"Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)" - читать интересную книгу автора (Дохърти Пол)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Филип се чувстваше облекчен. Френските нашественици бяха физическа заплаха, с която можеха да се справят. Предстоящата опасност успокояваше част от страховете му. Спа неспокойно, затова стана, сложи наметката си и излезе на централната улица. Сър Ричард беше оставил постове, калени ветерани от Стогодишната война, които се движеха безшумно като котки. Те бяха свикнали да крадат храна нощем и да се справят с френските предни постове. Филип им даде благословията си и се върна в къщата, където коленичи за молитва.

Най-после през прозореца видя първите лъчи на зората. Дочу шум отдолу, сякаш хората бързаха да излязат от домовете си и искаха да бъдат заедно, бяха започнали да се събират в църквата. Появиха се и бронирани ездачи с увити около копитата на конете парцали. Група от слугите на Монталт бутаха каруци, чиито колела бяха обвити в слама, по главната улица. Филип се обръсна и изми. Сложи най-хубавото си расо, слезе долу и закуси с хляб и ейл. Едмънд и Стивън, пребледнели и тревожни, вече го чакаха.

— Стойте настрани от боя — предупреди ги Филип. — Ние не сме войници: това не е проява на страх, а на здрав разум. Ако французите победят и влязат в църквата, това е нещо различно.

Под наметката си Филип носеше меч и дълга уелска кама. Едмънд носеше голям арбалет, който беше намерил в една от стаите горе. Той беше в изправност и свещеникът затъкна в колана си колчан с грозни стоманени стрели. Стивън носеше меча си и каза, че ще се опита да заеме лък и стрели.

Излязоха от къщата и се отправиха към гробището при църквата. Жените и децата вече прииждаха. Сър Ричард стоеше на стъпалата. Носеше лека броня. На главата му имаше конусовиден стоманен шлем и плоският предпазител за носа покриваше по-голямата част от лицето му. Имаше вид на роден воин, закален в битките. Зад него синът му, облечен по същия начин, но по-неспокоен, пристъпяше от крак на крак. Филип влезе в църквата, тръгна между хората, като говореше с жените и успокояваше децата, че по-късно ще ги научи на нова игра. Отвън се чуваше подготовката за битка. Сър Ричард крещеше заповеди — чуваха се скърцане на сбруя и тропот на колела от каруци, стържещ звук от острене на мечове. Сър Ричард ругаеше и нареждаше на всички да бъдат възможно най-тихи. Филип си спомни за Оплаквачката. Излезе и прекоси гробището. Тя вече беше станала и събираше угарките от свещи. Наложи се буквално да я завлече в църквата. Тя протестираше силно и говореше, че не се страхува, но той убедително й напомни, че пиратите не признават нито възраст, нито пол. Присцила беше един от неговите енориаши и той щеше да я защитава. Това изглежда я поласка и преди да я остави, тя взе ръката му и я целуна.

— Бийте камбаната! — нареди сър Ричард, който влезе в църквата. — Бийте я продължително и силно. Нека французите разберат, че имаме служба, макар и по-различна от тази, която си представят.

Едмънд се качи на кулата. Стивън, който беше заел лък и стрели от Пиърс, го последва по стълбите, но сър Ричард вече беше поставил хора там, затова слезе обратно. Вместо това зае позиция до една бойница, която гледаше към главния вход. Едмънд биеше камбаната с всички сили. Филип, застанал до Стивън, изведнъж видя как всички мъже изчезнаха. Пред църквата стана тихо като в гробище. Зад него децата играеха и бърбореха, докато майките им се преструваха, че ги слушат. Камбаната спря да бие и Филип започна да се моли. Времето се влачеше. Свещеникът се чудеше дали не са направили грешка, когато чу кучешки лай — един от мелезите, които скитаха из селото, започна яростно да лае, после изведнъж замлъкна. Филип надникна през прозореца, но не видя нищо освен купчина трева и клонки, носени от утринния вятър. Когато отново погледна, сърцето му замря. Отвън стоеше човек, с лице, покрито с кожена маска. Носеше меч и щит. Мъжът се обърна и махна с ръка. Филип дочу шума от тичащи крака, викове, шум от разбиване на врати. Други нападатели се появиха на широката поляна пред църквата. Стивън сложи стрела в лъка си, когато един от тях мина под покритата порта на църковния двор. Изведнъж, остро и силно, прозвуча рог. Няколко секунди цареше тишина. Рогът отново се обади и битката започна.

