"С дъх на канела" - читать интересную книгу автора (Спаркс Никълъс)

3.

Сърфирането е самотен спорт, но физическото усилие те кара да забравиш за скуката и самотата и те учи да се сливаш с природата, вместо да се бориш с нея… Поне така пише в списанията за сърф и аз в общи линии съм съгласен. Няма нищо по-вълнуващо от момента, когато хванеш вълната и се гмурнеш в тунела от вода, докато тя тича към брега. Но аз не съм като онези маниаци с настръхнала от студ кожа и опъната назад коса, които по цял ден са на дъската, сякаш това е смисълът на съществуването им.

За мен сърфирането е свързано с факта, че светът наоколо е ужасно шумен, а вътре шумът изчезва. Когато си на дъската, чуваш собствените си мисли.

Това казах на Савана, докато вървяхме към океана в ранното неделно утро. Поне мисля, че го казах. Защото през по-голямата част от времето просто дрънках разни глупости и се опитвах да прикрия факта, че цялото ми внимание беше заето с нейните бикини.

— Като при конете — каза тя.

— А?

— Дето чуваш мислите си. И аз обичам да яздя заради това.

Значи наистина го бях казал. Тръгнахме рано, защото най-хубавите вълни бяха рано сутрин. Небето беше ясносиньо и предвещаваше горещ ден, значи скоро плажът щеше да се напълни с народ. Савана седеше на стъпалата пред останките от снощния огън, увита в кърпа. Въпреки че веселбата без съмнение бе продължила дълго след като си бях тръгнал, наоколо нямаше нито една кутия от бира или безалкохолно, нито друг боклук. Тия студенти започваха да ми харесват.

Въпреки ранния час беше топло. Останахме няколко минути на брега, за да й обясня основните движения. Скоро Савана реши, че е готова, и нагазихме във водата.

Вътре имаше само двама сърфисти — същите, които бях видял онзи ден. Опитах се да намеря най-доброто за нея място, за да има достатъчно пространство около себе си, и изведнъж осъзнах, че не я виждам наоколо.

— Чакай, чакай! — чух я да вика зад мен. — Спри!

Обърнах се. Савана стоеше на пръсти, вълните се разбиваха в корема й, а кожата й беше настръхнала като на пиле. Тя се опитваше да надскочи водата и трепереше като лист.

— Остави ме да свикна… — Тя изписка няколко пъти и кръстоса ръце пред гърдите си. — Олеле! Небеса, наистина е студено!

Небеса? Едва ли във взвода можеш да чуеш подобно възклицание.

— Ей сега ще свикнеш — засмях се.

— Не обичам студа. Мразя го!

— Нали живееш в планината? Там има сняг.

— Да, но си имаме от онези неща, наречени палта, ръкавици и шапки. И не се хвърляме рано сутрин в ледените води.

— Забавно е.

— Да, много забавно. Майчице мила, колко е забавно! — възкликна тя, все още подскачайки нагоре-надолу.

Майчице мила! Изкисках се, Дишането й постепенно се нормализира, тя направи още една малка стъпка навътре.

— По-добре се гмурни изведнъж, така се измъчваш повече.

— Ти го направи по своя си начин, аз — по моя — тросна се тя и сложи край на мъдрите ми съвети. — Не мога да повярвам, че дойде толкова рано. Мислех си, че ще отидем следобед, когато температурата е малко по-висока от точката на замръзване.

— Почти двайсет и пет градуса е.

— Добре, добре.

Явно вече бе свикнала с водата. Пое няколко глътки въздух, придвижи се бавно напред, милиметър по милиметър. Загреба вода и намокри раменете си.

— Добре, мисля, че съм готова.

— Не хуквай сега през глава заради мен. Ще те изчакам, ако трябва, и час.

— Благодаря ти — отвърна тя, глуха за иронията ми. — Ето така!

