"Единствена моя любов" - читать интересную книгу автора (Робъртс Нора)

ТРЕТА ГЛАВА

— Здрасти, Рио. — Фреди влезе в „Спускай платната“, натоварена с дамска чанта, сак и куфарче.

— Здрасти, кукличке. — Рио приготвяше обяда и ръцете му бяха заети, така че не можа да я стисне в мечешката си прегръдка. — За къде си се запътила?

— От днес с Ник ще работим заедно — обясни тя и тръгна към стълбището.

— Дано не ти се наложи да го вадиш от леглото с ритници.

Тя само се засмя и продължи нагоре.

— Каза ми да дойда по обяд. А сега е обяд. — Почти, каза си наум, докато се изкачваше по извитите стръмни стълби. Решително почука на вратата и зачака. Нетърпеливо потропваше с крак. Няколко пъти премести тежките чанти от ръка в ръка. Добре, Никълъс, реши накрая, сам си го изпроси. Отвори вратата и извика, за да го предупреди, че е дошла.

В апартамента беше тихо, чуваше се само далечен звук на течаща вода. Под душа е, досети се Фреди и занесе багажа в кухнята.

Беше се отнесла напълно сериозно съм молбата му да донесе храна, На идване бе купила картофена салата, туршия и тънки като хартия сандвичи от деликатесния магазин. Извади продуктите от сака и отвори хладилника, за да провери дали имаше безалкохолни напитки. Изборът се оказа скромен — бира и газирана вода. Установи също така, че кухнята на Ник се нуждае от мощна прахосмукачка.

Тон излезе от банята след няколко минути и я видя пред мивката с навити до лактите ръкави на пуловера. Ръцете й бяха потопени в гореща сапунена вода.

— Какво става тук? — попита Ник.

— Това място е истински позор за цивилизацията — обяви тя, без да се обръща. — Трябва да се срамуваш, че живееш като прасе. Събрах всички боклуци от хладилника в пластмасова торбичка и на тръгване иде ги изхвърля. Или още по-добре — ще ги заровя в земята. На твое място отдавна да съм го направила.

Той изсумтя недоволно и тръгна към кафеварката.

— Този под кога за последен път е виждал парцал?

— През септември 1990. — Ник се прозя, опитвайки се да се приспособи към сутрешната светлина и си наля солидна доза кафе. — Донесе ли нещо за хапване?

— На масата е.

Той погледна недоволно салатите и сандвичите.

— А къде е закуската?

— Вече е обяд — напомни му тя през зъби.

— Времето е относително понятие, Фред — обяви Ник и внимателно опита туршията.

Фреди шумно блъсна последната измита чиния при останалите на сушилката.

— Поне можеше да пораздигнеш. Как смяташ да работим в тази разтурия?

Настроението на Ник донякъде се бе подобрило от пикантния вкус на туршията, ето защо той реши да я успокои преди следващата хапка.

— Ако искаш да знаеш, чистя си апартамента всяка трета неделя от месеца. Независимо дали има нужда, или не.

Тя се извърна към него със свити на кръста юмруци.

— Този път предлагам да не чакаш толкова дълго. Веднага започвай да раздигаш. Не мога да работя а такава кочина. Навсякъде са разхвърляни дрехи и ноти, смърди на цигари, пепелниците са пълни и има поне два сантиметра прах.

Ник се облегна на стола и се ухили доволно. Фреди си беше прибрала косата назад, но няколко непокорни къдрици се бяха измъкнали от ластика и красиво падаха покрай лицето и. В очите й бушуваше ураган, устните й бяха недоволно свити. Приличаше на ядосана фея.

— Знаеш ли колко си сладка, Фред.

Сърдитите очи се присвиха.

— Знаеш ли колко мразя да ми говорят така.

— Аха. — Той се ухили още по-широко.

С хладно достойнство тя откъсна хартиена салфетка от рулото и си подсуши ръцете.

— Защо ме зяпаш така?

— Очаквам да избухнеш. Когато се цупиш ставаш още по-сладка.

Фреди реши да не се размеква.

— Наистина прекаляваш, Ник.

— Да, ама поне престана да ме командваш, както правиш с Брандън.

— Никога не съм командвала брат си.

Ник я заобиколи, за да вземе една от току-що измитите чаши за кафе.

— Как не. Признай си, хлапе. От малка обичаш да командваш.

— Нищо подобно.