Отначало Филип не виждаше какво става. Чу профучаване, сякаш гигантски ястреб летеше в небето и французите започнаха да умират. Някои бяха убити веднага, други се гърчеха в агония, когато стрелите ги улучваха в лицето, гърдите, врата или стомаха. Стивън стреля по мъжа, който стоеше до портата. Не го улучи, но французинът се уплаши и излезе на улицата. Филип се качи на кулата, избута един от стрелците и погледна надолу. Видимостта му беше ограничена, но успя да оцени колко разумна беше тактиката на Монталт. Французите влязоха в Скозби. Но в къщите по главната улица, включително и неговата, както и на църковната кула, бяха поставени стрелци. В полята, зад храстите, чакаха други мъже. Това беше тактиката, която англичаните бяха използвали с унищожителен ефект във Франция. Стрелците просто се целеха и стреляха — ако французите тръгнеха напред, попадаха сред облак стрели. Ако се върнеха назад или се отклоняха вляво или вдясно, чакаше ги същото. Филип беше чувал за славата на лъковете, но едва сега разбра защо бяха такова страшно оръжие. Стрелецът, застанал няколко стъпала по-горе от него, пускаше стрелите си по-бързо, отколкото свещеникът би прочел „Отче наш“. Филип слезе долу. Битката се развиваше назад, в селото, но дори оттук се чуваха писъците, които сякаш идваха от адски кошмар. Враговете пред църквата изчезнаха. Повечето бяха убити или ранени, а останалите отстъпиха и се присъединиха към централното сражение. Пиърс, който беше останал в църквата като офицер на сър Ричард, сега заповяда да отворят вратите.

— Трябва да събера стрелците и да тръгна с тях към селото, — каза той — за да се убедим, че французите са приклещени. Ще оставя трима души да пазят църквата.

— Идвам с теб! — каза Филип. — Едмънд и Стивън, стойте тук!

Пиърс вече тичаше по пътеката и викаше на мъжете в църквата и гробището, както и на онези зад живия плет, да отидат с него. Отначало Филип спираше при всеки труп.

— Тук има ранен човек! — извика той.

— Ей сега.

Английският стрелец коленичи и преди Филип да успее да се намеси, гърлото на ранения беше разрязано от ухо на ухо. Още трупове задръстваха пътя. Пиърс построи стрелците си в редица. Те бавно навлизаха по пътя в Скозби. От време на време спираха, за да довършат някой ранен нападател. Понякога някой французин се опитваше да избяга вън от селото. Стрелците на лесничея бързо се справяха с него. Филип сведе очи. Когато завиха зад ъгъла, видяха невероятна сцена. Французите бяха принудени да се бият в тясно каре. Къщите от всяка страна бяха пълни с английски стрелци, а останалите — смесица от слуги и селяни, се криеха зад каруците и просто не им позволяваха да се разпрострат. От време на време някой нападател се измъкваше от капана, само за да бъде посечен. Когато групата на Пиърс доближи, чуха отново звука на рога. Сър Ричард, начело на редица конници, се появи от една странична улица. Те изтеглиха встрани каруците с помощта на абордажни куки и се включиха в битката. Когато Филип стигна до кървавото меле, беше явно, че французите са напълно разбити. Труповете им бяха натрупани по два-три накуп. Останалите се биеха отчаяно с ездачите, които кръжаха около тях. Най-накрая се чу вик.

— Милост! Предаваме се!

Французите пуснаха оръжието си и коленичиха с наведени глави. Филип с ужас видя, че убийствата продължиха. Главите им бяха дръпвани назад, гърлата — прерязвани, коне минаваха през падналите мъже. Сър Ричард обикаляше на своя огромен жребец. Младият Хенри яздеше след него със знаме, на което се виждаше герба на Монталт и мотото „In Monte Alto Summum Bonnum“ — „Под високия връх се крие съвършеното добро“. Беше ли това каламбур с фамилното име? Филип изтича между биещите се мъже и стисна коляното на сър Ричард.

