"Море от обърнати сърца" - читать интересную книгу автора (Робъртс Нора)

Глава 4

Клио никога не пропускаше изгодни предложения. Но пък и не показваше на публиката, че бърза да не изпусне някое. Театърът съществуваше благодарение на илюзията. А както онзи известен тип бе казал, животът е сцена.

Тя влезе в кафенето две минути преди уречения час.

Ако някакъв кретен с красиво лице и секси глас искаше да й плати, за да си поговорят, от нейна страна нямаше проблеми. Вече бе сметнала колко щеше да спечели, като обмени ирландските лири в чешки крони, използвайки малкото калкулаторче, с което никога не се разделяше. В момента тези пари щяха да й дойдат доста добре.

Тя не възнамеряваше да си изкарва вечно хляба, като се съблича за тълпа идиоти. Всъщност никога не бе възнамерявала да печели със стриптийз в някакъв клуб в Прага.

Но трябваше да признае, че бе постъпила глупаво. Беше се забъркала в сериозна измама, заслепена от ума и хубавия външен вид на изнудвача. А когато едно момиче се набута в неприятности в Източна Европа, в град, където не може да изрече и най-простата фраза от разговорника, то все пак трябва да преживява по някакъв начин.

Но тя имаше едно предимство. Никога не допускаше една и съща грешка два пъти.

Поне в това отношение не приличаше на майка си.

Малкият ресторант бе ярко осветен. Около масите седяха хора, които пиеха кафе или вечеряха. Това бе плюс. Не че тя се страхуваше от ирландеца. Можеше да се справи с него.

Забеляза го в ъгловото сепаре. Красавецът пиеше кафе и четеше, а в пластмасовия пепелник до него димеше цигара. Клио си помисли, че благодарение на мургавия си, романтичен вид, той можеше да мине за художник или писател. Не, по-скоро поет. Обещаващ млад поет, който пише мрачни стихове, пристигнал в старинния град, за да търси вдъхновение, както и много други преди него.

Външният вид обаче обикновено лъжеше.

Ирландецът вдигна глава, когато тя се настани срещу него. Наситено сините му очи със сигурност тутакси впечатляваха жените.

Добре че тя самата бе имунизирана срещу това.

— Едва успя — отбеляза той и продължи да чете.

Клио сви рамене, после се обърна към келнерката.

— Кафе. Три яйца. Бъркани. Бекон. Препечен хляб. Благодаря.

Усмихна се, когато видя как Гидиън я наблюдава над книгата си.

— Гладна съм — обясни тя.

— Предполагам, че от работа като твоята доста се огладнява.

Той отбеляза мястото, докъдето бе стигнал, и остави книгата настрани. Йейтс, забеляза Клио. Да, можеше да се очаква.

— Това е идеята, нали? Да имаш добър апетит.

Тя протегна крака, докато келнерката й наливаше кафе.

— Как ти хареса изпълнението ми?

— По-добро е от останалите.

Клио не беше свалила сценичния си грим. На ярката светлина лицето й изглеждаше едновременно секси и опасно. И тя очевидно го знаеше. Беше го планирала.

— Защо се занимаваш с това? — попита Гидиън.

— Освен ако не си някой известен продуцент от Бродуей, готин, това си е моя работа — отвърна тя, красноречиво потри палеца и първите си два пръста.

Гидиън извади половинката банкнота от джоба си и я пъхна под книгата.

— Първо ще поговорим.

Вече бе решил как да действа с нея. Директният подход щеше да свърши най-добра работа.

— Имаш един прадядо от страна на майка ти. Саймън Уайт — Смит.

Повече озадачена, отколкото заинтересувана, Клио отпи от силното черно кафе.

— Е, и?

— Бил колекционер. Предмети на изкуството. В колекцията му имало една малка сребърна статуетка на жена. Древногръцки стил. Представлявам човек, който иска да се сдобие с тази статуетка.

Клио не отговори. Закуската й пристигна. Апетитният мирис на храна, особено на храна, за която нямаше да плаща, подобри настроението й.

Тя набоде парче бекон и попита:

— Защо?

— Защо ли?

— Да. Този клиент има ли причина да иска някаква си сребърна статуетка?

