"Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)" - читать интересную книгу автора (Дохърти Пол)

ПЕТА ГЛАВА

Процесът се състоеше просто в записване на присъдата. Вещиците, Агнес Ратолиър и двете й дъщери, Елиънор и Изабела, бяха признати за виновни по обвиненията в магия. Когато кметът попита дали имат какво да кажат в своя защита, старата Агнес само се изхрачи и плю.

— Съдът ви признава за виновни — каза им кметът — за убийство, измяна и ужасен заговор. Престъпленията ви са твърде ужасяващи, за да бъдат описвани. Те са ненавистни и на Бога, и на хората. Затова с пълномощията, дадени на този таен съд, ще бъдете умъртвени. Ще бъдете обесени за вратовете, докато умрете. — Той събра ръце. — Осъждам ви от името на краля и Светата майка Църква. — Той кимна към двамата доминиканци. — Присъдата ще бъде изпълнена незабавно.

Вещиците бяха изведени. Едната от дъщерите се усмихваше, а другата тихичко си пееше. Майка им изглеждаше спокойна. Тя огледа съда, сякаш за да запомни всяка подробност.

Щом излязоха от залата, кметът почука по масата.

— Присъдата трябва да бъде изпълнена незабавно.

— Аз бих препоръчал да не го правите — обади се един от доминиканците. — Милорд кмете, нашата задача е изпълнена. Както знаете, ние разпитахме вещиците. Те са виновни като Юда. Но все пак, трябва да им бъде предложена утехата на Църквата и възможността да се покаят.

— Не трябва ли да бъдат изгорени? — попита Дрейкът. Въпросът му беше посрещнат от одобрително мърморене.

— Не трябва ли телата им да бъдат унищожени от пламъците? — настоя той. — Както душите им ще горят в ада?

— Не съм съгласен — обади се брат Мартин. — Аз съм изповедник на осъдените на смърт, но съм и официален свещеник на този съвет. Такива проблеми трябва да бъдат пазени в тайна. Никакъв огън, никакво бесене на Кинг’с Крос. Нека да умрат на мястото на ужасните си престъпления, в мрака на гората Дийн. — Той сви рамене. — Това е единственият начин да бъдат обединени правосъдието и тайната.

Брат Мартин говореше рязко и трескаво. Доминиканците кимнаха.

— Разумно е — каза един от тях.

— Можем ли да го направим? — изхленчи Шиплър.

— Законът го препоръчва — обади се Шадболт, готов да подкрепи брат Мартин.

— Изпратих — бързо се намеси кметът — молба в Лондон за разрешение този процес да бъде запазен в тайна, за да не бъде нарушено общественото спокойствие и да бъде запазен общественият ред. Казано направо — добави той уморено — ако вещиците бъдат изгорени, това може да привлече внимание. Дори в дебрите на гората Дийн толкова голям огън може да привлече любопитни. Съгласен съм с брат Мартин. Утре вечер, след като падне мракът, ги отведете на мястото, където са вършили гнусните си ритуали и ги обесете. Мастър Шадболт, ти и приятелите ти носите отговорността да изпълните законната присъда и да се уверите, че те ще умрат, както повелява законът. — Той отпи от бокала си. — Ще останете в сградата на Съвета, докато тръгнете и ще изчакате на мястото на екзекуцията три дни. — Той млъкна. — Три дни те ще висят, после ги промушете с колове през сърцата и ги заровете надълбоко. — Той погледна Шадболт. — Ти, приятелите ти и брат Мартин ще получите специално възнаграждение, както и позволение да вземете от складовете на съвета каквото ви е необходимо. — Кметът вдигна ръка. — Преди да се разделим, всички ще се закълнат да пазят тайна. Който я наруши, ще изгуби живота си на този свят и душата си на онзи!

