"Градът" - читать интересную книгу автора (Райнов Николай)

В ПУСТИНЯТА МЕ ЗАРОВЕТЕ!

Кога умра, в пустинята ме заровете: там заровете певеца от Север!

Далек от шатрите ме изнесете, мои смугли братя: в пясъка погребете снагата ми!

Видях младия Мугал, когото донесоха мъртъв на бамбукови клони.

Злодейци го бяха убили.

Очите му бяха кървави и гледаха като очи на безумец: така ще гледат очите ми, кога умра…

Чух стареца Талеб, като пееше в полунощ пред шатрите на племето.

Гласът му трептете като жилка на гусла — и в песента плачеше скръбта на вси отчаяни: така ще пее душата ми, кога умра… Бездомно живях — бездомна песен ще пее душата ми низ пустинята…

Живях между смугли. Намразих белите. Не вижда душата никой бял: при смугли ме погребете, мои смугли братя!

Бездомна бе душата ми — и моята стъпка летеше като буря от море до море.

Не намери ръката ми тояга да се опре…

Видях слепеца Руфет, когото бе ужилила черна змия.

Той се гърчеше от болка и пискаше като безумен.

Така се гърчи душата ми цял живот. Така писка душата ми цял живот. Не ме пригледа никой — и никой не ме запита що ме боли.

Като пустиня мълчеше душата ми — и никому се не оплаках, мои смугли братя!

В пустинята ме заровете — в червения пясък на пустинята, — защото в самота искам да оплача себе си, кога умра!

Чух Нефрет как приспива болното си дете.

Провлечено и мудно пееше Нефрет, а сълзи капеха от очите й — и клепачите й бяха мокри като нозе на рибар.

Плач имаше в песента й. В плач живях цял живот, плач ще бъде и моята смърт.

Не ще дойдат — знам аз, — не ще дойдат момите на племето да ме оплачат, защото бях тугин в шатрите.

Не обичат те белите: знам аз.

Мои тъжачки ще бъдат вихрите на пустинята — и смуглите ще ме забравят.

Ала завият ли презнощ луди вихри, понесе ли се пясък на облаци към оазите, ще се вслушат белокоси бедуини, камилари ще оборят глава — и негли ще каже някой с горест — един от мнозината:

„Там плаче певецът от Север. Несретно живя при нас белият, несретно умря…

И ето — плаче…

Нека спомни Пророкът певеца от Север: обичаше ни той — обичаше смуглите! А ние го забравихме — и само пустинята плаче за онзи, който я най-много обичаше.

Душата му се лута — и плач беше последнята му песен!…“