"Полет 800" - читать интересную книгу автора (Демил Нелсън)

3.

Както казах, бил съм на много погребения и панихиди, обаче тъкмо над тая панихида за двеста и трийсет мъже, жени и деца беше надвиснала не само плащаницата на смъртта, но и на неяснотата, на неизказания въпрос какво всъщност е свалило самолета преди пет години.

Първо взе думата една жена, която според програмата била капелан в интерденоминационния параклис на летище „Кенеди“. Тя увери приятелите и роднините на жертвите, че спокойно могат да продължат да водят пълноценен живот, въпреки че техните близки не могат.

Говориха още няколко души и в далечината чувах плисъка на вълните.

Духовници от различни религии прочетоха молитви, някои се разплакаха и Кейт ме стисна за ръката. Погледнах я и видях, че по бузите й се стичат сълзи.

Един равин каза на мъртвите:

— И ние все още се удивляваме, че тези хора, макар и покойници от много години, толкова дълго остават невероятно красиви.

Друг оратор, мъж, изгубил жена си и сина си, говори за всички изгубени деца, съпруги и съпрузи, за семействата, които бяха пътували заедно, братята и сестрите, бащите и майките, повечето от които не се познавали помежду си, ала сега за вечни времена били заедно в рая.

Последен говори един протестантски свещеник, който прочете заедно с всички присъстващи псалм 22: „Да тръгна и по долината на смъртната сянка…“

Полицейски гайдари по шотландски полички изпълниха „Велика милост“ и панихидата в палатката свърши.

После, тъй като го бяха правили години наред, без някой да им каже, всички се запътиха към водата.

Двамата с Кейт ги последвахме.

На брега роднините на жертвите запалиха по свещичка за всеки от двеста и трийсетимата и пламъчетата замъждукаха край морето.

В 20:31, точния час на катастрофата, роднините се хванаха за ръце. Хеликоптер на бреговата охрана насочи прожектор към океана и моряците на един катер хвърлиха венци във водата, където лъчът осветяваше вълните.

Някои роднини коленичиха, други нагазиха в морето и почти всички хвърлиха цветя в прибоя. Хората започнаха да се прегръщат.

Съпричастието и чувствителността не са сред силните ми страни, обаче тая сцена на споделена скръб и утеха проникна през закоравялата ми от смъртта черупка като топъл океански ветрец през мрежа против комари.

Отделни групички хора започнаха да се отдалечават от плажа и ние с Кейт се запътихме обратно към палатката.

Забелязах кмета Руди Джулиани и неколцина местни политици и нюйоркски градски съветници, които лесно се разпознаваха заради съпровождащите ги репортери, настояващи за кратки изявления. Чух един журналист да пита Руди: „Господин кмете, все още ли смятате, че това е бил терористичен акт?“, на което господин Джулиани отговори: „Без коментар“.

Кейт видя двама души, които познаваше, извини се и отиде да поговори с тях.

Застанах на дъсчената пътека до палатката и се загледах в хората, изкачващи се от брега, където продължаваха да горят свещичките. Хеликоптерът и катерът си бяха заминали, но на плажа оставаха неколцина души, някои все още нагазили във водата и отправили взор към морето. Други стояха на групички и разговаряха, прегръщаха се и плачеха. На хората явно им беше трудно да си тръгнат от тоя плаж, толкова близо до мястото, където близките им бяха паднали от лятното небе в красивия океан.

Не бях съвсем сигурен защо съм там, обаче усещането определено правеше тая петгодишна трагедия по-малко теоретична и по-истинска. И тъкмо затова, предполагам, Кейт ме беше поканила да я придружа — това бе част от нейното минало и тя искаше да разбера тая нейна частица. Или пък си беше наумила нещо друго.

В ежедневието Кейт Мейфилд е също толкова емоционална, колкото мен, с други думи, не много. Обаче тая трагедия явно й бе въздействала лично и подозирах, че професионално я дразни. Също като всички останали тая вечер, тя не знаеше дали жали за жертви на злополука, или на масово убийство. В момента това навярно нямаше значение, но в крайна сметка имаше — и за живите, и за мъртвите. А и за страната.