Каза го повече на себе си, отколкото на мен. Пристъпи крачка напред, после още една. Лицето й бе застинало от напрежение и изглеждаше прекрасно. Толкова сериозно, толкова съсредоточено. Толкова смешно.

— Стига си се смял! — ядоса се тя, макар че не показвах с нищо чувствата си.

— Не се смея.

— Чета го по лицето ти. Смееш се вътрешно.

— Добре, де, спирам веднага.

Най-накрая тя се отпусна и дойде до мен. Водата покриваше раменете ни. Хвана дъската, а аз я задържах на място, като се опитвах да не гледам в банските й, което не беше лесно, предвид, че беше точно пред мен. Яростно се загледах във вълните зад нас.

— Сега какво?

— Запомни ли какво трябва да правиш? Гребеш с всички сили, хващаш дъската от двете страни в предната й част, после се задържаш на крака.

— Ясно.

— Отначало е трудно. Не се изненадвай, ако паднеш няколко пъти. Загубиш ли равновесие, просто се претърколи заедно с нея. След няколко опита всичко ще е о’кей.

— Добре — кимна тя и аз видях една малка вълна да идва към нас.

— Приготви се — извиках, докато чаках точния момент.

Засилих дъската точно когато вълната ни удари, за да й дам начална скорост, и Савана я хвана. Не знам какво очаквах, но не и да се изправи веднага, да запази равновесие и да язди чак до брега. На плиткото скочи умело от дъската и се обърна към мен с блеснал поглед.

— Как беше? — извика задъхано.

Въпреки огромната дистанция между нас виждах всяка черта на лицето й.

„Ох, човече — обади се един вътрешен глас, — наистина си загазил!“

— Упражнявам се от години — призна тя, когато се приближих. — И имам добро чувство за равновесие. Може би трябваше да ти го кажа, докато ми обясняваше как ще се пребия.

Прекарахме повече от час във водата. Тя успяваше всеки път да се задържи и яздеше с лекота всяка вълна до самия бряг, макар че не можеше да сменя посоката на сърфа. Но не се съмнявах, че с малко повече упражнения ще се справи и с това.

После се върнахме в къщата и аз я изчаках на стълбите да се преоблече. Повечето от хора още спяха, три момичета седяха на терасата и гледаха океана, другите сигурно се възстановяваха от снощи, защото не се виждаха никъде. Савана се появи след няколко минути в къси панталонки и широка тениска. Носеше две чаши с кафе. Седна до мен на стъпалата и се загледа в океана.

— Не съм казал, че ще се пребиеш — реших да изясня нещата аз. — Просто казах, ако загубиш равновесие, да преместиш тежестта на тялото си в противоположна посока.

— Аха — погледна ме хитро тя. После посочи към чашата. — Това е за теб.

— Мирише страхотно.

— Не мога да започна деня си без кафе. Това е единственият ми порок.

— Всеки си има някакъв.

Тя ме погледна с любопитство.

— А твоят какъв е?

— Аз съм изключение. Нямам нито един.

Савана ме сръга приятелски и аз си глътнах езика от изненада.

— Знаеш ли, че снощи имаше пълнолуние?

Знаех, но предпочетох да си затрая.

— Наистина ли?

— Още от дете обичам пълната луна. Мислех, че е нещо като знамение. Вярвах, че винаги предвещава добри неща. Например, ако съм направила някаква грешка, луната ми дава шанс да започна всичко отначало и да поправя нещата.

Тя замълча, допря чашата до устните си и димът оформи венец около лицето й.

— Каква е програмата ти за днес? — попитах я, без да откъсвам поглед от очите й.

— По някое време ще се съберем, за да обсъдим нещата за утре, но друга работа нямам. Освен църквата. За мен църквата е важна. Има ли желаещи да дойдат с мен на църква? Което ме подсеща… колко е часът?

Погледнах часовника си и казах:

— Малко след девет.

— Вече! Ох, нямам много време. Службата започва в десет. — Кимнах. Беше ясно, че е време да се разделим. — Искаш ли да дойдеш с мен?