— Господи! Господи! — извика той. — Това е убийство. Te се предадоха. Това е кланица.

Сър Ричард вдигна наличника си и Филип потръпна пред кръвожадния му поглед.

— Te щяха да ни избият, свещенико! — каза той с груб глас. — Щяха да изколят мъжете, жените и децата, а теб щяха да обесят на вратата на църквата ти.

— В името на Божията любов! — извика Филип. — В живота има други неща освен принципа „Око за око, зъб за зъб“. Това е убийство и вие го знаете.

Сър Ричард отпусна меча си и извика на Хенри, който даде три продължителни сигнала с рога. Англичаните удряха и връзваха французите, но хладнокръвната сеч престана. Пленниците бяха събрани заедно — имаше около шейсет невредими и още толкова ранени. Вързаха ръцете и глезените им, строиха ги в редица и ги поведоха към църквата. Новините за победата вече бяха стигнали дотам. Жените и децата дотичаха и ако Филип не се беше намесил, щяха да пуснат в ход тоягите и камъните си. Най-после французите бяха въведени в гробището и принудени да седнат под тисовите дървета, докато ранените им лежаха по надгробните плочи. Сър Ричард изпрати конници да проверят дали някой не е избягал. Пиърс поведе друг отряд към гората, за да открият лагера от предишната нощ, където французите бяха скрили плячката си.

Филип се зарадва, че някои от жените, между които и Оплаквачката, започнаха да се превързват ранените французи. Донесоха вино и билки, с които да наложат ужасните им рани, чисти парцали бяха използвани вместо бинтове. Помагаха им ветераните на Монталт, които използваха дългите си остри ками, за да вадят остриетата на стрелите или да разрежат твърдата кожа на френските брони.

След опиянението от победата, умората взе връх. Навсякъде си почиваха мъже, жени и деца. Ейдън Блекторн, собственикът на селската кръчма, донесе буре с ейл и храна, а сър Ричард обеща, че ще му заплати всичко, което им предостави. Старият лорд свали шлема си и разкопча бронята. Седеше на църковните стъпала, триеше лицето и врата си с мокър парцал и отпиваше големи глътки от чашата бира, която Ейдън поливаше непрестанно.

— Отче — погледна сър Ричард към свещеника. — Нашият млад крал и Парламентът ще бъдат доволни. Лорд Гонт — ставаше дума за регента — ще ни възнагради за победата.

— Какво ще правим с французите? — попита свещеникът.

— Знам, че беше жестоко. — Сър Ричард посочи към пътя. — Но това са пирати. Когато нападат, те не вземат пленници. Виждал съм жени и деца, набучени на копия, свещеници — накълцани и одрани като животни. По всички закони и правила на войната те трябва да бъдат обесени и умъртвени веднага. — Той въздъхна. — Но вие сте прав. Аз съм войник, а не касапин. А и ние тук имаме нужда от Божията благословия, нали, отче? Само тези, които дават милост, ще я получат. Денят мина добре — нито един селянин от Скозби не беше убит. Има няколко неприятни рани, но нищо по-сериозно. — Той се изправи и посочи пленниците. — Ще ги отведем в Рочестър или Кентърбъри. Французите държат в плен английски моряци. Ще направим размяна или ще вземем откуп. Но това, което искам да знам е, защо са дошли в Скозби.

— Казахте, че имението и селото са богати.

— Да, отче, но сме твърде далеч от брега. Мародерите много рядко прекосяват тези места, освен ако не търсят нещо. Докато седях тук и риех от разредения ейл на Ейдън, се чудех какво. Може би е време да разберем. По-добре елате с мен.

Те влязоха в гробницата. Французите, които не бяха ранени, се бяха събрали заедно, говореха и дърпаха един висок русокос мъж с посечена дясна буза. Той беше облечен различно от останалите. Ризницата от халкички беше скъпа и върху празната ножница, която висеше от войнишкия му колан, имаше герб на благородник. Младият мъж погледна студено сър Ричард и свещеника, които се приближаваха към него.

