"Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)" - читать интересную книгу автора (Дохърти Пол)

ВТОРА ГЛАВА

Филип пристигна на Хай Маунт точно преди смрачаване. Пътуването му през горите от Скозби беше минало спокойно. Свещеникът беше потънал в собствените си мисли и се чудеше как да преодолее трудностите, пред които беше изправен. Когато пътят излезе измежду дърветата, Филип още веднъж се възхити на чудесния избор на Стивън. Наистина селото беше отдалечено на известно разстояние, но Скозби така преуспяваше, че постепенно щеше да излезе извън сегашните си очертания, а новата църква щеше да има достатъчно място, за да се разширява и развива. Енориашите щяха да изминават малко повече път, но това не беше лошо. Отец Филип беше говорил със свещениците от епархията и епископа за плановете си и те бяха съгласни. Напоследък се налагаше мнението, че ако църквата е част от селото, сградата й и гробището могат да бъдат използвани в противоречие със свещените закони. Филип беше виждал това да става в други села и градчета в Кент, където църквата често се смяташе за лична собственост на влиятелните буржоа. Те организираха пазар в гробищата, църковни продажби в кораба, а покритият вход често се превръщаше в кръчма, където хората се събираха да клюкарстват и се забавляват.

Филип спря коня си в подножието на хълма и погледна нагоре. Не е много стръмен, помисли си той, а там църквата ще се вижда отдалеч. Вдигна очи към небето. Вечерницата вече се виждаше, както и сиянието на луната. Беше доста застудяло. Филип подкара коня си по тясната пътека. От двете й страни имаше останки от стария манастир, или по-точно от стопанските му постройки. Дочу гласове от върха на хълма. Когато стигна там, Едмънд и Стивън, със зачервени лица, се затичаха към него като деца. Лесничеят Пиърс беше клекнал до стената, сякаш за да се скрие от студения вятър.

— Е, братко? — Едмънд стоеше пред него без наметало, с пристегната туника и запретнати ръкави, сложил ръце на кръста си. — Какво мислиш?

— Ще бъде прекрасна църква — обади се Стивън. — Ще я построим в рамките на старите стени.

В отговор Филип се усмихна. Беше идвал тук и предишните пъти, когато се отби до Скозби. Тогава и сам беше решил, че Хай Маунт е хубаво място за новата църква. Старите руини скоро щяха да изчезнат. Сега, когато знаеше други неща, това изоставено абатство със срутените си стени, пуст олтар и най-вече с надгробните плочи, нападали пред него, излъчваше злокобна, демонична атмосфера.

— Какво е станало тук? — попита той.

Усмивката на Едмънд угасна. Филип изглеждаше блед и изтощен, под очите му имаше тъмни кръгове.

— Очаквахме те по-рано — каза брат му. — Просто се разхождахме, измерихме дължината и ширината и се опитахме да се разговорим с Пиърс. Но той не е така дружелюбен, както беше тази сутрин.

— Чухте.

Лесничеят се изправи и приближи, като използваше дългия си лък вместо тояга.

— Не обичам това място — заяви той. — Вижда ми се студено и пусто.

— Какво се е случило? — повтори Филип. — Нямам предвид какво сте правили. — Той слезе от коня и го спъна. — Какво е станало с манастира?

— Това е древно място — намеси се Пиърс. — Построено е, след като римските легиони си заминали или поне така ни каза един от свещениците. Норманите го напуснали, много преди Завоевателят7 да дойде в тази страна. Още тогава тук е имало само развалини.

— Ами тези гробове? — попита Филип.

— Тук лежат монасите от манастира — отвърна Стивън и погледна към небето. — Мисля, че днес ще нощувам на открито.

— Не, няма! — отсече Филип и измъчено се усмихна. — Мисля, че не трябва да оставаш тук. — Той намигна на Едмънд. — Искам да поговоря с теб, докато вечеряме. — Спомни си бележката в църковния дневник за намерените кости. — Има ли тук някаква яма? Някаква дупка?

Стивън направи гримаса.

— Има кладенец — обади се Пиърс и посочи към далечния край на манастира. — Точно там, зад западната стена на църквата. Доста е дълбок.

Филип се огледа?

— Как си я представяш, Стивън? — попита той. — Как си представяш новата ни църква?

