"Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)" - читать интересную книгу автора (Дохърти Пол)

ВТОРА ГЛАВА

— Вървете, литургията свърши.

Филип вдигна ръка и благослови във въздуха, въпреки че повечето от енориашите не присъстваха на службата. Празненството беше продължило до късно след полунощ и много от селяните бяха още в леглата си. Свещеникът се върна в ризницата й бързо се съблече. Едмънд го гледаше с любопитство, но Филип не му каза нищо за посещението от предишната нощ. Беше се съвзел много бързо. На лицето му нямаше белег и всеки би помислил, че просто се е спънал и паднал. Но Филип нямаше съмнения какво се беше случило. След като се съвзе, той излезе от къщата и се върна при енориашите си. Легна си по-късно, като със смях отказваше поканите да постои още малко. Стивън сигурно се беше върнал в селото, защото Филип го видя да седи на една от масите.

Сега реши да поговори с него. Той намери приятеля си да закусва с подсладена овесена каша.

— Рохейша! — каза Филип. — Ще ти бъда благодарен, ако ни оставиш за малко.

Едмънд, който беше влязъл в стаята, седна. Боеше се за приятеля си, който се беше променил много, откакто бяха пристигнали в енорията. Той беше много близък с големия си брат, когото обожаваше, разбираше, че Филип не е доволен от Стивън и едно дългогодишно приятелство е на път да се разруши.

— Не те видях на литургията, Стивън.

— Добро утро, Филип.

Стивън остави роговата си лъжица и го погледна отбранително.

— Нямаше те на литургията — повтори Филип. — Не те забелязах и вчера на празненството. Бил си на Хай Маунт, нали?

— Аз съм Стивън Меркъл — отговори саркастично приятелят му. — Майстор-строител. Намирам се в Скозби, за да ти построя църква. Новото място е на Хай Маунт. Отидох там вчера, за да начертая плановете. Бележките ми са горе.

— Знам кой си и защо си тук! — отсече Филип. — Не ме лъжи. Стивън Меркъл, когото познавам, не може да устои на никаква веселба или пир. Да, ти наистина си тук, за да построиш църква, но също така търсиш и съкровището, нали? По очите ти личи.

Стивън отмести поглед. Филип се наведе и сграбчи рамото му.

— Стивън, повярвай ми: това съкровище е прокълнато. Каквото и да е, то е напоено с кръвта на невинни хора. Всеки, който се е опитал да го намери, е съжалил за това.

Стивън отвори уста.

— Не лъжи! — извика Филип, като се отдръпна и насочи пръст към него. — Не стой пред мен…

— Филип, какво има? — Стивън се надигна. — Обвиняваш ме, че търся съкровището. Но откакто пристигнахме в Скозби, ти също се промени — стана кисел и потаен.

— В името на Бога! — прекъсна го Едмънд. — Стивън, нали видя какво се случи онази нощ — кръвта в сандъка.

— Мога да те отпратя. — Филип се облегна на стола си. — Аз съм енорийският свещеник. Сър Ричард Монталт е мой покровител. Винаги можем да наемем друг строител.

Веднага щом произнесе тези думи, Филип съжали и знаеше, че винаги ще съжалява. Той видя беглия поглед, който му хвърли Стивън и долови гнева му, преди строителят да се усмихне насила и да вдигне ръце.

— Признавам, признавам — каза той. — Легендите за съкровището ме привличат. — Стивън се наведе през масата. — Филип, знаеш, че съм роден наблизо. Историите за съкровището на Скозби са много известни. Затова е изкусително да знаеш, че някъде на Хай Маунт може би се крие кралско съкровище.

— Според мен — отвърна Филип и се изправи — единственото, което се крие на Хай Маунт, са останките на убитите тамплиери. Тази сутрин ще се качим там. Изпратих Криспин при сър Ричард да извика Пиърс, заедно с една здрава каруца и платнища. Ще пренеса останките на монасите и тамплиерите на осветена земя и вие ще ми помогнете.

— Разбира се! Разбира се! — Стивън стана, приближи със светнало лице и стисна ръката на Филип. — Съжалявам — извини се той. — Филип, ще направя каквото поискаш. Наистина.

