; в сто, петстотин, хиляда тикви се запалиха свещи, осветиха се лицата и грейна огън в квадратни, кръгли или необичайно коси очи. Пламък се застича в зъбати уста. Искри заизскачаха от изрязаните в зрелия плод уши.

Отнякъде два, три, а може би четири гласа зашепнаха и запяха някаква монотонна песен или стар моряшки припев за морето, времето и земята, които се обръщат и заспиват. Улуците заиздухваха прах от паяци:

От комина на покрива се изви глас:

Някъде от разтворените прозорци се понесоха паяжини:

Свещите запримигваха и запламтяха. Вятърът свиреше ту навътре, ту навън от устата на тиквите и припяваше:

Том усети, че устата му зашава като мишле в желанието да запее:

От устата на Том сякаш се процеждаше дим:

— Дървото на вси светии… Всички момчета зашепнаха:

— Дървото… на вси светии… После настъпи тишина.

И сред тишината последните тройки и четворки свещи по Дървото на вси светии лумнаха като титанични съзвездия, вплетени в черните клони и надничащи отгоре през вейките и свитите листа.

Дървото се превърна в огромна внушителна усмивка.

И последните от тиквите сега бяха запалени. Въздухът около Дървото бе топъл като дъх на циганско лято. Дървото издишваше върху тях саждив дим и мирис на сурова тиква.

— Гледай ти! — каза Том Скелтън.

— Хей, що за място е това? — попита Хенри-Ханк, Вещицата. — Искам да кажа, първо, тази къща, този човек, който не иска радост, само фокуси, сега пък? … Никога не бях виждал такова дърво. Сякаш е коледно, само дето е по-голямо и с всичките тези свещи и тикви. Какво означава? Какъв празник?

— Празник! — прошептя отнякъде необхватен глас, може би от някое саждиво духало в комина, а може би в същия този миг всички прозорци на къщата се отвориха като уста зад тях, плъзнаха се нагоре, после надолу3 и произнесоха думата „Празник!“ с въздишка от мрак. — Да — чу се гигантският шепот, от който свещите в тиквите затрептяха. — … Празненство!…

Момчетата наскачаха.

Но къщата бе безмълвна. Прозорците затворени и обрамчени в езеро от лунна светлина.

— Последният е баба! — извика Том ненадейно. Очакваше ги дар от листа като жарава, като старо злато.

И момчетата хукнаха, за да се гмурнат в огромния чудесен куп есенно съкровище.

Но в момента, в който се гмуркаха, за да изчезнат с викове, крясъци, блъскане и падане под хрупкавото гъмжило от листа, усетиха някакво исполинско засмукване, някакво захващане на въздух. Изкрещяха и отскочиха, сякаш шибнати от невидим камшик.

Защото от купа листа видяха да се протяга една-единствена бяла ръка на скелет.

А след нея — ухилен бял череп, до преди малко скрит, но сега показал се целият навън.

И това, което до преди малко бе прелестен вир от дъбови, брястови и тополови листа за гмуркане, потъване и криене, сега се превърна в последното място на света, на което момчетата биха желали да бъдат. Защото бялата ръка на скелета се устремяваше нагоре. А пред очите им се надигаше и кръжеше белият череп.

И те изпопадаха по гръб, като се блъскаха и в паниката си изкарваха въздуха и на края в обезумяла маса от тела се проснаха на земята, загърчиха се и заскубаха тревата, за да се освободят, изкатерят и избягат.

— Помощ! — завикаха.

— О, да, помощ — каза черепът.

Последваха изблици от смях и те още повече се смразиха, когато ръката на скелета се протегна, обхвана бялото лице на черепа, дръпна го надолу и го… обели!

Момчетата запремигаха под маските си. Челюстите им увиснаха, макар никой да не можеше да ги види как увисват.

Огромният мъж в черни дрехи се заиздига изпод листата — все по-нависоко и нависоко. Израсна като дърво. Простря клони-ръце. Застина пред самото Дърво на вси светии, а протегнатите му ръце с дълги бели кокалести пръсти се окичиха с гирлянди оранжеви кълба от огън и пламтящи усмивки. Очите му бяха плътно затворени, а смехът му гърмеше. Устата му зееше широко и изригваше есенен вятър.

— Никаква радост, момчета, не, не радост! Фокус, момчета, фокус! Фокус!

Те лежаха в очакване на земетресението. И то дойде. Смехът на грамадния мъж обхвана земята и я разтърси. Раздрусването премина по костите и излезе през устата им. Излезе във вид на още смях!

Те наскачаха замаяни сред останките от разпиления куп листа. Допряха маските си и почувствуваха как горещият въздух изскача на малки тласъци отекваща радост.

После погледнаха към мъжа, сякаш да потърсят обяснение за учудването си.

— Да, момчета, това, това беше фокус! Бяхте забравили? Не, никога не сте знаели!

