"Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)" - читать интересную книгу автора (Дохърти Пол)

ТРЕТА ГЛАВА

В тайната стая на кмета над залата на градския съвет, близо до Кинг’с Крос, двамата главни старейшини седяха на дълга, полирана маса от орехово дърво. Очакваха най-видния си съгражданин, кмета, да продължи с разискванията. Но той изглеждаше потънал в собствените си мисли. Гледаше към големия меч на града, поставен в центъра на масата с оголено острие. Скъпоценните камъни, вградени в дръжката му, отразяваха блясъка на светлината и в тях трепкаха искрици. Зад прозорците с оловни стъкла падаше мрак. Всички капаци бяха спуснати, за да не би някой отвън да чуе за ужасиите, открити близо до кралския град Глостър. На мрачното стълбище отвън стрелци с ливреите на града и конусовидни стоманени шлемове пазеха с извадени мечове. Край входните врати отдолу обикаляха тежко въоръжени войници, готови да се притекат на помощ на приставите, ако някой се опиташе да смути тази важна среща.

— Милорд кмете — Дрейкът, търговец и старейшина, почеса посивялата си, ниско подстригана коса и се заигра с медальона на гилдията, който висеше около дебелия му врат. — Милорд кмете — повтори той. — Защо сме тук в този късен час? И къде са писарите?

Той погледна през рамо към покритата със зелено сукно маса, където обичайно седяха чиновниците, записвайки внимателно важните проблеми, които се обсъждаха. Кметът, сър Хъмфри Бедълтън, дори не си даде труд да вдигне очи, а продължи да прокарва пръсти около сурово стиснатите си устни; като от време на време почесваше разсеяно посивялата си брада. Изглеждаше запленен от меча, символ на властта му. Искаше му се да го стисне и да използва острието, за да изтръгне зловещата зараза, която заплашваше мира и спокойствието на града.

Сър Хъмфри огледа разкошно обзаведената стая: бродираните гоблени по стените, щитовете с натруфени гербове; сандъците, шкафовете, обкованите с метал ковчежета; рафтовете, отрупани със сребърни, златни и калаени чаши със знака на градския съвет. Той посегна и отпи от виното си, после се облегна на тапицирания стол, отпускайки лакти върху страничните облегалки, докато пръстите му си играеха с лъвските глави, издълбани в края на всяка от тях. Покрити мангали във всеки ъгъл затопляха стаята. Доловил смътно някакво движение, сър Хъмфри погледна към двата бели заека, които носеше навсякъде. Малка ексцентричност, с която кметът се гордееше. Беше богат и влиятелен, имаше времето и средствата да създаде специална порода зайци, както и тлъсти гълъбици и гълъби за гълъбарника си. Но в сърцето си сър Хъмфри знаеше, че това са глупости. Такива играчки не бяха подходящи за тези мрачни времена.

Дрейкът вдигна глава, за да се обади отново, но приятелят му, Джон Шиплър, кожухарят, рязко го сръчка с лакът. Характерът на кмета беше буен и рязък; дори при най-весели поводи той не обичаше да го прекъсват, затова им оставаше само да чакат. Знаеха, че нещо ужасно се е случило.

На далечния край на масата седеше началникът на градската стража. Стоеше сковано и когато помръднеше, се чуваше скърцане на кожа и дрънчене на ризница. Беше пристигнал късно следобед, следван от каруца, строго охранявана от стрелци, която караше ковчег, скрит под бали слама. Сега той стоеше в малкото преддверие. Бяха го мернали, когато служителите на кмета ги бяха довели дотук, затваряйки и заключвайки вратата след тях.

— Съжалявам. — Кметът отмести стола си назад със скърцане. — Опитвам се да намеря думи, за да опиша как се е случило всичко това.

— Какво се е случило? — попита Дрейкът.

— Чухте ли за изчезванията?

Двамата му събеседници изглеждаха объркани.

— В името на Божията любов! — излая кметът. — Млади жени от града и околностите са изчезнали. — Той плесна с ръце. — Като дим.