Едмънд видимо се отпусна. Филип придърпа Стивън и го прегърна здраво. „Лъжеш, помисли си той. Видях израза на лицето ти, гнева в очите ти. Лъжеш. Идваш на Хай Маунт, само защото може да открием нещо.“ Независимо от това, той отстъпи и одобрително се усмихна на думите на Стивън. После извика Рохейша в кухнята. Въпреки свития си от притеснение стомах, Филип седна, наложи си да изглежда весел и похапна хубаво. Когато свърши, понечи да се качи в стаята си, но пристигна Криспин заедно с Пиърс, който представляваше жалка гледка. Обикновено руменото му лице сега беше пребеляло, а очите — кръвясали. Той притисна стомаха си и изстена.

— Отче, признавам, че вчера твърде много ядох и пих. Сега си плащам за това. Но една кана слаб ейл и малко от тази каша…

Рохейша, която се държеше стеснително, откак Пиърс влезе в кухнята, за секунда го настани на масата. Купа с овесена каша, подправена с орехи и мед и голяма халба с ейл се появиха пред него. Въпреки последиците от предишната вечер, Пиърс имаше достатъчно разум да държи устата си затворена, докато Рохейша и синът й напуснаха кухнята.

— Сър Ричард прочете писмото ви — започна той, като остави лъжицата. — Съгласен е, че останките на рицарите и монасите, които извадихме от кладенеца трябва да бъдат подобаващо погребани в криптата под параклиса на имението. Смята, че това трябва да стане незабавно. Аз съм на вашите услуги. Той би изпратил повече хора, но смята, че тази работа трябва да бъде запазена в тайна. — Той разбърка кашата си. — Хората вече говорят и се чудят. Сър Ричард каза също, че трябва да донесете оръжието и броните, които намерихме онази нощ — то ще бъде заровено с тях.

Привършиха закуската и Филип взе наметката си. Едмънд предпочиташе да остане, но брат му каза, че ще имат нужда от всеки чифт ръце. Така че Пиърс подкара каруцата, а Филип и спътниците му поеха с конете си след него. Преминаха през селото и горите към Хай Маунт. Денят беше хубав, слънцето грееше все по-силно в безоблачното небе. Горите край Скозби бяха изгубили мрачната си атмосфера — птичките пееха и прелитаха из тях. Орловата папрат от двете страни на пътя гъмжеше от малки животинки, които тичаха насам-натам. Високо в клоните катеричките кряскаха възмутено, подплашени от шума на копитата и дрънченето на обкованите със стомана колела на каруцата. Пиърс скоро си върна доброто настроение, докато разказваше как французите са били откарани, както и различни инциденти от снощния пир. Филип, който яздеше до него, го слушаше с половин ухо, все още погълнат от мисли за призрачното посещение на Романел.

— Мислите ли, че това ще оправи нещата, отче? — погледна го Пиърс с присвити очи. — Сър Ричард е доволен. Вие направихте повече от всеки друг свещеник: доказахте, че тамплиерите са били убити в тресавището. Може би ако сега бъдат погребани подобаващо…

Филип се усмихна на лесничея.

— Ти си добър човек, Пиърс — отвърна той. — Бих искал да ти кажа: да, всичко е свършено. — Той смуши коня си, тъй като бяха стигнали в подножието на Хай Маунт. — Но имам чувството, че това е само началото.

На каруцата й трябваше повечко време, за да стигне на върха на хълма. Когато се събраха, Филип настоя да коленичат на мястото на олтара и да кажат една молитва. После той призова Дева Мария, всички светци и ангели за свидетели, че това, което ще направи, не е светотатство, не се дължи на алчност или друг подобен мотив, а се прави, за да бъдат погребани невинно загиналите мъже по подходящ начин. Едва беше свършил, когато студен полъх, който сякаш идваше от нищото, погали лицата им. Филип се огледа. Слънцето все още грееше. Руините бяха пусти и мирни, но беше сигурен, че долавя шепот. Същите думи, издълбани многократно из църквата: „Наблюдаваме те, винаги те наблюдаваме.“

През първия един час внимателно подредиха останките от монасите, намерени в кладенеца в платнищата, донесени от Пиърс. Филип извади от кожена чанта, сложена отзад в каруцата, голям запушен съд със светена вода. Преди да загърне всяко платнище, той благославяше жалките останки, пръскаше ги с вода и произнасяше „Dona Eis Requiem“9.