— Хълмът не е стръмен — отговори Стивън. — Има достатъчно равно място. Мисля, че църквата и гробището трябва да бъдат построени тук, на върха, а останалата част от хълма ще се използва за разширяване на гробищата. Къщата на свещеника трябва да бъде построена или в подножието на хълма или, ако има място, да бъде свързана с църквата чрез ризницата.

— Чудя се дали трябва да строим тук?

— Какво?

Филип почувства, че го хващат за раменете и завъртат. Стивън го гледаше с горящи очи — никога не беше виждал строителя толкова ядосан.

— Няма да я построиш тук ли? Какво искаш да кажеш?

— Стивън, Стивън — Филип сложи ръка на рамото му. — Имам известни съмнения за това място.

— Но ти не си видял плановете ми! — Яростта още не беше угаснала в погледа на приятеля му. — Зададе ми въпрос и аз ти отговарям. Има повече от една възможност. Можем да построим църквата на върха на хълма, а гробището — отдолу. Лорд Ричард обеща Хай Маунт и околните земи.

— Да, да, знам — отвърна уморено Филип. — Това се нарича „deodandum“ — дарение за бога. Но ако ще строим църква тук, трябва да се убедим, че е правилно.

Стивън се отдръпна мълчаливо. Решен да намери кладенеца, Филип тръгна през руините. Мина през входа към олтара и погледна назад към кораба. Сега Стивън шепнеше нещо на Едмънд. Отегчен, Пиърс прехвърляше стрелите в колчана си. Филип въздъхна. Мили Боже, молеше се той, позволи ми да се овладея. Зачуди се това ли се беше случило с другите свещеници. Нервите ти започват да избиват. Сипещ остри думи, чувстваш се все по-виновен.

— Добре! — извика той. — Добре, Стивън, ще построиш църква тук. Да видим този кладенец.

Той приближи до една дупка в стената и примигна от полъха на студения вятър. Тръгна към ръба на хълма. Мъглата вече се събираше, но нещо привлече вниманието му — стълб дим в далечината, плътен и черен.

— Какво е това? — извика той и го посочи. Пиърс доближи и присви очи.

— Там няма нищо, отче — каза той. — Само няколко отдалечени ферми. Може би горят стърнищата. — Лесничеят се размърда неспокойно. — Става вече тъмно, ето го кладенецът, отче.

Намираше се отстрани на църквата. Тухлената стена около него беше срутена, а дървеният покрив отдавна го нямаше — беше останала само обрулената от времето вертикална подпора. Филип приклекна и се взря в кладенеца, но не можа да види нищо. Взе едно камъче, хвърли го и чу плясък.

— Някой слизал ли е долу? — попита той.

Пиърс посочи стълбите, издълбани в стената, плътно покрити с мъх и лишеи.

— Възможно е — каза той. — но може да бъде опасно.

— Слизам долу — обяви Филип.

— Какво? — Брат му го хвана за ръкава. — Филип, да не си полудял?

— Искам да сляза долу сега.

Той свали наметалото си и въпреки протестите на спътниците си заслиза надолу. Откри, че стълбите са стабилни, но хлъзгавият мъх беше опасен. Движеше се бавно и се възхищаваше на майсторството на строителя, издълбал това древно стълбище.

— Напълно безопасно е — извика той и гласът му отекна в стените. — Камъкът е много здрав. Кладенецът може да бъде използван. — Погледна нагоре, към трите лица, взряни в него. — Не се притеснявай, Едмънд — пошегува се той. — Ако се подхлъзна, ще станеш енорийски свещеник.

Продължи да слиза надолу, съсредоточен в действията си, като внимателно опипваше всяко стъпало, преди да продължи. Веднъж кракът му се подхлъзна и той се наруга за глупостта, но искаше да види какво има на дъното. Ако спреше, за да размисли, никога нямаше да продължи. Слезе още по-надолу и рамката на кладенеца над него стана още по-тясна, а лицата на приятелите му вече не се различаваха. Филип спря и подуши наоколо. Въздухът беше забележително свеж, което означаваше, че кладенецът е построен върху подземен поток и водата е течаща. Най-накрая стигна дъното. Имаше праг, широк около трийсет сантиметра и той стъпи на него. Беше тъмно, но опипвайки наоколо, той усети водата под себе си. Две тръби от всяка страна на кладенеца й позволяваха да влиза и да излиза. Той започна да обикаля, като броеше стъпките си, за да не забрави къде са стъпалата.