— На църква? — изненадах се.

— Да, на църква. Не ходиш ли?

Не знаех какво да кажа. Разбрах, че тя се отнася сериозно към тази работа и се уплаших, че отговорът ми ще я разочарова. От друга страна, не исках да я лъжа.

— Не много често — признах. — Всъщност не съм ходил от години. Като дете ходех, но… Не знам защо спрях.

Тя протегна краката си напред и изчака да добавя нещо. Разбра, че няма да го направя, и се обърна към мен:

— И?

— Какво „и“?

— Ще дойдеш ли с мен или не?

— Нямам подходящи дрехи. Имам предвид, че времето е малко, за да си ида до нас, да се изкъпя, преоблека и да се върна навреме. Иначе щях да дойда.

Тя ми хвърли изпитателен поглед. Явно й се сторих благонадежден, защото ме потупа по коляното и каза:

— Добре тогава. Ще ти намеря дрехи.

Докосваше ме за втори път.

— Изглеждаш много добре — увери ме Тим. — Ризата ти е малко тясна в яката, но не мисля, че някой ще забележи.

Погледнах се в огледалото и видях непознат човек в панталони цвят каки, плътно прилепнала по тялото риза и вратовръзка. Не си спомнях кога за последен път съм слагал връзка и не бях сигурен, че тази работа ми харесва. Тим, напротив, гледаше на нещата откъм веселата им страна.

— Как успя да те убеди? — попита ме той.

— Нямам представа.

Тим се засмя и докато се навеждаше да завърже обувките си, ми намигна.

— Казах ти, че те харесва.

В базата имахме няколко свещеници и повечето от тях бяха добри момчета. Един от тях се казваше Тед Дженкинс, мъж, на когото можеш да се довериш. Не пиеше и не мога да кажа, че беше един от нас, но където се появеше, винаги бе добре дошъл. Имаше съпруга и две хлапета и служеше в базата вече петнайсет години. Имаше дългогодишен опит в семейните и военните драми, които разтърсваха войнишката душа и ако ти се прииска да си излееш болката, беше насреща, сядаше и наистина те изслушваше. Не можеш да му кажеш всичко — все пак той беше офицер и успя да разжалва две момчета от моя взвод, които му разказали без задръжки как са се скатали от някаква задача, но въпреки това нещо те караше да споделиш с него. Не знам защо, може би просто защото беше добър човек и свещеник. Говореше за бог естествено, все едно говори за приятелите си, не с онзи наставнически, дразнещ тон, който те кара да бягаш надалеч. Нито те насилваше да присъстваш на неделните служби. Оставяше сам да си прецениш. В зависимост от положението в базата и степента на риск на предстоящата акция, разговаряше с един, двама или сто души на ден. Преди да ни изпратят на Балканите, той успя да покръсти най-малко петдесет души.

Аз бях кръстен още като дете, така че не влизах в това число, но както споменах, не бях ходил на църква от цяла вечност. Спрях по време на бунтовническия си период и не знаех какво да очаквам сега. А и честно да си кажа, не изгарях от нетърпение. Но службата не беше лоша. Пасторът беше умерен, музиката — готина, и дори не усетих досадата, заради която чаках с нетърпение края й като дете. Не казвам, че се трогнах, но бях доволен, най-малкото защото щях да имам тема за разговор с татко. И защото можех да бъда още известно време със Савана.

Тя седна между мен и Тим и с крайчеца на окото си можех да я наблюдавам, когато запяхме. Пееше вярно, имаше тих нисък глас и аз се влюбих в него. Тим изглеждаше изцяло погълнат от светото писание. След края на службата отиде при пастора и поговори с него. Със Савана застанахме под сянката на едно дърво пред входа да го изчакаме. Тим разговаряше и лицето му изглеждаше някак одухотворено.

— Стари приятели? — попитах и кимнах към него.

Въпреки сянката горещината беше ужасна и по ризата ми се появиха петна от пот.