През цялото време наблюдаваше Стивън. Строителят беше много внимателен и усърден. Въпреки това Филип усещаше вълнението му, сякаш едва можеше да дочака да вдигнат сивите плочи от пода на манастира и да видят какво има отдолу. След като похапнаха хляб и сушен бекон и ги прокараха с големи чаши кларет от меха, който Рохейша им беше дала, те започнаха да повдигат надгробните камъни. Пиърс беше донесъл лостове и работата тръгна леко. Във всеки гроб намериха скелет, подобен на онзи, открит в олтара. Никаква дреха, нито герб, не показваше произхода им, но беше явно, че са загинали от насилствена смърт. Ударите бяха нанасяни по черепа, имаше счупени ребра, ръце или крака. По тях Филип осъзна, колко отчаян и кървав бой се е водил в блатата.

— Ужасно деяние! — прошепна Пиърс, — Били са хладнокръвно избити.

— За какво говориш?

Едмънд дочу думите на Пиърс. Приближи се и се вгледа в скелета, който току-що бяха извадили. Костите на ръката бяха раздробени.

— Трябва да е била ужасна битка — отвърна лесничеят. — Но се съмнявам, че тези мъже са били убити в ръкопашен бой. — Той коленичи и посочи ръката на скелета. — Подозирам, че се е случило следното. Тези мъже са били рицари, нали? В близък бой, лице в лице, да кажем на Хай Маунт, те биха победили всички нападатели. Но мисля, че това, което е станало… — Той вдигна ръце. — Представяте ли си блатата късно през нощта. От мрака долитат стрели. Конете падат. Мъжете се плъзгат в калта. Стрелите взимат много жертви, после нападателите приближават, както видяхте в битката срещу французите, и доубиват ранените.

Филип потръпна. Вгледа се в увисналата челюст на един скелет. Пиърс посочи дупката отстрани на черепа.

— Ето как е умрял този мъж. Вероятно конят му е бил убит под него. Шлемът му е паднал, стрела го е улучила в тялото. После са го довършили, като са го пребили с тояга.

— Защо просто не са оставили телата в блатото? — попита Едмънд.

Пиърс хищно се усмихна.

— Блатата не са това, което си мислите, добри ми отче. Чувал съм за мочурища, които могат да погълнат човек, но тресавищата тук не са такива като в блатистите области на Източна Англия. Блатата на Скозби са може би само метър-два дълбоки. Както в случая с Уолдис, енорийския псалт — те поглъщат тялото, но после то се връща на повърхността. Не, не — продължи той, — тези мъже вероятно са били нападнати през нощта, а после нападателите им са изчакали до сутринта. Извадили са труповете, съблекли ги и донесли телата тук.

— Разбира се — промърмори Филип. — Натоварили са оръжието и ризниците на каруца.

— Да, биха могли да ги прикрият. Но не можеш да скриеш дузина трупове.

— Ами конете? — запита Стивън. — Нали са имали коне? — Той погледна извинително към Филип. — И товарни понита, които са носили съкровището?

— Убили са ги — намеси се Филип.

— Това е лесно — добави Пиърс. — Опитай се да продадеш краден кон и скоро ще увиснеш на бесилката. Повечето от конете на тамплиерите са били ранени или осакатени. Закарали ги в някое усамотено блато и гърлата им били прерязани.

— Но едно нещо липсва — обади се Филип. — Дрехите, седлата, сбруите на тези рицари.

— Заровени са някъде другаде — предположи Едмънд. — Бог ми е свидетел, братко, не искам да бъда непочтителен, но кой знае какво друго има заровено в гробището на Скозби.

Те вдигнаха скелета, сложиха го на платнището и продължиха с неприятната си задача. Накрая бяха изровили останките на четиринадест мъже. Някои от гробовете бяха извън църквата, но повечето се намираха в кораба или олтара. Поставиха внимателно плочите обратно, за да не разкрие някой любопитен посетител на Хай Маунт какво се е случило.