— Ако нещо се случи — прошепна — не е дълбоко: едно въже и кон могат да ме изтеглят.

Кракът му бутна нещо и го събори във водата. Ботушът му докосна още някакъв предмет и той почувства как се чупи под теглото му. Клон ли беше? Филип клекна и протегна ръка. Пръстите му напипаха нещо кръгло и гладко, с дупки. Подпрян на стената той го вдигна. Отначало помисли, че е камък, но беше твърде крехко. После разбра — беше човешки череп, а той стоеше върху други кости. С мъка успя да овладее паниката си. Разгърна туниката си, прибра внимателно черепа и тръгна обратно, като внимаваше да не го счупи в стената. Отгоре се чуха викове. Филип погледна и се уплаши. Не виждаше никого. Започна да се изкачва бързо, без да обръща внимание на болките в тялото си. Чудеше се дали мъртвите, призраците на онези скелети, които сега лежаха на дъното на кладенеца го гонят, за да го завлекат обратно. Наруга се за глупавите мисли, прошепна молитва и продължи да се изкачва. Когато стигна горе, Едмънд му помогна да излезе.

Филип седна с гръб към стената, задъхан и зачака болките в ръцете му да утихнат. Стивън и Пиърс седяха по-далеч и говореха с някой новодошъл. Свещеникът потри очи и разпозна Криспин, синът на Рохейша. Извади черепа, пожълтял от старост и го сложи на земята до себе си.

— Какво има? — извика той. Стивън доведе Криспин.

— Много лоши новини. Един пътник, който минавал през гората, намерил трупа на Адам Уолдис да плува на повърхността на блатото. Извадил го и отишъл в селото. Закарали са трупа в църквата. Лорд Ричард е там и селяните са се събрали.

— Убили ли са го? — попита Филип.

— Не знаем — отвърна Стивън. — Според местните Адам е отраснал тук и би трябвало да познава горите като пръстите на ръката си. Трудно им е да повярват, че се е изгубил.

— Загадка след загадка — промърмори Филип. Протегна се зад гърба си и извади черепа. — Останките на Адам Уолдис не са единствените намерени.

— Ти ли го намери? — възкликна Пиърс и се приближи.

— Да, на дъното на кладенеца. — Филип го вдигна. — Господ знае как е умрял този нещастник. Предполагам, че от насилствена смърт. — Той остави черепа на земята. — Засега може да остане тук. Но този кладенец трябва да бъде претърсен. Долу има още.

— На кого ли са? — попита Едмънд. — Искам да кажа, че преподобните монаси, живяли тук, едва ли могат да бъдат обвинени в убийство.

— Ако мястото е било разрушено — намеси се Стивън — може би са хвърлили труповете в кладенеца.

— Съмнявам се — отвърна Филип. — Но това ще трябва да почака — изправи се той. — Чака ни по-важна работа.

Те се качиха на конете си и препуснаха в падащия мрак към Скозби. В гробището бяха запалени факли: селяните се събираха край къщата, където подготвяха покойниците за погребение, от другата страна на църквата. Лорд Ричард Монталт дойде да ги поздрави.

— По-добре елате.

Той ги заведе в мрачната, усойна постройка. Трупът на Уолдис беше сложен на импровизираната маса. Лоени свещи горяха при главата и краката му. Насмолените факли, поставени в железни скоби, изпълваха помещението с танцуващи сенки. Оплаквачката беше започнала работа. Уолдис беше съблечен и сега тя отмиваше от него блатната тиня. Спря, когато Филип коленичи до трупа и като се опитваше да не гледа сгърченото лице, произнесе думите за опрощение.

— По-късно ще го помажа — каза той и се изправи. — Как е умрял?

— По тялото му няма следи от насилие — каза Оплаквачката. — Няма рани от стрела или нож.

Монталт го извика през рамо. Пътникът, намерил трупа, излезе от сянката, все още с багаж на гърба.