Значи така, помисли си тя възмутено. Обичам да командвам и съм разглезена и сладка като розова пъпка. За да се увери, че напълно се владее, дълбоко си пое дъх.

— Внимавай, защото ще те цапна с нещо.

— Нямам нищо против — съгласи се Ник, докато й наливаше кафе. — Когато се нахвърляш върху мен, си също толкова сладка, както когато се цупиш.

Поради липса на по-подходящ предмет, тя го замери със смачканата на топка хартиена салфетка и го улучи по главата.

— Дойдох да работим, а не да ме обиждаш. Ако продължаваш в същия дух, просто ще си тръгна.

Той се задави от смях, когато тя профуча покрай него като буреносен облак. За пръв път, откакто бе пристигнала в Ню Йорк, имаше чувството, че в отношенията им нищо не се е променило. Големият батко си прави майтап с малката братовчедка. Още се смееше, когато я сграбчи за ръката и я обърна към себе си.

— Стига, Фред, не се нервирай толкова.

— Изобщо не съм нервна — успокои го тя и заби лакът в стомаха му.

Той се засмя.

— Ако искаше да усетя нещо, трябваше да вложиш в удара тежестта на тялото си.

Тя реши да го послуша, но от рязкото движение и двамата загубиха равновесие. Ник се засмя, докато се боричкаха, опитвайки се да не паднат и накрая тя се оказа притисната с гръб към хладилника, неговите ръце я стискаха за кръста, а нейните бяха на лактите му.

Смехът на Ник внезапно секна. Усещаше тялото й под себе си — бе толкова мека, нежна и дребничка. Дълбоките очи срещу него бяха широко отворени и горяха от гняв. Погледна нацупените устни — така сладки и сочни.

Тялото й омекна и тя бавно осъзна промяната. Точно за това бе копняла — Ник да я прегърне така, както един мъж би прегърнал една жена. Когато осъзна какво се е случило, в главата й избухна ярка светлина. Подчини се на инстинкта и премести ръцете си на раменете му.

Ник отскочи назад. Осъзна, че всеки момент можеше да я целуне. И тази целувка нямаше да има нищо общо с роднинските чувства. За малко да се нахвърли върху нея и да загуби граденото в течение на дълги години доверие.

— Ник — тихо промълви тя. В шепота й долови молба.

Помисли си, че я е уплашил и се отдръпна от нея с разперени длани.

— Извинявай, не биваше да те дразня. — Почувства се по-спокойно, когато се отдалечи от нея на безопасно разстояние и взе чашата си с кафе.

— Няма нищо. — Фреди се усмихна храбро, когато топлината, заляла тялото й, постепенно се оттегли. — Свикнала съм. Но все още настоявам да раздигнеш стаята.

Усмихна й се ведро. В края на краищата изглежда всичко щеше да се оправи.

— Квартирата си моя, разтурията и пианото — също. Ще трябва да се примириш.

Тя се замисли за миг и кимна.

— Чудесно. Но когато аз имам своя квартира и свое пиано, ще работим там.

— Може и така да стане. — Ник взе вилица и започна да яде картофена салата направо от кутията. — Сипи си кафе и хайде да решим какво ще правим със следващия ми хит.

— Със следващия ни хит — поправи го тя и си извади чаша от шкафа, — партньоре.

Следващия час прекараха в кухнята като спореха коя е основната идея на мюзикъла „Единствена моя любов“. Действието се развиваше в период от десет години: започваше с младежко увлечение, прибързан брак и още по-прибързан развод и завършваше със зрели, пълноценни отношения между главните герои.

„И заживели щастливо до края на живота си“ — определи го Фреди.

„Вечно трънливият път на любовта“ — беше определението на Ник.

И двамата бяха съгласни, че тези две гледни точки най-точно изразяват същността на проблема.

— Тя се влюбва в него — обясняваше Фреди, седнала пред пианото, — от пръв поглед.

— Но всъщност е влюбена в любовта — уточни Ник и нагласи касетофона. — Както впрочем и той. И двамата са млади и глупави. Точно това ги прави симпатични, забавни и убедителни.

— Хм.

— Ето, чуй това. — Той седна пред пианото до нея и коленете им се докоснаха. — Започва с масова сцена. Много движение, светлина, говор. Всички бързат за някъде.

Разрови разбърканите нотни листове и — както реши Фреди, — воден от вътрешния си радар, безпогрешно откри пасажа, който търсеше.

