"Гадателката" - читать интересную книгу автора (Резник Майк)

Първа частКНИГА НА МИШКАТА

1

Блантайър III беше свят на високи кули и величествени минарета, на криволичещи улици и тъмни алеи, на огромни комини и тесни стълбища.

С други думи — свят, удобен за Мишката.

Сега тя седеше на подвижната сцена зад фургона на Мерлин. Не беше по-висока от метър и петдесет, тежеше едва 40 килограма и носеше вратовръзка с пайети и фрак. Усмихваше се самоуверено на събраната тълпа, докато Мерлин измъкваше букети и бели зайчета от въздуха. Подаваше й ги и тя ги поставяше в специални контейнери, понеже цветята и зайците бяха рядкост на Вътрешната граница, а те смятаха да ги използват още доста пъти, преди да се преместят в друг свят.

Сетне дойде номерът с цигарите. Мерлин запали една, угаси я, с магически жест показа други четири, изхвърли ги, измъкна нова иззад ухото си и продължи в този дух. Всичко се дължеше на ловкостта на ръцете му, но публиката никога не бе виждала представление с фокуси и се забавляваше чудесно.

Мерлин ги омайваше с неспирното си бърборене — разказваше вицове, обиждаше самохвалковците, призоваваше тъмните богове на помощ, а понякога прочиташе и нечии мисли.

И накрая, четиридесет минути след началото на представлението, последва piece de resistance.2

Мерлин накара Мишката да влезе в една огромна кутия, завърза я с вериги и я заключи с огромни катинари. Внимателно обясни, че вътре има запас от кислород само за двадесет минути и нито секунда повече.

Мишката вече се криеше в задната част на фургона, когато Мерлин с помощта на двама зрители закрепи кутията на една макара, вдигна я над огромен аквариум, пълен с вода, потопи я и същевременно убеждаваше публиката, че на Мишката са й останали само деветнадесет минути да се измъкне или да умре.

Продължи със своите смайващи номера с огньове и експлозии, които задържаха вниманието на хората, докато Мишката се облече в черен, прилепнал по тялото й костюм, излезе през дупката в дъното на фургона и се промъкна в тъмнината.

Миг по-късно сръчно се изкатери по една древна сграда, като използваше сянката на кулата й за прикритие. Долу Мерлин изпълняваше поредния си номер. Мишката влезе през един прозорец и тръгна по коридора. Имаше много предмети на изкуството, но тя реши, че ще е трудно да ги прекарат през проверките, когато напускат планетата. Вместо това продължи да обикаля от стая в стая, докато намери будоара. Претърси набързо чекмеджетата, откри кутия с бижута, изпразни я, а плячката скри в малка кесия, завързана на кръста й.

Погледна часовника си отново — разполагаше с единадесет минути. Имаше време за още една къща, ако не и за две.

Изтича обратно до прозореца, през който влезе, изкачи се до върха на минарето, скочи към съседната сграда, приземи се като котка на перваза и отвори със сила прозореца на една тъмна стая.

Веднага усети, че не е сама. Някой спеше в ъгъла. Замръзна в очакване да я нападнат, но когато чу леко похъркване, прекоси стаята и се озова в коридора за по-малко от пет секунди.

От номерата по вратите разбра, че се намира в пансион, а не в частна къща. Това си имаше и добра, и лоша страна. Можеше да обере няколко стаи, без да напуска сградата, но наемателите на пансиони рядко имаха нещо за крадене.

Провери най-близката стая. Беше празна — нито хора, нито нещо ценно.

Във втората бе по-добре. Мъж и жена спяха на двойно легло, а въздухът вонеше на алкохол и наркотици. Мишката откри дрехите им на пода и взе три банкноти по сто кредита от портфейла на мъжа. Не успя да намери чантичката на жената, а и нямаше време за губене.

Беше отново в коридора и й оставаха още осем минути, когато възрастна жена включи осветлението и се запъти към единствената баня на етажа. Мишката се стрелна към стълбището. Чу гласове откъм долния етаж и разбра,че поне една от стаите е отворена. Прикри се в сянката до стената и изчака старата жена да стигне до банята. Това отне цели две минути и Мишката реши, че е време да се оттегли. Откри неосветен авариен изход в задната част на сградата, слезе долу и в тъмнината стигна до фургона на Мерлин. Спотаи се, докато поредният номер с фойерверки прикове вниманието на тълпата, и се промъкна през дупката обратно във фургона.

