"Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)" - читать интересную книгу автора (Дохърти Пол)

ИСТОРИЯТА НА БЕДНИЯ СВЕЩЕНИКI част

ПРОЛОГ

Уийлд, Кент, близо до Скозби, февруари 1308

Сър Уилям Чейсни, рицар от Ордена на Тамплиерите, спря коня си и погледна назад през засилващия се сняг към спътниците си — деветима братя рицари и двама въоръжени сержанти от седалището на тамплиерите в Лондон. Те всички се бяха сгушили на конете, загърнали с широките си военни наметала студените, блестящи ризници. Качулките бяха издърпани възможно най-напред, за да защитят лицата им от режещия вятър и силния сняг.

— Сър Уилям! — Един от рицарите подгони коня си напред. — Трябва да спрем. Конете са изтощени, а ако продължим, и някои от хората ще припаднат. — Той сниши глас. — Пък и съкровището…

Сър Уилям, с лице почти черно от свирепото слънце на Северна Африка, вдигна ръка, за да млъкнат. Погледна редицата мъже и коне. Огледа товарните понита, които търпеливо чакаха, и дребния ездитен кон с неговия ценен товар, после вдигна поглед към небето. Нямаше звезди. Облаците бяха пълни със сняг, който предстоеше да падне. Той се огледа. Местността беше пуста, нямаше дървета, под които да се подслониш, нито хамбар или къща; дори овчарска колиба, където мъжете му можеха да запалят огън и да се сгреят.

— Трябва да продължим още малко — обяви той. Мъжът се опита да възрази. Сър Уилям се наведе и сграбчи китката му.

— Трябва да продължим — повтори той. — Братко, ние вече не сме рицари тамплиери. Ние сме бегълци. Всичките ни другари от Франция са мъртви или лежат в тъмницата и очакват екзекуцията си. Великият ни магистър е затворник на Филип IV. Едуард II последва примера му. Издадени са заповеди за арестуването ни и за конфискуването на съкровището. — Сър Уилям посочи към дребното конче. — Ако ни заловят, ще го изгубим. Ако продължим, може да намерим подслон, храна и топлина. Утре с божията помощ може да стигнем до пристанището и да заминем…

— Къде? — горчиво го попита спътникът му. — Къде може да отиде един тамплиер, сър Уилям? Раят е затворен, чака ни адът. Преди година бяхме най-могъщият християнски орден. Погледни ни сега, престъпници в собствената си страна. Всеки селянин с лопата или коса може да ни посече.

— Хората са добри — отвърна сър Уилям. — Тукашните хора са добри, те ще ни съжалят. — Той се усмихна и отърси снежинките от мустаците и брадата си. — Е, поне докато не знаят за съкровището, което носим. — Той се надигна в стремената и извика към редицата мъже. Вятърът разпиля думите му.

— Продължаваме! — извика той. — Знам, че скоро ще стигнем Скозби. Можем да се приютим там. Ще има храна и вино за стомасите ни и буен огън, който ще прогони студа.

Той обърна коня си и поведе мъжете.

Въпреки всичко, сър Уилям беше разтревожен. По-рано през деня, когато снегът се беше усилил, бяха преминали през малко селце, където спряха в кръчмата за малко мазна храна и разредено вино. Селяните ги гледаха с подозрение, особено един тенекеджия, който беше казал, че отива в Скозби и ги беше изучавал внимателно с присвитите си очи. Сър Уилям и спътниците му не носеха тамплиерските си наметала с легендарните кръстове. Но занаятчията с лице на плъх сякаш беше прочел мислите им — един от сержантите го беше заварил в конюшнята да оглежда конете им. Рицарят дръпна качулката върху лицето си. С наведена глава и отпуснати юзди, той остави коня си да пристъпва тежко напред.