— Най-вече сантиментални причини. През 1915 един мъж пътувал за Лондон, за да купи статуетката от прадядо ти. Но изборът му на транспорт се оказал недостатъчно мъдър — каза Гидиън, като си взе от бекона на Клио. — Купил си билет за „Лузитания“ и потънал заедно с нея.

Клио разгледа конфитюрите и се спря на касис. Намаза щедро филията си, докато размишляваше върху историята.

Баба й от майчина страна, единственият член на семейството, който имаше чувство за хумор и човечност, бе родена като Уайт — Смит. Дотук в историята нямаше нищо странно.

— Значи твоята заинтересована страна е чакала над осемдесет години, за да открие статуетката?

— Някои хора са по-сантиментални от останалите — отвърна той. — Може да се каже, че съдбата на този човек е била предопределена от малката статуетка. Задачата ми е да я открия. А ако е останала в семейството ти, ще ти предложа добра цена за нея.

— Защо на мен? Защо не се свържеш с майка ми? Тя е едно поколение по-близо до статуетката?

— Ти беше по-близо в географско отношение. Но ако не знаеш за какво става дума, ще се опитам да се свържа с майка ти.

— Клиентът ти звучи доста странно, готин — отбеляза Клио, като отхапа от филията и повдигна вежди. — Какво е неговото определение за добра цена?

— Упълномощен съм да предложа петстотин.

— Лири?

— Лири.

Господи, помисли си тя, но продължи да се храни спокойно. Тези пари щяха да увеличат сериозно фонда й за измъкване от Додж Сити. И щяха да й помогнат да се върне в Щатите, без да се срамува.

Но той сигурно я мислеше за идиот, ако смяташе, че е повярвала на историята му.

— Сребърна статуетка, а?

— На жена — потвърди той. — Висока около двадесет сантиметра. Държи нещо като вретено. Знаеш ли я или не?

— Не ме карай да бързам.

Клио махна да й сипят още кафе и продължи с яйцата.

— Може и да съм я виждала. В семейството ми има безброй предмети, които събират прах къде ли не, а баба ми държеше първо място по събиране на боклуци. Мога да проверя за сребърната жена, ако добавиш още петдесет към това — каза тя, като кимна към банкнотата, която стърчеше под книгата.

— Не прекалявай, Клио.

— Едно момиче трябва да си изкарва хляба. А допълнителният петдесетак ще е по-евтин за клиента ти, отколкото да те изпрати до Щатите.

Тя, разбира се, знаеше, че това въобще не отговаря на истината.

Гидиън обмисли възможностите си и плъзна половинката банкнота по покривката.

— Ще получиш останалите петдесет, ако и когато ги спечелиш.

— Ела утре вечер в клуба — каза Клио, като взе банкнотата и я пъхна в джоба на джинсите си.

Гидиън реши, че и пръстите й бяха доста ловки, тъй като джинсите й бяха толкова тесни, че изглеждаха като излети върху нея.

— Донеси парите — добави тя. — Благодаря ти за яйцата, готин.

— Клио — спря я той, като сложи ръка върху нейната и я стисна достатъчно силно, за да привлече вниманието й. — Ако се опиташ да ме измамиш, много ще се ядосам.

— Ще го запомня.

Тя му се ухили широко, издърпа ръката си, после си тръгна, като полюляваше бедра.

Според Гидиън това си беше чиста демонстрация. Всеки нормален мъж, в чиито вени течеше кръв, щеше да поиска да я изчука. Но само глупак би й се доверил.

Но Айлин Съливан не беше отгледала глупаци.

Клио отиде направо в апартамента си, макар че да наречеш малката стаичка апартамент, бе равносилно на това, да обявиш „Сникърс“ за най-изискания десерт. Трябваше да си или прекалено млад, или малоумен оптимист.

Част от дрехите й висяха на желязна пръчка, забита в мърлявата стена, по която пълзеше мухъл. Други бяха напъхани в малък скрин или оставени там, където бяха паднали. Клио смяташе, че когато човек израсне в къща, където има слугиня, никога не се научава да се грижи сам за себе си.

Единствените мебели в стаята бяха малкия скрин, тясното легло и масичката, но въпреки това помещението изглеждаше задръстено. Но пък беше евтино и си имаше собствена баня.

Стаята не беше по вкуса й, тъй като Клио не беше нито толкова млада, нито преливаща от оптимизъм, но пък можеше да плати едноседмичния й наем само с бакшишите от една вечер.