Докато чаках Кейт, към мен се приближи мъж на средна възраст по спортен панталон и риза.

— Джон Кори — не попита, а каза той.

— Не — възразих, — вие не сте Джон Кори. Аз съм Джон Кори.

— Точно това имах предвид. — И без да ми подаде ръка, се представи: — Аз съм специален агент Лайъм Грифит. Работим на едно и също място.

Изглеждаше ми малко познат, обаче всъщност всички агенти от ФБР ми се струват еднакви, даже жените.

— Какво ви води насам? — попита ме Грифит.

— А вас какво ви води насам, Лайъм?

— Аз пръв попитах.

— Това официален въпрос ли е?

Господин Грифит усети словесното ми капанче.

— Тук съм като частно лице.

— И аз.

Той се озърна наоколо.

— Предполагам, че сте тук с жена си.

— Логично предположение.

Известно време двамата помълчахме и се гледахме. Обичам го това мъжкарско надглеждане и много ме бива. Накрая Грифит не издържа.

— Жена ви, както може би ви е казвала, така и не остана удовлетворена от окончателното заключение на това следствие.

Не отговорих.

— Властите са удовлетворени — продължи той. — Тя — както и вие — сте на държавна работа.

— Благодаря за актуалния съвет.

Той ме погледна.

— Понякога очевидното трябва да се подчертава.

— Да не би да сте учили реторика?

— Добре, чуйте ме — следствието е приключено. Стига ни, че разни частни организации и отделни хора оспорват официалното заключение. Това е тяхно право. Но аз, вие, жена ви — всички ние във федералните органи на закона — не можем да вярваме на хора, които имат други и навярно параноични теории за случилото се тук преди пет години. Разбирате ли?

— Ей, приятел, аз дойдох само да се разсея. Жена ми е тук, за да почете паметта на мъртвите и да утеши роднините им. Ако някой е параноик, това сте вие.

Господин Грифит като че ли се обиди, обаче запази хладнокръвие.

— Сигурно значението на думите ми е прекалено дълбоко, за да го разберете. Не е важно какво се е случило тук. Важно е вашето положение на федерален агент. — И прибави: — Когато ви пенсионират — или уволнят, — можете колкото си искате да се занимавате с тая история. Това ще е ваше право на частно лице и ако откриете нови свидетелства, достатъчни за преразглеждане на делото, Бог да ви благослови. Обаче докато сте на държавна служба, даже в свободното си време няма да провеждате никакви издирвания и разпити, няма да се ровите в никакви материали, даже няма да си мислите за случая. Вече ясно ли ви е?

Все забравям, че почти всички специални агенти са прависти, обаче когато проговорят, си спомням.

— Заинтригувахте ме — отвърнах. — Надявам се, че не сте имали такова намерение.

— Излагам ви закона, господин Кори, та после да не можете да пледирате, че сте действали от незнание.

— Ей, приятел, над двайсет години съм бил ченге и преподавам наказателно право в колежа „Джон Джей“. Познавам закона.

— Хубаво. Ще го отбележа в доклада си.

— И също отбележете, че сте ми се представили като частно лице и после сте ми прочели правата.

Той наистина се усмихна, превключи на режим „доброто ченге“ и ме осведоми:

— Харесвате ми.

— Е, и вие ми харесвате, Лайъм.

— Приемете тоя разговор като приятелски съвет от колега. Няма да има доклад.

— А бе вие даже и до кенефа не ходите, без да напишете десет страници доклад.

Съмнявам се, че продължавах да му харесвам.

— Имате репутация на тежък характер и единак. Знаете го. В момента сте златното момче заради случая с Асад Халил. Обаче това беше преди повече от година и оттогава не сте направили нищо особено. Халил продължава да е на свобода, както, между другото, и хората, които са ви простреляли с три куршума в Морнингсайд Хайтс. Ако имате нужда от цел в живота, господин Кори, потърсете хората, които са се опитали да ви убият. Това ще ви е достатъчно, за да си намерите работа и да не си създавате главоболия.