— Говоря френски — започна лорд Монталт, — но това е Англия и тези земи са мои. Вие сте пирати. Имам право да ви избеся, както фермерът би изтребил гризачи, а в Скозби има достатъчно дървета за това.

Сините очи на младия мъж го гледаха безизразно, докато изтриваше с пръст струящата кръв от бузата си.

— Говори ли някой от вас английски? — попита Филип.

— Говоря го добре като вас — отвърна Русокосият мъж, като се поклони леко на сър Ричард. — Аз съм сър Тибо Чейсни.

— Чувал съм за това семейство! — възкликна сър Ричард. Младият мъж се усмихна и повдигна ножницата. Върху дясната страна на фамилния герб имаше диагонална линия.

— Ще бъда съвсем ясен — каза Тибо весело, — аз съм копеле, незаконен син. Както казвате вие, англичаните, роден от неподходящата страна на завивката. — Той се усмихна. — А вие кои сте?

— Лорд Ричард Монталт. Това е моят свещеник, отец Филип.

Младият мъж сложи ръце на корема си и леко се поклони.

— Сър Ричард, моите поздравления. Ако знаех, че Скозби е такъв таралеж в гащите, нямаше да дойда. — Той посочи хората си. — Мислят, че сме предадени. Защо ни чакахте? Това беше много хитър капан.

— Не бяхте предадени — отвърна Филип. — Аз и моите приятели се натъкнахме на лагера ви снощи. Убихме двама от разузнавачите ви.

Французинът затвори очи и се разсмя. После преведе казаното на хората си и се върна при сър Ричард.

— Помислих, че са се изгубили. Наистина. Моят лейтенант каза, че трябва да ги потърсим. — Той изду бузи. — Беше прав, а сега е мъртъв. Аз сгреших, а съм жив, макар и не задълго, нали, сър Ричард?

— Вашата плячка, конете и амунициите са вече наши — отвърна Монталт. — Но няма да ви обесим. Свещеникът — усмихна се той мрачно — няма да го позволи. Имате думата ми, че няма да ви убием. Ще ви закараме в Рочестър или Кентърбъри. Ще прекарате седмици в някоя студена тъмница, а после ще ви разменят за англичаните във Франция или ще вземат откуп за вас. — Той пое дълбоко дъх. — За мен няма значение, но кажете на хората си, че ако някой се опита да избяха, веднага ще бъде убит.

Младият французин веднага преведе думите му. Чуха се въздишки на облекчение, появиха се усмивки. Като ги разглеждаше по-отблизо, Филип се зарадва, че се е намесил. Те бяха французи, врагове, но имаха жени, сестри, любовници, семейства. Навярно бяха дошли в Англия да търсят отмъщение за това, което се беше случило във Франция.

— Ще се погрижим добре за вас — каза Филип. — Но ви моля, господине, кажете на хората си да не се опитват да бягат. Ще бъдат посечени или обесени веднага, а тресавищата на Кент ще погребат останалите.

— Защо дойдохте тук? — запита сър Ричард. — Знам, че Скозби е богато село, но в Кент има много такива. Защо точно това? Защо сега?

— Имаме позволителни за каперство от кмета на Булон — отвърна французинът. — Задачата ни е да нападаме английските кораби в Ламанша и Ирландско море, да атакуваме врага, където е възможно.

— Да, да — отвърна сухо сър Ричард. — Но защо точно Скозби? Господине, аз не съм глупак. Бил съм войник. Проявих милост към вас. Заслужавам по-добър отговор.

Очевидно един от хората на Тибо също разбираше английски и щастлив, че няма да бъде обесен, рязко му извика нещо. Филип разбираше малко френски, но разбра думата „съкровище“, както и Монталт.

— Какво съкровище? — попита свещеникът рязко и стисна китката на французина. — Сър, нагазил сте в дълбоки води, които не познавате. Какво съкровище може да има в Скозби? Не ни лъжете, дължите ни живота си.

— Не тук — прошепна Чейсни.

Сър Ричард се съгласи и заедно с Филип заведоха Тибо до покрития вход на църквата. Той седна и опъна краката си.

