"Гадателката" - читать интересную книгу автора (Резник Майк)

5

— Нека да изясним нещо — настоя Мишката. — Искаш да кажеш, че виждаш бъдещето?

— Има много видове бъдеще — отговори Пенелопа. — Не мога да виждам всичките.

— А какво точно виждаш?

— Понякога… виждам какво ще се случи след малко.

— Но ти сгреши — рече Мишката. — Видя ме да удрям защитната жилетка, а аз не го направих.

— Опитвам се да помогна на най-доброто бъдеще да се случи. — Пенелопа се намръщи. — Но не винаги се получава. Хората продължават да ме преследват и искат да ме убият.

— Значи видя какво ще се случи, ако го ударя, и какво ще стане, ако не го сторя?

— Не е като да четеш книга — обясни момичето. — Видях, че ако го удариш, той ще ни убие. Затова побягнах и когато стигнахме до петия етаж, видях, че ако взема метлата и я поставя по определен начин, той ще се препъне в нея.

— А нашата стая? — продължи Мишката. — Видя ли някой вътре?

Пенелопа кимна.

— Имаше един мъж вътре. Ако бяхме влезли, щеше да ни застреля.

— Как тогава се остави Джими Неделята, оня извънземен или човекът, когото наричаш Тридесет и две, да те хванат?

Пенелопа сви рамене.

— Понякога не мога да избягам в нито едно бъдеще от тези, които виждам.

— Откога можеш да го правиш?

— Да правя какво?

— Да виждаш бъдещето.

— Мисля, че винаги съм можела.

— Колко напред виждаш?

— Зависи.

— Минута? Час? Седмица?

— Не, не толкова — отговори Пенелопа. — Обикновено няколко секунди. Понякога минута. — Тя замълча за миг. — А и не винаги мога да го правя. Обикновено само когато се налага.

— Например когато някой се опитва да ти стори нещо лошо ли?

— Да.

— Как става? — попита Мишката. — Четеш мислите им ли?

— Не. Просто виждам какво ще се случи и ако не ми харесва, се опитвам да го променя.

— Това се казва дарба — промълви Мишката. — Сега знам защо толкова много искат да те върнат.

— Не искам да се връщам — изхленчи Пенелопа. — Искам да остана с теб.

— Никой няма да те праща обратно — отсече Мишката. Внезапно се сети за мъртвото тяло в краката им.

— Трябва да изчезваме оттук — тя тръгна надолу по стълбите.

— А дрехите ни? — попита Пенелопа.

— Мъжът все още ли е в нашата стая?

— Не знам.

— Тогава не си струва да рискуваме. Ще си купим нови дрехи на следващата планета. Хайде.

Слязоха във фоайето, излязоха през вратата и се качиха на едно такси.

Когато наближиха космодрума, Пенелопа дръпна Мишката за ръкава.

— Не трябва да идваме тук. Опасно е.

— Сигурна ли си?

Пенелопа кимна.

— Но трябва да се махнем от планетата. Можеш ли да видиш как ще ни нападнат?

— Не. Само знам, че е опасно.

— Тогава знаеш ли как да им се изплъзнем?

— Какво значи изплъзнем?

— Да стоим далеч от тях.

— Не знам.

— Добре, ще заложим на сигурно — реши Мишката. Наведе се напред и даде указания на шофьора да ги откара до агенцията за наемане на превозни средства. Когато стигнаха там, тя му плати, а после наеха кола.

Караха из улиците на Хагард, намериха денонощна бакалия, купиха дузина сандвичи и нещо за пиене и се отправиха извън града.

— Къде отиваме? — попита Пенелопа, стискайки силно Дженифър.

— Далеч от всеки, който иска да ти стори нещо.

— Добре — съгласи се Пенелопа. — Ти си единствената ми приятелка.

Тя се облегна на Мишката и веднага заспа.