Внимателно сложи кесията в една от магическите кутии, така че дори да я отвори, един полицай трудно би открил нещо вътре. В оставащите две минути си сложи черна качулка и се върна незабелязано на сцената.

Мерлин си играеше със зрителите. Почти ги бе убедил, че на Мишката й остава съвсем малко, преди да се удави или задуши, ако наистина не успее да се освободи. Дори ги накара да броят оставащите секунди. Когато наближи моментът, в който кислородът би трябвало да е свършил, Мерлин и неговият асистент с черната качулка извадиха кутията от водата и махнаха веригите. Но зрителите не видяха мъртвата Мишка, а пъстра антареанска птица, която разпери крила, изскочи от кутията, подхвръкна и свали качулката на Мишката — единствения номер, на който обучиха птичката.

Тълпата аплодираше възторжено, Мерлин мина с шапката си за дарения и накрая всички се пръснаха, а те двамата останаха насред пустата вече улица.

— Е? — попита магьосникът. — Как се справи?

— Малко кредити, малко скъпоценности — отговори Мишката. — Нищо особено.

— Това е проблемът на този свят — въздъхна Мерлин. — Няма нищо особено в него. — Надменно погледна към сградите. — Само величествени фасади, а във всеки будоар — фасада от фалшиви бижута. Шест нощи без голямо попадение. Предлагам да се откажем.

Мишката вдигна рамене.

— Съгласна съм. А сетне накъде?

— Уестърли е следващият човешки свят.

— Уестърли е чужд свят — поправи го тя.

— Около двайсет хиляди души живеят в нещо като свободна зона в центъра на най-големия му град. Можем да заредим с гориво там.

— Можем да го направим и тук.

— Да — продължи търпеливо Мерлин. — Но ще спрем на Уестърли за един ден. Кой знае? Ще си вземем малко пресни плодове. Ето това не можем да намерим на тази топка кал.

Мишката отново вдигна рамене.

— Добре, нека бъде Уестърли.

Мерлин подкара фургона към космодрума.

— Как го наричат местните? — полюбопитства Мишката.

— Кое? — попита той разсеяно.

— Уестърли.

— Ами човеците го наричат Уестърли.

— Много благодаря.

— Няма да можеш да произнесеш името, което извънземните използват. На звездните карти е отбелязан като Романус Омега II. — Той замълча за момент. — Кислороден свят, разбира се.

— Имаш ли представа как изглеждат местните?

— Предполагам, че дишат кислород — отговори той. — Има ли значение? Ние ще даваме представления само пред хора.

— Ти не пълзиш по комините или през отходните канали, нали? — заяде се тя. — Ако срещна извънземен, искам да знам какви са ми шансовете.

— Същите, както винаги — изпаряваш се на секундата.

Продължиха в мълчание, стигнаха до космодрума и натовариха фургона в ярко оцветения кораб на Мерлин. Щом излетяха и поеха курс към Уестърли, Мишката се настани удобно с бира в ръка, а Мерлин започна да изследва със спектрографа на компютъра камъните, които беше откраднала. Когато свърши, направи допълнителна проверка в най-новия справочник за скъпоценни камъни и определи приблизителните цени.

— Можеше и да е по-лошо — обади се накрая той. — Но ми се иска да се отървеш от навика си да взимаш винаги най-големите камъни. Много от тях дори не си струват усилията.

— А диамантената гривна и огърлицата от сапфири? — попита тя, без да вдигне глава.

— Те са наистина чудесни парчета. Но онези камъчета, които изглеждат като перли, нямат никаква стойност.

— Ще ги дадеш на някое хубавко момиче, когато стигнем на Границата — подхвърли Мишката.

— Непременно ще опитам — съгласи се Мерлин. — Но това не променя факта, че няма да спечелим и един кредит за тях на черния пазар.

Тя отпи замислено от бирата.

— Не ни трябват кредити, като гледам как я кара Демокрацията напоследък. Ако бях на твое място, бих продала тези неща за рубли Нов Сталин и долари Мария Тереза.

— Ще се наложи да изчакаме няколко седмици. Докато сме в земите на Демокрацията, хората ще искат да ни плащат в кредити.

— Значи искай повече, защото там, където отиваме, кредитите не се харчат много-много.

— Не те уча как да крадеш, така че и ти не ме учи как да продавам плячката ти.