— Добре е да съм по-далеч от хората си. Ако вие, англичаните, не ме убиете, те сигурно ще го направят. Това беше безумие. Трябваше да нападнем Скозби, после да яздим бързо на изток, към брега. Три галери и рибарска лодка ни чакат в морето.

— Шерифът ще плени галерите ви — отвърна сухо сър Ричард. — И се съмнявам, че ще се върнете скоро във Франция.

— Мога ли да получа нещо за пиене?

Филип му донесе халба ейл, която французинът жадно погълна.

— Не знаех, че бирата ви е толкова вкусна.

— Уморен съм — обади се Филип. — Господин Тибо, уморих се да чакам. Защо дойдохте тук? Какво е това съкровище?

— Добре тогава, тъй или иначе няма значение! Аз съм незаконороден потомък на семейство Чейсни. Още от малък съм чувал историите и слуховете за голямото съкровище, което трябвало да дойде в нашето семейство, но това не станало.

— Продължавайте! — заповяда Филип и седна срещу него. Тибо огледа църквата.

— Това е странно място, мрачно и тайнствено, точно като в историята, която знам. Според нея през 1308 година Филип Хубави, крал на Франция, обявил Орденът на тамплиерите извън закона. Всички монаси-войни от него били арестувани, затваряни, измъчвани и убивани. По това време в Англия се намирал виден френски тамплиер. Името му било сър Гийом Чейсни или, както вие бихте казали, Уилям Чейсни.

Англичаните не бързали с унищожаването на Ордена. Сър Уилям трябвало да напусне тамплиерския храм в Лондон, да премине през Кент и да вземе кораб до Франция. Очевидно той планирал да вземе със себе си съкровището и да го предаде на семейството си във Франция, за да го пази.

— Но никога не стигнал до брега — прекъсна го Филип.

— Не. Но френският крал, както и семейство Чейсни, посредством тайни агенти решили да открият какво се е случило. — Той леко се усмихна. — Вярвам, че и английската Корона е била също толкова любопитна и също толкова разочарована. Едно нещо станало явно. Във всички документи, които съм виждал в кралските архиви в Париж и писмата, пазени от моето семейство, сър Уилям е стигнал или е бил на път да стигне Скозби, когато внезапно изчезнал. Знаем също, че английският крал вярва — той хвърли поглед към сър Ричард, — че един ваш предшественик и някои или всички мъже от Скозби са виновни за убийството на сър Уилям и неговите придружители. — Той сви рамене. — Краят на легендата е такъв: тук, в Скозби, се намира съкровището на храма, което — той разпери ръце и се усмихна момчешки — по Божие право и по закон, трябва да ни принадлежи.

— Да, бе — отвърна иронично сър Ричард. — Както в ада вали сняг и дяволът чете молитви. — Той се надвеси над французина. — Сър, вие сте пирати. Дойдохте да грабите й да палите.

— Хайде, Ричард, не направихте ли вие същото във Франция? Виждал съм последствията от английските нападения там. Да, моите хора дойдоха, за да плячкосват, но аз съм тук заради моето семейно съкровище. Роден съм незаконно, но ще си умра Чейсни. Можете ли да си представите какво би станало, ако се бях върнал във Франция с това съкровище? — Той направи гримаса. — Кой се интересува от произхода на героя?

Французинът се изправи на крака.

— Това е всичко, което мога да ви кажа.

— Ще ви заведем в имението — обади се сър Ричард. — Вас и тези, които не са ранени. Имам ли думата ви, че няма да се опитате да избягате?

Сър Тибо вдигна ръка:

— Кълна се в Бога на това свято място. — Той се огледа. — А може би не е толкова свято. Никога не съм бил в такава църква. — Какво ще стане с труповете на моите хора?

— Аз ще се погрижа за тях — отвърна Филип. — Ще ги погребем в общ гроб, но ще им отслужа литургия и ще ги благословя. Какво ще стане с тях оттам нататък, е Божа работа.

Сър Ричард и Тибо си тръгнаха. Филип седна под една колона и се втренчи в тъмнината. Винаги беше вярвал в силата на небесата и Бога, в неговото всевластие дори над най-дребните човешки дела. Така беше и с тази ужасна битка. Беше сигурен, че е бил насочван из горите на Скозби, че е трябвало да открие лагера на французите.