— Идвах през гората — обясни той. — Беше късно следобед. Реших да мина напряко. Исках да стигна в Скозби преди мръкване. — Той почеса небръснатата си буза. — Не обичам тези места. Както и да е, преминах през тресавището. Знам пътеката, много малко пъти съм минавал по нея. Нещо цветно привлече погледа ми. Доближих се и видях Уолдис.

— Познавате ли го? — попита Филип.

— Да, той е енорийският псалт — отвърна пътникът. — Често пътувам до Скозби, правя го от години. Просто се носеше там, с лицето надолу, затова го издърпах. После разказах за случилото се и го донесоха тук.

Филип се върна при трупа. Докосна ръката му и установи, че плътта е студена и твърда.

— Мъртъв е отдавна — каза Оплаквачката. — Повече от един ден, а водата в тресавището е студена. — Тя погледна нагоре. В светлината на свещта лицето й изглеждаше младо. — Ако паднеш в блатото — продължи тя — водата се затваря над теб. — Бегла усмивка премина по лицето й. — Но понякога те изплюва обратно.

Филип схвана подтекста в думите й. Сигурен беше, че старицата знае повече за историята на Скозби, отколкото му беше разкрила. Стивън дойде и застана на вратата. Филип си спомни гнева на приятеля си, когато му беше споменал за възможността църквата да бъде построена на друго място. Дали и Стивън знаеше повече, отколкото показваше? Затова ли беше дошъл тук?

— Аз имам пълномощията да провеждам следствие — наруши мислите му лорд Ричард. — Трябва да огледам трупа и да преценя причината за смъртта. — Той се приближи и сложи ръка върху разпятието, което висеше от стената. — Смятам, че Адам Уолдис е починал при злополука. — Той отдръпна ръката си. — Макар че само господ знае какво е правил там и защо е тичал. — Лорд Ричард посочи тънките крака на псалта. — Вижте драскотините — каза той. — Направили са ги къпините и прещипът. Защо Уолдис е тичал така отчаяно и е бил толкова ужасен, че е попаднал в тресавището и се е удавил?

Вечерята в къщата на свещеника беше печална. Рохейша отрупа чиниите им със зеленчуци и сочно заешко задушено, сложи кана вино и пай на масата и каза, че си тръгва. Филип, който разсеяно чоплеше храната, затвори вратата след нея и се върна.

— Притеснен съм — започна той — от смъртта на Уолдис. В Скозби са се случвали и продължават да се случват необикновени събития.

После им разказа всичко, което се беше случило, откак беше пристигнал. Стивън правеше гримаси. Едмънд слушаше заинтригуван.

— Аз съм математик — каза строителят рязко, когато Филип свърши. — Занимавам се с форми и мерки. Дялам камък и създавам сгради, които ще бъдат полезни и същевременно ще прославят майстора си. Да, вярвам в Бога и неговите ангели. Но ако това, което ни каза Филип е вярно — добави той — тогава то не е наша работа. Трябва да изпратиш пратеник до Рочестър и да повикаш заклинател. Това е проблем на епископа, не наш.

— Не повярва ли на нищо от това, което ти казах? — попита Филип. — На теб нищо ли не ти се е случвало?

Стивън остави чашата си.

— Признавам, че Скозби е много приятно село — отвърна той. — Но съм съгласен, че тази къща, църквата и гробището са странни. Нещо повече, не ми харесва онази старица. Противна е и безочлива.

Филип изненадано го погледна. Думите му прозвучаха сприхаво, а обикновено Стивън беше весел и добросърдечен.

— Чувства се някакво присъствие — каза Едмънд. — Като досадна болка, която се опитваш да се убедиш, че не съществува, но тя се връща и те изпълва. Не съм видял нищо — продължи той — или поне не мисля, че съм видял, освен снощи, когато си легнах. Чух те, че отиваш в гробището, затова повдигнах щорите и погледнах навън. Ти отиде до църквата, нали?

Филип кимна.

— Беше тъмно и едва различавах сянката ти, но съм сигурен, че някой те следеше.

Филип с мъка преглътна.

— Сигурен съм, че тук са били извършени ужасни убийства — продължи Едуард. — Онези нещастни тамплиери са били причакани в блатата и избити, а съкровището им е било отнето. Може би техните останки намерихме на дъното на кладенеца. Може би техните души се лутат между земята и небето и търсят възмездие. Би било ужасно — добави той замислено, — ако нещо се случи на Изолда.