— Не. Мисля, че неговият баща му е говорил за този пастор. Вчера си взе карта на града, за да намери църквата.

Савана започна да си вее с ръка; в ярките си летни дрехи приличаше на класическа южна красавица.

— Радвам се, че дойде — стрелна ме с поглед тя.

— Аз също.

— Гладен ли си?

— А ти как мислиш?

— Защо не дойдеш? Снощи остана много храна. Тъкмо ще върнеш дрехите на Тим. Сигурна съм, че ти е топло с тях и не се чувстваш удобно.

— Все пак не може да се сравнява и на половина с горещината, когато си с ботушите, каската и униформата, повярвай ми.

Тя наклони главата си на една страна.

— Обичам да те слушам, когато говориш за войнишкия си живот. Никой от нашия клас не говори така. Интересно е.

— Занасяш ли ме?

— Просто отбелязвам. — Тя се облегна грациозно на дървото. — Мисля, че Тим свършва.

Проследих погледа й и не открих никакви признаци за това.

— Как разбра?

— Виж как събра ръце пред гърдите си. Това значи, че е готов да каже довиждане. След секунди ще протегне ръка, ще се усмихне и ще кимне, после ще си тръгне.

Тим направи точно това и скоро тръгна към нас. Погледнах я и видях, че се забавлява на удивлението ми.

— Ако живееш в малък град като моя — сви рамене тя, — няма какво толкова да правиш, освен да наблюдаваш хората. След известно време виждаш модела на поведение.

По мое скромно мнение бе наблюдавала Тим прекалено дълго и прекалено често, но не исках да се задълбочавам.

— Хей, компанията — махна с ръка Тим, — готови ли сте да тръгваме?

— Доста време те чакаме — отбеляза Савана.

— Съжалявам! Трябваше да поговорим.

— Ти говориш с всички и навсякъде.

— Знам — усмихна се той. — Опитвам се да бъда по-резервиран.

Тя се засмя и тяхната почти семейна кавга ме избута автоматично извън приятелския кръг, но всичко бе забравено веднага, щом Савана сложи ръка в моята.

Когато пристигнахме, всички в къщата вече бяха на крак. Много от тях бяха по бански, за да хванат тен. Имаше хора и на терасата на втория етаж, но повечето бяха на плажа зад сградата. Гърмеше музика, охладителят отново пращеше от бира и момчетата вече държаха в ръце по кутия от старото изпитано средство против махмурлук. Ако бях на тяхно място, сигурно и аз щях да гаврътна една. Всъщност студеното питие щеше да ми дойде добре и сега, но предвид, че идвах от църква, реших да пропусна.

Преоблякох се, сгънах дрехите на Тим по войнишки и се върнах в кухнята. Той правеше сандвичи.

— Вземи си — покани ме с жест. — Имаме цели тонове храна. Знам го, защото вчера лично прекарах три часа в магазина.

Той изплакна ръцете си и ги подсуши с кърпата.

— Така. Сега е мой ред да се преоблека. Савана ще дойде всеки момент.

И той напусна кухнята. Останал сам, аз за пръв път се огледах наоколо. Къщата беше в традиционния морски стил: тръстикови мебели с ярка тапицерия, нощни лампи от черупки на миди и раковини, статуя на морски фар на лавицата над камината и картини на брега, рисувани с пастели.

Родителите на Луси имаха подобна къща, но не тук, а на остров Болд Хед. Прекарваха там цялото лято. Старецът й трябваше да работи и през седмицата с жена му се връщаха в Уинстън Салем, а „горката“ Луси трябваше да стои там сама. Без да се броя аз, разбира се. Ако знаеха какво става през тези дни, сигурно нямаше да я оставят така безотговорно.

— О, виждам, че отново приличаш на себе си — чух гласа на Савана.

Беше по бански, но върху долнището бе сложила къси панталонки.

— Какво искаш да кажеш?

— Якичката така те стягаше, че очите ти бяха изскочили като на жаба.