За щастие мъжът не беше се качвал в плевника. Беше избягал, но накъде? Дали беше продължил напред, за да предупреди останалите? Сега вече падението на тамплиерите беше добре известно и всеки шериф, пристав, съдебен писар, началник на пристанище или кралски пълномощник бяха предупредени да спират и арестуват всички тамплиери и да конфискуват имуществото им. Сър Уилям затвори очи и се помоли за братята си, които очакваха смъртното си наказание в Лондон, Париж, Рим и Кьолн. И за какво? Заради обвинения, които не струваха колкото пергамента, върху който бяха изписани. Нищо повече от интриги на лукави и сребролюбиви владетели, които мечтаеха да заграбят богатствата и земите на тамплиерите. Сър Уилям беше решил, че безценното, свято съкровище от тамплиерската църква в Лондон няма да попадне в алчните ръце на тези недостойни хора. Той и спътниците му се бяха заклели в тайния параклис под църквата в Лондон с най-тежки клетви.

„Ще пазим това съкровище — бяха произнесли те — ден и нощ с телата, умовете и душите си. Пред бога, неговите ангели и светци и целия небесен двор се кълнем, че ще направим всичко, което е по силите ни, за да защитим свещените реликви на храма“.

Два дни по-късно се измъкнаха от Лондон и се насочиха на юг с надеждата да намерят някой, който да им помогне. Търговец, рибар, всеки, който би ги превозил през океана до наследствения дом на Чейсни във Франция. Но щяха ли да намерят такъв човек или отново щяха да се сблъскат с предателство? Сър Уилям си спомни думите на псалма: „От дън душа викам към Тебе, Господи. Господи, чуй гласа ми. Да бъдат ушите Ти внимателни към гласа на молбите ми.“

— Светлина! — извика някой. — Вижте, сър Уилям, светлина!

Командирът повдигна глава и се взря в тъмнината — пред него просветна огнена точица, после още една Мъжете му вече обръщаха конете. Сър Уилям ги последва, като благодареше на бога, че молитвите му са чути. Те изоставиха пътеката, група от дрънчащи ризници и тропащи копита, заобиколила дребната фигура на жребеца. Светлините приближаваха. Въпреки желязната дисциплина на ордена, сър Уилям не би могъл да спре хората си, и да искаше. Те бяха уморени, обезкуражени, гладни и премръзнали. Един от сержантите профуча напред като в атака. Снегът не беше много гъст, а земята беше замръзнала и конете вървяха с лекота. Сър Уилям вече виждаше, че светлините са от факли. Сърцето му подскочи от радост. Ако можеха да отпочинат нощес, ако можеха да хапнат и поспят край горещия огън! Той си припомни картите в библиотеката на тамплиерите, които показваха пътищата и пътеките на Кент. Твърде късно си спомни предупрежденията за тресавищата и странните светлини, които блещукат над тях. Как ги беше нарекъл старият архивар? Мъртвешки огньове? Такива ли бяха и тези?

— Внимавайте! — извика той, но хората му продължиха напред.

— Това са факли! — извика един рицар. — Това са хора!

Тропотът на копита се засилваше. Товарните понита, въпреки умората си напрегнаха сили, сякаш и те подушваха сладкия овес и меката топла слама. Сър Уилям дочу вик от мрака. Сержантът, който беше изпреварил всички, сега се бъхташе в калта.

— Тресавище! — изкрещя той. — Господи, помогни ми! Сър Уилям се опита да дръпне юздите, но собственият му кон беше също затънал в калта. Нощният въздух се изпълни с писъците и виковете на хората му, с цвиленето на конете и пръхтенето на товарните понита. Сър Уилям се плъзна от седлото. Леденостудената кал погълна крака му, но той запази самообладание. Извади меча си и заопипва земята около себе си. Навсякъде имаше мека, гъста кал, но най-накрая той почувства твърда почва и се насочи към нея. Беше тясна пътека, едва забележима диря през блатото. Задъхан, сър Уилям тръгна към нея и започна да вика на хората си.

— Към мен! Към мен! Доведете коня!

