"Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)" - читать интересную книгу автора (Дохърти Пол)

V част

Първа глава

Когато Ричард се върна в стария замък, Емелин беше запалила огъня и приготвяше смес от мляко, вино и билки. Барликорн беше бутнал хлапето в ъгъла, където лежеше върху един чувал, а тялото му се гърчеше, докато ту задрямваше, ту се събуждаше. Ричард изучаваше затворника, който отвърна глуповато на погледа му; оръженосецът почувства болка пред смесицата от страдание и коварство, изписани на малкото, грозно лице. Нямаше сили да говори с Емелин, защото умората от битката, в съчетание с горещината и загряващата напитка, оказаха своето въздействие. Беше му топло, крайниците му натежаха като насън и изведнъж осъзна, че навсякъде около него царува смъртта. Кървавият труп на Бомон вкочанясваше на горния етаж, докато навън, на снега, лежаха телата на разбойниците с обезобразяващите ги рани и обезглавените трупове. Чу ликуващите викове на завръщащите се рицари и скри лице в ръцете си. Те нахлуха в кухнята със зачервени лица, оръжията и дрехите им още носеха кървавите следи на битката. Наметките бяха свалени, коланите с мечовете разхлабени. Кухнята се огласи от тържествуващи викове и патетични речи, докато мъжете се надпреварваха, особено в присъствието на Емелин, да описват подвизите си на бойното поле.

Бутлак и Гилдас бяха клекнали като кучета и наблюдаваха благородниците. И те изглеждаха отвратени от кръвопролитието. Синът на разбойника, свит в ъгъла, тихо стенеше. Грантъм отиде при него, за да го разтърси и уплаши още повече. Барликорн рязко се изправи, извади камата си и сър Хенри се отдръпна. Ферърс седеше начело на масата: той свали ръкавиците си и ги напъха в колана си.

— Великолепна победа, мастър Ричард. Баща ти щеше да се радва. — Той посочи останалите с ръка. — Ще изчакаме един ден — продължи той. — Времето ще омекне, ще преброим убитите и ще си заминем.

Ричард погледна към Барликорн, но стрелецът наведе глава. Гилдас и Бутлак още изглеждаха уплашени. Емелин беше с гръб към него и разбъркваше тенджерата над пламтящия огън.

— Възразяваш ли? — попита Манинг и седна до Ферърс.

Ричард само поклати глава. Чувстваше се изтощен, уморен и натъжен от остров Кроукхърст и неговата кървава загадка.

— Ами сър Лайънъл? — попита Емелин, без да се обръща. — Как ще обясните убийството му на роднините му?

— Ще увием тялото му — отвърна Бремнър — и ще го занесем в имението му. След това с другарите ми ще изпратим доклад до краля.

— И така ли ще изпълните клетвата си към бащата на Ричард? — отново се обади Емелин. — След като всички въпроси още са без отговор. — Тя се изправи, лицето й беше зачервено от горещината на огъня. — Забравяте едно нещо — каза тихо. — Да, Догуърт, Ратсбейн и всичките им последователи са мъртви. Но остава онзи рицар. — Тя отново се обърна към огъня и заговори през рамо. — И той може да не ви пусне.

Ричард отпи от чашата си. Беше уморен и решен да не позволи да го въвлекат в спор. После легна върху постелята си от чували. Уви се с наметката, обърна лице към стената и потъна в дълбок сън. От време на време се пробуждаше. Рицарите все още разговаряха шумно помежду си. Емелин също спеше, от Бутлак, Гилдас и Барликорн нямаше и следа. Ричард искаше да стане, но се чувстваше толкова сънлив, че не можа да помръдне. Отново потъна в кошмари за замръзнали полета, пълни с вкочанени безглави трупове и рицар в черно, който безшумно галопираше към него. После отново заспа и се събуди рязко, за да види Емелин наведена над него, сложила пръсти пред устните си.

Кухнята вече беше тъмна, с изключение на пламъка на една лоена свещ и трептящите пламъци на огъня.

— Ела с мен — настоя тя. — Тихо. Останалите си легнаха.