Ухилих й се и посочих чинията пред мен.

— Тим направи сандвичи.

— Супер! Умирам от глад — възкликна и се приближи до масата тя. — Ти хапна ли?

— Не още.

— Хайде, грабвай един. Мразя да ям сама.

Нагънахме сандвичите. Момичетата на терасата не знаеха, че сме вътре, и една от тях разказваше високо на другите какво е правила миналата нощ с някакво момче. От разказа й изобщо не личеше, че са тук заради мисия в услуга на бедните. Савана сбърчи нос, сякаш искаше да каже: „Прекалено много детайли“, и отвори хладилника.

— Жадна съм. Ти какво предпочиташ?

— Вода.

Тя се наведе и взе две бутилки с минерална вода. Опитах се да не я зяпам, но всъщност направих точно това и, да си призная, не съжалих. Не знам дали разбра, че я оглеждам, но явно беше, защото когато се изправи и се обърна, очите й светеха закачливо. Сложи бутилките на масата и попита:

— Искаш ли после да продължим със сърфа?

Можех ли да кажа „не“?

Прекарахме целия следобед във водата. Наслаждавах се на фигурата на Савана върху сърфа, но повече бях очарован от грациозните й движения, докато балансираше умело върху дъската. Сякаш да направи нещата още по-приятни, тя настоя да сърфирам точно пред нея, докато си почива на пясъка. Това ми даде възможност да зяпам безнаказано всяка извивка на тялото й, докато гоня вълните.

Върнахме се късно следобед и се присъединихме към другите. Легнахме на кърпите на пясъка зад къщата, близо един до друг, но не прекалено. Колегите й ни хвърляха по някой любопитен поглед, но в общи линии никой не го беше грижа, че съм там, като изключим Ранди и Сюзан. Тим не се виждаше никъде.

Савана легна по корем — изкусителна гледка — аз също се излегнах, опитах се да подремна на следобедната жега, но присъствието й ме държеше буден.

— Разкажи ми за татуировките — измърмори тя.

Аз наместих главата си удобно върху пясъка.

— Какво искаш да знаеш за тях?

— Не знам. Защо си ги направил? Какво означават?

Повдигнах се на лакът и посочих лявата ръка, на която имаше орел и знаме.

— Това е емблемата на пехотата, а тук е изписана — докоснах буквите над орела — частта, в която служиш: батальон, рота, дивизия. Всички в отряда имат такава. Направихме ги след основния курс във Форд Бенинг в Джорджа, на бала по случай успешното завършване.

— Какво значи „скачай и действай“? — попита и докосна надписа отдолу.

— Това е прякорът ми. Заради нашия сержант по време на тренировките. Не успях да сглобя достатъчно бързо пушката и той заяви, че ако не се задействам, той ще скочи и ще задейства една определена част от тялото ми. Така си и остана.

— Изглежда е бил симпатяга.

— Аха. Зад гърба му го наричахме Луцифер.

Тя се усмихна.

— А за какво е онази бодлива тел над надписа?

— Нищо — тръснах глава аз. — Имам я още преди да вляза в армията.

— А другата ръка?

Китайски йероглиф. Не исках да навлизам в подробности, затова се загледах встрани.

— Идва от периода „Не ми пука от нищо“.

— Не е ли китайски йероглиф?

— Да.

— И какво означава? Трябва все пак да значи нещо. „Смелост“ или „герой“, или нещо от този род.

— Не, нещо по-неприлично.

— О — възкликна тя и примигна.

— Казах ти, че вече не означава нищо за мен.

— Освен че ще се наложи да носиш дълъг ръкав, ако някога отидеш в Китай.

Засмях се с глас и кимнах в знак на съгласие. Тя утихна за миг, после попита:

— Значи някога си бил бунтар?

— Много отдавна. Е, не чак толкова отдавна, но така ми изглежда.

— Затова ли каза, че си имал нужда да влезеш в армията?

— Да, подейства ми добре.