Жената продължи да кара през нощта. Растителността ставаше все по-оскъдна и когато слънцето изгря, се намериха в началото на огромна пустиня. Тя свърна от пътя, спря колата и заразглежда различните карти на видеоекрана.

— Къде сме? — попита Пенелопа. Тя се беше събудила и разтъркваше очите си.

— Не съм сигурна — отвърна Мишката и продължи да преглежда картите. — А, ето къде сме.

— Къде?

— В Дяволската наковалня.

— Какво е това?

— Така се казва пустинята. — Посочи към една малка точка в средата на екрана. — А това е градчето Офир. — Натисна няколко клавиша върху компютъра на колата и картата се смени със списък. — Един бар, един магазин, един хотел.

— Защо някой ще строи град в центъра на пустинята? — заинтересува се Пенелопа.

— Добър въпрос — отбеляза Мишката. — Нека да открием отговора. — Тя подаде друга команда на компютъра. — Хм, може да имаме късмет.

— Защо?

— Защото на около осем километра от Офир има диамантена жила.

— Какво е диамантена жила?

— Мина — отговори Мишката. — Все още вадят диаманти от нея, в противен случай Офир щеше да е град на призраци.

— Защо да имаме късмет? — настоя Пенелопа.

— Защото където има толкова пари, обикновено се намират и един или два кораба. Нито един собственик на мина няма да шофира близо петстотин километра през Дяволската наковалня, за да провери бизнеса си.

— Ще си вземе самолет, а не космически кораб.

— Може би — съгласи се Мишката. — Но ако не е от тази планета, ще има и кораб. А между нас казано, не знам защо някой би избрал да живее на тази грозна малка топка кал, ако може да си позволи нещо друго.

— А щом някой притежава диамантена мина, той може да си позволи да живее другаде — заключи Пенелопа, страшно доволна, че е успяла да проследи мисълта й до логическия край.

— Точно така. — Мишката въздъхна. — А сега да не губим повече време. Да тръгваме.

Върнаха се на пътя и се отправиха към вътрешността на Дяволската наковалня.

След около шейсет и пет километра пътят изчезна и Мишката веднага намали скоростта.

— Можеш да караш бързо тук — обади се Пенелопа. — Почвата е твърда.

— Знам — отговори Мишката. — Но ако не намаля скоростта, ще вдигнем много прах и всеки ще ни види отдалеч. Особено ако ни преследват. — Тя се обърна към момичето. — Има ли някой след нас?

— Не знам — вдигна рамене детето.

— Е, след като не знаем със сигурност, ще заложим на безопасността.

— Много е горещо.

— Това са възможностите на климатика — отвърна Мишката. — Температурата на земята отдолу трябва да е около шейсет градуса по Целзий. Опитай се да не мислиш за това.

Пенелопа помълча малко, после отново се обърна към нея.

— Колкото повече се опитвам да не мисля, толкова повече го правя — оплака се тя.

— Опитай се да поспиш.

— Но аз току-що се събудих.

— Тогава нека да си поговорим, може би това ще отклони вниманието ти от горещината.

— Добре — съгласи се Пенелопа.

— Разкажи ми за този човек, за Тридесет и две.

Пенелопа поклати глава.

— Не искам да говоря за хората, които се държаха лошо с мен — отказа непреклонно момичето.

— Хубаво. А кой се е държал добре с теб?

— Ти и Мерлин.

— Трябва да е имало още някой в целия ти живот.

Малкото момиче се замисли за момент.

— Може би майка ми.

— Само може би?

— Тя им позволи да ме вземат.

— Сигурно не е имала друг избор.

— Ти имаше избор — изтъкна Пенелопа. — Не трябваше да ме спасяваш, но го направи.

— Все още не си спасена. Първо трябва да се махнем от тази планета и да намерим Мерлин.

— И после какво?

Мишката сви рамене.

— Не знам.

— Няма да ме върнеш, нали?

— Не, вече ти казах, че няма да те върна.