— След като погребем Уолдис утре сутринта — каза Филип — ще отида на Хай Маунт. Онзи кладенец трябва да бъде щателно претърсен.

— Защо? — попита Стивън.

— Защо не? — отвърна Филип. — Това е най-подходящото място, с което да започнем. Едмънд може да е прав. Ако останките на тамплиерите са захвърлени в някой кладенец или яма, те заслужават достойно погребение. Може би това означава думата „изкупление“. Макар че не мога да разбера коя е Вероника или какво означават числата 6 и 14.

— Аз открих нещо — обади се Едмънд. — Тази вечер, преди да дойдем на вечеря, реших да претърся къщата. В избата няма нищо, но били ли сте на таванския етаж?

— Няма нищо, освен стари мебели — отвърна Стивън. — Мрачно е и има течение.

— Вземете свещи — нареди Едмънд. — Искам да ви покажа нещо.

Те го последваха по стълбите към най-горния коридор. Малкият таван беше точно под покрива. Беше ужасно студено, все едно скочиха в студена вода и пламъците на свещите затанцуваха от течението, което проникваше между покрива и стените. Таванът на помещението беше нисък и трябваше да внимават да не се ударят в гредите. Донесоха и запалиха още свещи. Филип се огледа. Счупени столове, спукани тенджери и купи, касапски нож, който чакаше да бъде наострен; голям вехт сандък със счупени дръжки. До стената стоеше тумбест шкаф или бюфет. Вратите му висяха разтворени, а повърхността му беше олющена и неравна.

— Издърпайте сандъка — каза Едмънд. Направиха го.

— Дойдох тук — каза Едмънд, като отупваше праха от ръцете си — защото имах нужда от нещо, в което да сложа дрехите си. Затова огледах сандъка и шкафа.

— Какво странно има в него? — попита Стивън.

Филип помогна на Едмънд да го почисти от праха. Тогава забеляза, че на някои места кожата е изтъркана и разбра, че в първоначалния си вид скринът навярно е служел за съхраняване на ценни вещи. Беше снабден с четири ключалки, подсилен с железни ленти и метални гвоздеи. Под капака имаше две дървени летви, някога придържани заедно от три закопчалки, във всяка от които можеше да се сложи катинар. Сега те висяха разкопчани. Филип ги дръпна и бръкна вътре — подплатата беше гладка, но вече започваше да се нагърчва. Изпълнен с любопитство, той приближи свещта към дъното на сандъка.

— Това е било коприна — каза той. — Коприна, щампирана с лилии. Сигурно е бил използван за пренасяне на нещо много-много ценно. — Той намести дървените летви обратно. — Три ключалки вътре, четири — отвън и подсилен със стоманена лента и метални гвоздеи. — Почука го отстрани. — Кожата и дървото са първокачествени.

Стивън също се наведе и огледа сандъка, като изучаваше местата, където кожата умишлено е била отстранена с нож.

— Знам какво е това — каза Филип. — Не е собственост на някой свещеник, а по-скоро на кралската хазна. Бил е използван за пренасянето на ценни предмети.

Той отвори отново капака и погледна вътре. Забеляза, че на дъното, където беше оставил свещта, се беше появило тъмно петно.

— Помислих, че е интересно — каза Едмънд. — Има и още нещо, братко, и то е свързано с онази Вероника, която ти спомена. — Той отново ги поведе към тавана. — Помислих, че и сандъкът, и шкафът могат да бъдат поправени.

Филип се усмихна. Добре знаеше любовта на брат си към дърводелството. Едмънд вече му беше предложил да издяла статуите в църквата и го притискаше да купи от най-хубавото дърво. Той остави свещите върху шкафа.

— Каза, че Романел е бил магьосник? Филип кимна.

— Може и да е бил — отвърна Едмънд. — Определено се е интересувал от звездите. Погледнете тавана.

Филип го направи и забеляза, че част от мазилката между гредите липсва.

— Тук някога е имало врата към покрива — отбеляза Едмънд. — Навярно Романел я е използвал, за да изучава звездите. Може би е имал интерес към астрологията.

