"Парфюмът (Историята на един убиец)" - читать интересную книгу автора (Зюскинд Патрик)

3

Отец Терие бе образован човек. Владееше не само теология, но и философия, а междувременно се занимаваше с ботаника и алхимия. Доста дължеше и на силния си критичен дух. Наистина не би отишъл като някои чак толкова далеч, та да поставя под въпрос чудесата, предсказанията или истинността на текстовете в Светото писание, макар че — строго погледнато — те не само бяха необясними за разума, ами и често му противоречаха. Предпочиташе да не се рови в подобни проблеми, бяха твърде щекотливи и само щяха да породят у него мъчителното чувство на неувереност и безпокойство, тъкмо когато най се нуждаеше от увереност и спокойствие, за да си служи със своя разум. Затова пък решително се бореше срещу суеверието у простия народ: магьосничеството и гледането на карти, носенето на талисмани, лошия поглед, заклинанията, злоупотребите с пълнолунието и още какви ли не щуротии. Наистина действуваше много потискащо да гледаш как въпреки хилядолетното господство на християнската религия тези езически обичаи все още не бяха изкоренени! А и в повечето случаи тъй нареченото „обладаване от дявола“ и „съюз със сатаната“ впоследствие се оказваше суеверно зрелище. Разбира се, да отрече съществуването на сатаната, да се усъмни в неговата сила — чак дотам Терие не би отишъл; за решаването на подобни проблеми, що засягаха устоите на теологията, бяха призвани други инстанции, а не дребният редови монах. От друга страна пък, бе ясно като бял ден, че щом една скудоумна персона като оная дойка е взела да твърди, че е открила дяволско изчадие, то дяволът в никакъв случай нямаше пръст в това дело. Тъкмо защото вярваше, че го е открила, вече бе сигурно доказателство, че няма нищо дяволско за откриване, понеже дяволът не е чак толкова глупав, че да се остави да бъде разобличен от дойката Жана Бюси. И то не другояче, ами с носа! С примитивния орган на обонянието, най-нисшето сетиво. Уж пъкълът миришел на сяра, а раят — на тамян и миро! Какво нелепо суеверие — също като в ония мрачни езически времена, когато хората живеели като скотове, имали слабо зрение, не познавали цветовете, ала вярвали, че могат да подушат кръвта, че по миризмата могат да различат приятел от враг, а пък тях ги надушват великани човекоядци, таласъми и еринии и принасяли на отвратителните си божества вонящи печени жертви. Ужас! „Глупакът вижда с носа си по-добре“, отколкото с очите, и вероятно искрата на Божествения разум щеше да свети още хилядолетия, докато се стопят и последните останки от примитивно мислене.

— Ах, клетото ми мъниче! Невинното създание! Лежи си в кошницата, спи си и не подозира в какво го обвиняват. Не миришело като хорските деца, как смее да твърди подобни гнусотии тази безсрамница. Е, какво ще кажеш, а? Люлии-лю!

И той леко залюля кошницата на коленете си. С пръст галеше главичката на детето и току припяваше „люлии-лю“, защото намираше, че изразът е нежен и успокоява. „На карамел си трябвало да миришеш, що за глупост, люлии-лю!“

След малко измъкна пръста, поднесе го към носа си, подуши го, ала не усети нищо освен миризмата на кисело зеле, с което бе обядвал.

Подвоуми се за миг, озърна се да види дали някой не го наблюдава, вдигна кошницата и навря едрия си нос в нея. Приближи го досами главичката на детето, така че редките рижави косици погъделичкаха ноздрите му, и зачака да улови никакви миризма. Той не знаеше как точно миришат бебешките темета. Естествено, не на карамел, това е ясно, защото карамелът е топена захар, а как може дете, което досега е бозало само мляко, да мирише на топена захар. Би могло да мирише на мляко, на кърма от дойката. Ала то не миришеше на мляко. Можеше да мирише на коси, на кожа и евентуално на пот. Терие продължаваше да души, настроен да усети дъха на кожа, коси или бебешка пот. Но не усети нищо. При най-добро желание — нищо. Май кърмачетата не миришат — помисли той. Така ще да е. Ако го подменят редовно, няма да мирише, също както не може да говори, ходи или пише. Тия умения идват с възрастта. Строго погледнато, човек започва да издава миризми едва в пубертета. Така е то, а не иначе. Нали Хораций е казал: „Младежът вони на пръч, а девицата ухае като разцъфтял бял нарцис…“ — а римляните са разбирали от тия неща. Човешката миризма винаги е била миризма на плът, значи греховна миризма. Следователно как би трябвало да мирише едно кърмаче, което дори и насън не познава плътския грях? Как де? Люлии-лю! Изобщо не миришело!