— Много хора ми казват различни неща. — Пенелопа замълча за миг. — Повечето ме излъгаха.

— Прекалено си млада, за да си цинична.

— Какво значи това?

Мишката въздъхна.

— Значи, че твърде много хора са те лъгали.

— Пак говорим за мен — оплака се момичето. — Мислех, че ще приказваме за теб.

— Имам по-добра идея — предложи Мишката. — Нека да говорим за нас.

— За нас?

— За теб и мен.

— Какво за нас? — полюбопитства Пенелопа.

— Ами сега сме един екип.

— Така ли? — Лицето на детето светна от радост.

Мишката кимна.

— Заедно сме, нали?

— Да.

— И същите хора, които искат да заловят теб, преследват и мен, така ли е?

— Така е.

— И ако избягаме, ще работиш с Мерлин и мен, нали?

— Предполагам.

— Това ни прави един екип.

Пенелопа се замисли над казаното и се усмихна.

— Харесва ми да съм в един екип с теб.

— И на мен. А първото правило на един екип е, че винаги споделяш тайните си с останалите.

— Аз нямам никакви тайни.

— Всеки има тайни.

— Не и аз.

— Дори и ти — настоя Мишката. — Например все още не си ми казала откъде имаш Дженифър.

Пенелопа погледна смачканата кукла, подпряна до нея.

— Моята майка ми я даде.

— Къде?

— Мисля, че беше във всекидневната.

— Имам предвид на кой свят?

Момичето вдигна рамене.

— Не помня.

— Как умря тя?

— Дженифър не е мъртва. Тя е тук, с нас.

— Имах предвид майка ти.

— Не знам дали е мъртва.

— Но ти смяташ, че е така.

Пенелопа кимна.

— Защо?

— Иначе би ме потърсила и спасила.

— Ами ако не знае къде си?

— Ти ме намери.

— Но аз не те търсех. Беше просто щастливо съвпадение. Ако това е единствената причина, тогава майката ти може да е жива. А баща ти?

— Те го отведоха.

— Те? — повтори Мишката. — Кои?

— Мъжете, които дойдоха с Тридесет и две. Той не даваше да ме отведат, затова взеха и двама ни.

— И оттогава не си го виждала?

— Не.

— Ако майка ти наистина е жива, сигурно те търси.

— Не мисля така.

— Защо?

— Тя се страхуваше от мен.

— От теб?

— Да.

— Защо?

— Защото съм различна.

— Искаш да кажеш, защото виждаш бъдещето?

Пенелопа кимна.

— Мислех, че всеки може да го прави, и говорех свободно за това. Мама ми не ми вярваше, а аз й доказах, че казвам истината. И тя започна да се страхува.

— А баща ти? И той ли се страхуваше от теб?

— Не.

— Какво работеше той?

— Не знам.

— Беше ли богат?

— Не знам. — Пенелопа се намръщи. — Пак говорим за мен.

— Говорим за тайни. Сега и аз ще ти кажа една.

— Каква? — попита нетърпеливо Пенелопа.

— Някой много богат човек се опитва да те намери.

— Ти ми го каза вече… но не ми каза защо.

— Защото можеш да виждаш бъдещето.

— Какво му е хубавото на това? Всеки ме преследва и независимо колко усърдно се опитвам да избягам, рано или късно ме настигат.

— Хващала ли си се на бас някога?

— Не. Родителите ми не одобряваха басовете.

— Но знаеш как се прави, нали? — продължи Мишката. — Аз казвам, че нещо ще стане по един начин, а ти казваш, че ще стане по друг, и който се окаже прав, печели баса.

— Знам.

— Ако човек може да вижда бъдещето, ще знае на какво да заложи.

— Не става по този начин.

— О?

— Когато хората на Тридесет и две ме караха да правя всичките тези неща, трябваше да позная от коя страна ще падне монетата или какви ще са цифрите върху хвърлените зарчета.