— И какво стана сега? — промърмори той. — От една страна имаме присъствие на злото, а от друга — намеса на Божиите сили. Ако не бях влязъл в гората, сега Скозби щеше да бъде в пламъци.

— Сам ли си говориш, братко?

Филип се обърна и видя Едмънд и Стивън, които стояха на входа.

— Просто четях благодарствена молитва за нашето спасение. Стивън посочи с палец през рамото си.

— Твоите енориаши вече празнуват. Французите бяха отведени. Сър Ричард казва, че днес хората могат да се повеселят. Утре ще има почивен ден. Няма да работят в имението или на полето, ще има само тържествена литургия, последвана от пиршество.

— Сър Ричард е умен. — Филип се изправи. — Хайде, братко, имаме работа. Мъртвите французи ще бъдат погребани в старото гробище. Енориашите ще получат ново.

— Вече те наричат Спасителя на Скозби — пошегува се Едмънд.

— Няма да остана само с това — отвърна сухо Филип. — Но погребването на мъртвите е свещен акт на милосърдие. Искам да го направим, преди труповете да се вмиришат, а енориашите ми са твърде пияни, за да копаят.

Всъщност, Филип не се затрудни да получи помощ от тях. Победоносното настроение се беше уталожило. Преобладаваше здравият разум и енориашите бяха също толкова нетърпеливи да съберат труповете и да ги донесат в гробището. Жените и децата останаха вкъщи и докато свършат, се спусна мрак. Филип наблюдаваше как броят на труповете се увеличава. Беше забравил за загадката и за проклятието, за легендите и басните. Редицата от мъртви млади мъже го изпълни с тъга. Някои от раните им бяха ужасни — някои бяха с прерязани гърла, а други имаха рани от унищожаващите стрели в главите си, стомасите или гърдите.

Пиърс лесничеят се завърна от горите на Скозби и съобщи, че конете и плячката на французите вече са в имението. Заедно с някои от своите хора той помогна на свещеника да събере труповете. Късно следобед Филип ги освободи, за да си починат, и Рохейша изнесе халби ейл и домашно изпечен хляб. Мъжете насядаха в кръг, шегуваха се и се смееха, без да се притесняват от труповете. Те празнуваха собственото си оцеляване. Филип се върна вкъщи и отново отвори църковния архив. Намери частта, написана от Романел, с интересните бележки за умрелите през 1308. Както беше обикновено за подобни документи, свещеникът беше отбелязал в коя част от гробището са заровени тези трупове. Научил достатъчно, Филип излезе. Закара работниците в източната част на гробището, недалеч от колибата на Оплаквачката, и нареди да изкопаят голям ров. Без да обръща внимание на въпросителния поглед на Едмънд, той нареди гробът да бъде по-дълъг и по-широк, отколкото беше необходимо.

— Ще копаем направо през гробището и ако попаднем на някакви ковчези, ще ги изкопаем.

Запалиха факли. Работниците сложиха кърпи на устата и носовете си и започнаха да копаят. Притъмня. Копаенето продължи. От време на време те попадаха на ковчег, на изтлелите останки на някой отдавна мъртъв енориаш, но не задаваха въпроси. Тази част от гробищата се броеше за изоставена.

Надгробните плочи и кръстове отдавна бяха изчезнали.

Никой не си спомняше някой да е погребван там. Докато ямата се разширяваше и навлизаше все по-навътре в гробището, Филип сложи епитрахила си и поръча да донесат труповете на мъртвите французи. Всеки път, копаенето преставаше, той произнасяше De Profundis и Requiem, поръсваше труповете със светена вода, а после работата продължаваше. Нощта напредваше. Гледката беше необичайна. Гробището, обикновено самотно и мрачно, особено след залез, сега беше осветено от пламтящи факли и огласявано от звука на брадвите и лопатите, от виковете и пъшканията на мъжете. Никой не се отказа. Всички знаеха от дните на Чумата колко е необходимо мъртвите да се погребват бързо. Появи се Оплаквачката. Известно време тя седеше и ги наблюдаваше, но после влезе в църквата, за да продължи самотното си бдение пред олтара. Сър Ричард Монталт също дойде. Филип му обясни какво прави.