Беше инсталирала резето сама, след като един от съседите й се опита да нахлуе в стаята й, за да получи безплатно шоу. Сега вече се чувстваше много по-спокойна.

Клио светна лампата и метна чантата си настрани. Отиде до скрина и зарови из горното чекмедже. Беше пристигнала в Прага с невероятен гардероб, който се състоеше основно от ново, скъпо бельо.

Купено, за да достави удоволствие на онзи кретен, Сидни Уолтър. Мръсното копеле! Но пък, когато една жена похарчеше две-три хилядарки за бельо, защото е влюбена в някой мъж, тя заслужаваше да бъде прекарана. Във всяко отношение.

Сидни я беше подлъгал с нежностите си. Беше затоплил чаршафите в най-скъпия хотел в Прага, а после се бе измъкнал с всичките й пари и бижута и я бе накиснал с кошмарната хотелска сметка.

Беше я оставил разорена и ужасена.

Но все пак Сидни не беше единственият, който можеше да се възползва от предоставените му възможности. Тя се усмихна доволно, когато извади чифт спортни чорапи и ги разви.

Малката сребърна статуетка беше ужасно почерняла, но Клио я помнеше как бе изглеждала като чиста и излъскана. Усмивката й се разшири и тя потърка главата на фигурката обичливо.

— Не изглеждаш съвсем като билета, с който да се измъкна от това дяволско място — промърмори тя. — Но ще видим.

Тя не се появи чак до два часа на следващия следобед. Гидиън почти се бе отказал да чака. А сега, когато Клио излезе на ярката дневна светлина, едва я позна.

Беше облечена в джинси и черен потник, който откриваше корема й. Гидиън разпозна първо тялото й. Беше си прибрала косата в дебела плитка и скрила очите си с тъмни очила. Вървеше бързо, обута в черни ботуши с дебели подметки, и след секунди се сля с пешеходците.

Крайно време беше, помисли си той, като тръгна след нея. Беше я чакал търпеливо в продължение на часове. Намираше се в един от най-красивите културни центрове на Източна Европа, а не можеше да види нищо.

Искаше да се отбие и да разгледа изложбата на Алфонс Мука, да види фоайето в стил арт нуво на гарата, да се разходи сред художниците на Карловия мост. А тъй като проклетата жена спа половината ден, сега трябваше да се задоволи само с туристическата брошура.

Клио не се заглеждаше във витрините на магазините, не спираше пред елегантно декорираните кристални сервизи, които блестяха на яркото слънце. Вървеше уверено по павираните площади, а сянката й се издигаше към куполите и готическите кули.

Тя спря пред малка будка, купи си голямо шише с вода и го пъхна в чантата на рамото си.

Гидиън съжали, че не бе постъпил по същия начин, когато по гърба му започна да се стича пот.

Той се пооживи, когато разбра, че Клио вървеше към реката. Може би все пак щеше да успее да види Карловия мост.

Подминаха пъстри магазинчета, претъпкани с туристи, ресторанти, където хората седяха под чадъри и се разхлаждаха с ледени напитки или сладолед, а дългите й крака продължаваха неуморно напред по стръмния склон към моста.

Бризът, който подухваше от водата, не намаляваше жегата, а гледката, макар и впечатляваща, не обясняваше какво, по дяволите, бе намислила Клио. Тя дори не погледна величествения замък, нито катедралата, не се облегна на парапета, за да погледа водата и лодките по нея. И категорично не спря да се пазари с художниците.

Клио прекоси моста и продължи напред.

Гидиън се опита да определи дали се бе отправила към замъка и, ако бе така, защо не бе взела проклетия автобус. В този момент тя се отби от пътя и тръгна надолу по хълма към улицата с малки къщички, където навремето бяха живели кралските златари и алхимици.

Сега повечето къщи бяха магазини, но това не нарушаваше чара на ниските врати, тесните прозорци и избелелите цветове. Клио си проправи път сред туристите и продължи нагоре по улицата.

Зави отново, качи се на терасата на малък ресторант и се настани на една маса.

Преди Гидиън да успее да реши как да действа нататък, тя се завъртя на стола си и му махна.

— Черпи една бира — извика му тя.

Той стисна зъби, а тя се завъртя отново, протегна дългите си неуморни крака и махна на келнера, като вдигна два пръста.