Тя го поведе от кухнята през студения, ветровит коридор, нагоре по стълбите към галерията, където се бяха случили такива ужасяващи събития. При стълбите в края й Емелин спря. Наведе се и натисна едно стъпало. Ричард, още полузаспал, гледаше изненадан.

— Какво е…

Емелин му направи знак да мълчи. Той искаше да й помогне, но тя отблъсна ръката му.

— Не мога да намеря тайния механизъм — прошепна тя, — но стъпалата се плъзгат.

Докато говореше, Ричард чу изщракване като от счупена вейка и стъпалото заедно с дървената си страна се отдели. Последваха го и други. Емелин взе свещта, която беше донесла от кухнята и я мушна в тъмния, ветровит отвор. Ричард надникна — видя червена тухлена стена и въжена стълба, закачена за нея.

— Не вярвам в духове — прошепна му Емелин. — Когато пристигнахме тук, забелязах, че стената в този край е по-дебела, а вторият етаж стърчи малко повече, отколкото трябва. А ако излезеш отвън — възкликна тя с пламнали от вълнение очи, — ще забележиш, че на страничната стена няма прозорец. — Тя вдигна свещта и посочи към отвора. — Изглежда това е шахта, която върви от основите до покрива по тази стена. Открих я този следобед, когато нямаше никой. — Тя се усмихна. — Както казах, не вярвам в призраци; ето как се е появявал мистериозният ни посетител.

— И накъде води? — попита Ричард.

— В името на Архангел Михаил и неговото войнство! — отвърна Емелин. — Аз нося рокля и фуста, мастър оръженосец, или не си го забелязал?

Ричард се усмихна. Внимателно влезе в отвора и се хвана за пречките на стълбата. Шахтата беше тъмна, леденостудена и потта замръзна по тялото му. Емелин подаде свещта и той тръгна бавно надолу, като опитваше всяко стъпало. Накрая стигна дъното, където тесен коридор завиваше надясно. Камъните бяха изненадващо топли. Той разгледа тухлите и видя лъч светлина. Наведе се и погледна през процепа; когато очите му привикнаха със светлината, осъзна, че гледа в кухнята, все още слабо осветена от тлеещите въглени в огнището. Бързо се изкачи обратно. Когато стигна до върха, се отпусна на стъпалата и изтри потта от челото си.

— Отдолу е кухнята — прошепна той. — Чувства се топлината от огнището. Сигурно някога това е бил огромен комин.

— А какво има на дъното? — прошепна в отговор Емелин.

— Тесен коридор — отвърна Ричард. — Вероятно води към изход от замъка. В стената има процеп. Всеки, който слезе долу, може да чуе всичко, което се говори в кухнята. — Той посочи нагоре по шахтата. — Измислено е много умно. Вероятно димът излиза по друг път. — Той погледна в мрака. — Чудя се дали татко е знаел за съществуването й?

— Оттук ли е минавал нашият призрак? — попита тревожно Емелин.

— Не знам — отвърна Ричард. — Но е време да открием.

Този път се покатери нагоре, докато главата му не опря в дъските. Завъртя се, напипа резе, издърпа го и отвори малък капак. Показа главата си, но почувства само повей студен въздух из плесенясалия мрак. Нямаше нито огниво, нито факла, затова затвори капака и се върна през отвора в галерията.

— Горе има някакъв таван или гълъбарник — обясни той, докато помагаше на Емелин да върне фалшивите стъпала на местата им.

Щом това беше направено, тихо тръгнаха по коридора.

— Странно, че никой не ни чу — прошепна Ричард.

— Като имам предвид колко изпиха — отвърна язвително девойката — и напрежението от изминалия ден, съмнявам се, че и рогът на архангел Гавраил би могъл да събуди нашите смели рицари!

Върнаха се в кухнята. Ричард видя, че Бутлак спи в ъгъла.

— Къде са Гилдас и Барликорн? — попита той.

— Заведоха момчето в конюшните — отвърна Емелин. — Казаха, че предпочитат да спят там и да го пазят. Можел да ни пререже гърлата, докато спим. — Момичето придърпа две очукани бъчонки до огъня. — Трябва да ти покажа нещо. — Тя отвори кожената торбичка на колана си и извади няколко ивици пергамент. — Когато се върнах тук, веднага отидох в стаята на Бомон.

