"Дървото на вси светии" - читать интересную книгу автора (Бредбъри Рей)

Глава 3

Външната врата се отвори.

Пипкин излезе.

Не излетя. Не изтрещя. Не експлодира.

Излезе.

И слезе по алеята да посрещне приятелите си.

Без да бяга. И без маска! Без маска!

Вървеше — направо като старец.

— Пипкин! — викнаха те, за да прогонят тревогата си.

— Здравей, банда — каза Пипкин.

Лицето му беше бледо. Направи опит да се усмихне, но очите му бяха странни. Държеше се за кръста от дясната страна, сякаш там имаше цирей.

Всички се загледаха в ръката му. Той я отпусна.

— Е — каза вяло, — готови ли сме да тръгнем?

— Да, но ти май не си готов — каза Том. — Да не си болен?

— На Празника? — каза Пипкин. — Занасяш ли се?

— Къде ти е костюмът? …

— Вървете, аз ще ви настигна.

— Не, Пипкин, ще те чакаме да…

— Вървете — Пипкин каза това бавно, а лицето му сега изглеждаше смъртно бледо. Ръката му отново бе на кръста.

— Да не те боли коремът? — попита Том. — Каза ли на вашите?

— Не, не мога! Те ще… — от очите му бликнаха сълзи. — Нищо ми няма, казвам ви. Слушайте. Вървете направо в клисурата. Направо в Къщата, чувате ли? В дома на сенките, ясно ли е? Там ще се видим.

— Заклеваш ли се?

— Заклевам се. Тогава ще видите и костюма ми.

Момчетата започнаха да се изнизват. Пътьом го докосваха по лакътя, потупваха го по гърдите или прекарваха кокалчета по брадичката му в лъжливо предизвикателство.

— Добре, Пипкин. Щом е твърдо…

— Твърдо — той свали ръката си от кръста. Лицето му за миг поруменя, сякаш болката бе изчезнала. — По местата. Готови. Старт!

Когато Джо Пипкин каза „старт“, те тръгнаха. Побягнаха.

Пробягаха половината квартал и видяха Пипкин, застанал горе, да им маха.

— Побързай, Пипкин!

— Ще ви стигна! — извика той отдалече.

Нощта го погълна.

Те бягаха. Когато отново погледнаха назад, бе изчезнал.

Затръшваха врати, крещяха фокус или радост, а хартиените им кесии започнаха да се пълнят с невероятни лакомства. Препускаха със залепнали от розова дъвка зъби. Бягаха с червен восък по устните, от който лицата им светеха.

А хората, които ги посрещаха на прага, приличаха на бонбонени двойници на техните собствени майки и бащи. Сякаш въобще не си бяха излизали от къщи. Твърде много благост се излъчваше от всеки прозорец и портал. А това, което им се искаше да чуят, бе огненият съсък на дракони в мазето и затръшването на крепостни врати.

Така, все още поглеждайки назад към Пипкин, те достигнаха края на града — мястото, където цивилизацията се губеше в мрак.

Клисурата.

Клисурата, пълна с най-разнообразни звуци, с прокрадващи се катраненочерни поточета и рекички, със сенки от есени, изтъркулили се в огън и бронз и угаснали преди хиляда години. Това дълбоко място раждаше гъба-мухоморка, крастава жаба, речен рак и паяк. Под земята имаше дълъг тунел, в който се отцеждаха отровни води и ехото никога не преставаше да зове Ела Ела Ела, а ако отидеш, оставаш там навеки, навеки — кап, кап, навеки, луташ се, втурваш се, бягаш, шепнеш и никога не излизаш, никога вече, не… не…

Момчетата се наредиха на ръба на мрака, с поглед, отправен надолу.

И тогава Том Скелтън, изтръпнал под костите си, свирна през зъби, както когато вятърът нахлуе нощем през мрежата на прозореца в спалнята.

— А, значи там Пипкин ни казваше да отидем! — посочи той.

После изчезна.

Всички погледнаха в същата посока. Видяха дребната му фигура да се спуска бързо по прашната пътека надолу към сто милиона тона нощ, натъпкани в този грамаден тъмен кладенец, в това усойно мазе, в тази прелестно страшна клисура.

С викове се втурнаха след него.

Мястото, на което бяха застанали, опустя.

Градът бе изоставен да се измъчва с прекалената си благост.