— Макар че това едва ли ще стане — отбеляза Пиърс. — Само смелчаците идват тук. Това място винаги се е ползвало със славата, че е обитавано от духове.

— Какво ще стане с новата църква? — попита Едмънд. — Какво ще правите с гробовете?

— Смятам да ги преместя — отвърна разсеяно Стивън.

Филип виждаше, че Стивън с мъка се опитва да скрие разочарованието си. В гробовете не бяха намерили нищо, което да им подскаже къде и какво е било съкровището.

— Основите на стария манастир — продължи Стивън — са навярно солидни и ще строим върху тях. Всичко това — той посочи към кораба — ще изчезне. Но, Филип, има и други гробове.

— Къде? — попита Филип.

— Още два, ето там.

Стивън ги заведе в един далечен ъгъл на руините. Храсти и плевели скриваха долната част на стените. Стивън ги разтвори с кирката си. Филип се наведе и видя надгробна плоча.

— От колко време смяташ, че растат тези храсти? — запита той. — Навярно на горките монаси, които са заровени тук, е било позволено да почиват в мир. А, да — той бавно се изправи. — Сега виждам двата камъка.

Филип беше сигурен, че тези гробове не са били отваряни, но искаше да успокои Стивън, затова започна да реже храстите и тревата, докато мястото беше почистено. Тези плочи се отместиха много по-трудно от останалите, защото ръбовете им бяха почти потънали в твърдата земя. В първия гроб имаше скелет на монах. Поне така предположи Филип заради дървения кръст, погребан с него. Вторият гроб беше по-дълбок. Отначало те помислиха, че е празен, докато Филип не се наведе над гроба. Той разрови пръстта и извади останките от разядени кожени дисаги, седем или осем на брой. Стивън беше извън себе си от вълнение. Оставиха ги на пода на манастира. Ремъците бяха изгнили, токите — ръждясали.

— Направени са от хубава кордовска кожа — отбеляза Филип. — Иначе отдавна да са изгнили.

Изпразниха дисагите. Намериха в тях малко предмети — рогови лъжици, нож, броеница, парчета облекло, наметала, жакети, презраменни ремъци, дори счупена шпора. Едва когато влязоха в гробовете, намериха другите неща, които също бяха заровени там. Но в края на краищата дисагите се оказаха разочарование. Едно-единствено нещо привлече вниманието на Филип: — навит къс плат с нещо като батиста около маншетите и деколтето. Вдигна го и видя, че е излиняло и изцапано с кал.

— Не съм съвсем сигурен — отбеляза той, — но бих казал, че това са останки от рокля на момиченце. — Беше решил да скрие това, което знаеше от Оплаквачката. — Но какво общо има то с тамплиерите, които са намерили смъртта си през нощта?

— Това, което явно е станало — добави Едмънд — е, че Романел докарал тук труповете, натоварил оръжието и броните им в каруца, а после погребал телата и облеклото им там, където никой не би могъл да ги намери.

— Подозирам — обади се Филип, като отиде до края на руините и погледна през това, което някога е било врата, — че останките от конете и сбруята са някъде из блатата на Скозби. Романел определено е бил предпазлив. Телата и принадлежностите им останали на Хай Маунт, сбруите били захвърлени някъде другаде, но оръжието било най-опасно от всички. Дрехите, сбруята, конете можели и да бъдат намерени, но оръжието щяло да бъде убедително доказателство какво се е случило с тамплиерите. Затова не можело да бъде скрито тук, на Хай Маунт. Някой е можел да го открие. — Той удари с тока на ботуша си по земята. — Тук е било трудно да се копае. Това са основите и всяка нова дупка, тук или в гората, можело да бъде забелязана. Оръжието било занесеш в Скозби вероятно през нощта и заровено надълбоко в гробището — най-безопасното място. Сложете това в едно от платнищата. Да хапнем и пийнем. — Той погледна небето. — Едмънд, Стивън, искам да откарате каруцата в имението. Сър Ричард знае какво да прави. По пътя вземете и оръжието на тамплиерите и кажете на сър Ричард, че довечера ще отслужа заупокойна литургия. Ще присъстваме само ние.

— Какво ще правиш? — попита Едмънд.