— Какво намери?

— Нищо — отвърна Емелин и вдигна ръка. — Не се съмнявам, че Бомон е пишел нещо, но убиецът не е бил глупак и го е взел със себе си. — Тя бръсна пергамента. — Огледах и вратата — продължи тя. — Убиецът е влязъл и излязъл оттам. Не само резето е смазано наскоро, но и пружината, която го пуска, е била разхлабена. Така че, ако блъснеш вратата отвън, резето ще се спусне отвътре.

Ричард потри очи и се втренчи в нея.

— Прави се съвсем лесно — обясни Емелин. — Разхлабваш резето и тъй като резето и ключалката са били смазани, когато е блъснал вратата, тя се е заключила отвътре.

— Да не би да казваш, че сър Лайънъл го е направил?

— Не, разбира се — отсече тя. — Направил го е убиецът. Утре обиколи замъка и намери врата с резе и ключалка. Ако ги смажеш, можеш да направиш същото. Убиецът го е направил, защото е знаел, че ще посети сър Лайънъл. — Тя сви рамене. — После смятал да обвини за убийството духа, призрака или какъвто демон обитава този замък. Мисля, че убиецът е почукал на вратата на сър Лайънъл и е влязъл вътре. Бомон е седял на масата, може би е записвал мислите си. Убиецът му е заговорил, приспал е подозренията му, твърдял, че в замъка има таен коридор. Бомон го последвал в тъмната част на стаята, предателят извадил камата си и…

— Разбира се — прекъсна я Ричард. — Бомон трябва да е умрял бързо, давейки се в собствената си кръв. Убиецът изцапва пръстите му с кръв и гипс и си тръгва, като тръшва вратата зад себе си. — Той вдигна ръка. — Това е звукът, който ме събуди снощи. — Той грабна ивиците пергамент. — Но тук няма нищо написано.

— Убиецът е взел изписаните — отвърна Емелин. — Но виж — тя взе обратно пергамента и го опъна пред светлината на огъня — можеш да видиш лек отпечатък от онова, което е писано отгоре.

Ричард коленичи, взе една ивица и я задържа пред яркия огън. Пергаментът беше тънък и евтин. Приближи го още и различи бледата рисунка на орел с разтворени криле, който носи желязна пръчка в ноктите си.

— Това е гербът на баща ми! — възкликна той. — Защо Бомон го е нарисувал?

— Погледни желязната пръчка — настоя Емелин. — Виж колко пъти е подчертавана.

Ричард се облегна на стола си.

— За какво ли е мислел Бомон?

— Нещо е пробудило спомените му — отвърна Емелин. — За онзи турнир преди години, който баща ти е направил в голямата ливада, когато лейди Катрин е дала цветовете си на друг рицар. Мисля, че Бомон си е спомнил кой ги е носил.

— Но според това — започна Ричард — излиза, че това е бил баща ми. Което доказва — добави той с горчивина, — че официалната версия е вярна; че баща ми и лейди Катрин са имали незаконна връзка и той е убил нея и лорд Саймън в пристъп на ярост. — Ричард почука по пергамента. — Но аз съм сигурен, че това е лъжа.

— Странно е — заяви Емелин и протегна ръце, за да се стопли на огъня. — Когато лорд Саймън умрял, посочил през стаята и прошепнал нещо като „истината е в орела“ и „нищо ново под слънцето“. Не забравяй, Ричард, той е умирал, мислите му са били объркани. Докато ви чаках да се върнете следобед, отидох в стаята, където е бил намерен трупът на лорд Саймън. На огнището е издълбан герба ви. Помниш го — слънце, под него орел й в ноктите му — желязна пръчка. Фразата „нищо ново под слънцето“ може да се отнася до герба на баща ти — в него има слънце.

— Както има и орел с желязна пръчка — добави Ричард. Погледна към Бутлак, който унесено хъркаше и се зачуди дали наистина спи или се преструва.

— За какво мислиш? — попита Емелин.