— Прислужници от кръчмите — прекъсна го Дрейкът. — Слугини от пивниците, дъщери на селяни.

— Да, мастър Дрейкът. — Изпъкналите очи на кмета му хвърлиха яростен поглед. — Били са нечии дъщери.

— Но…но… — заекна Дрейкът. — Милорд кмете, общоизвестно е, че тези момичета са, ами, доста разпуснати; хойкат насам-натам.

— Кой казва, че са разпуснати? — отвърна сър Хъмфри. — И какво е станало, мастър Дрейкът, че внезапно от няколко месеца, да кажем от Петдесетница, тези млади момичета са решили да изчезват? Не, ти грешиш. — Той щракна с пръсти. — По-добре елате с мен. Надявам се да имате здрави стомаси.

Той излезе в преддверието. Обикновено тук държаха ръкописи и счетоводни книги. Сега беше разчистено. Един ковчег лежеше върху две дървени магарета, покрит с черен покров. Щом останалите се събраха, кметът свали покрова и без предупреждение вдигна капака. Вътре имаше труп на млада жена. Гърлото й беше прерязано, а тялото почти обезкръвено, лежеше бяло и безжизнено. Червената коса караше прежълтялото й лице да изглежда още по-ужасно.

— Мили Боже! — С ръце на устата Шиплър изскочи от помещението.

Дрейкът гледаше, обзет от ужас.

— В името на разпятието! — възкликна той. — И на всички светии! Какво е станало с устата и очите й?

Миризмата на трупа започваше да изпълва стаята. Старейшината бързо извади шишенце с ароматна течност от кесията си и го поднесе под носа си. Кметът кимна на началника на стражата, който с помощта на камата си обърна лицето така, че да могат да видят гледката в целия й ужас. Очите и устата на огненокосата Мег бяха зашити с дебел черен конец.

— Видяхте достатъчно.

Капакът на ковчега бързо беше върнат на мястото му и покрит с черния покров. Кметът се прекръсти, придружителят му го последва и двамата се върнаха в стаята на съвета. Шиплър се беше превил над един съд, свален от някой рафт. Изправи се с пребледняло лице и избърса ъгълчетата на устата си с края на наметката си.

— Мастър Дрейкът — усмихна се леко кметът, — тук нямаме слуги, затова може би ти ще ни налееш вино.

Дрейкът бързо кимна. Щом бокалите бяха пълни, кметът почука по масата.

— От Петдесетница насам — започна той — известен брой млади жени са изчезнали от Глостър и околностите му. Млади момичета. Някои са прислужвали в кръчмите, други са имали и по-непочтени професии. Свързвало ги е едно нещо. Пътували са извън града и обратно. Затова аз и началникът на стражата смятаме, че са били отвлечени от пътя.

— Отвлечени? — проговори кожухарят Джон Шиплър.

— Отвлечени — повтори кметът. — Това е най-доброто, което мога да измисля. Нямаме никакви следи, но бедното момиче, чийто труп току-що видяхте, е работило в една пивница и е било видяно да излиза от града преди няколко нощи. Семейството й живее в едно селце на няколко мили надолу по Бартън Роуд. Когато не се прибрала у дома, баща й, фермер-арендатор, дошъл в града, за да разпитва началника на стражата и следователя. Но нито те, нито бившите й работодатели могли да му кажат къде се намира момичето. — Сър Хъмфри отпи от виното си. — При нормални обстоятелства изчезването й би останало незабелязано. Но вчера следобед двама горски пазачи заедно с ловните кучета на лорд Бъркли пресекли потока Ръшдийн в гората Дийн. Едно от кучетата, още неопитно, избягало и пазачите с помощта на лесничеите тръгнали да го търсят. Кучето било младо и в разцвета на силите си, много ценено от собственика си. Обучавали го да надушва дивеча при лов. Проследили го дълбоко в гората и го открили да копае под един камък на открита поляна. Обзело ги любопитство. Вързали кучето и му сложили намордник, после самите те започнали да копаят и ето какво открили.