Гидиън седна срещу нея и тя му се усмихна широко.

— Горещичко е днес, а?

— За какво, по дяволите, беше всичко това?

— Кое? О, това ли? Реших, че ако ще ме следиш, мога поне да ти покажа част от града. Възнамерявах да отида до замъка, но…

Тя свали тъмните си очила и се вгледа в лицето му. Беше леко запотено, доста гневно и неотразимо красиво.

— Реших, че вече имаш нужда от една бира — добави тя.

— Ако искаше да се правиш на екскурзовод, можеше да избереш някой хубав прохладен музей или катедрала.

— Сгорещени и заядливи сме днес, а? — усмихна се подигравателно тя и отново си сложи очилата. — Щом се чувстваше задължен да ме държиш под око, защо не ми предложи да те разведа из града и да ме черпиш един обяд?

— Мислиш ли за нещо друго, освен за храна?

— Нуждая се от много белтъчини. Казах ти, че ще се видим довечера. Но след като ме следиш, очевидно не ми се доверяваш много.

Той не отговори, само я погледна ледено, когато донесоха бирите им и погълна половината от своята на един дъх.

— Какво знаеш за статуетката? — попита Гидиън, като остави чашата си на масата.

— Достатъчно, за да разбера, че нямаше да ме следиш по целия дълъг път в този горещ летен ден, ако не струваше много повече от петстотин лири. Ето какво искам.

Тя замълча за момент, повика келнера и поръча още две бири и ягодова мелба.

— Не можеш да ядеш сладолед с бира — отбеляза Гидиън.

— Разбира се, че мога. Това му е хубавото на сладоледа — върви с всичко и по всяко време. Както и да е, да се върнем на бизнеса. Искам пет бона в щатски долари и билет първа класа до Ню Йорк.

Гидиън вдигна чашата си и допи бирата.

— Няма да ги получиш — отговори той.

— Добре. А ти няма да получиш мадамата.

— Мога да ти дам хиляда, след като видя статуетката. И може би още петстотин, когато вече е в ръцете ми. Това е окончателното ми предложение.

— Не мисля така — каза Клио и зацъка неодобрително, когато Гидиън извади цигарите си. — Заради този лош навик имаше проблеми със следобедната разходчица.

— Следобедна разходчица друг път — изсумтя той и издуха струя дим, докато им сервираха вторите бири и сладоледа. — Ако се храниш винаги така, ще станеш дебела като прасе.

— Метаболизъм — отвърна тя с пълна уста. — Изгарям абсолютно всичко. Как се казва клиентът ти?

— Не се нуждаеш от имена. И недей да си мислиш, че някой ще преговаря директно с теб. Можеш да сключиш сделка само с мен, Клио.

— Пет бона — повтори тя и облиза лъжичката си. — И билет първа класа до дома. Щом ми осигуриш това, ще ти дам статуетката.

— Казах ти да не се опитваш да ме мамиш.

— Облечена е в хитон. Дясното й рамо е голо. Косата й е вдигната в изкусно преплетен кок — каза Клио, без да сваля очи от неговите. — Обута е в сандали и се усмихва. Лекичко. Сякаш колебливо.

Гидиън стисна китката й.

— Няма да преговарям, докато не я видя.

— Няма да я видиш, докато не приключим с преговорите.

Гидиън имаше хубави силни ръце. Клио харесваше такива. Бяха достатъчно груби, за да й покажат, че се труди с тях, а не си изкарва хляба като издирва предмети на изкуството за сантиментални клиенти.

— Трябва да ме закараш до вкъщи, ако я искаш, нали? — запита тя.

Това звучеше разумно. Клио бе обмислила всичко внимателно.

— За да се прибера у дома, трябва да напусна работата, затова имам нужда от достатъчно пари, с които да живея, докато си намеря нова работа в Ню Йорк.

— Предполагам, че в Ню Йорк има доста стриптийз барове.

— Да — отговори тя, но макар да продължи да се усмихва, гласът й стана леден. — Предполагам, че има.

— Това е твоя избор на професия, Клио, затова не ме будалкай с наранена невинност. Имам нужда от доказателство, че статуетката съществува, а ти знаеш къде е и можеш да се сдобиеш с нея. Не можем да преговаряме по-нататък, докато не се уверя в това.

— Чудесно, ще си получиш доказателството. Плати сметката, готин. Имаме доста път обратно.