Мишката го погледна за миг, докато той се упражняваше да скрива скъпоценностите под яркия си копринен шал, а после сведе поглед към бирата. Бе изминала една дълга седмица и се чувстваше страшно уморена. Лявото й коляно туптеше, откакто го удари преди две нощи. Всъщност цялото тяло я болеше от напрежението и физическите усилия. Беше време за почивка. Като си лягаше, усети, че се унася в мечти да направят голям удар в Уестърли, за да си позволи няколко месеца да не работи.

Мишката реши, че Уестърли прилича на останалите извънземни светове. На пръв поглед изглежда съвсем разумно устроен, но когато се вгледаш по-отблизо, откриваш все по-малко смисъл в организацията му.

— Какво мислиш? — попита Мерлин, докато караше фургона по главната улица на човешкия квартал.

— Не ми харесва — отговори Мишката.

— Защо?

— Само погледни как улиците криволичат и завиват, за да се влеят в себе си. Или небостъргачи без прозорци и врати, или едноетажни сгради, целите от стъкло и с по петнайсет врати. Не знам дали съм способна да ги опозная за десет минути.

— Придържай се само към човешките жилища — посъветва я Мерлин. — И без това не ни трябват никакви извънземни предмети.

— Не е толкова просто — промърмори тя. — Кои са човешките къщи? Ако избера погрешна сграда, мога да се изгубя вътре за повече от час дори. Имам ужасното чувство, че всеки коридор завършва със стена, а всяка стълба е една безкрайна въртележка.

— Преувеличаваш.

— Не е вярно. Нали моето мнение е най-важно? — Тя направи пауза. — Твоята информация беше погрешна. Тази планета никога не е виждала двайсет хиляди души накуп. Ще се учудя, ако са повече от хиляда.

— Нека да направим един компромис — Мерлин спря фургона.

— Какъв?

Той кимна с глава към огромна сграда от стъкло и стомана на отсрещната страна на улицата.

— Хотел „Кралските оръжия“. Притежаван и управляван от хора. Имаме цял ден да го изучим. Нека влезем в него, да обядваме и да го разгледаме. Ако свикнеш с обстановката до свечеряване, това ще е единственото място, което ще удариш.

— Предложението е честно — съгласи се тя.

— Ще те настигна, щом намеря място за фургона.

Докато го чакаше, тя обиколи хотела и набеляза откъде ще се промъкне по-късно вечерта — вентилационния отвор на приземната баня. Покриваше го решетка, върху която можеха да паркират фургона. Беше влязла вече във фойето, когато Мерлин я настигна.

— Е, научи ли нещо? — попита той.

— Две неща. Първо, знам как да проникна вътре.

— Чудесно.

— И, второ — продължи тя, като посочи един робелианец и трима лодинити, — тук отсядат не само хора.

— Всички си имат собствени етажи — Мерлин сви рамене. — Трябва просто да разберем кои са.

— Ами ключалките?

— Сигурно са стандартни, свързани с главния компютър на сградата, за да могат да променят комбинациите по всяко време. — Той замълча за миг. — Дори да забравиш половината от уроците ми, ще ти отнеме по-малко от трийсет секунди да се справиш с всяка от тях.

— Нямаш нищо против да ги проверим преди представлението, нали?

Той вдигна рамене.

— Както искаш.

— Хрумвало ли ти е, че е по силите ти да плячкосаш петдесет стаи до вечеря? — предложи тя.

Мерлин поклати глава.

— Говорили сме вече за това. Единствената причина да не сме арестувани досега е, че крадем само когато имаме алиби.

Тя не отговори, но продължи да оглежда внимателно ъглите, коридорите и всички възможни места за спотайване. Нямаше как да е съвсем сигурна, преди да проникне в стаите, но от това, което видя, изглеждаше, че повечето, ако не и всички гости на хотела от човешки род използваха асансьорите вдясно от рецепцията, които ги отвеждаха от четвърто до девето ниво. До нива две и три се стигаше чрез плавно движещи се ескалатори отляво на рецепцията, а на пръв поглед те се използваха единствено от канфорити, лодинити и робелианци.

— Е, поне всички дишат кислород — промърмори Мишката. — Мразя, когато се сменя околната среда. — Обърна се към Мерлин. — Забеляза ли вече къде са служебните асансьори?

Той се намръщи.

— Не виждам такива.

— Трябва да има. Никога не допускат обслужващия персонал да се вози в асансьорите за клиенти, защото те плащат. — Тя замълча. — Може би трябва да уведомиш ръководството, че се готвим да изнесем представление за клиентите им тази вечер, преди да си помислят, че подготвяме обир.

— А ти какво ще правиш през това време?