— Но защо? — попита Дрейкът. — Кой би убил едно бедно момиче по този начин?

Кметът погледна към началника на стражата. Войникът се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— По главните и странични пътища — каза той — често обикалят главорези и разбойници.

— Знаем това — прекъсна го Шиплър. — Говорих с началника на стражата, че трябва повече да се охраняват.

— Тихо! Тихо! — намеси се кметът. — Сега не е време за критики и разчистване на сметки. Продължавай…

— Очевидно момичето е отвлечено от Бартън Роуд — продължи военният с по-уверен глас. Дебелите търговци не му харесваха — мразеше критиките и безмълвните им обвинения. — Била е ударена отстрани по главата и сигурно е била закарана на четири-пет мили в гората. Гърлото й било прерязано, а очите и устата запечатани по този варварски начин. — Той млъкна и почука по масата, за да накара истината бавно да проникне в дебелите глави на търговците. — Не разбирате ли? — продължи той настоятелно. — Ако е трябвало да бъде озлочестена, това можеше да стане и близо до пътя, но роклята й не е била събличана. По нея няма никакви следи или белези, освен че гърлото й е прерязано, а очите и устата — ужасяващо обезобразени.

— Това, което иска да каже началникът на стражата — добави сър Хъмфри, — е, че тази млада жена е била отвлечена, повалена в безсъзнание, закарана в гората и използвана за някакъв светотатствен ритуал.

— Магьосничество! — възкликна Дрейкът.

— Да, мастър Дрейкът, магьосничество! И това не е измама или безсмислено обвинение. Знаем, че гората Дийн често се използва от онези, които служат на мрака. Много пъти сме чували за огньове, видени късно през нощта. За странни сцени. Но обикновено сме ги приемали за фантазии.

— Но защо очите и устата й са били зашити? — попита Дрейкът.

— Аз съм кмет на Глостър, а не магьосник! Отговорът предизвика усмивки и сподавен смях.

— От малкото, което знам — продължи сър Хъмфри, — практикуващите черна магия имат нужда от кръвна жертва. Очите и устата са затворени по този варварски начин, за да попречат на душата да си отиде, за я принесат заедно с тялото и жертвата за демоните, които почитат, да бъде пълна.

— Но какво можем да направим? — изстена Дрейкът. — Ще трябва цяла кралска армия, за да претърсим гората Дийн. А дори тогава…

— Дори тогава няма да открием нищо — довърши кметът. — Това не е само проблем на църквата, господа. — Сър Хъмфри млъкна. — Всички сме търговци… — той умишлено наблегна на последната дума. — Представяте ли си какво ще стане, ако новините станат всеобщо достояние? Бог знае, че истината е достатъчно неприятна, но когато разпространителите на слухове и събирачите на клюки, разпространят тази история, и тя се разнесе от ухо на ухо — ако изобщо това е новина в Глостър утре, — когато камбаната бие за молитва, всичко ще се знае в Бат и Бристъл. Кой ще иска да дойде в град, където вещици и магьосници принасят в жертва млади жени и практикуват черните си ритуали? Хората ще се уплашат да пътуват. Казано направо, търговията ще пострада.

Бяха поръчани нови халби ейл и когато прислужникът ги донесе, Шадболт вдигна своята.

— За мъртвите! За обесените! За онези, които се люшкат между небето и земята!

Всички уважиха тоста и така Саймън Котърил, дърводелец, стана помощник-палач в кралския град Глостър.

През следващите няколко седмици Саймън изучи занаята си. Той включваше дълъг списък от задачи, защото палачите не бяха заети само в дните, когато бесеха някого, но и с други, най-разнообразни дейности: поддръжката на ешафодите и колата, покупка на конопени въжета, обучението на товарните коне. Скоро Саймън свикна с облеклото от черна кожа, което го караше да се чувства по-силен, по-влиятелен, а когато спуснеше червената маска върху лицето си — като рицар в броня, готов да влезе в бой. Палачите отговаряха не само за екзекуциите, но и за най-различни наказания, присъждани от съдилищата в Глостър — жигосването на фалшификатори и богохулници; рязането на ушите и носовете на престъпници, осъдени за трети път; поставянето на намордници с остри шипове на устата на жени, осъдени за неподчинение, богохулство и клеветничество.