— Опитвах да си спомня гербовете на различните рицари. На Манинг е лъв, на Ферърс — кораб със сребърни звезди.

— На Бремнър е ястреб — добави Емелин, — който носи слънце в ноктите си. Докато този на Грантъм — тя отметна глава назад — е мечка, която държи заострен жезъл на черен фон. — Тя поклати глава. — Това не обяснява нищо.

Вратата зад нея се отвори с трясък и Емелин подскочи — Барликорн се втурна вътре; от косата и брадата му висяха сламки, дрехите му бяха размъкнати.

— Хлапето! — извика той. — Синът на разбойника е избягал. Бях го завързал. — Стрелецът се приближи към огнището. — Прегризал е въжето като куче. — Той отиде и затвори вратата. — Мастър Ричард, да го преследвам ли?

Оръженосецът поклати глава.

— Бог знае къде се е скрил в мрака — обясни той. — Ако може да се върне до брода, преследването ще бъде излишно. — Той потупа Барликорн по рамото и го придърпа до огъня. — Честно казано, радвам се, че си е отишъл. Един проблем по-малко. Сигурен съм, че ако беше останало на нашите добри рицари, те щяха да му вземат главата, както на останалите.

Барликорн седна пред огнището. Бутлак, обезпокоен от шума и нахлуването на студен въздух, също се събуди и се изправи, като търкаше лицето си и мърмореше нещо за християнските души, които не могат да спят.

— Беше много уплашен — обяви Барликорн и протегна пръсти към огъня.

— Каза ли нещо? — попита Ричард.

— Руга, рева, плю към мен и нарече рицарите с всяка мръсна дума, която се сети. Особено Ферърс, задето уби онзи разбойник толкова хладнокръвно.

— Ще оцелее ли? — попита Емелин. — Говоря за момчето.

— Ще стигне до брега — отвърна уморено Кътбърт. — И ще пресече брода. — Погледна към Ричард, чиито очи бяха зачервени от изтощение. — Мастър, трябва да изпратим за помощ. Островът прилича на бойно поле. Труповете трябва да бъдат погребани, да бъдат изкопани гробове, да се отслужи литургия. — Той огледа кухнята. — Ако това място досега не е било обитавано от духове, със сигурност вече е.

— Аз ще отида — предложи Бутлак от ъгъла, в който се беше свил. Стана и пристъпи, потупвайки стрелеца по рамото. — Барликорн е прав, мастър. Трябва ни помощ.

— И то по-скоро, отколкото си мислите — намеси се Емелин. — Рицарите смятат, че вече са изпълнили клетвата към баща ти. Възнамеряват да си тръгнат.

Последва кратък, но остър спор, докато Ричард колебливо се съгласи Бутлак да вземе тояга, меч, малък арбалет и храна.

— Колчестър трябва вече да е отворен — отбеляза Бутлак. — Може би шерифът и хората му ще дойдат. — Той облече наметката си, сложи качулката и отиде до вратата. Когато се обърна, на напрегнатото му, разкривено лице играеше усмивка. — Не се тревожете. — Той се потупа по крака. — Накуцването няма да ме спре, макар че ще ми бъде странно да напусна острова.

После изчезна в мрака, тръшвайки вратата зад себе си.

Всички останали се върнаха по леглата, но Ричард, отпочинал след съня, седна на един стол и се загледа в гаснещите въглени. От време на време Емелин се мяташе неспокойно в съня си и той се усмихваше, когато тя викаше името му. Оръженосецът затвори очи. Бяха го учили да се моли за мъртвите, но сега той се молеше на тях — призоваваше духа на майка си, Мария.

— Моля те — прошепна Ричард, — в името на Божията любов, помогни ми да намеря убиеца ти.

Една цепеница се сцепи с пукот от горещината. Очите на Ричард рязко се отвориха. Той взе пергамента от стаята на Бомон и се загледа в бледата рисунка на слабата светлина на огъня. Спомни си другите късчета информация, които знаеше, борейки се упорито с унинието, което заплашваше да го завладее. Пръстенът, който Бутлак беше намерил; лейди Катрин, умираща на пътеката; лорд Саймън, който бълнува в стаята си. Ричард притвори очи. Фицалан сочел орела с разперени криле, носещ желязна пръчка.