— Добре е да се действа бързо — каза той. — Без много въпроси. Това е мястото, където едно време свещеникът Романел е погребвал енориашите си, така че един Господ знае какво можем да намерим.

Сър Ричард се съгласи и точно тогава, сякаш в отговор на думите на свещеника, Пиърс се появи тичешком.

— Отче, сър Ричард, по-добре елате да видите!

— Какво има?

— Празни ковчези!

Филип и лордът забързаха след него. От ямата бяха извадени три ковчега.

— Бяха толкова тежки — отбеляза Пиърс, — че един от капаците просто падна.

Свещеникът нареди да донесат факли и се наведе над тях. Ковчезите бяха пълни с камъни и пръст.

— „Телата не са намерени“ — промърмори той.

— Какво каза?

— Пише го в църковния архив — отвърна Филип, докато се изправяше. — Но защо е тази измама? Защо ще погребваш ковчег с камъни и пръст вътре? При това не един, а три?

Едмънд и Стивън дойдоха при тях. Сър Ричард каза на Пиърс да продължи да копае с хората си.

— Защо Романел е трябвало да направи това? — попита Филип. — Защо е трябвало да стигне дотук?

— Случва се понякога — отвърна Едмънд. — Ако някой е изчезнал в морето, ако се смята, че е мъртъв, но тялото му не може да бъде намерено, семейството му иска погребална литургия.

— Чувал съм за такива случаи — каза Филип. — Но обикновено в ковчега слагат някакви лични вещи на мъртвия като спомен за него. Чакайте малко.

Той се наведе и огледа, внимателно трите ковчега. Много пъти бедните не можеха да си позволят ковчег, а бяха погребвани в платнище. Той почука по дървото — беше здраво и плътно, способно да удържи на времето и гниенето. Забеляза, че ковчезите бяха нетипични по форма.

— Това не са ковчези — обяви той. — Това са сандъци за стрели.

С помощта на сър Ричард, Стивън и Едмънд, свещеникът обърна един от ковчезите настрани, докато пръстта изпадна от него. Чу се дрънчене и Филип видя нещо да проблясва в светлината на факлите.

— Мечове и ками! — възкликна Едмънд.

Изпразниха и другите ковчези. Копаенето около тях замря, когато Пиърс и хората му осъзнаха, че се е случило нещо необичайно. Филип нареди оръжията — мечовете, камите, дори една малка двуостра брадва, да бъдат събрани и занесени, на стъпалата на църквата. Донесоха кофи с вода, за да измият калта от тях. Пиърс извика, че са намерили още един ковчег, даже два. Купчината оръжие на стълбите се увеличаваше. Конусовиден шлем с широк, плосък предпазител за носа, ризници от халки и оцеляло напук на годините наметало, изгнило и излиняло, но с различими очертания на тамплиерски кръст.

— Това е доказателство! — възкликна Филип. — Не разбирате ли, сър Ричард!

— Този негодник! — възкликна рицарят. — Какъв ужасен грях. Изглежда свещеникът е организирал нападението върху тамплиерите. Сигурно са ги издебнали в блатата и са ги убили, но какво е станало с труповете?

— Знам къде са ги скрили — прекъсна го Филип. — Не можеш да влезеш в Скозби с дузина трупове. Порочният свещеник е накарал да съблекат телата. Занесли са ги на Хай Маунт. Опразнили са старите гробове от костите и са ги хвърлили в кладенеца, а на тяхно място са сложили труповете на монасите. — Филип почука с пръст по един от шлемовете. — Знаели са, че английският крал ще търси сър Уилям Чейсни. Романел и вероятно вашият дядо, Бог да го прости, са взели оръжията на мъртъвците, сложили са ги в ковчежета за стрели и са ги заровили дълбоко в гробището.

— О, не! Смили се…

Филип се обърна. Оплаквачката беше влязла в църквата и се взираше в оръжието, отрупано на стълбите. Тя извика още веднъж и побягна в нощта.