— Пиърс може да вземе твоя кон. Искам да поязди с мен край блатата. Искам да открия къде е започнала тази ужасна трагедия.

Всички се съгласиха, макар че разочарованието на Стивън беше явно. Докато останалите ядяха и пиеха, той нервно се разхождаше из развалините, сякаш се опасяваше че са пропуснали нещо. Филип седеше сам, с гръб, опрян на стената и лице обърнато към слънцето, за да се стопли. Пиърс легна и бързо заспа като дете, докато Едмънд, който вече също подозираше Стивън, настоя да последва строителя из абатството. Филип затвори очи. Сега си представяше какво се беше случило преди много години. Сечта в блатата, погребението на труповете, оскверняването на гробовете. Романел и неговите съучастници, които се промъкват в Скозби. Но какво беше съкровището, което бяха донесли? Къде го бяха заровили? Сигурно не го бяха оставили тук, на Хай Маунт. Безмилостният Романел би искал да го държи под око. Филип се размърда и протегна крака. Нещо ужасно се беше случило, но не по-страшно от другите злодейства, за които беше разбрал. Невинни хора бяха умирали всеки ден. Други бяха ограбвани.

Наистина, Романел може би е бил некромант, магьосник, но и други свещеници бяха се отдавали на злото. Дали и техните призраци обитаваха църквите им? Кое беше толкова ужасно и богохулно, че лорд Джордж Монталт се беше крил в избата и изписвал думата „Изкупление“ многократно? Какво означаваха числата 6 и 14? Коя е била Вероника? Откъде е дошла Оплаквачката? Била ли е тя с тамплиерите като дете? Филип си припомни какво знаеше за този орден на воини-монаси. Те даваха обет за безбрачие и целомъдрие. Наистина, обвиняваха ги в содомия, но никога не бе ставало дума за общуване с проститутки или поддържане на любовници в жилищата им. Романел явно беше лъгал за детето, наречено Присцила. Майката на детето не беше погребана в гробището, а самата тя явно беше присъствала на нападението като малка. Била ли е дъщеря на един от убийците, който е загинал и Романел я е взел под своя грижа? Филип въздъхна и се зачуди какво да прави. В известен смисъл той съжаляваше, че е изпратил писмото до Рочестър с молба за заклинател. Няма ли епископът да помисли, че се е побъркал? Не беше минала и седмица в новата му енория и той вече създаваше проблеми, виждаше духове и таласъми? Филип дочу дрънчене и шум от удари на копита. Отначало помисли, че е някой пътник, който минава по пътя. Но шумът се разнесе отново, сякаш конници се събираха в подножието на хълма. Отвори очи. Пиърс вече беше на крака и слагаше стрела на лъка си. Стивън и Едмънд дотичаха бързо.

— Чу ли това? — извика Едмънд.

Филип се изправи. Слънцето сега не грееше толкова силно. Той наистина чуваше тропот на коне, сякаш група мъже се събираха в подножието на хълма. Отиде до стените и погледна надолу. Нямаше нищо. Изтича от другата страна — нищо, освен огряните от слънце полета, горите в далечината, димът от комините на Скозби. Погледна по пътя — един пътник с товарно пони се беше отправил към Скозби.

Филип с бързи крачки премина през разрушения кораб и влезе в олтара. Мина прокрай един от отворените гробове, където още не бяха поставили обратно плочата. Нещо се заплете в крака му. Той погледна надолу — беше костелива ръка, която сякаш искаше да го сграбчи. Филип я ритна, но когато отново се огледа, нямаше никаква ръка и той се наруга, че му се привижда. Излезе навън през срутената стена и застана на билото на хълма. Прелитаха птички, които пееха с пълно гърло. Едра лисица с високо вдигната пухкава опашка пресече подножието на хълма и изчезна в някакви храсти. Филип с мъка преглътна. Гърлото му беше сухо, а в устата му имаше неприятен вкус, сякаш беше ял нещо развалено.

— Господи Исусе — прошепна той. — Запази ни от стрелата, която лети денем, от заразата, която опустошава по пладне.

— Помогнете ми!

Филип подскочи. Нямаше никой.

— Помогнете ми! — прошепна гласът. — Помогнете ми! — Той сякаш идваше от кладенеца. — Моля ви, помогнете ми.