— Искам зрителите да се стреснат от бързото развитие на действието. — Ник нагласи клавиатурата на синтезатора до себе си. — Още в началната сцена да почувстват енергията на младостта.

— И изведнъж двамата се сблъскват един с друг — в буквалния смисъл на думата.

— Точно така. Ето тук.

Той започна да свири — остри, пронизващи слуха звуци, които събуждаха сетивата. Фреди затвори очи и се остави музиката да я завладее.

Бърза, донякъде дори дразнеща мелодия. О, разбираше какво иска да покаже Ник. Нетърпение. Егоцентризъм. „Бързам, махни се от пътя ми“. Представи си сцена, пълна с движещи се безразборно на пръв поглед балетисти, шум на улично движение. Вой на клаксони.

— Тук трябва да включим повече духови — промърмори Ник под нос. Напълно беше забравил за присъствието й. Работеше бързо, само от време на време спираше да запише нотите и отново се обръщаше към синтезатора.

— Не спирай — помоли го тя.

— Само искам да добавя малко духови инструменти.

Фреди само завъртя глава и постави ръце на клавишите. Присви очи, за да вижда по-добре нотите, които той небрежно бе надраскал върху черновата и запя. Музиката направо се топеше в гласа й.

— „Не ме спирай, бързам за среща. Кой каза, че трябва да се съобразявам с прищевките ти? Изобщо не ми пука за теб“.

Ник беше забравил колко бе чист гласът й — нисък, топъл и доверчив. И, колкото и да бе изненадващо — невероятно секси.

— Бързо схващаш — промърмори той.

— Защото си разбирам от работата. — Продължи да свири, а думите и движенията не спираха да се появяват в съзнанието й. — Тук ни трябва хорово изпълнение — пункт и контрапункт, а на неговия фон — дуетът на главните герои. Той върви в една посока, тя — в противоположната. Думите им трябва да се прекъсват и сливат, да се прекъсват и сливат.

— Аха — той се премести пред синтезатора и започна да свири заедно с нея. — Точно там е идеята.

Фреди го погледна лукаво и се усмихна.

— Зная.

Бяха им необходими около три часа и две кафеварки, за да набележат основните моменти на началната сцена. Накрая Фреди реши, че повече не може да се трови с кафето, на което така упорито наблягаше Ник я го помоли да и донесе бутилка минерална вода от бара. Докато чакаше, нанесе някои дребни промени върху черновата. Тъкмо искаше да ги чуе как звучат на пианото и телефонът иззвъня.

— Ало?

— Здрасти. Ник там ли е?

Провлеченият съблазнителен говор на жената отсреща накара Фреди да повдигне иронично вежди.

— Ще се върне след секунда. Слезе до бара.

— О, тогава, ако ме възразяваш, ще го почакам. Обажда се Лорелай.

Не се и съмнявам, че така се казваш, помисли мрачно Фреди.

— Приятно ми е, Лорелай. А аз съм Фред.

— Малката братовчедка на Ник, нали?

— Точно така — процеди тя през зъби. — Малката братовчедка Фред.

— Радвам се да те чуя, миличка. — Гласът се разтопи като захарен сироп. — Ник ми каза, че вчера сте излизали заедно. Веднага се съгласих да отложим срещата, щом става въпрос за семейството.

По дяволите, знаех си, че е имал среща с жена, ядоса се Фреди.

— Проявила си голямо разбиране, Лорелай.

— О, когато едно младо момиче пристигне само в големия град, нормално е мъжете от семейството да го наглеждат. Живея в Ню Йорк от пет години и още не мога да свикна. Хората тук се движат толкова бързо.

— Е, някоя са по-бавни — промърмори Фреди. — А ти откъде си, Лорелай? — Надяваше се, че въпросът не е прозвучал нелюбезно.

— От Атланта, миличка. Там съм родена и възпитана. Но когато искаш да станеш модел или телевизионна звезда, няма как — трябва да дойдеш тук, при янките.

— Значи си модел? — Веднага трябваше да се досетя.

— Да, но в последно време права главно реклами за телевизията. Адски изтощително, нали се досещаш?

— Досещам се.