Саймън потрепери. Доминиканците, кметът и двамата членове на съвета бяха бледи и уплашени. Танцуващата светлина от свещите и факлите допринасяше за настроението му. Той се боеше — злото, което беше нахлуло в тази стая, все още се таеше в неосветените й ъгли или по потъналите в сянка наклонени греди. Приятелите му се чувстваха по същия начин. Лицето на Мухоловката се кривеше и гърчеше. Веселяка беше стиснал ръце пред себе си като в пламенна молитва. Дори Шадболт, който винаги се хвалеше, че не се бои от никого, тайно попи потта от лицето си. Брат Мартин забързано прехвърляше броеницата през пръстите си с притворени очи, а устните му се движеха в безмълвна молитва.

Делото завърши. Един от съветниците изпълняваше ролята на писар, докато всеки от останалите положи клетва. После началникът на стражата ги изпрати по стаите им, където бяха сложени сламеници, одеяла, кошници с месо, сушен бекон и стъкленици с вино и бира.

— Ще преспите тук — нареди той, като потропваше с пръсти по ефеса на меча си. — В името на всичко свято, не съм виждал такава гадост!

— Защо три дни? — попита Саймън. — Защо просто не ги обесим и не приключим с това?

— Такъв е обичаят — отговори му брат Мартин. — Това е наказанието за вещици по силата на закона, а това е и предпазна мярка срещу дяволските им номера.

Началникът на стражата размаха пръст.

— Надявам се да обесите тези вещици, момчета. Нека разберат какво е да умреш. Те не са имали милост. Не им се полага и да получат. — Той хвана резето на вратата. — Четирима яки палачи и един дебел монах ще са повече от достатъчни, за да се справят с три оковани вещици.

— Как ще разберем къде да ги закараме? — попита Веселяка.

— Има един лесничеи по прякор Хрътката. Той присъстваше на залавянето им. Ще ви заведа при него.

Началникът на стражата излезе. Шадболт веднага извади огниво и запали всички свещи. Напълни пет чаши с вино и ги раздаде — лицето му все още беше бледо и обляно в пот. После вдигна чашата си в безмълвен тост.

— Чухте какво каза началникът на стражата. Няма да има милост за тях. Те трябва да бъдат обесени и ще бъдат!

Скоро пресушиха чашите си и отново ги напълниха. Веселяка запали огън в малкото огнище. Похапнаха и когато първите искри на зората надникнаха през прозореца, се бяха поуспокоили. Ужасите, които бяха видели предната вечер, избледняха и бяха заменени от гняв и решимост тези отвратителни жени да получат жестокото наказание, което заслужаваха.

Те прекараха останалата част от утринта в дрямка. Коридорът, в който се намираха стаите им, беше строго охраняван от въоръжени войници и стрелци. Позволяваха им да излизат, само за да посетят тоалетната, която се намираше в малка ниша в другия му край. Донесоха им купи и кани с вода, за да се измият. Късно следобед началникът на стражата се завърна.

— Искат да ви видят — обяви той.

Шадболт, който седеше на сламеника си, облегнат на стената, поклати глава.

— Достатъчно ги гледах. Не искам да ги виждам отново.

— Искат да видят монаха — настоя началникът на стражата.

Брат Мартин колебливо се изправи на крака.

— Няма да сляза долу сам, Котърил. — Той му намигна. — Ти искаш да си един от нас. Досега не си ходил в килиите. Ето го и твоя шанс.

Саймън колебливо прие и заедно с монаха последва началника на стражата по коридора и надолу към подземията на сградата. Коридорът беше тесен, усоен и мрачен, осветен само от нарядко разположени факли. От двете му страни имаше килии. Надзирателят ги заведе до една врата в края.

— Тук са кучките — прошепна той. — Не знам какво става. — Той избърса носа с опакото на ръката си.

— Гледай си работата! — отсече началникът на стражата.

— И помни, няма да влизаш вътре. Ще получат храна веднъж, преди да тръгнат и аз ще се погрижа за това.