— Ще подготвям обира — отвърна с усмивка Мишката.

Мерлин се приближи до рецепцията, а Мишката се качи с асансьора на седмия етаж и се увери, че може да се справи с ключалките. После се опита да слезе до партера и да огледа пералнята, но откри, че асансьорът спря на първия етаж. Така че се присъедини към магьосника тъкмо когато той излизаше от офиса на управителя.

— Всичко ли е уредено?

— Няма да ни създават проблеми, а това ще оправдае мотаенето ни из хотела този следобед.

— Добре. А сега хайде да обядваме.

Миг по-късно влязоха в главния ресторант. Всички маси бяха свободни освен две и Мерлин се отправи към най-отдалечения ъгъл.

— Виждаш ли оня извънземен ей там? — прошепна той и посочи самотника на едната маса.

— Хуманоида с нездравия цвят на лицето? — попита тя.

Мерлин кимна.

— Облечен е изцяло в сребро. Добре го огледай.

— Защо?

— Изчакай да посегне към нещо и ще видиш.

Като по поръчка извънземният повика келнера и Мишката видя, че от четирите му ръце едната е ампутирана.

— От каква раса е? — попита тя.

— Не знам, но ако правилно предполагам, това е Оли Трите юмрука.

— Никога не съм го чувала.

— Просто стой далеч от него.

— Престъпник ли е?

— Ловец на глави. Казват, че е убил над трийсет човека и че никога не приема поръчки против своята раса. — Магьосникът се замисли. — Ще ми се да зная защо е на Уестърли, обикновено се подвизава на Вътрешната граница.

— Освен ако не преследва нас.

— Хайде де, няма заповед за ареста ни никъде из териториите на Демокрацията.

— Доколкото ти е известно…

— Доколкото е известно някому — отговори убедено той. — Както и да е. Ако случайно налетиш на него довечера, извини му се и изчезвай по най-бързия възможен начин.

Мишката кимна и натисна клавишите на малкия компютър с менюто. Секунда по-късно Мерлин я настъпи по крака.

— Сега пък какво?

— Не се обръщай и не се опитвай да го огледаш. Видя ли кой се присъедини към извънземния току-що?

Тя извърна глава.

— Казах да не се оглеждаш! — изсъска Мерлин.

— Добре де — Мишката впери поглед в магьосника. — Голям брадат човек с цял арсенал на колана си. Предполагам, че познаваш и него?

— Това е Гробаря Смит.

— Още един ловец на глави?

Мерлин поклати глава.

— Наемен убиец. Един от най-добрите.

— И защо извънземен ловец на глави и професионален убиец седят на петдесет метра от нас? — заинтересува се Мишката.

— Не знам — отвърна нервно магьосникът. — И двамата трябва да са на Границата и въобще не би следвало да разговарят помежду си.

— Нас ли преследват? — попита спокойно Мишката, като продължаваше да търси изходи и мислено да преценява шансовете си да ги използва.

— Не, те не си губят времето. Ако преследваха нас, досега щяхме да сме мъртви.

— Какво ще правим с плановете за довечера? Можем да си тръгнем веднага.

— Нека да си помисля — отговори Мерлин. Наведе глава и се съсредоточи върху сключените си пръсти доста дълго. Накрая вдигна поглед. — Не, няма смисъл да се отказваме. Не ни преследват, а и не представляваме заплаха за тях. Ние сме крадци, те са убийци.

Мишката сви рамене.

— За мен е без значение.

— Чудя се обаче кого ли са подгонили? — През това време човекът стана, каза нещо на извънземния и излезе от хотела. — Който и да е, трябва да е дяволски добър, щом двамата са се обединили да го преследват.

Нахраниха се мълчаливо, а на здрачаване Мишката се погрижи за холографски реклами на магическото шоу, което щеше да се състои скоро на улицата пред хотела.

При залез слънце, когато Мерлин започна да вади букети, птички и бели зайчета с професионален замах, около тях се събра тълпа, състояща се почти само от хора. Магьосникът прикова вниманието на зрителите, Мишката изпълни своите две-три простички илюзии под невероятни аплодисменти, а после Мерлин я пъхна в кутията и започна да заключва катинарите, докато тя се измъкваше отзад, през фалшивия капак. Когато той слагаше кутията в аквариума, тя вече се промъкваше през вентилационния отвор в приземната пералня. Имаше две жени на смяна и й отне малко повече време, отколкото очакваше, за да стигне до противопожарното стълбище. Втурна се нагоре по стълбите, спря на четвърто ниво и започна да опитва вратите. Попадна на една незаключена стая, вмъкна се вътре и открадна малкото ценни предмети там. Бързо откри и втора стая, която не й даде много. В коридора погледна часовника си и разбра, че разполага с време за още две стаи, ако побърза, или за още една, ако трябва да я претърсва внимателно.