За Саймън тези наказания бяха ужасяващи и отвратителни, а в началото — мъчителни. Повечето от жертвите бяха закоравели престъпници, но онези, които бяха наказвани за пръв път, крещяха и се съпротивляваха. Шадболт скоро осъзна, че Саймън има, както се изрази той, „меко сърце“, за разлика от Мухоловката, който изпълняваше задълженията си със злорадо наслаждение. Затова Саймън често беше само свидетел, а не участник в тях. Бичуването на проститутките също беше оставено на Мухоловката и той с наслада стоварваше тоягата върху закръгления бял задник на някоя проститутка, заловена да се предлага на забранено място или в забранен час.

Дните, когато имаше екзекуция, бяха нещо различно. Саймън трябваше да изпълнява ролята си. Той бързо се научи да се катери по замайващо високия ешафод, да стяга примката около шията на престъпника и да отмества стълбата. Приемаше и изричната заповед на Шадболт, че лицето на осъдения престъпник трябва да бъде закрито и палачът да дръпне краката му, за да премине колкото се може по-бързо в един живот, по-блажен от земния.

Сърцето на Саймън скоро закоравя. Повечето от осъдените от кралския или от градския съд престъпници заслужаваха наказанието си. Но в същото време Шадболт и останалите го държаха настрани от затворниците. Килиите на осъдените бяха подобни на пещери помещения под сградата на Общината. Едно от основните задължения на палачите беше да придружават брат Мартин при посещенията му при осъдените. Докато той предлагаше утехата на Светата Църква на осъдения, Шадболт измерваше нещастника с поглед. Веселяка и Мухоловката често ги придружаваха, но Саймън — никога. Той виждаше за първи път затворниците, когато ги извеждаха сутринта или късно следобед и ги натоварваха на колата на смъртниците. Той седеше с тях, но както сухо отбеляза Шадболт, те не бяха най-приятната компания. Повечето просто седяха с намусени лица. Останалите бяха пияни, малцина плачеха и се молеха за милост.

Саймън беше любопитен защо го изключват от посещенията в килиите, както и когато откарваха труповете в изоставената част от гробището на августинците. Винаги му нареждаха да остане при бесилката, да свали въжетата и стълбите и да ги чака да се върнат. Веднъж попита за причината. Шадболт само се усмихна и поклати глава.

— Когато му дойде времето, синко — обяви той звучно, — когато му дойде времето, ще се насладиш на пълните привилегии на нашата професия.

Отец Мартин и останалите двама мълчаливо се съгласиха, затова Саймън не настоя, макар неудобството и любопитството му да нараснаха. Шадболт наричаше малката си група „Отрядът на палачите“и композираше химни и песни, които да пеят. Срещаха се в „Почивката на палача“и пиеха, докато чуеха камбаните в полунощ. Една от привилегиите, на която се радваха палачите в Глостър беше, че вечерната камбана и ограничената продажба на пиене след определен час не ги засягаха. Това бяха весели събирания, на които виното и ейлът се лееха като вода, докато кръчмарят сервираше най-вкусните си блюда. В други случаи, особено по големите празници като този на свети архангел Михаил, те се разхождаха по пазарите, ходеха по панаири и бяха поздравявани учтиво от видните жители на града и членовете на съвета. „Отрядът на палачите“ на Шадболт живееше в сянката на смъртта и това му придаваше излъчване, на което другите завиждаха. Младите проститутки също ги търсеха и Саймън имаше своя дял от нежни почитателки, винаги готови да му предложат услугите си безплатно.

Понякога той имаше чувството, че е умрял и е възкръснал в ада, че празнува в някаква мрачна гробница, заобиколен от демони. Шадболт наемаше пивницата „Почивката на палача“, канеха проститутки, брат Мартин прочиташе молитвата преди ядене и пиршествата продължаваха до малките часове.