Надзирателят сви рамене, завъртя ключа и отвори вратата.

Килията беше просторна и изненадващо чиста. На пода нямаше рогозки, мебелировката се състоеше само от една разклатена маса и стол. Лоена свещ светеше в нишата. Трите вещици лежаха проснати до стената под малко зарешетено прозорче. Когато началникът на стражата затръшна вратата след себе си, и трите се размърдаха с дрънчене на вериги. Саймън набърчи нос от неприятната миризма.

— Какво има, младежо? — подигра му се Агнес Ратолиър. — Това не е дамски будоар. — Тя се наведе напред.

— Радвам се да те видя, братко.

— Какво искаш? Ратолиър присви очи.

— Кажи на началника на стражата да се дръпне от вратата.

Саймън погледна през рамо. Ръката на началника на стражата затвори решетката от външната страна на вратата.

— Така е прието! — изкрещя Агнес. — Никой не бива да чуе изповедта ни.

— Да се изповядате ли искате? — попита брат Мартин и коленичи пред тях. — Искате ли да се изповядате и да бъдете опростени?

— В такъв случай аз трябва да изляза — предложи Саймън.

Агнес му направи знак да се приближи и да коленичи до монаха. Саймън се подчини. Старицата излъчваше странно величие. Малките й черни очи не изпускаха неговите. Саймън не знаеше дали се бои повече от тях или от това, че другите ще му се присмеят, че е страхливец. Отблизо трите вещици изглеждаха още по-смущаващо. Изабела и Елиънор бяха измили лицата си. Макар косите им да бяха сплетени и висяха като опашки на плъхове до раменете, в лицата им имаше нещо привлекателно. С леко дръпнатите си очи напомняха на Саймън на котки. Агнес вече не изглеждаше толкова стара — лицето й не беше толкова набръчкано, а по-гладко; носът не беше толкова закривен, а устните й бяха по-пълни. Саймън примигна. Дали не му правеха магия? Брат Мартин също сякаш беше в транс.

— Какво искате? — заекна Саймън. — Ако е изповед…

— Млъкни! — изсъска Агнес Ратолиър. — Ще ви дадем повече злато, отколкото някога сте виждали.

— За какво? — попита брат Мартин.

— Много добре знаеш. — Агнес лукаво погледна монаха. — Беззъбият дойде да ме намери. Знам всичко, което става в Глостър.

— За какво говориш? — попита Саймън.

— За какво ли, младежо? — Тя се изкикоти. — За това, че палачите от Глостър играят интересна игра — някои бесят, а някои не! Защо не се разберем и сега? Използвайте онези хубави яки, както и при другите. Хайде, момченце. — Гласът на Агнес Ратолиър стана по-силен. Тя направи жест към дъщерите си и те коленичиха от двете й страни. — А когато бъдем свободни, можеш да ни посетиш. Каква нощ ще бъде това! И тримата в леглото. — Тя го огледа от глава до пети. — А защо не и четиримата, ако ти харесва?

Устата на Саймън пресъхна. Искаше му се да не се беше изправял пред тези три жени, вторачени в него.

— И още злато — проговори една от дъщерите.

— И още сребро — като ехо повтори другата. — И удоволствия, каквито нито един от вас не познава.

Брат Мартин рязко се изправи.

— За какво говорите? — Той се прекръсти и сграбчи Саймън за рамото. — Кучки, излезли от ада! Не мога нищо да направя за вас нито в живота, нито в смъртта. Видях какво сте сторили на онези нещастни момичета! — Той пристъпи напред.

Трите жени го погледнаха.

— Ще бъдете обесени! — изсъска той — И аз с удоволствие ще наблюдавам. Ще стоя на горската поляна и ще гледам как се гърчите! Нищо на този свят, цялото злато и сребро от кралската съкровищница не може да ви спаси!

Той отиде до вратата и потропа.

— Мастър Котърил! — Сега гласът на Агнес Ратолиър беше хленчещ.