Филип отиде дотам. Надвеси се над кладенеца и погледна право в мъртвешки бялото лице на Романел. Привидението въздъхна и ръката му се вдигна, сграбчи палтото на Филип и го задърпа надолу. Свещеникът се бореше да откъсне погледа си от дяволските му очи, от злобната усмивка и миризмата на гнило.

— Помощ!

Призракът скимтеше като дете, после устата му се сгърчи в яростна гримаса. Филип се бореше да се задържи за каменния ръб, но Романел го дърпаше надолу. Опита се да изкрещи, но не можа.

— Свети Архангел Михаиле — помоли се той на своя покровител. — Свети Архангел Михаиле и вие, всички ангели!

Изведнъж почувства, че го вдигат и дърпат настрани. Романел потъна обратно в мрака на кладенеца. Филип лежеше на земята и дишаше на пресекулки. Огледа се. Нямаше никой. Едмънд, Стивън и Пиърс тичаха към него.

— Братко, какво става?

Филип се поизправи и подръпна палтото си.

— Нищо — въздъхна той. — Почувствах слабост.

Пиърс реагира бързо. Той улови погледа, който Филип хвърли към кладенеца, отиде до него със зареден лък и погледна надолу.

— Няма нищо — промърмори свещеникът. — Елате.

Той скочи на крака. Наместиха последния надгробен камък и почистиха мястото. Едмънд се качи в каруцата, докато Пиърс го съветваше по кои пътища да стигне до имението.

Филип наблюдаваше как тръгват и забеляза, че Стивън изостана с коня си, сякаш се колебаеше дали да не говори с тях. Той и Пиърс се качиха на конете. Лесничеят беше мълчалив, но когато напуснаха Хай Маунт, той дръпна юздите и изостана редом с Филип.

— Нещо се случи там, нали, отче?

— Да, Пиърс. Яви се нещо дяволско, сякаш изскочи от ада. — Филип въздъхна раздразнено. — Това, което не мога да разбера, е защо се случва на мен? Ако отида в Скозби и им кажа какво се е случило, ще ме помислят за луд.

— Не, отче, няма — отговори Пиърс. — Казах ти, че хората вече са започнали да говорят. Смъртта на жена ми, смъртта на други жени след раждане, но само в определени фамилии в селото. Злото царува в Скозби. Лорд Ричард ми поръча да ви окажа всякаква помощ. Аз не съм образован човек, отче. Едва пиша и чета. Не знам какво е станало тук, но смятам, че един от моите прародители, Бог да го прости, е имал пръст в него. — Пиърс се намръщи и плю. — Казвате, че хората от Скозби ще ви се подиграват. — Той поклати глава. — Не е така, отче. Скозби е хубаво село с добри жители, които се боят от Бога и почитат краля, това е истината. Въпреки това, отче, ние сме като деца, които играят край змийско гнездо. Докато не го настъпим, сме в безопасност. Докато не се опитваме да открием съкровището, нищо не ни застрашава.

— Но аз не се опитвам да намеря съкровището. Пиърс се усмихна:

— Знам, отче, знае го и лорд Ричард. Ако беше така, можеше да загинете на Хай Маунт.

Филип продължи да язди мълчаливо. Още изпитваше отвращение от отвратителното видение при кладенеца. Не можеше да го приеме за игра на въображението, но се чудеше кой го беше издърпал от ръба. Кой го беше освободил от хватката на Романел? Някой му беше помогнал. Беше почувствал как го вдигат. Ангел на светлината? Беше ли истина шепотът? Наблюдаваха ли го? Непрекъснато, за да знаят какво прави? Както и да е, заключи той, ако не го бяха отървали от Романел, това щеше да изглежда като поредната злополука. Горкият отец Филип се качил на Хай Маунт и случайно паднал в запустелия кладенец. Той затвори очи. Помоли се Стивън да му е казал истината.

— Отче!

Пиърс отпи още глътка от меха си. После го подаде на Филип, който жадно го грабна и отпи две огромни глътки.

— Пийте по малко вино за стомаха — усмихна се Филип, цитирайки апостол Павел.

Върна меха обратно и Пиърс го закачи на рога на седлото си.