Тя отново се замисли.

— Щеше ли тогава да скочиш за чантата ми?

— Не. Най-вероятно щях да се смея на случката.

Тя обмисли внимателно отговора ми, сякаш се колебаеше дали да ми повярва. Пое дълбоко въздух и каза:

— Тогава се радвам, че си в армията. Наистина беше много важно да си върна чантата.

— Добре.

— И какво друго?

— Какво „какво“?

— Какво друго ще ми кажеш за себе си?

— Не знам. Какво искаш да знаеш?

— Кажи ми нещо, което никой друг не знае.

Замислих се за миг.

— Мога да ти кажа колко десетдоларови монети със завити краища са пуснати в обращение през 1907 година в Индиана.

— Колко?

— Четирийсет и две. Не за били предвидени за обща употреба. Работниците в монетния двор са ги секли за себе си и за свои приятели.

— Обичаш ли монетите?

— Не съм сигурен. Това е дълга история.

— Имаме време.

Поколебах се. Савана се пресегна за чантата си и зарови из нея.

— Чакай малко — каза, извади една туба с крем и ми я подаде. — Ще ми разкажеш, след като намажеш гърба ми с това. Имам чувството, че цялата изгарям.

— Позволяваш ли ми?

— Това е част от сделката — смигна тя.

Намазах гърба и раменете й и може би стигнах малко по-далеч, но убедих себе си, че кожата й вече е розова навсякъде и утре ще бъде червена като рак. После в продължение на пет минути й разказах за дядо и татко, за нумизматичните изложби и за добрия стар Елизбърг. Така избегнах конкретния й въпрос, просто защото не знаех какъв е отговорът. Когато свърших, тя попита.

— И баща ти продължава да колекционира?

— Не е спирал. Поне доколкото аз знам, защото с него вече не говорим за монети.

— Защо?

Разказах й и това. Не ме питайте защо. Знам, че трябваше да скрия някои неща и да се опитам да я впечатля с други, но със Савана това беше невъзможно. По необясними причини тя ме караше да говоря само истината, въпреки че едва я познавах. Когато свърших, тя ме изгледа изумено.

— Знам, че постъпих като кретен — казах, убеден, че има друга дума, която ме характеризира много по-точно, но дори и кретен беше груба за нейните уши.

— Така излиза — кимна тя, — но знаеш ли какво си мислех? Опитвах се да си представя какъв си бил тогава, защото сега нямаш нищо общо с онзи кретен, за когото говориш.

Можех ли да кажа нещо, без да прозвучи фалшиво, дори и да беше истина? Несигурен в себе си, аз приех подхода на татко и си замълчах.

— Как изглежда баща ти?

Описах й го набързо и докато търсех подходящите думи, тя загреба шепа пясък и го остави да изтече през пръстите й. Отново се изненадах от себе си и най-неочаквано признах, че двамата с него сме като непознати.

— Ти си непознатият — заговори тя, без да осъжда, сякаш ме информираше за времето. — Нямало те е няколко години и сам признаваш, че си се променил. Откъде би могъл да те познава?

Аз се надигнах. Плажът беше пълен, бе настъпило времето, когато всеки, наумил си да дойде днес, вече беше тук и никой още не си тръгваше. Ранди и Брад играеха фризби край брега, тичаха наоколо и надаваха бойни викове. Няколко момчета се навъртаха около тях, готови да се присъединят към играта.

— Знам, но не е това — отвърнах тихо. — Винаги сме били чужди. Много е трудно човек да говори с него.

— Много младежи на нашата възраст смятат същото за родителите си.

„Може би“ — помислих си. Но нашето беше друго. Не беше от разликата в поколенията, просто за татко обикновеният разговор беше невъзможен, освен ако не ставаше дума за монети. Но не казах нищо повече. Савана заглади с ръка пясъка пред себе си. Когато заговори, гласът й прозвуча необикновено нежно.

— Бих искала да се запозная с него.

Погледнах я изумен.