— Хайде, Саймън! — извика брат Мартин, докато удряше по вратата.

— Моля те! — каза старицата.

Саймън се обърна и видя, че лицето й отново се е състарило и челюстта й е увиснала. Очите й бяха насълзени.

— С нас е свършено. — Тя поклати глава, цялото й тяло трепереше сред дрънчене на вериги. — Направи ни една услуга!

— Зависи. — Саймън изпита внезапно съчувствие към трите жени, обречени на ужасна смърт.

— Преди да тръгнем от Глостър, накарай писаря да напише писмо…

Саймън се опита да възрази.

— Не е кой знае какво! — Тя размаха изпъстрената си с вени ръка. — Имам роднина тук. Адресирай го до него — от Агнес Ратолиър за кръчмата „Сребърният плащ“ близо до Блайндгейт. Да напишат „Агнес се сбогува, всичко е изгубено. Моли за прошка и нека се моли за нея.“ Дай го на кръчмаря, преди да тръгнем. Той ще ти заплати добре.

— Това ли е всичко? — попита Саймън.

Чу стъпки и един висок мъж с изпито лице и хлътнали бузи се появи зад момичето. Отпрати го, но не махна веригата на вратата.

— Какво има?

— Съобщение от роднината ти, Агнес Ратолиър. Ти ли си кръчмарят?

— Аз съм. — Той протегна костеливи пръсти.

— Казаха ми, че ще ми платиш и то добре. Кръчмарят тихо изпсува.

— Тогава ще ти бъде платено.

Ръката се показа и Саймън видя малка купчина сребърни монети.

— Дай ми съобщението — каза гласът — и парите са твои.

Саймън го подаде. Монетите се изсипаха в протегнатата му ръка и вратата се затвори. Началникът на стражата незабавно нареди кавалкадата да продължи напред.

Щом излязоха от града и тръгнаха по лъкатушещите провинциални пътища, началникът на стражата изостана и ги предупреди.

— Хрътката ще ни чака на кръстопътя. Ще бъде с качулка, ще носи лък и стрели.

Сега колата трополеше из дупките и коловозите на междуселския път. Саймън чуваше ругатните на трите жени и подигравателните обиди, с които им отвръщаше Шадболт.

Нощта беше ясна. Дъждовните облаци се бяха разкъсали и пълната луна слабо осветяваше пътя им. Независимо от това появата на Хрътката изпод дърветата край пътя беше толкова внезапна, че те се стреснаха. Началникът на стражата спря коня си и прошепна нещо на мъжа с качулката, който кимна в отговор.

— Знаете какво да правите — извика началникът на стражата. — Дотук бях с вас. — Той махна за сбогом и препусна обратно по пътя.

Шадболт слезе от колата. Хрътката се представи. Беше висок, слаб мъж с буйна червена коса, която обграждаше бледото му лице.

— Можеш ли да намериш пътя на тъмно? — попита Шадболт.

— Мога да го намеря и с вързани очи. Вътре ли са кучките?

— С вериги на ръцете и краката — отвърна Шадболт. — Скоро ще свършат и ние ще се върнем в града.

— Аз бях там, нали знаете — продължи Хрътката. — Бях там, когато заловиха трите вещици.

— Да, и ще го запомним — проехтя гласът на Агнес Ратолиър в тъмнината.

Хрътката преглътна с мъка и се обърна с гръб към колата.

