"Частен клуб" - читать интересную книгу автора (Демил Нелсън)

6

Стигнахме до квартирата в Матитък, преди да затворят (22:00), и се записахме при съдържателката, която ми напомни за приятните матрони, работещи в Поправителния център към кметството.

Старомодната къща бе точно онова, което очаквах, че и отгоре. В смисъл противна.

Спахме до късно и пропуснахме домашно приготвената закуска, както и срещата с останалите гости — е, през нощта успяхме да чуем през тънките стени двама от тях. Жената си падаше по викането, но, слава Богу, не получаваше множествени оргазми.

Както и да е, прекарахме съботата в обикаляне на лозята на Норт Форк, настанили се на мястото на картофените ниви, които си спомнях от детството си. Лозята значи са пораснали и раждат чудесно шардоне, мерло и тъй нататък. Отпивахме по глътка безплатно вино във всяка изба. Особено ми хареса совиньон бланк — сухо и с привкус на… ами, на картофи.

Вечеряхме на една превърната в ресторант баржа, от която се откриваше чудесен изглед към Пеконик Бей. Беше много романтично, поне според представите на Кейт.

Седнахме на бара в очакване да се освободи масата ни. Барманът млад симпатяга, изглеждаше така, сякаш са го пуснали в отпуска от гей лагер — изрецитира имената на десетина местни вина, сервирали се наливни. Двамата с Кейт ги обсъдиха и се спряха върху едно, което не било прекалено плодово. Аз пък си мислех, че гроздето е плод.

Младият мъж се обърна към мен.

— А вашият избор, господине?

— Аз ще пийна една биричка.

Той смели информацията, след което изпълни поръчките ни.

На бара имаше вестници. Мярна ми се заглавието на „Таймс“:

Инвазията изглеждаше решена работа, освен ако Саддам не се капичнеше преждевременно. Зачудих се дали да не се обадя на букмейкъра си и да го питам какви са днешните залози за и против войната. Трябваше да се обзаложа миналата седмица, когато нещата не бяха толкова ясни, но пък имах вътрешна информация и това можеше да мине за шмекеруване. Пък и не е етично да се правят пари от война. Освен, разбира се, ако не си правителствен служител.

Обърнах се към Кейт, която все пак е юристка.

— Аз водя ли се правителствен служител, или съм нещатен агент?

— Защо питаш?

— Мъча се да разреша една етична дилема.

— Ти и етика? Смешно.

— Можеше да си и по-мила. Мисля дали да не се обадя на букмейкъра и да заложа за войната в Ирак.

— Имаш букмейкър?

— Разбира се. Ти да не би да нямаш?

— Нямам. Незаконно е.

— Арестуван ли съм? Може ли да отложим момента с белезници — те за по-късно?

Тя се опита да скрие усмивката си и се озърна.

— Говори по-тихо.

— Опитвам се да съм романтичен. Съдържателката дойде и ни поведе към масата.

Кейт проучи менюто и ме попита дали имам нещо против да си поделим порция стриди.

— Те са афродизиак — напомни ми с лукава усмивка.

— Не са — информирах я. — Миналата седмица ядох — и нищо.

— Помня — засмя се тя.

Морските деликатеси бяха специалитетът на заведението, така че си поръчах патица от Лонг Айланд. И те плуват, нали така?

Чувствах се отпуснат и се радвах, че съм далеч от стреса на работата и града.

— Това беше добра идея — казах на Кейт.

— Имахме нужда да се махнем.

Сетих се за Хари в северната част на щата и ми се прииска отново да попитам Кейт за Къстър Хил Клуб, но пък нали целта на пребиваването ни тук бе да забравим за работата.

Кейт пое грижата за вината и след кратка и впечатляваща дискусия с келнера поръча бутилка нещо червено.

Опита го, обяви го за плътно и с привкус на стафиди, което щяло идеално да пасва на патицата ми. Не мисля, че на патицата й пукаше особено.

Както и да е, тя вдигна чаша.

— За пейджърите, които работят и през уикендите.

— За пейджърите.

Чукнахме се и пихме. Явно стафидата се бе паднала у нея. Вдигнах чашата си към светлината.

— Бива.

— Кое?

— Белезниците имам предвид.

Тя прихна.

И тъй, устроихме си приятна вечеря в приятна обстановка. Прекрасните сини очи на Кейт проблясваха на светлината на свещите. Червеното вино ме затопли и леко ме замая.

Лесно е да се преструваш, че всичко на този свят върви по мед и масло. Естествено никога не е така и не е било така, но от време на време ти се налага да откраднеш по някой и друг час и да се преструваш, че светът не се е запътил към ада.

Та в тази връзка: всичките ми познати все разправят как животът им се бил променил от единайсети септември — при това не само към лошо. Много хора, сред които и моя милост, както и Кейт, в известен смисъл се събудихме и си казахме: „Стига сме се мъчили с дреболии. Време е да се свържем с онези, които харесваме, и да се отървем от другите, които не харесваме. Не сме мъртви, значи трябва да живеем“.

Баща ми, той е ветеран от Втората световна, веднъж се опита да ми опише настроението в страната след Пърл Харбър. Не е от най-красноречивите и имаше известни проблеми с описанието на онази първа Коледа след 7 декември 1941. Накрая намери думите. „Всички бяхме уплашени, пиехме и се чукахме като за световно, обаждахме се на хора, които не бяхме виждали от маса време, и им ходехме на гости, пращахме безброй картички и писма. Всички се бяхме сплотили и си помагахме, така че в крайна сметка не беше чак толкова зле“. И завърши с въпроса: „Защо ни е нужна война за всичко това?“

Защото, тате, сме си такива. На единайсети септември миналата година родителите ми два дни се мъчеха да се свържат с мен от Флорида и когато най-сетне успяха, цели петнайсет минути ми обясняваха колко много ме обичат и че винаги са ме обичали — нещо, което донякъде ме изненада, макар да съм сигурен, че бяха съвсем искрени.

Такива сме и сега, но след година-две, ако никой друг не атакува страната, пак ще станем нормални, егоцентрични и резервирани. В това също няма проблем — честно казано, започва малко да ми писва от приятели от провинцията и роднини, които непрекъснато ме питат как я карам. Всички изживяхме своите моменти на катарзис и преоценка на живота си. Време е да се хващаме на работа и отново да станем такива, каквито си бяхме.

Да си призная, харесва ми моментът с повечето пиене и чукане и съм убеден, че в това отношение трябва да задържим нещата по-дълго. Приятелите ми ергени казват… както и да е, това е тема за друг разговор.

А междувременно казах на Кейт:

— Обичам те.

Тя посегна през масата и ме хвана за ръка.

— И аз те обичам, Джон.

Това е едно от добрите неща, които се дължат на онзи ден. До 10 септември не бях от най-добрите съпрузи, но на следващия ден, когато реших, че е мъртва, светът ми рухна заедно с двете кули. И когато я видях жива, осъзнах, че трябва дай казвам „Обичам те“ много по-често, защото с тази работа и с този начин на живот никога не можеш да кажеш със сигурност какво ще ти поднесе утрешният ден.