— Така се запознахме с Ник. Отбих се в бара след един дълъг и изтощителен снимачен ден. Помолих го да ми забърка нещо силно и страхотно на вкус. А той ми каза, че аз самата изглеждам като нещо силно и страхотно на вкус. — В смеха на Лорелай зазвъняха сребърни звънчета и Фреди изскърца със зъби. — Нали е сладък?

Фреди вдигна поглед. Сладкият Ник тъкмо влизаше през вратата, натоварен с няколко големи бутилки минерална вода.

— О, адски е сладък, няма спор. И ние, роднините му, мислим така. Даже му казваме зад гърба „сладурчето Ник“.

— Радвам се, че се грижи за малката си братовчедка по време на първото й пътуване до големия град. И ти си южнячка, нали, миличка?

— Може да се каже. Та ние с теб сме почти сестри. А ето го и сладкият Ник.

С безизразна физиономия му подаде слушалката.

— Обажда се твоят Магнолиев цвят.

Той остави бутилките на земята и взе слушалката.

— Лорелай? — Без да откъсва поглед от Фреди, Ник се заслуша в думите й. — Да, същата. Не, от Западна Вирджиния. Аха, съвсем близо до Атланта. Виж какво — Обърна се с гръб към Фреди, която разсеяно местеше пръсти по клавишите на пианото и започна да обяснява шепнешком: — В момента работя. Не, довечера съм свободен. Мини през бара около седем. — Прокашля се, като се чудеше защо изпитва неудобство. — Да, и аз също чакам с нетърпение да се видим. О, така ли? — Хвърля предпазлив поглед през рамо. — Доста е… интересно. Добре, до довечера.

След като затвори телефона, отвори бутилка минерална вода и подаде капачката на Фреди. Не разбираше откъде идваше чувството, че я дължи извинение.

— Студена е.

— Благодаря.

Същото можеше да се каже и за гласа й — беше студен като лед.

Тя надигна бутилката и отпи голяма глътка.

— Сигурно трябваше да се извиня на Лорелай, че вчера ви провалих срещата.

— Не, ние не сме… Тя е само…

— Поласкана съм, че си й разказал за малката загубена братовчедка от Западна Вирджиния. — Фреди остави бутилката и сложи ръце на пианото. По-добре така, отколкото да го стисне за врата. — Не мога да повярвам, че се е хванала на толкова банално извинение.

— Но аз й казах самата истина, — Той стана и се усмихна, въпреки че продължаваше да се чувства гузен.

— Че трябва да ме наглеждаш?

— Не съм казвал подобно нещо. Слушай, какво толкова е станало? Ти предложи да вечеряме заедно и аз отмених срещата си.

— Следващия път просто ми кажи, че имаш среща с жена, Ник. Тогава няма да бъда толкова настойчива. — Вбесена, тя стана от пианото и започна да прибира нотите в куфарчето си. — И не съм ти „малката братовчедка“! Нито имам нужда да ме пазиш и забавляваш. Само пълен кретен може да не забележи, че съм възрастна жена, напълно способна да се грижи сама за себе си.

— Никога не съм казвал, че не си…

— Очите ти го казват всеки път, когато ме погледнеш. — Фреди изрита встрани купчината дрехи на пода, докато профуча в кухнята да си вземе дамската чанта. — Много мъже с радост биха излезли с мен на вечеря, без да го смятат за досадно задължение.

— Задръж малко.

— Няма. — Завъртя се решително и къдриците се разпиляха по лицето й. — Разгледай ме хубавичко, Никълъс Лебек. Отдавна не съм ти „малката Фреди“ и няма да допусна да се държиш с мен като с домашен любимец, който само чака да го погалят по главичката.

Окончателно объркан, той прокара ръце през косата си.

— Какво ти става, по дяволите?

— Нищо! — извика тя, тъй като повече не можеше да се владее. — Нищо не ми става, идиот нещастен. Хайде, иди да потърсиш утеха в прегръдките на твоята знойна красавица.

След като тя излезе, той си отвори кутия сода. Нищо не разбираше. А какво сладко и добро дете беше, помисли си озадачено.

За да се успокои, Фреди направи продължителна разходка. Чак когато установи, че е в състояние да говори, без да плюе отрова, спря пред една телефонна будка и се обади на Сидни. След разговора настроението й значително се оправи.

Въоръжена с адреса на малкия апартамент, който даваха под наем, тя се втурна да го огледа. Намираше се на три преки от бара на Зак.