— Съветът им направи капан. Наеха една проститутка от града, която да излиза всяка нощ през различни порти. Следваха я стрелци, които се криеха в полята от другата страна. По-миналата нощ тя мина през Източната порта. Горкото момиче не знаеше какво прави, освен че ще и платят добре да повърви поне час и след това да се върне в града. Старата Ратолиър я спря и й поиска пари. Проститутката се уплаши, наруга я и продължи. Малко по-късно за изненада на стрелците, една кола излезе от един страничен път и тръгна успоредно с проститутката. Предложиха й да я повозят, но тя отказа. Беше й платено да върви един час и тя щеше да върви. Опитаха се да я убедят и когато не успяха, една от младите жени слезе долу и я удари с тояга. — Той изду бузи. — После колата тръгна по горските пътеки. Аз ги следях. Стори ми се, че пътуваме часове наред. Пресякохме Дяволския поток, който е много навътре в гората, ще го видите и влязохме в малка просека. Извадиха момичето и го сложиха на една каменна плоча. Тя вече се беше съвзела и пищеше. Чудно е как не я чуха в Глостър. Запалиха свещи и старата извади нож, когато изскочихме иззад дърветата. Проститутката беше освободена и й платиха добре. — Той се усмихна. — Казаха и да замине за Бристъл и да не се връща повече. Вещиците не оказаха голяма съпротива. Началникът на стражата, който ви доведе, забеляза, че в просеката са били изкопани пресни гробове. Земята беше още мека от дъжда, останалото знаете. — Хрътката поклати глава. — Двадесет години съм бил лесничеи, виждал съм такива неща в тази гора, от които кръвта ви би се смръзнала, но тези трупове с прерязани гърла и зашити уста и очи… — Той понижи глас: — Бог знае какви сили владеят тези жени.

— Може би просто обичат да убиват — обяви Веселяка достатъчно високо, за да го чуят вещиците. — Обичат да упражняват властта си и да гледат как се лее гореща кръв. Е, сега нямате голяма власт, нали? — извика той през рамо. — Кой ще дойде да ви спаси сега, а? — Той въздъхна скръбно: — Къде са създанията на нощта и повелителите на въздуха?

— Навсякъде около вас — дочу се тих отговор.

— Достатъчно! — нареди Шадболт и отново се качи в колата.

Веселяка също се качи, а Хрътката тръгна пред тях и те навлязоха в гората. Саймън, който се влачеше отзад, се опитваше да овладее страха си като си мислеше колко много сребро е спечелил и се кълнеше наум, че щом приключат с тази работа и той ще замине за Бристъл и ще започне живота си наново. До гуша му беше дошло от бесилки, тъмници, шепот в тъмнината и хора като трите Ратолиър. Повече не можеше да издържи. Щеше да вземе малкото си съкровище и да си купи собствен магазин. Може би някой ден, когато го приемат, щеше да се присъедини към местната гилдия, да срещне хубаво момиче, да се ожени и да се установи. Щеше да забрави кошмарните дни като палач в Глостър.

Саймън продължаваше да си повтаря това наум, докато навлизаха все по-дълбоко в гората. Пътят, който следваха беше добре очертан, макар да се извиваше и въртеше. От двете му страни се чуваха стряскащите мрачни шумове на нощта; вик на сова, джафкане на лисица, шумолене и промушваш из храстите.

По едно време Саймън се покачи в колата, където брат Мартин и Мухоловката охраняваха вещиците. Двамата мъже седяха притиснати в ъглите, докато трите жени си шепнеха помежду си и от време на време се смееха, сякаш споделяха някакви известни само на тях шеги. Атмосферата беше потискаща, вонята на немити тела — натрапчива и Саймън с удоволствие слезе и тръгна пеша по осветения от луната път. Имаше чувството, че сънува. Ето го, върви посред нощ из гората и води три вещици на екзекуция. От време на време минаваше встрани и поглеждаше напред, където Хрътката препускаше в нощта и понякога спираше, за да упъти Шадболт.

Сигурно бяха пътували часове. Краката на Саймън натежаха, очите му започнаха да се затварят. От време на време се препъваше и се пробуждаше от дрямката. После всичко свърши. Хрътката извика, колата рязко спря, после зави, следвайки лесничея в една горичка. Друсането беше толкова силно, че брат Мартин слезе и помогна да водят конете. Саймън забеляза, че монахът прекалено се беше умълчал, откакто бяха напуснали съвета. Обичайно беше бъбрив, душата на компанията, но сега се държеше като подплашен, пребит човек, който се влачи неохотно напред.