Стивън се засмя:

— Това са само предположения.

— Но това не е.

Едмънд махна свещите и дръпна шкафа от стената. Картината зад него беше избеляла, но като вдигна свещите, Филип разбра защо е привлякла вниманието на Едмънд. На пръв поглед тя приличаше на несръчен опит за изображение на сцена от Страстите Христови. Художникът не беше добър — фигурите бяха тромави, боите — груби, но затова мазилката я беше съхранила. По-изящна картина лесно би била изтрита от притискането на шкафа или би се изронила с времето.

— Вижте! — Филип посочи с пръст. — Това е Христос, който носи кръста. Това са жените на Йерусалим — той посочи към една от тях, която държеше в ръцете си парче платно. — Това е Вероника, която избърсва лицето на Исус. — Той придвижи свещта по-нататък. — Тази сцена не се споменава от никой духовен автор, но е известна.

Различаваха се ездачи и нещо, което приличаше на Богородица с малкия Исус на магаре. Около тях имаше хора с мечове, тояги, копия и брадви. Забеляза, че единият от ездачите беше паднал в нещо като река или яма, от която се подаваха само ръцете и главата му. По-важно беше, че след Девата и Младенеца вървеше товарен кон със сандък върху самара.

— Господ и всичките му светии да ни пазят! — въздъхна Едмънд. Той почти притисна лице до стената, така че свещта едва не подпали косата му. — Когато за пръв път дръпнах шкафа, видях само Вероника и Исус, но какво е това?

Стивън излезе в коридора, сякаш се ослушваше за нещо. Едмънд изглеждаше разтревожен, сякаш и той предчувстваше някаква опасност.

— Смятам, че Романел е използвал този таван — проговори Филип. Искаше да разбие потискащата тишина, която сякаш се събираше около тях. — Това е била специална стая, отдалечена от любопитни очи, където е можел да прави каквото иска. Бил е свещеник с особени дарби. Ти, Едмънд, обичаш да работиш с дърво. Романел е обичал да рисува. Можеш да видиш работите му в параклиса на Богородица, където е имал безочието да изобрази как самият той се моли на Дева Мария. — Той махна с ръка към тавана. — Но това е различно. Смятам, че Романел е нарисувал тази картина, точно преди да умре. По някаква неизвестна причина историята за Вероника, която срещнала Исус и избърсала кървящото му лице, е свързана с тази загадка. — Филип посочи към другите, грубо изрисувани фигури. — Господа, мисля, че това е признанието на Романел. То изобразява нападението над Тамплиерите, когато са прекосявали блатата. Нарисувал я е тук в опит да спаси душата си. Ако бяхме между свещениците, дошли веднага след него, сигурно щяхме да открием из къщата много такива рисунки, върху късчета пергамент или празните страници на книгите.

— Чуйте! — Стивън влезе при тях с ръка върху дръжката на ножа. — Долу има някой.

Филип опита да успокои кръвта, която пулсираше в главата му. Стивън беше прав — някой се движеше по коридора на долния етаж. Той подаде свещта на Едмънд и забърза натам, но огряният от луната коридор беше празен. Влезе в стаята си, отвори прозореца и погледна към църквата. Един бухал, който ловуваше из градините, се издигна с пърхане и го стресна. Той облиза сухите си устни и се загледа в църквата. Видя отново същата светлина като предишната вечер.

— В името на Бога — прошепна той дрезгаво в мрака. — Кой си ти? Какво искаш? Кажи ми и аз ще те възмездя.

В отговор чу само крясъка на бухала. Филип точно щеше да затвори капаците, когато чу друг звук — дрънчене на сбруя, шепот на гласове и отново същите думи: „Наблюдаваме те. Винаги те наблюдаваме.“

Той се спусна дълго по стълбите и завъртя ключа на вратата. Отвори предната врата и изтича навън, но там нямаше нищо, освен шумът на листата. Светлината в църквата се беше усилила. Носеше ключовете в кесията си, затова с бързи крачки се запъти натам, като този път влезе през главния вход. Светлината идваше от олтара, зад преградата. Като събра целия си кураж, Филип се запъти натам.

— В името на Бога!