— Къде искате да отидем, отче?

— Искам да отида в тресавището, Пиърс. Ти си войник. Искам да използваш въображението си. Предвождаш отряд мъже, които бягат от Лондон. Тъмно е и е люта зима. Трябва да спираш по селата, за да ядете, пиете и конете да почиват. Скозби е по пътя ти, но искаш да се държиш надалеч от главните пътища. Искаш да бъдеш в безопасност, докато стигнеш крайбрежието.

Пиърс яздеше, замислен върху това, което му беше казал свещеникът.

— Движим се на север — обяви лесничеят. — Има много пътеки към Скозби, отче. Знам откъде биха минали тамплиерите, но дотам има още доста път.

Той пришпори коня си в лек галоп и Филип го последва.

Яздиха около час, после спряха до малко поточе, където си поделиха последните провизии, пиха малко вино и позволиха на конете да отпочинат, преди да продължат. Напуснаха главния път. Бавно, почти незабележимо, местността започна да се променя. Нямаше и следа от ферми или работещи в полето хора. Филип разбра, че са на територията на тресавището, в сърцето на обширната и мрачна пустош. Пиърс го предупреди да внимава, когато минаваха през черната застояла вода, която се стичаше на тънки струйки между китките плевели и храсти. Над тях дъждосвирци и бекасини се издигаха към небето и бързо се изгубваха от поглед. Това беше студено и мрачно място, самотно и равно, лишено от какъвто и да е знак за човешко присъствие. Пиърс познаваше пътя. От време на време слизаха от конете, но накрая стигнаха до широк път, който сякаш минаваше напряко през пустошта. Изминаха известно разстояние по него, после Пиърс дръпна юздите. Слезе от коня и го спъна зад разперените клони на един изсъхнал дъб. После посочи към пътеката.

— Предполагам, отче, че тамплиерите са дошли по този път. Ако продължите на юг, ще стигнете до други села. Ако бяхме тръгнали към Скозби, щяхме да следваме пътя, по който дойдохме, да минем покрай Хай Маунт, през гората и да стигнем селото. Ако яздим бързо, това ще ни отнеме малко повече от час. — Той се усмихна дяволито. — Да си призная, отче, за малко се заблудих. — Затова връщането ще ни отнеме по-малко време, отколкото идването.

— Какво би станало тогава? — попита Филип.

— Сега е пролет, отче. Представете си да прекарате тук нощта сред снега и ледената суграшица. Представете си, че сте командир на тамплиерите. Знаете пътя. — Пиърс почука слепоочието си. — Преди да тръгнете от Лондон, сте изучил пътищата и пътеките. Но конете са уморени, а мъжете гладни. Изведнъж виждате светлина в блатото.

— Мъртвешки огньове! — възкликна Филип.

— Да, отче, мъртвешки огньове, светлините на дявола.

— Наистина са били дяволски — прошепна Филип и потупа коня си, който беше станал неспокоен в странната тишина. — Романел и бандата му са разбрали отнякъде, че тамплиерите идват по тази пътека. Използвали са стария контрабандистки номер — отклоняване на хората от пътеката с помощта на факли. — Той се изправи на стремената и погледна към блатото. — Ужасно място — промърмори. — Има пътища и пътеки с твърда земя, но за неподготвените и непредпазливите това е смъртоносен капан.

Филип се отпусна на седлото, затвори очи и трескаво заповтаря „Dona Eis Requiem“. После погледна небето.

— Хайде, Пиърс, видяхме мястото. — Той направи знак на благослов. — Задоволих любопитството си. А сега лорд Ричард ме очаква.

Пиърс освободи коня си, яхна го и те тръгнаха обратно по пътеката. Денят гаснеше. Филип усети студ. Дори съжали, че е дошъл дотук. Чу шум от дясната си страна и погледна през дивия пирен. Сърцето му се качи в гърлото.

— Господи! — прошепна той.

Пред него Пиърс продължи да язди.

— Знам, отче, виждам ги — подвикна му той. — Най-добре продължете с молитвите и да яздим напред.

Но Филип погледна отново. Далеч вдясно, сякаш следвайки невидима пътека през блатата, се движеше редица ездачи, които сякаш ги наблюдаваха отблизо.