Отначало младият дърводелец им се наслаждаваше, но докато седмиците минаваха и есента премина в зима, той започна да крие нарастващото си неудобство. Беше загубил представа за броя на изминалите дни. Умът и душата му сякаш бяха приковани към огромната бесилка, която се извисяваше на пазарния площад, към трополенето на колата на смъртниците, рева на тълпата и телата, които се гърчеха на края на въжетата. Освен това подозренията му към потайността на Шадболт, приятелите му и брат Мартин се засилваше и той скрито се чудеше на постоянния им запас от сребро. Плащаха им добре, но Шадболт живееше като лорд, а една вечер в пристъп на пиянска откровеност Веселяка беше споделил, че има достатъчно пари, за да си купи къща в Уестгейт. Саймън се чудеше дали да не се върне в Бъркли, но един поглед към просяците, струпани в алеите около катедралата го накара да промени решението си. Зимата наближаваше и както Шадболт му напомни, просяците рядко оцеляваха до пролетта.

Той се опита да се срещне с голямата си любов, русокосата Алис Дрейкът. Един ден я заговори на пазара, където тя си купуваше игли й топ фин лен за празника на Вси светии. Тя беше учтива, но хладна; огледа го от главата до петите и се усмихна мълчаливо, когато той раздруса среброто в кесията си.

— Изглеждаш добре, Саймън. Приличаш на войник в тези дрехи. — Тя взе покупките си и ги подаде на прислужницата, която стоеше зад нея. — Но винаги съм мислила, че си дърводелец и то добър, а не някакъв си палач.

И преди Саймън да успее да отговори или възрази, тя беше отминала и се отдалечаваше, вирнала високо глава.

Саймън я видя още няколко пъти на пазара, но тя беше още по-студена и гледаше през него, сякаш не съществува. Шадболт откри това и започна безмилостно да го дразни. Дърводелецът нямаше нищо против — главният палач беше достатъчно проницателен, за да усети притесненията му, а сега можеше да представи хубавата Алис Дрейкът като причина за тъгата си.

Най-после Саймън си нае собствена стая над един магазин за платове на Капстал Лейн, добре мебелирана с легло, дюшек, големи възглавници, пълни с гъши пух, юрган и балдахин, столчета, сандъци и дори голям шкаф за дрехите, които си купи. Често се измъкваше от пиршествата в „Почивката на палача“и се прибираше в стаята си. Но там просто седеше и гледаше втренчено цветната картина, купена от един художник, който рисуваше близо до катедралата. Започна да спи лошо, кошмари измъчваха ума му и го пробуждаха, облян в пот, в ранните часове на утрото.

Един ден Саймън почувства, че тези ужасни кошмари нахлуват и в часовете, когато е буден. Беше излязъл на разходка и реши да разгледа мраморния саркофаг на Едуард Втори в абатството „Свети Петър“. Вървеше по Арчдийкън Стрийт, когато един човек се блъсна в него. Саймън се извини. Човекът леко се обърна и забързано продължи.

— В името на небесните ангели! — възкликна дърводелецът.

Беше толкова изненадан, че не можеше да помръдне, а когато се окопити, мъжът беше изчезнал.

Саймън влезе в една пивница, западнала и мрачна. Седна разсеяно в ъгъла, поръча чаша медовина и загледа как пламъкът на лоената свещ, поставена върху бъчва в средата на помещението, трепти от течението. Беше сигурен, че човекът, с когото се сблъска, беше бракониер, на чиято екзекуция бе присъствал.

— Не може да бъде! — прошепна той.

Обзе го вледеняващ страх. Нима започваше да полудява? Отново ди го преследваха кошмари? Погледна през вратата към гаснещата дневна светлина. Дали всички, които беше обесил, не го дебнеха в здрача? Допи медовината по-бързо, отколкото беше възнамерявал, вдигна се несигурно на крака и тръгна по пустите улици към „Почивката на палача“.