Той рязко се изправи. Погледна рисунката и се зачуди защо семейството му има герб, но няма девиз. Тези неща ставаха все по-разпространени. Може би той трябваше да измисли девиз. Знаеше малко латински. „Aquila sub sole“ — „Орелът под слънцето“. Или пък „Aquila fertur ferrum“ — „Орелът носи желязо“? Ричард застина и стомахът му се сви от вълнение.

— Не може да бъде! — прошепна той. — Не, не може!

Седна на стола и се опита да си обясни всичко с решението, което току-що бе намерил. Навън изпищя нощна птица и той подскочи, когато нечия ръка падна на рамото му. Обърна се и видя сънливото лице на Емелин.

— Ричард, трябва да поспиш. — Тя се наведе и нежно го целуна по косата.

— Знам кой е убиецът — каза той тихо и стисна ръката й. — Емелин, знам истината и мисля, че мога да я докажа.

— Кой? — възкликна тя.

Ричард сложи пръст на устните си.

— Внимавай. И стените имат уши — промърмори той. — Разбрахме го на свой гръб. — Стана и отвори вратата — небето просветляваше, облаците бяха изчезнали. — Ще бъде хубав ден — обяви той. — Снегът е спрял. Ще се стопи бързо, когато слънцето изгрее.

Залитна напред, когато Емелин го бутна.

— Кажи ми — изсъска тя.

— Приготви хубава закуска, жено — подразни я той. — Повикай спътниците ни и аз ще съобщя името му.

Час по-късно Емелин беше преобразила кухнята. Още изглеждаше уморена, но вече беше нагласила косата си. Беше запалила огън, напълнила котлето с овесена каша и нареждаше в една чиния остатъците от ценните им запаси сирене и пушен бекон. Оловните кани бяха пълни с ейл. Барликорн дойде от конюшните. Трябва да беше усетил настроението им — погледна въпросително към Ричард, но оръженосецът не се остави да го разсеят. Гилдас също влезе, стенейки високо как ръцете му тежат като олово след събитията от предишния ден. После се сви нацупен в един ъгъл, защото Барликорн започна да го дразни.

Рицарите слязоха, все още възторжени от вчерашната си победа; изглежда бягството на момчето не ги интересуваше.

— Е, смятаме да си тръгнем — обяви Грантъм, поглаждайки плешивото си теме с ръка. — Изпълнихме обета си, мастър Ричард. — Той посочи към полуотворената врата, през която нахлуваше утринното слънце. — Снегът се топи. Домовете и огнищата ни зоват.

— Така е — каза Ричард, като седна в края на масата. — Вчера се бихте храбро. Сър Уолтър, като говорим за смели битки, ако един рицар носи цветовете на своята дама на турнир, къде ги слага?

— Обикновено там, където никой друг не може да ги види — с насмешка отвърна рицарят. — Иначе съпругът й може да възрази.

— Питам сериозно — каза Ричард.

Ферърс посочи дясната си страна.

— Тук, в отвора между нагръдника и бронираната ръкавица. Обикновено това е панделка или кърпа, която дамата е носила.

— Според правилата на турнира — намеси се сър Джон Бремнър — рицарят трябва да го сложи, точно преди да нападне.

— И кой го вижда?

— А! Ето това е най-важното! — излая Грантъм. — Само дамата и нейният рицар. Важното е знакът да бъде носен по време на битката.

— Много добре, много добре. — Ричард пъхна парче хляб в устата си. Хвърли бърз поглед към Барликорн и долови вълнението в очите на стрелеца. — А на големия турнир — продължи той спокойно — кой от вас се би срещу барон Саймън Фицалан?

Манинг се задави с бирата си. Ферърс се изправи в стола си. Бремнър и Грантъм останаха с отворена уста, когато усетиха накъде водят думите на Ричард.

— Много се биха с него — бързо отвърна Манинг. — Грантъм пък се би срещу баща ти.

— Не, не, беше… — Грантъм скри лице в ръцете си.