— Наистина ли?

— Мисля, че е интересен човек. Винаги са ме привличали хора с такава… страст към живота.

— Страст към монетите искаш да кажеш, не към живота — поправих я аз.

— То е едно и също. Страстта си е страст. Тя прогонва досадата от живота ни и го насища с емоции, независимо какво я предизвиква. Може би не всяка страст, но аз не говоря за пороците.

— Като твоята страст към кофеина.

Тя се усмихна и видях малката дупка между горните й зъби.

— Точно. Може да са монети, спорт, политика, коне, музика, борба… най-тъжните хора на света са тези, които не се вълнуват от нищо. Страстта и удовлетворението вървят ръка за ръка. И без тях всяко щастие е временно и случайно, защото, след като го постигнеш, не ти остава какво друго да правиш. Бих искала да си поговоря с баща ти за монети, защото тогава той би разкрил най-доброто от себе си и защото човешкото щастие е заразително.

Думите й ме стреснаха. За разлика от Тим, който смяташе, че тя е доста наивна, аз я намирах за по-зряла от повечето на нейната възраст. Макар че, предвид как изглеждаше по бански, предполагам, че щях да я зяпам със същия възторг, дори и да бе цитирала страници от телефонния указател.

Савана се приближи по-близо до мен и погледът й проследи моя. Фризбито беше в разгара си. Брад хвърли диска и другите хукнаха след него. Две момчета се гмурнаха едновременно в плитчините и главите им се сблъскаха. Единият от тях, онзи с червените шорти, изруга и излезе на брега. Стискаше главата си с ръце. Останалите избухнаха в смях и аз открих, че също се смея.

— Видя ли това? — попитах я.

— Чакай малко — каза вместо отговор тя. — Идвам след минута.

Тя стана и тръгна към червените шорти. Той я видя и замръзна на мястото си. Онзи до него реагира по същия начин и аз осъзнах, че присъствието на Савана произвежда такъв ефект върху всички, не само върху мен. Тя му каза нещо, усмихна му се, но очите й го гледаха сериозно и настойчиво. Той кимна и сведе поглед като провинило се хлапе. След малко се върна при мен. Не попитах нищо, знаех, че не е моя работа, но явно съм издал любопитството си.

— Обикновено не бих се намесила, но трябваше да го помоля да си мери приказките заради всички семейства наоколо — обясни тя. — Плажът е пълен с малки деца. Обеща, че ще внимава.

Трябваше да се досетя.

— Предложи ли му вместо псувните да използва „небеса“ и „майчице мила“?

Тя примижа и ме погледна закачливо.

— Признай, че ти харесват и двете.

— Обмислям да ги пусна в отряда. Врагът ще се вцепени, като заблъскаме по вратите с РПГ-тата и заревем „небеса“ и „майчице мила“.

Тя се изкиска.

— Наистина звучи по-страховито от всяка ругатня, въпреки че не знам какво е РПГ.

— Ръчен противотанков гранатомет — въпреки решението си да не се поддавам, с всяка изминала минута я харесвах все повече. — Какво ще правиш довечера?

— Нямам никакви планове. Освен събранието. Защо? Да не би да си решил да ме запознаеш с баща си?

— Не. Поне не тази вечер. По-късно, може би. Искам да ти покажа Уилмингтън.

— На среща ли ме каниш?

— Да — признах си аз. — Ще те върна когато кажеш. Знам, че утре започваш работа, но искам да ти покажа едно място.

— Какво място?

— Местно ресторантче, където приготвят морска храна. Трябва да опиташ.

Тя обгърна коленете си с ръце.

— Обикновено не излизам с непознати. Запознахме се едва вчера. Мислиш ли, че мога да ти се доверя?

— Аз не бих поел такъв риск.

Тя се засмя.

— Е, предполагам, че в този случай мога да направя изключение.

— Нима?

— Да. Аз съм една наивница и вярвам на бивши хулигани с честни очи. По кое време ще ме вземеш?