Стигнаха поляната. Хрътката и брат Мартин извадиха факли от колата. Прикрепиха ги на забит в земята кол и ги запалиха. Саймън се огледа. Беше мрачно и закътано място, през което бълбукаше и ромонеше поток, докато се промъкваше между тесните си брегове. Дърветата бяха огромни и стари, по-закръглени и дебели дори от колоните в абатството „Свети Петър“. Зърна бялата каменна плоча и зейналите ями около нея.

— Място за жертвоприношения — каза Хрътката. — В древни времена племената, които живеели тук, овесвали жертвите си по дъбовете.

— В такъв случай — отбеляза весело Шадболт, като застана между лесничея и Саймън и ги потупа по раменете — очевидно древните ритуали ще се повторят.

— Аз си свърших работата — Хрътката се освободи от прегръдката му.

— Хайде, стига — ядосано каза главният палач. — Намираме се в гората Дийн посред нощ. Трябва да знаем пътя за връщане.

— Предполага се, че ще останете тук три дни — отвърна лесничеят. — А аз не мога да стоя с вас. Тръгнете назад, завийте вляво към пътя, карайте по него и той ще ви изведе от гората.

И докато псувните на Шадболт кънтяха в ушите му, Хрътката препусна обратно между дърветата.

— Той има повече разум, отколкото който и да е от вас! Саймън се обърна. Агнес и двете й дъщери сега седяха в калта зад колата.

— Да! — На светлината на факлите лицето на Агнес изглеждаше още по-зловещо и гротескно. — Той е твърде умен, за да стои тук. Твоят Бог няма власт над тези тъмни усои. — Тя протегна врат и се изплези на брат Мартин.

— Христос има власт над всичко! — настоя монахът, но се извърна.

Саймън чу глухия грохот на светкавица в далечината.

— Е — каза Шадболт, — няма да седя и да оставя три вещици да ми се присмиват в мрака.

Той се отдалечи, крещейки заповедите си, сякаш всеки звук или движение биха намалили мрачното напрежение.

Веселяка и Мухоловката скоро спуснаха три въжета от надвисналите клони на дъбовете. Платнището на каруцата беше махнато. Трите вещици бяха изправени и по заповед на Мухоловката колата беше върната под дървото с въжетата. Беше бавна и уморителна работа. Товарните коне, обичайно спокойни и кротки, сега бяха уплашени, дърпаха главите си и се вдигаха на задните си крака.

Най-после Шадболт ги укроти, но вещиците започнаха да се смеят и телата им се разтърсиха така, че веригите се раздрънчаха. Саймън побърза да помогне на Мухоловката и Веселяка, които вече бяха се покачили на клона. Сложиха примките на вратовете на вещиците. Саймън се качи на колата, убеди се, че всяка е добре затегната и възлите са точно под лявото ухо. Докато се занимаваше с това, Агнес се опита да докосне слабините му с опакото на ръката си, но той я отблъсна. Останалите две вещици гледаха с блеснали от възбуда лица, а Елиънор дори присви устни като за целувка.

— Котърил! — старата Ратолиър се обърна. Главата й беше леко наклонена заради стегнатата примка и възела под ухото й.

— Какво има? — рязко попита младежът.

— Предаде ли съобщението ми?

— Да. — Той скочи от колата. Брат Мартин се приближи.

— Имате ли да кажете нещо, преди присъдата да бъде изпълнена? Може ли майката Църква да ви дари някаква утеха?

— Иди да се наливаш! — изпищя Агнес. Тя отметна с мъка глава назад, погледна към звездите и промърмори нещо на език, който те не можеха да разберат. — Ще се видим отново с всички вас! — изкрещя тя, когато Шадболт шибна конете и колата тръгна напред.