— Всеки имаше по двама противници, точно така! Например моите бяха Бремнър и Манинг.

— А тези на Фицалан?

— Сър Лайънъл Бомон — отвърна бавно Грантъм, после се обърна и посочи към Ферърс. — И ти, сър Филип!

— Значи — бързо се намеси Ричард, — ако съпругата на барон Фицалан е имала връзка с някой рицар, той щеше да носи цветовете й?

— Да, вярно е.

— За какво говориш? — изръмжа Ферърс.

— Сър Лайънъл Бомон е мъртъв — тихо отвърна Ричард. — Убит подло. Но ти, сър Филип, също си се бил срещу барон Саймън. Носеше ли цветовете на жена му? Видя ли ги той, когато сблъскахте копията си на арената?

— Това е глупаво! — изръмжа Ферърс и ритна назад стола си.

— Така ли? — попита Ричард. — Спомни си предсмъртните думи на барон Саймън. Казал „няма нищо ново под слънцето“ — говорел е за древния грях на изневярата. Умрял, сочейки огнището, над което бил изобразен гербът на баща ми. Всички мислели, че бълнува или сочи нещо, което вече не е там, всъщност той сочел към орела с желязната пръчка. На латински „нося“ е ferre, а желязо — ferrum. Твоето име е Ферърс.

— Глупости! — отсече Ферърс! — Пълни глупости! Аз обичах лорд Саймън!

Останалите рицари също се възпротивиха. Манинг дори извади ножа си, но Барликорн, който се беше отдръпнал, се върна със стрела в лъка.

— Всички да останат по местата си — нареди стрелецът. Погледна към Ричард и очите му горяха от вълнение. — Продължавай.

— Обявявам те за убиец — каза Ричард и посочи през масата към Ферърс, — за предател и подъл убиец. Ти, сър Филип Ферърс, си бил рицар от свитата на баща ми. Притежаваш земя в Есекс и несъмнено част от нея е по крайбрежието на Есекс.

— Вярно е — промърмори сър Джон Бремнър. — Има малко имение до Уолтън-он-Нейз.

— Ходил си по големи и малки пристанища — продължи Ричард — където, сигурен съм, някой френски търговец се е свързал с теб. Брегът на Есекс е открит и уязвим; французите са искали да знаят какви са гарнизоните и укрепленията на замъците, кои градове са добре защитени и кои не. Ти си взел френското злато и същевременно си ухажвал лейди Катрин Фицалан. Тя не е била голяма красавица, съпругът й често отсъствал и ти си се промъквал като котка в леглото му. Французите узнавали нашите тайни, защото жена му ти казвала, или защото горката жена, без да знае лошите ти намерения, нямала нищо против, ако погледнеш някой документ или писмо.

Ферърс започна да се изправя, но Барликорн, който стоеше зад него, го бодна с върха на стрелата.

— Скоро — продължи безмилостно Ричард — станало ясно, че сред вас има предател. Но кой? Барон Саймън бил личен приятел на краля. Подозрението паднало върху баща ми, но Фицалан го отхвърлил. Вместо това, в онова златно лято преди толкова много години, заедно с баща ми решили да свикат рицарите си на съвет, организирали и турнир. — Ричард млъкна и отпи от очукания си бокал. — Предполагам — продължи той, — че лейди Катрин е станала настоятелна. Едно е да се промъкваш тайно в будоара й, когато съпругът й го няма, но на турнира тя настояла да носиш цветовете й. Ти си го направил, но без да биеш на очи.

— Разбира се — възбудено се намеси сър Уолтър. — Ферърс ги е сложил точно преди двубоя.

— Но защо? — проговори сър Хенри. — Това би било твърде опасно.

Ричард поклати глава.

— Ферърс нямал избор. Ако не ги носел, лейди Катрин, която наблюдавала внимателно, можела да направи сцена и да предизвика подозренията на съпруга си. В крайна сметка, той не поемал голям риск — панделката си е панделка.

— Но Фицалан я видял — намеси се Бремнър.

— Така е.

Ричард погледна към Ферърс, чието лице беше като издялано от камък, а очите му се взираха в някаква точка над главата на младежа.