Той пак бе поставил кошницата върху колене и полека я люлееше. Детето все още сладко спеше. Дясното му юмруче се подаваше изпод завивката — мъничко и розовко, и от време на време трепкаше към бузката. Терие се усмихна и изведнъж изпита умиление. За миг си позволи фантастичната мисъл, че е баща на детето. Че не е приел монашески сан, а си е останал мирянин, да речем — порядъчен занаятчия, че си е взел невяста — топла, ухаеща на мляко и вълна жена, че са си родили син, че го люлее на коленете си, ах, собствено дете, люлии-лю. Стана му приятно при тази мисъл. В нея имаше нещо толкова истинско. Баща люлее своя син на колене, люлии-лю, това бе гледка, прастара като света и 8 същото време — вечно нова и пребъдна, да, да. В душата на Терие се разля топлина и го настрои сантиментално.

Тогава детето се разбуди. Разбуди се първом нослето. Миниатюрното носле щръкна нагоре и захвана да души. Пое въздух и го изпусна на пресекулки като сподавена кихавица. После се сбърчи и ето — детето разтвори очи. Цветът им бе неопределен — нещо средно между стридестосивото и креместоопаловото, покрити със слизест воал и все още непригодени да възприемат външния свят. Терие остана с впечатлението, че те въобще не го забелязват. Но не и носът! Докато матовите очи блуждаеха в пространството, носът вече бе фиксирал строго определена цел и Терие изпита странното чувство, че тази цел е той, негова милост, самият Терие. Миниатюрните ноздрички насред лицето се издуваха като напъпил цвят. Или, по-точно — като чашките на ония дребни насекомоядни растения, дето ги отглеждаха в ботаническата градина на краля. Също като тях ноздрите засмукваха зловещо. На Терие му се стори, че детето го гледа чрез ноздрите си, че го гледа остро и изпитателно, по-проницателно, отколкото с очи, а с носа си поглъща нещо, което излъчва той, Терие, което не можеше да се потисне или прикрие… Мъничето без мирис го обдушваше безсрамно — ето каква бе работата! Изучаваше го с носа си! Изведнъж мъжът усети как сам той вони — на пот и оцет, на кисело зеле и отдавна непрани дрехи. Почувствува се грозен и разголен, сякаш някой тайно го наблюдаваше. Струваше му се, че го обдушват през кожата, та чак до глъбините на душата му. Най-нежните чувства, най-долните помисли се разголваха пред това алчно носле, което все още не бе станало истински нос, а бе само едно дребосъче, едно непрестанно сбръчкващо се, издуващо се и трепкащо органче с две дупки. Тръпки побиха Терие. Изпита погнуса. На свой ред сбърчи нос, сякаш помириса нещо гадно, с което не искаше да си има вземане-даване. Отлетя мисълта за домашно огнище, за потомство от собствена плът и кръв. Разсея се сантименталната идилия със син, баща и ухаеща майка. Разкъса се воалът от мисли за уют, с който във фантазията си бе обгърнал детето и себе си: на коленете му лежеше чуждо, студено създание, едно враждебно същество и ако по характер не бе сдържан, богобоязлив и разсъдлив, в порива си на отврата би изхвърлил детето, както се отпъжда отровен паяк.

Терие се изправи рязко и постави кошницата на масата. Трябваше да се отърве от това чудо по възможност най-бързо, по възможност веднага, по възможност начаса.

И тъкмо в този миг пеленачето ревна. То сви очи, разтвори червената си паст и нададе такъв пронизителен вой, че кръвта на Терие се смръзна в жилите му. С изпъната ръка заклати кошницата отдалече и закрещя „люлии-лю“, за да го накара да млъкне, но то запищя още по-кресливо, лицето му посиня, сякаш ще се пръсне.

„Да се пръждосва! — помисли си Терие — Тутакси да се пръждосва този… — Искаше да каже «този дявол», но се сепна и възпря. — Да се пръждосва това изчадие, това отвратително отроче!“ Но къде? В енорията знаеше десетина дойки и още толкова приюти за сираци, но всички те се намираха прекалено близо, почти под носа му, а това нещо тук трябваше да се пръждоса възможно по-далеч, толкова далеч, че да не го чува, толкова далеч, че да не му го подхвърлят час по час пред вратата, ако е възможно — в друга енория, по-добре на отвъдния бряг, най-добре extra muros2, в предградието Сент Антоан, това е то! Там му е мястото на тоз писклив обесник, далеч на изток, отвъд Бастилията, където нощем заключват портите.

Преподобният запретна расо, грабна кънтящата кошница, изхвърча навън и хукна из плетеницата от тесни улички към Сент Антоан, нагоре по Сена, все на изток, извън града, далеч-далеч нагоре по улица „Шарон“, та чак до края й. Знаеше, че близо до манастира „Мадлен дьо Тренел“ живее някоя си мадам Гайар, която взема храненичета на всякаква възраст и от всякакъв сой, стига да й се плаща. Остави все още вряскащия вързоп, предплати за година и побягна обратно към града, а щом пристигна в манастира, хвърли одеждите си като нещо скверно, изми се от глава до пети, пъхна се в леглото, прекръсти се многократно, моли се дълго и най-подир заспа облекчен.