Веднага го хареса. Докато обикаляше из стаите, с удоволствие си мечтаеше как ще го обзаведе. Щеше да има собствен дом с достатъчно място за пиано под прозореца, както и за разтегателен диван, на който щяха да спят брат й или сестра й, когато й идват на гости.

А най-хубавото бе, че оттук лесно можеше да държи Ник под око.

— Е, какво ще кажеш, Никълъс? — доволно се засмя тя, наслаждавайки се на гледката към Манхатън. — Непрекъснато ще те следя какво правиш. Толкова те обичам, кретен такъв.

Въздъхна, обърна се с гръб към прозореца и отиде в кухнята. Беше малка и имаше нужда от малко освежаване, но това беше лесна работа. С удоволствие щеше да си накупи кухненска уреди, тенджери и тигани. Фреди обичаше да готви, а като дете обожаваше както просторната кухня у дома в Западна Вирджиния, така й уютната, претъпкана с мебели и хора кухня на баба си в Бруклин.

Тук ще готвя на Ник — помисли си и прокара пръст по гладкия плот, — ако се държи прилично. Не — усмихна се на собственото си нетърпение, — първо ще го накарам да се държи прилично.

Беше прекалено сурова с него, ама и той си го заслужаваше. Нищо чудно, че се държеше като пълен кретен. Беше влюбена в него, откакто го познаваше, а през цялото това време той я мислеше за своята малка братовчедка, ако не по кръв, то поне по стечение на обстоятелствата. За да промени мисленето му, трябваше да прекара с него повече време. Една вечеря и един следобед, прекаран в съвместна работа, явно не бяха достатъчни.

А тя на всяка цена държеше да го промени. Още веднъж обиколи апартамента, сложила ръце на кръста си. По същия начин, както беше решила да подреди тук живота ся в съответствие със собствените й вкусове и навици, изградени, а семейството, с което я бе благословила съдбата. Светът, който искаше да създаде, беше пълен с музика, цветове в любов.

И естествено, в него централно място бе отредено за Ник.

Малко преди седем вечерта Ник слезе в бара. Зак тъкмо приготвяше „стингър“ — коктейл от уиски с ментов ликьор и лед. Посрещна го с въпросителен поглед.

— Имаш среща с мацка, а?

— Да, с Лорелай.

— О, вярно. — Зак помръдна многозначително вежди. — Високата знойна брюнетка с устни като розови листенца.

— Същата. — Ник мина зад бара, за да му помогне да изпълни поръчките. — Смятаме да излезем да хапнем нещо. След това ще се върна и ще поема бара.

— Ако искаш, мога да се оправя и сам.

— Не е необходимо. Тя обича да се върти тук. След като затворя, ще измислим нещо.

— Не се и съмнявам. На шеста маса чакат две папки с менюто и един бърбън.

— Сега ще им занеса.

— Хей, разбра ли за новата квартира на Фреди?

Ръката на Ник застина върху мензурата.

— Каква квартира?

— Само на няколко преки оттук. Вече е подписала договора. — Зак извади голям плик със солени ядки — идеално мезе за бира, и ги изсипа в стъклен буркан. — За малко я изпусна. Мина да се похвали и да почерпи по едно за новото жилище.

— Кой й го намери? Сигурно Мик?

— Не казва. Хлапето никак не е глупаво.

— Да, бе. Все пак трябваше да помоли Рейчъл да погледне договора.

Зак се засмя весело и прегърна брат си през раменете.

— Хей, всички малки пиленца един ден излитат от гнездото.

Ник сви рамене, отдръпна се рязко и остави поръчките в края на плота, за да ги вземе сервитьорката.

— Значи се е прибрала в хотела?

— Нищо подобно. Излезе на разходка с Бен.

— С Бен? — Пръстите на Ник замръзнаха върху кърпата, с която смяташе да избърше плота. — Как така е излязла с Бен? — В следващия момент Зак забеляза, че брат му размахва кърпата като ласо. Очите му засвяткаха опасно, твърди като кинжали. — Значи ти си запознал Фред със Стипли?

— Разбира се. — Зак кимна на сервитьорката и се зае със следващата поръчка. — Той ме попита кое е хубавото русо момиче и аз ги запознах. След малко се запиляха някъде.

— Запиляла се — повтори машинално Ник. — И ти я пусна да излезе с непознат мъж?

— Престани. Бен не е непознат мъж. Знаем го от години.