— А ти не можеше?

— Понякога можех.

— Дори ако правиш предположения като всеки обикновен човек, ще излезеш права поне половината пъти.

— Имам предвид, че понякога можех да видя страната на монетата или зарчетата в главата си.

— Но само понякога.

— Само понякога.

— Грешила ли си? — попита Мишката. — Когато си виждала монетата в главата си?

Пенелопа поклати глава.

— Ето какво иска богатият човек от теб. Не е нужно винаги да знаеш правилния отговор, за да му го казваш, когато залага или инвестира. Достатъчно е да си права в онези случаи, когато наистина виждаш бъдещето.

— Иска ми се да не мога да го правя — намръщи се Пенелопа. — Сигурно тогава всички ще ме оставят на мира.

— Но ти ми спаси живота по този начин — отбеляза Мишката.

— Нямаше да се опитват да те убият, ако не можех да виждам бъдещето — възрази Пенелопа. — Иска ми се да живея като нормално момиче.

— Но тогава никога нямаше да се запознаем — опита се да я утеши Мишката с усмивка.

Детето въздъхна дълбоко.

— Забравих за това — призна то. — Но ми се иска да ни оставят на мира.

Мишката вдигна рамене.

— Просто трябва да намерим място, където ще ни оставят на мира.

— Може би ще сме в безопасност в Офир — преположи Пенелопа.

— Никой не е в безопасност в един миньорски град — отговори Мишката. — Всеки мисли, че другият е хвърлил око на неговата стока, и никой никому не се доверява. Ще се радвам да оживеем достатъчно дълго, за да наемем или откраднем някой космически кораб. — Тя млъкна за миг. — Господи, тук стана много горещо. — Удари силно климатика с ръка. — Чудя се дали това нещо въобще работи.

Пенелопа протегна малката си бяла ръка към един от вентилаторите.

— Работи. — Тя помълча и добави: — Почти.

— Трябва да вадят дяволски големи диаманти от тази земя, за да си струва да търпят такава жега. — Мишката замълча за момент. — Добре, и двете си казахме по една тайна. Сега няма да е зле да си изобретим една.

— Да си измислим тайна? — попита недоумяващо Пенелопа.

Мишката кимна.

— Имаме нужда от таен сигнал, за да знам, ако някой иска да ни стори зло.

— Като таен код! — възкликна развълнувано момичето. — Като в историите, които гледах по видеото.

— Точно така.

— Ако правя така? — предложи Пенелопа и изкриви лицето си в толкова гротескна физиономия, че Мишката се разсмя с глас.

— Няма да остане тайна задълго.

— Мога да се престоря, че кихам.

— Не — възрази Мишката. — Трябва ни нещо, което не привлича вниманието към теб. Опитай се да почешеш брадичката си.

Момичето започна да се чеше силно с цяла ръка.

Мишката поклати глава.

— Използвай само един пръст и го направи небрежно.

Детето се постара да изпълни инструкциите точно.

— Така. Ако някой иска да ни навреди, направи този жест.

— Но ако съм в друга стая и не можеш да ме видиш? — попита Пенелопа. — Може би трябва да си подсвирквам някаква песничка?

— Не, това ще привлече вниманието.

— Ако някой иска да ни убие, не трябва ли да се стремим да привличаме вниманието?

Мишката се намръщи.

— Не съм толкова яка, че да победя при сбиване. Искам само леко предупреждение, така че да се измъкнем незабелязано, преди да ни нападнат. Освен това някой е предложил купчина пари за теб. Да привлечеш вниманието в град като Офир, където всеки четирима от петима мъже ще се досетят коя си, значи да си изпросиш отвличане, а не помощ или спасение.

Пенелопа млъкна и продължи да се упражнява в небрежно почесване на брадичката си. Мишката увеличи скоростта и се опита да не мисли за постоянно нарастващата горещина в колата.

Два часа по-късно пристигнаха в градчето Офир.