И той се облегна на Дървото, разтърсвайки ствола в остатъчни пристъпи на щастие, при което хилядите тикви потръпнаха и пламъците в тях запушиха и затанцуваха.

Сгрени от смеха си, момчетата се изправиха, за да опипат дали нямат нещо счупено. Нямаше им нищо. Събраха се на групичка в очакване под Дървото на вси светии, защото знаеха, че това бе само началото на нещо ново, специално, велико и прекрасно.

— Е — каза Том Скелтън.

— Е, Том — каза мъжът.

— Том? — извикаха момчетата. — Това ти ли си? Том, в маската на скелета, изтръпна.

— Или пък си Боб или Фред, не, не, трябва да си Ралф — каза бързо мъжът.

— Всичките заедно! — въздъхна с облекчение Том и притисна силно маската към лицето си.

— Да, всичките! — казаха момчетата. Мъжът кимна усмихнато:

— Добре тогава! Сега вече знаете нещо за Вси светии, което не сте знаели преди. Как ви харесва моят фокус?

— Ама че фокус! — Момчетата взеха да се палят от идеята. Тя изпари всичките им благоразумни мисли и поръси греховен прашец в кръвта им. Почувствуваха я да се върти в тях, докато изби, разгоря очите им, разтегна устните им и показа щастливите им кучешки зъби. — Да, разбира се.

— Това ли правите Вие на Празника? — попита момчето-вещица.

— Това и нещо повече дори. Но нека ви се представя! Името ми е Саван. Черупко Ребров Погребален Саван. Нещо да ви напомня, момчета? Добре ли звучи?

„Звучи — помислиха си момчетата, — о, само как звучи!…“

Погребален Саван.

— Чудесно име — изрече мистър Саван с гробовен като среднощна църковна камбана глас — И чудесна нощ. С цялата бездънна, мрачна, дива и дълга история на Празника на вси светии, която ни очаква, за да ни погълне без остатък.

— Да ни погълне?

— Да! — извика Саван. — Момчета, огледайте се един друг. Ти защо си надянал това лице на череп! А ти, с косата, и ти, облечен като вещица! И ти, ти, ти! — Той посочи всички маски с костеливия си пръст. — Не знаете, нали? Просто сте си сложили тези лица и вехти нафталирани дрехи и сте изскочили, но наистина не знаете защо, нали?

— Е — каза Том с глас на мишле под костенобялата си муселинова премяна. — Ъ-ъ… не.

— Да — каза момчето-дявол, — задайте си въпроса: „Защо аз съм облякъл това?“ — той посочи червения си плащ, острите гумени рога и чудесната вила.

— А аз — това — каза призракът, като провлачи дългите си бели гробищни чаршафи.

И всички момчета се зачудиха, докоснаха костюмите си и нагласиха маските си.

— Не искате ли да узнаете? — попита мистър Саван. — Ще ви кажа! Не, ще ви покажа! Дано само имаме време…

— Сега е само шест и половина, Празникът още не е започнал! — каза Том под студените кости.

— Вярно! — каза мистър Саван. — Добре, момчета — да тръгваме!

Той закрачи. Те побягнаха.

На ръба на дълбоката тъмна нощна клисура той посочи границата между планините и земята, отдалечена от лунните лъчи и огряна от мътната светлина на странни звезди. Плащът му плющеше на вятъра, а качулката наполовина закриваше и наполовина откриваше почти безплътното му лице.

— Ето там, виждате ли, момчета?

— Какво?

— Непознатата страна. Ето там. Гледайте дълго, гледайте зорко, наслаждавайте се. Миналото, момчета, миналото. Да, то е мрачно и изпълнено с кошмари. Всичко, което някога е създало Празника на вси светии, лежи заровено там. Ще изкопаете ли костите, момчета? Ще ви стигне ли смелост?

Той се взря в тях с горящия си поглед.

— Какво е всъщност Празникът на вси светии? Как се е зародил? Къде? Защо? С каква цел? Вещици, котки, прах от мумии, привидения. Всички те са там, в онази страна, от която никой не се е завърнал. Ще се гмурнете ли в прашния океан, момчета? Ще литнете ли в мрачното небе?

Те преглътнаха с мъка.

— Бихме искали — някой погледна под око, — но… Пипкин, трябва да чакаме Пипкин.

— Да, Пипкин ни изпрати във вашия дом. Не можем да тръгнем без него.

Сякаш в отговор на думите си, те чуха вик от далечния край на клисурата:

— Хей! Тук съм! — обади се слаб глас. Видяха дребничка фигура да стои със запален фенер на далечния край на клисурата.

— От тази страна! — изкрещяха всички. — Пипкин! Бързо!

— Идвам! — чу се в отговор. — Не се чувствувам добре. Но… трябваше да дойда… Чакайте ме!