— Точно така — мрачно забеляза Ник, като си представи с какво удоволствие би увил кърпата около врата на Бен. — Знаем, че от години не излиза от бара.

Изненадан и развеселен брат му го изгледа.

— Също като нас.

— Не става дума за това и ти много добре го знаеш. — Ник сръчно забърка коктейла като едва устоя на изкушението да си сипе солидна доза уиски. — Нямаш право да я подхвърлиш на някакъв съмнителен тип.

— На никого не съм я подхвърлял, само ги запознах. Поговориха си малко и решиха да отидат на кино.

— Да, бе. — На кино, как ли пък не, помисли Ник. Кой нормален мъж ще ся губи времето с ходене на кино, когато има пред себе си жена с огромни сиви очи и божествени устни? Божичко! — стегна се той, като си представи Фреди в ръцете на Бен Стипли. — Значи Бен просто искал да отиде на кино в приятна компания, така ли? Зак, ти нормален ли си?

— Добре, тогава ще ти кажа направо. Продадох му я срещу петстотин долара и абонамент за всички мачове на „Янките“ до края на сезона. Бен сигурно отдавна я е зарязал в пушалнята за опиум.

Ник успя да овладее въображението си, но не и гнева си.

— Много смешно. Ще видим колко ще ти бъде смешно, ако я нападне.

Зак отмести напитките и се обърна към брат си. Внимателно го погледна. Забеляза, че е вбесен — нещо, което бе виждал стотици пъти, но беше абсолютно нелепо при тези обстоятелства. Ето защо продължи със същия спокоен тон:

— И да го направи, тя ще се справи с него. Даже може да го набие. В края на краищата Бен не е сексманиак.

— Откъде си толкова сигурен? — промърмори мрачно Ник.

Окончателно объркан, Зак поклати глава.

— Ник, нали харесваше Бен? Стотици пъти сте ходили заедно на мач. А миналия месец той ти услужи с колата си, за да отидеш до Лонг Айлънд.

— Естествено, че го харесвам. — Окончателно доведен до ярост. Ник грабна една бирена халба от полицата и енергично започна да я лъска. — Няма причина да не го харесвам. Но това не означава, че трябва да оставиш Фред да забърше първия срещнат в бара и да изчезне с него в неизвестна посока.

Зак се облегна назад и забарабани с пръхти по плота.

— Знаеш ли, братко, ако не те познавах, бих си помислил, че просто умираш от ревност.

— Аз? — Каква ужасяваща мисъл. — Глупости. — Тръшна халбата на плота и напосоки взе следващата. Страхуваше се, че ако не се заеме с нещо полезно, като нищо щеше да хукне да обикаля едно по едно кината в Манхатън.

В главата на Зак започна да се оформя странна мисъл. Внимателно изгледа брат си като се чудеше, дали не е влюбен в малката Фреди Кимбъл.

— Тогава защо не ми кажеш нещо умно, Ник? Какво става между теб и Фреди?

— Нищо. — За да не се изпусне да каже още някоя глупост, Ник съсредоточено започна да разглежда халбата на светлината. Неочаквано премина в настъпление. — Опитвам се да я наглеждам, това е. Което не може да се каже за теб.

— Може би трябваше да я заключа — замислено отбеляза Зак. — Или да тръгна след тях като придружител на младата дама. А следващия път, когато забележа, че приказва с някой твой приятел, направо ще повикам ченгетата от отдел „Борба с порока“.

— Млъквай, Зак.

— По-кротко, Ник. Току-що пристигна твоята прасковка от Джорджия.

— Страхотно, няма що. — Ник с усилие се откъсна от мисълта за Фреди и нейното безобразно поведение. В края на краищата и той си имаше личен живот. И, както напоследък обичаше да изтъква Фред, тя беше вече голяма. Вдигна поглед и се усмихна широко на Лорелай, която се приближаваше с плавна походка. Ето я — помисли си доволно Ник, — великолепна, секси мадама и ако правилно съм разбрал при последната ни среща, напълно готова да се отзове на повика на природата.

Тя се отпусна лениво на високото столче отметна лъскавата си черна коса и впи в лицето му искрящи сини очи.

— Здравей, Ник. Цял ден с нетърпение очаквах тази среща.

Никак не му бе лесно да запази усмивката — внезапно го осени мисълта — или по-скоро го цапардоса по главата, — че пет пари не дава за прословутите южняшки красавици.