— Било е въпрос на секунди — продължи оръженосецът. — Докато двамата рицари галопирали по арената в онзи ясен летен ден, лорд Саймън забелязал цветовете. И разпознал, че панделката принадлежи на жена му.

— В такъв случай — отсече Ферърс, — защо лорд Саймън не ме попита? Защо не го направи публично? Той беше рицар и благородник.

— И да стане за посмешище? — прекъсна го Ричард. — Да обяви пред цял Есекс, ако не и пред цялото кралство, че един от рицарите му го е направил рогоносец? И какво доказателство имал всъщност? Лейди Катрин щяла да отрича горещо, както и Ферърс. — Ричард погледна другите рицари. — Ако бяхте на мястото на лорд Саймън, щяхте ли да отправите обвинение, което не можете да докажете? Дори ако Ферърс признаел, че е носел панделката, това не доказва изневяра. Лорд Саймън щял само да се изложи като ревнив съпруг.

— Но лорд Саймън — проговори Гилдас от края на масата, откъдето наблюдаваше събитията с блеснали от възбуда очи — предполагал ли е, че Ферърс е и предателят?

— Какво доказателство би имал? — отвърна Ричард. — Можеш ли да си представиш лорд Саймън да обвини Ферърс? Сър Филип е лукав човек. Веднага щял да използва възможната си връзка с лейди Катрин в своя защита, да каже, че лорд Саймън ревнува и иска да си отмъсти.

— Ами баща ти?! — попита Барликорн. — Той трябва да е имал подозрения?

— Може би. — Ричард поклати глава. — Но колкото и малко да знам за лорд Фицалан, съмнявам се, че някога е искал баща ми да разбере, че са го направили рогоносец. — Ричард отпи от бокала. — Лорд Саймън изпаднал в униние, отчаял се, започнал да говори, че „няма нищо ново под слънцето“. Може би е заподозрял, че Ферърс е използвал лейди Катрин, за да се сдобие с тайните сведения, но какви доказателства е имал?

— Ами баща ти? — попита Грантъм.

— Може би Фицалан е споменал Ферърс като възможен предател, но баща ми е отрекъл; мисля, че Бутлак го е чул да прави точно това.

— Защо тогава е трябвало да ги убива?

— Не знам — отвърна Ричард. — Но подозирам, че ако лорд Саймън не е можел да обвини сър Филип на публично място, е можел да поговори с жена си насаме. Ферърс се уплашил. Ако лорд Саймън решал да разпита жена си и да се посъветва с баща ми, биха могли да действат тайно, да арестуват Ферърс и да го откарат в Лондон. — Ричард прокара пръсти по масата и се помоли наум на духовете на родителите си да не го изоставят в този час. — Кой знае, може би лейди Катрин е станала твърде настоятелна? Мисля, че точно тя е пробудила злото в душата на сър Филип, като поискала да се срещнат на онази самотна пътека към брега. Сър Филип — Ричард млъкна и посегна към кесията си, докато подготвяше лъжата, с която се надяваше да улови убиеца. — Мисля, че сър Филип е отишъл да се срещне с лейди Катрин и я е убил. После се върнал в имението. Спомнете си, било още тъмно, точно призори. Промъкнал се по галерията и почукал на вратата на лорд Саймън. Фицалан го пуснал. Сър Филип му казал някаква лъжа, шепнел в тъмнината и се приближавал. Последвал бърз удар, лорд Саймън паднал и Ферърс отишъл в конюшнята, където бил завлякъл баща ми, след като го повалил в безсъзнание. Намазал го с кръв, разлял вино върху дрехите му и се върнал в собствената си стая. — Ричард отпи от чашата си. — Така подготвил сцената на кървавите убийства, а баща ми бил жертвеният агнец.

Той се канеше да продължи, но Ферърс стовари юмруците си върху масата.

— Това са само лъжи! — изрева той. — Нямаш доказателства.

— О, да, имам — отвърна тихо Ричард и като разтвори кесията, извади пръстена и го стисна в юмрук. — Сър Филип Ферърс, имам всички доказателства, които са ми нужни.