Както обикновено, Шадболт държеше реч. Саймън се усмихна и седна в ъгъла на масата. Разговорът и смеховете отекваха надалече.

— Случило ли се е нещо, Саймън? — Шадболт доближи лицето си до неговото. — Да не си се подмокрил, синко?

— Остави го на мира! — намеси се брат Мартин. — Саймън, какво има?

— Нищо, нищо — опита се да се овладее Саймън. — За какво говорехте?

Шадболт намигна и почеса месестия си нос.

— Носят се слухове, Саймън.

— За какво?

— Помниш ли Прюнела Баничката?

Саймън се усмихна. Как би могъл да забрави пълничката малка уличница, с която така усърдно беше танцувал?

— Да не се е омъжила за барон? — попита той, опитвайки се да бъде остроумен.

Шадболт поклати глава.

— О, не! — Разхлаби кърпата около врата си и попи потта си. — Баничката е изчезнала. За това говорехме. Носят се слухове, гъсти като плевели в градина, че нещо зло се е появило в Глостър. Тя не е първата, която изчезва, и казват, че членовете на съвета знаят за това.

— Какво искаш да кажеш? — попита Саймън.

— Слухове. — Шадболт погледна косо към брат Мартин. — А и нашият добър брат… най-добре ти му кажи, Мартин.

Монахът запретна широките ръкави на расото си. С веселия си поглед и набола брада приличаше на добродушен гном. Саймън често се чудеше какво мислят августинците от неговия орден за това, че общува с палачи и проститутки. Брат Мартин просто беше казал, че работата на един свещеник е да общува с грешници.

— Чух слухове — той погледна през рамото на Саймън, за да се увери, че никой не ги слуша. — Говори се за магьосничество.

— Винаги се говори за това — възрази Саймън. — Особено в гористите местности. Всяка пивница в Бъркли си има някоя зловеща история за сатанинските сборища в мрака.

— Да, и някои от тях са верни — намеси се Веселяка. Говореше неясно, както обикновено, защото десният ъгъл на лицето му беше неподвижен. — Всички сме чували за огньовете на Самхаин и през Валпургиевата нощ.

— Остави това! — каза брат Мартин. — По-важното е, че двама добри братя доминиканци са дошли от Лондон. Твърдят, че просто пътуват за Бристъл, но не е вярно. Останаха по-дълго, отколкото предполагах. Брат Шадболт ги е виждал в Съвета.

Сега Саймън се заслуша. Беше чул за доминиканците, сладкодумни проповедници и членове на Инквизицията.

— Ако някой служи на дявола, ще свърши на бесилката — заяви Шадболт и се облегна на стената. — Помнете ми думата, заради това ще имаме много-много работа. Така че, по-весело, Саймън, кажи ни какво те притеснява. Нали не е бедната Алис?

— Не, не е тя — реши Саймън да каже истината. — Преживях нещо ужасно. Вървях по една алея в другия край на Глостър. Признавам, че вече се смрачаваше и…

— И?

— Блъснах се в един човек. Той се обърна и видях лицето му. — Саймън млъкна, докато прислужникът сервираше още халби ейл. — Кълна се в Бога, не лъжа!

— Казвай, момко!

— Преди около две седмици обесихме един бракониер — продължи забързано Саймън. Погледна към Мартин и подтисна тръпката на страх, защото братът го гледаше с нетрепващ поглед. — Мога да се закълна в Светото причастие, че това беше същият човек, когото обесихме. Но това е невъзможно, нали? Искам да кажа, човек, който е обесен, не може да оживее.

Очакваше изблици смях да посрещнат откровението му, но сътрапезниците му го изгледаха студено. Саймън нервно преглътна.

— Искам да кажа, нелепо е. Щом някой е обесен, той е обесен, нали така?

Шадболт остро се изсмя, но Саймън се зачуди защо усмивката не стигна до очите му.

— Всичко е заради Алис — плесна с ръце главният палач.

— Направо те е побъркала.