Гидиън махна на келнера и извади портфейла си.

— Ще вземем такси — решително каза той.

Клио гледаше през прозореца на таксито, докато пътуваха из града. Чувствата й не можеха да бъдат наранени. Трудеше се нали? Тежка, честна работа. Какво й пукаше дали някакъв ирландски кретен я гледа от високо?

Той не знаеше нищо за нея — нито коя беше, нито от какво се нуждаеше. Ако си мислеше, че чувствата й са наранени заради една груба забележка, определено я беше подценил.

Почти през целия си живот тя бе била аутсайдер в собственото си семейство. Мнението на един непознат нямаше абсолютно никакво значение за нея.

Щеше да му покаже доказателството, а той да си плати цената. Щеше да му продаде статуетката. Бездруго не знаеше защо бе пазила проклетото нещо през всичките тези години.

Но все пак извади късмет, че я бе запазила. Малката дама щеше да я отведе у дома и да й осигури прехрана, докато си намери подходяща работа.

Трябваше да излъска фигурката. После щеше да помоли Марсела да й позволи да използва дигиталната камера и компютъра. Щеше да направи снимка и да му я изпрати. Съливан нямаше да разбере откъде е снимката и никога нямаше да отгатне, че желаната статуетка се намира в чантата й.

Явно смята, че си има работа със загубенячка, помисли си тя. Е, щеше да му покаже, че греши.

Клио се размърда. Биха стигнали до входа й.

— Ела в клуба — каза тя, без да го погледне. — Донеси мангизи. Ще сключим сделка.

— Клио — спря я той, като хвана ръката й. — Извини ме.

— За какво?

— За обидната забележка.

— Забрави.

Тя излезе от таксито и тръгна към сградата. Странно! Извинението я бе впечатлило повече от обидата.

Но и двете бяха без значение. Тя наостри уши, за да чуе дали таксито се отдалечава, спря до вратата и погледна небрежно назад, точно навреме, за да види как таксито се влива в движението.

Клио се завъртя на пети и тръгна надолу по улицата — беше решила да не се връща в апартамента си. Щеше да отиде в клуба по-рано. След като първо се отбие да купи препарат за почистване на сребро.

Още нямаше седем, когато влезе в клуба. Около половината маси бяха заети и ранното шоу бе започнало. Момичетата се въртяха енергично около пилоните. Клио кимна одобрително на музиката. Марсела бе послушала предложението й и използваше парчета на „Нейкид Деймс“ — голите дами.

Клио заобиколи сцената и се отправи по късия коридор към кабинета на Марсела, която отговори на почукването с кратко излайване. Клио се намръщи.

Да молиш Марсела за услуга, винаги си беше проблем, но да я молиш, когато беше в лошо настроение, беше направо опасно.

Все пак Клио си наложи дружелюбна усмивка на лицето и надникна в педантично подредения кабинет.

— Съжалявам, че те прекъсвам.

— Ако съжаляваше, нямаше да ме прекъсваш — отвърна Марсела и продължи да трака по клавишите на компютъра. — Имам работа. Аз съм делова жена.

— Да. Знам.

— Какво знаеш? Танцуваш и се събличаш. Това не е бизнес. Бизнесът са документи, цифри и мозък — каза Марсела и почука челото си. — Всеки може да се съблича.

— Вярно е, но не всеки може да се съблича така, че хората да плащат, за да го гледат. Клиентите ти се удвоиха, откакто аз се качих на сцената.

Марсела я погледна над очилата си.

— Увеличение ли искаш?

— Разбира се.

— Много е глупаво да молиш за увеличение, когато съм заета и в лошо настроение.

— Но аз не те помолих — каза Клио и затвори вратата зад себе си. — Ти ме попита. Аз просто искам една услуга. Съвсем дребна услуга.

— Не мога да ти дам почивен ден тази седмица.

— Не искам почивен ден. Всъщност ще поработя допълнително за услугата.

Марсела насочи вниманието си към Клио. Документите можеха да почакат.

— Мислех, че услугата е дребна.

— Такава е, но може да се окаже важна за мен. Искам да взема назаем дигиталната ти камера, за да направя една снимка, а после и компютъра, за да мога да я изпратя. Всичко това ще отнеме не повече от десет минути. А аз ще поработя един час допълнително. Мисля, че сделката е добра.