Някои от хората му го достигнаха, но сърцето му се вкамени. Бяха само шест-седем. Ами останалите? Ами Девата и нейното безценно съкровище? Още чуваше онези ужасни писъци и викове от мрака. Сега снегът валеше по-силно, на огромни парцали, сякаш самото небе плачеше заради това, което ставаше. Чейсни знаеше, че ще умре. Тук беше мястото, където щеше да намери края си. За, няколко секунди си спомни детството си, игрите в златистите полета край малкото село в долината на Йорк. Родителите му, хванати ръка за ръка, които се смееха, докато го търсеха. Приемането му в ордена на тамплиерите, послушничеството. Беше прекарал живота си във война за вярата. Сега щяха да го убият подло в това забравено от бога блато. Сър Уилям протегна меча си към небето.

— Възмезди ме, Господи! — извика той. — Отмъсти за мен! Сега хората му стояха плътно около него с извадени мечове и се взираха във факлите, които ги заобикаляха.

— Това е засада — прошепна един от рицарите. — Нарочно са ни подмамили в блатото.

— Трябва да има пътеки — възкликна сър Уилям, — като тази, на която стоим. — Той сграбчи по-здраво меча си. Къде е Девата, Вероника!

— Господ знае, сър Уилям — изстена един от рицарите.

— Не можем да стоим тук цяла нощ — прошепна друг от спътниците му.

— Убийци! — извика сър Уилям. — Предатели! Елате сега! Бийте се меч срещу меч и кама срещу кама!

Една стрела профуча от тъмнината и го улучи в рамото. Чейсни падна на едно коляно. Следващите стрели поразиха и спътниците му. Някои умираха мълчаливо, улучени смъртоносно във врата или гърдите. Други бяха повалени от тясната пътека в блатото и пищяха, докато калта ги поглъщаше живи. Сър Уилям се изправи на крака, но ги чувстваше като пълни с олово, а в тялото му нямаше и капчица сила. Отново се свлече и тъй като беше не само воин, но и свещеник, започна да произнася думите за опрощение на себе си и своите спътници.

— Прости ни, Господи, нашите грехове!

Дочу шум по пътеката и вдигна поглед. Убийците приближаваха, но той остана неподвижен, с глава леко наклонена на една страна. С ъгълчето на окото си наблюдаваше как в мрака се плъзгат човешки сенки. Усмихна се със задоволство, когато разпозна тенекеджията, когото беше видял по-рано през деня.

— Да вървим! — извика един от убийците и го повдигна. — Всички са мъртви.

— Но товарните коне са в блатото. Там е съкровището.

— Можем да пресушим блатото. Не е толкова дълбоко. Тенекеджията се приближи. Сър Уилям събра цялата си сила и заби меча си право в корема му.

— Deus vult! — нададе сър Уилям бойния вик на кръстоносците. — Deus vult! Бог го иска!

Той извади меча си и мъжът се свлече в тресавището. Сър Уилям усети как го изпълват нови сили.

— В името на небето и земята! — извика той и гласът му се понесе с вятъра. — Проклинам ви всички пред лицето на бога и неговите ангели. Призовавам ви да отговаряте за престъпленията си пред Божия съд. Проклинам ви с цялата власт, която орденът ми е дал. Ние ще се върнем! Чувате ли ме? Ние ще се върнем и ще ви наблюдаваме! Винаги ще ви наблюдаваме!

Още крещеше, когато стрелите, прелетяли от тъмнината, пронизаха тялото му. Но старият рицар изкрещя проклятието си на английски, на латински и на френски.

— Ние ще ви наблюдаваме! Винаги ще ви наблюдаваме! Накрая видяха как той падна на колене върху пътеката, сведе глава и се свлече на земята. Изтичаха към него. Един мъж извади камата си и внимателно преобърна тялото му. Въздъхна с облекчение, но после подскочи, усетил пронизваща болка, когато камата на тамплиера го прониза в корема. Завинаги свързани в смъртта, рицарят и неговият убиец в агония се взряха един в друг, с лица, раздалечени едва на няколко сантиметра.

— Помни! — прошепна сър Уилям. — Ние ще се върнем. Ние ще Ви наблюдаваме!