Никога не е добра идея да шибнеш един на федерален агент, обаче когато ми говорят с такъв снизходителен тон, би трябвало да го направя. Поне веднъж. Само че не там.

— Върви на майната си — предложих на господин Грифит.

— Добре — отвърна той, като че ли идеята му допадаше. — Добре, смятайте се за предупреден.

— Смятай се за изчезнал — отвърнах му. Господин Грифит се обърна и се отдалечи.

Преди да успея да осмисля разговора с него, Кейт се появи до мен и каза:

— Това семейство е изгубило единствената си дъщеря. Пътувала за Париж на летни курсове. — Въздъхна. — Петте години не са променили нищо, а и не би трябвало.

Кимнах.

— Какво ти приказваше Лайъм Грифит? — попита Кейт.

— Нямам право да ти кажа.

— Не се ли интересуваше какво правим тук?

— Откъде го познаваш?

— Той работи с нас, Джон.

— В кой отдел?

— В същия. Средноазиатски тероризъм. Какво ти каза?

— Защо не го познавам?

— Нямам представа. Той много пътува.

— Участвал ли е в разследването на полет осемстотин?

— Нямам право да ти кажа. Защо не го попита?

— Исках. Точно преди да го пратя на майната му. После моментът отмина.

— Не биваше да му говориш така.

— Той защо е тук?

Кейт се поколеба.

— За да види още кой е тук.

— Да не е нещо като „Вътрешен отдел“?

— Не знам. Възможно е. Моето име спомена ли се?

— Каза, че не си била удовлетворена от официалното окончателно заключение на следствието.

— Никога не съм го казвала на никого.

— Убеден съм, че сам се е досетил.

Тя кимна и като добър правист, който не желае да слуша повече, отколкото е готов да повтори под клетва, прекрати разговора, отправи очи към океана, после към небето, и смени темата:

— Все пак какво мислиш, че се е случило тук?

— Не знам.

— Знам, че не знаеш. Аз участвах в разследването, но също не знам. Какво мислиш?

Хванах я за ръка и тръгнахме към джипа.

— Мисля, че трябва да обясним стрелналата се светлина. Без нея има категорични свидетелства за механична повреда. С нея има друга правдоподобна теория — противосамолетна ракета.

— И ти накъде клониш?

— Винаги клоня към фактите.

— Е, имаш да избираш между две групи факти — очевидците и техните свидетелства за стрелналата се светлина, от една страна, и от друга, криминалистичните факти, които не предполагат ракетен удар, а показват наличие на следи от случайна експлозия на главния резервоар. Кои факти ти харесват?

— Не винаги вярвам на очевидци — отвърнах.

— Ами ако са повече от двеста и всички са видели едно и също?

— Тогава трябва да разговарям с много от тях.

— Онзи ден видя осем от тях по телевизията.

— Не е същото като да ги разпитам лично.

— Аз съм ги разпитвала. Разговарях с дванайсет свидетели, чувах гласовете им и виждах очите им. Погледни ме в очите!

Спрях и я погледнах.

— Не мога да престана да мисля за думите и лицата им — каза Кейт.

— Може би няма да е зле, ако престанеш.

Стигнахме при джипа и й отворих вратата. Качих се, запалих и излязох на пясъчния път. Нискораслият бор с пружиниране се изправи, по-висок и широк, отколкото преди да го прегазя. Травмата е полезна за природата. Оцеляват най-годните.

Включих се в дългата върволица коли, напускащи панихидата.

Кейт дълго мълча и накрая рече:

— Когато идвам тук, винаги се нахъсвам.

— Разбирам защо.

Бавно се насочихме към моста.

Изведнъж съвсем отчетливо си спомних един разговор със специален агент Кейт Мейфилд, който бяхме провели скоро след запознанството си. Работехме по случая с Асад Халил, наскоро споменат от моя нов приятел Лайъм. Господин Халил, либийски джентълмен, беше дошъл в Америка с цел да убие група пилоти от американските ВВС, които бяха хвърлили някоя и друга бомба над родината му. Та както и да е, аз мърморех за дългото работно време или нещо подобно и Кейт ми каза: „Знаеш ли, когато разследваше експлозията на полет осемстотин, КТС работеше денонощно по седем дни в седмицата“.