— Ще изпращаш снимки, за да търсиш нова работа? Искаш да използваш моите неща, за да си намериш работа другаде?

— Не. Не е за работа. Господи! — въздъхна Клио. — Слушай, ти ми помогна, когато имах неприятности. Даде ми професионални съвети и беше честна с мен. Всъщност си честна с всички. Никога не бих отишла при конкуренцията ти. Не се отплащам за добрините по този начин.

Марсела стисна начервените си устни и кимна.

— Какво ще снимаш?

— Един предмет. Става дума за сделка — отговори Клио и завъртя очи, когато забеляза недоверчивия поглед на Марсела. — Не е незаконна. Имам нещо, което един човек иска да купи, но му нямам достатъчно доверие, за да го уведомя, че предметът е у мен.

Под ледения поглед на Марсела, Клио зарови в чантата си и промърмори нещо под нос.

— Знаеш, че и слухът, и английският ми са наред.

— Ето — каза Клио и вдигна статуетката.

— Дай да я видя — каза Марсела.

Клио се приближи и й я подаде.

— Сребро. Много е хубава. Трябва да се излъска.

— Свалих по-голямата част от мръсотията.

— Трябва да се грижиш по-добре за нещата си. Не бъди мърлява. Това е красиво — кимна тя и почука по фигурката с лакирания си в червено нокът. — Масивно сребро ли е?

— Да. Масивно.

— Откъде я взе?

— Принадлежи на семейството ми. Имам я още от дете.

— И този човек… ирландецът — сети се Марсела, — той я иска.

— Очевидно.

— Защо?

— Не съм сигурна. Разказа ми една история, която може и да я вярна, но това няма значение за мен. Фигурката е моя и той ще ми я плати. Мога ли да използвам камерата и компютъра ти?

— Да, да. Това е семейна реликва, нали? — попита Марсела и леко се намръщи, докато въртеше статуетката в ръката си. — Ще продадеш наследството си?

— Семейните реликви имат значение само когато семейството ти има значение за теб.

Марсела остави фигурката на бюрото.

— Не звучи уважително, Клио.

— Може би — съгласи се Клио и зачака търпеливо, докато Марсела отваряше чекмеджето на бюрото си и вадеше камерата. — Но е истина.

— Направи снимката, после си облечи костюма. Можеш да си изработиш допълнителния час сега.

След тридесет минути Клио закопча ципа на тясната пола от черна кожа, която вървеше с бюстието и черното яке, украсено със сребърни капси. Малкият камшик отиваше чудесно на тоалета и Клио изплющя с него, за да го изпробва. Останалите момичета подскочиха стреснато и я наругаха.

— Съжалявам.

Тя се обърна към огледалото и оправи кучешкия нашийник около врата си, после прокара ръка по косата си, която бе вдигнала в стегнат кок.

Няколко силни разтръсквания щяха да освободят косата й, така че трябваше да внимава да не я разпусне прекалено рано. Тя добави малко черен молив на очите си, после опита няколко пируета и подскока на високите токчета.

Клио тъкмо правеше шпагат, когато Гидиън нахлу в съблекалнята. Няколко от момичетата подсвирнаха и започнаха да му изпращат въздушни целувки.

— Да вървим — каза той, като сграбчи Клио за ръката и я изправи.

— Да вървим?

— Да тръгваме. Ще ти обясня по-късно.

— Номерът ми започва след три минути.

— Тази вечер няма да участваш в програмата. Гидиън я повлече към вратата. Клио се сниши и го удари силно с лакът в стомаха.

— Махни си ръцете от мен.

— По дяволите!

Гидиън реши, че по-късно щеше да мисли за болката и как да й се отплати за нея. Сега само си пое дъх, докато момичетата в съблекалнята ръкопляскаха и подсвиркваха.

— Вече са били у вас. Хазайката ти е в болница с мозъчно сътресение. Не са на повече от пет минути след нас.

— За какво, по дяволите, говориш? — попита Клио и отстъпи назад. — Кой е бил в квартирата ми?

— Някой, който иска нещо и не се притеснява по какъв начин ще го получи — отговори Гидиън и отново я хвана за ръката. — Първо са пребили хазайката ти, а после са й разбили главата. Искаш ли да чакаш да опитат същото и с теб, или ще дойдеш с мен? Разполагаш с десет секунди, за да вземеш решение.