Свещеникът спря. Тялото на Уолдис лежеше в енорийския ковчег пред високия олтар. Погребални свещи горяха край него, а фигурата, коленичила сред тях, със сигурност беше Присцила. Тя дори не се обърна. Отпусната на пети, изглеждаше омаяна от червената лампа.

— Присцила!

Жената отвори очи и го погледна.

— Какво има, отче?

— Нищо. Видях светлина в църквата. Какво правиш тук?

— Отче, аз винаги бдя над телата, ако няма никой друг. Някой трябва да се помоли за душата му, защото ангелите и дяволите се бият за нея между рая и ада. Колкото повече се молиш, толкова по-силни стават ангелите.

Филип се усмихна на старата легенда.

— Кой ти каза това?

— Романел.

— Не, кой ти каза да се молиш край телата? Ти ги измиваш и подготвяш, това е достатъчно.

Очите на старицата проблеснаха.

— Романел ми нареди да го правя за изкупление.

— Казвал ли ти е някога за какво? Жената вдигна ръце към устните си.

— Веднъж, отче, го попитах защо. Той каза, че трябва да се моля, задето съм жива.

Филип се прекръсти и се взря в дарохранителницата над високия олтар, където стоеше Светото причастие. Въпреки тези свещени предмети, той усети силата и злото на отдавна умрелия свещеник, който беше погубил живота на тази жена.

— Съжалявам, че те обезпокоих. Искаш ли да хапнеш или пийнеш нещо?

— Утре. Кана прясно мляко — гъсто, мазно и неразредено. Филип направи знак за благословия над главата на старицата, после се наведе и нежно я целуна по челото. Щеше да излезе от олтара, когато тя го повика. Той се обърна.

— Какво има, Присцила?

Тя беше коленичила и гледаше право в него.

— Вие сте добър човек, отче. Не бива да оставате тук. Трябва да направите като останалите. Някои от тях бяха добри, но не като вас. Някой ден ще ви поканя в къщата си. Искам да ви разкажа за кошмарите си, отче. Не се тревожете за Романел.

— Какво искаш да кажеш? Филип се върна обратно.

— Той обитава това място — отвърна старата жена. — Но не е истински, опасен.

— А кое е опасно?

— Да търсиш съкровището. Оставете го. А ако го търсите, отче, никога не отивайте в тресавището, където се виждат мъртвешките огньове. Дяволските светлини в мъглата. Често ги сънувам.

— Трябва да поспиш — отвърна Филип.

Той преви коляно пред олтара и на излизане заключи главния вход. Разбираше, че Присцила сигурно има ключ за страничната врата, която извеждаше направо в гробищата. Отиде да провери. Разбира се, тя беше отворена.

— Навярно някой от другите свещеници й е дал ключ — промърмори.

Свещеникът затвори вратата, обърна се и с ужас се втренчи във фигурата, която стоеше пред него. Същото бяло лице, обгърнато от черна качулка, злите очи и сгърчените устни. Той затвори очи, когато от къщата в другия край на гробищата се дочу пронизителен вик.

Филип хукна през гробищата. Не си даде труд да се обърна и види дали ужасяващото привидение го преследва. Стигна до къщата и изкачи като стрела стълбите. Стивън и Едмънд стояха над сандъка с пребледнели лица и се взираха в лявата ръка на Едмънд, от която капеше кръв.

— В името на Бога! — прошепна Филип, като сдържаше дъха си.

Едмънд само поклати глава и посочи към сандъка. Филип коленичи и опипа вътрешността му, но когато извади ръката си, по нея нямаше нищо, освен валма прах.

— Изчезна! — прошепна Едмънд и показа ръката си. Нямаше и следа от кръв.

— Какво стана? — попита Филип.

— Разглеждахме сандъка — обясни Стивън. — Едмънд търсеше тайно отделение. Напипа нещо влажно и извади ръката си. Беше подгизнала от кръв, сякаш е бил пронизан с меч.

Филип затвори сандъка и го върна в стаята.

— Стига толкова! — обяви той и излезе от коридора. — Няма да избягам оттук. — Той извиси глас към присъствието, което беше усетил на гробището. — Няма да ме изгоните! Да си лягаме. Но най-напред ще напиша писмо до негово преосвещенство епископа на Рочестър. Трябва да изпрати заклинател да ни помогне.