Отвърнах, навярно саркастично и може би пророчески: „А това дори не е терористична атака“.

Кейт не отговори и си спомням, навремето си помислих, че никой от осведомените не отговаря на въпроси за полет 800 и че все още има неясноти.

И ето, че след година, вече моя съпруга, тя продължаваше да не споделя много. Обаче все пак ми казваше нещо.

Завих по моста и запълзях по пътя. Наляво се падаше Грейт Саут Бей, надясно — заливът Моричес. Светлините на отсрещния бряг искряха по водата. Звездите блещукаха по ясното нощно небе и през отворените прозорци нахлуваше солен въздух.

В една безупречна лятна нощ, много подобна на тая, точно преди пет години един грамаден пътнически самолет, единайсет и половина минути след излитането си от летище „Кенеди“ на път за Париж с двеста и трийсет пътници и екипаж на борда се беше взривил във въздуха и бе паднал на огнени парчета във водата, за да възпламени морето.

Опитах се да си представя как е изглеждало всичко това за очевидците. Определено трябваше да е излизало толкова далеч от границите на непосредствения им опит, че да не са били способни да го разберат или проумеят.

— Веднъж разпитвах очевидец на убийство и той твърдеше, че стоял на три метра от убиеца, който застрелял жертвата с един куршум от метър и половина — наруших мълчанието. — Всъщност цялата сцена беше записана от охранителна камера и ясно се виждаше, че свидетелят е на десетина метра от убиеца, убиецът — на пет-шест метра от жертвата и че са изстреляни три куршума. — Излишно прибавих: — При екстремни и травмиращи ситуации мозъкът не винаги разбира онова, което виждат очите и чуват ушите.

— Очевидците бяха стотици.

— Силата на внушението — не отстъпвах аз, — синдромът на фалшива памет или желанието да задоволиш разпитващия. А в тоя случай — нощно небе и зрителна измама. Ти избирай.

— Не е необходимо. В официалния доклад са изброени всичките с акцент върху зрителната измама.

— Да, спомням си. — В ЦРУ бяха направили предполагаема анимационна възстановка на взрива, която бяха показали по телевизията и която, изглежда, обясняваше стрелналата се светлина. Доколкото си спомнях, според анимацията светлината, която над двеста души бяха видели да се издига към самолета, всъщност идваше от него в резултат на пламтящото гориво, падащо от пробития резервоар. Отбелязваше се, че вниманието на очевидците не било привлечено от самата експлозия, а от звука, който стигнал до тях от петнайсет до трийсет секунди по-късно в зависимост от отдалечеността им. После, когато вдигнали поглед нагоре, те видели пламтяща струя реактивно гориво, която може би сбъркали с издигаща се ракета. Освен това според радарните данни след взрива централната част на самолетния корпус се издигнала нагоре и тя също можела да прилича на ракета.

Според ЦРУ — зрителна измама. Звучеше ми тъпо, обаче анимацията изглеждаше по-добре, отколкото звучеше. Трябваше пак да я гледам.

Трябваше и да се запитам, както бях направил преди пет години, защо тъкмо в ЦРУ са направили анимацията, а не във ФБР. Какво се криеше зад тоя факт?

Стигнахме до другия край на моста и излязохме на Уилям Флойд Паркуей. Погледнах часовника на таблото.

— Ще се върнем в града най-рано в единайсет.

— Даже по-късно, ако искаш.

— Какво значи това?

— Още една спирка. Но само ако искаш.

— Да не би да става дума за един бърз тек в някой почасов мотел?

— Не.

Струва ми се, си спомнях, че Лайъм Грифит настойчиво ме беше посъветвал да не превръщам тоя случай в хоби през свободното си време. Той не посочи какво ще се случи, ако не послушам съвета му, обаче предполагах, че няма да е приятно.

— Джон?

Трябваше да мисля за кариерата на Кейт повече, отколкото за своята — тя печелеше повече пари от мен. Може би трябваше да й предам думите на Грифит.

— Добре, да се прибираме вкъщи — каза тя.

— Добре, още една спирка — отвърнах.