Клио си помисли, че импулсивните действия винаги й бяха носили неприятности. Тази вечер надали щеше да е различно. Тя грабна чантата си.

— Да вървим.

Той бързо тръгна по коридора и я дръпна надясно.

— Не, няма да минаваме отпред — каза Гидиън. — Те може вече да са там. Ще излезем отзад.

— Задната врата се заключва отвътре. Ако излезем оттам и имаме неприятности, няма да можем да се върнем.

Той кимна, отвори задната врата и погледна навън. Вляво алеята беше без изход, а вдясно не се виждаше никой.

— Колко бързо можеш да се движиш с кокили? — попита той, като посочи ботушите й.

— Няма да изоставам, готин.

— Тогава давай.

Той я дръпна, стиснал ръката й като в менгеме, и се втурна навън. Когато изскочиха на улицата, Гидиън се огледа бързо, изруга и сви бързо надясно. После обгърна талията й с ръка.

— Продължавай да вървиш. Двама мъже стоят на отсрещната страна на улицата. Единият тръгва към клуба, а другият — към алеята. Не поглеждай назад!

Но тя вече бе погледнала и ги бе фиксирала.

— Можем да се справим с тях — каза Клио.

— Господи! Продължавай напред. Ако имаме късмет, може и да не ни забележат.

На ъгъла той погледна назад.

— Дотук с късмета. Сега ще имаш възможност да ми покажеш колко си бърза.

Гидиън се затича, като я влачеше след себе си. Когато стигнаха до средата на улицата, той я дръпна към осевата линия. Изскърцаха спирачки и засвириха клаксони. Клио усети как една от колите минава на милиметри от нея.

— Смахнато копеле! — изруга тя, но когато погледна назад, видя как единият мъж се опитваше да мине сред колите.

Клио не намали скоростта, с която се движеше. Токчетата на ботушите й се плъзгаха по неравните павета. Ако имаше десет секунди, щеше да ги свали и да тича боса.

— Той е само един — извика тя. — А ние сме двама.

— Другият е някъде наблизо.

Следвайки инстинкта си, Гидиън я набута в един ресторант, където профучаха покрай стреснатите клиенти и през кухнята, а оттам изскочиха на тясна улица.

— Господи!

Лъскавият черен мотор, паркиран до сградата, бе сякаш отговор на молитвите му.

— Дай ми една фиба.

— Ако запалиш това нещо с фиба, ще те целуна по задника — отвърна Клио, но му подаде фиба.

Косата й се разпиля свободно. След десет секунди Гидиън вече бе запалил мотора и прехвърляше крак върху него.

— Качвай се — нареди й той. — Можеш да ме целунеш по задника в по-спокоен момент.

Късата й пола се вдигна нагоре, когато се качи на мотора. Гидиън се опита да не обръща внимание на това, както и на гърдите, притиснати към гърба му. Той подкара мотора и изфуча от уличката.

Клио го прегърна и извика уплашено, когато се понесоха по улицата. На ъгъла, Гидиън едва не премаза краката на мъжа, който ги преследваше. Клио погледна отблизо шокираното му, разгневено лице и се изсмя неистово, когато Гидиън зави рязко.

— Имат кола! — извика тя, като се мъчеше да гледа назад. — Другият сигурно е бързал да я докара, а онзи, когото едва не сгази, сега се качва.

— Няма проблеми — отвърна Гидиън, като зави отново и се понесе по друга странична улица. — Благодарение на мотора ще им избягаме.

Той се отправи извън града. Искаше открит път, тъмнина и спокойствие. Трябваха му пет минути, за да помисли.

— Хей, готин.

Устните й бяха съвсем близо до ухото му. Гидиън усещаше мириса й, еротична комбинация от жена и животинска кожа. Вече бе сигурен, че великолепните й гърди са същите, с които я бе дарил Господ.

— Какво? Трябва да се съсредоточа.

— Давай. Просто исках да ти кажа, че вече не се интересувам от петте бона.

— Ако не ми продадеш статуетката, те ще продължат да те преследват.

— Ще поговорим за това, когато не сме толкова заети — каза тя, като погледна зад себе си към светлините на Прага. — Но категорично забравяме за петте бона, защото току-що станах твоя шибан партньор.

За да скрепи сделката, тя го целуна леко по ухото и се засмя.