Внезапно някъде се отвори врата. Мишката се скри в нишата на стълбището. Нямаше нужда да чака човека да се прибере и да й освободи пътя до асансьора. Трябваше просто да се изкачи още един етаж и да ограби две стаи от петото ниво. Само че някакъв инстинкт я възпираше да се промъква по-нагоре. Може би заради липсата на време или пък вероятността да се натъкне на Гробаря Смит, но тя не се затича към следващото ниво, а остана да чака на четвъртия етаж.

— По дяволите! — изрева един глас и тя надникна в коридора.

Очевидно човекът се бе заключил, защото псуваше високо и удряше с юмруци по вратата. Започнаха да излизат и от други стаи, за да разберат какъв е този шум. На Мишката й стана ясно, че този коридор вече не е безопасен за нея, а и трябваше да се прибере обратно преди края на представлението.

Тръгна нагоре по стълбището, но чу раздвижване и на петото ниво, тъй като крясъците и ударите отдолу предизвикваха негодуване из цялата сграда. Веднага се насочи към второто ниво, където шумът почти не достигаше.

Пристъпи предпазливо в коридора — малко по-широк, отколкото в човешкия сектор, и започна да опитва вратите. Първите две бяха заключени, а иззад третата се чуваше ужасяващо ръмжене. Едва когато наближи четвъртата стая, разпозна звук, който не би трябвало да се чува в тази част на хотела — плач на човешко дете.

За двадесет секунди се справи с ключалката и се хвърли в тъмната стая, преди вратата да се затвори отново. Извади малко фенерче и започна да оглежда помещението. Вътре имаше диван със странна форма и стол, в който нито един човек не би се настанил. Върху една маса бяха сложени шест бронзови предмета, които й бяха напълно непознати, а върху друга — остатъци от извънземна храна.

След това усети леко движение в единия ъгъл. Веднага се обърна и насочи светлината натам. Срещна погледа на малко русо момиче, оковано за дървения крак на огромен стол.

— Помогнете ми! — примоли се детето.

— Сама ли си? — прошепна Мишката.

Момичето кимна.

Мишката се приближи и се зае с белезниците.

— Как се казваш? — попита тя.

— Пенелопа — подсмръкна детето.

— Пенелопа чия?

— Просто Пенелопа.

Белезниците се разтвориха и паднаха на пода, а Мишката за пръв път огледа момичето по-подробно.

Русата коса на Пенелопа сякаш бе небрежно отрязана с нож вместо с ножици и не бе мита със седмици, ако не и с месеци. Имаше огромна синина на лявата буза, която вече избледняваше. Момичето бе слабичко и недохранено, а не жилаво и издръжливо като нея. Носеше спортен костюм, който някога е бил бял и удобен, но от дългото носене се бе измърсил и протрил. Беше боса, а петите й изранени.

— Не светвай — обади се Пенелопа. — Скоро ще се върне.

— От каква раса е?

Пенелопа сви рамене.

— Не знам.

Мишката извади нож от левия си ботуш.

— Ако се върне, преди да сме тръгнали, бъди сигурна, че го чака изненада.

Пенелопа трескаво заклати глава.

— Не можеш да го убиеш. Хайде да тръгваме…

Мишката протегна ръка и изправи момичето на крака.

— Къде са родителите ти?

— Не знам. Мисля, че са мъртви.

— Можеш ли да вървиш?

— Да.

— Добре. — Мишката се отправи към вратата. — Да тръгваме.

— Чакай! — внезапно извика Пенелопа. — Не мога без Дженифър.

— Дженифър? — попита остро Мишката. — Коя е Дженифър?

Пенелопа се втурна към ъгъла на стаята и сграбчи една мръсна парцалена кукла.

— Това е Дженифър — показа я в светлината на фенерчето. — Сега да вървим.

— Дай ръка. — Мишката се залепи за стената в коридора.

Огледа се и като не видя никакво движение, забърза към стълбите, буквално влачейки момичето след себе си. Стигнаха до подземието и влязоха в пералнята.

— Сега слушай внимателно — прошепна Мишката. — Искам да пълзиш на колене зад количките с пране, както правя аз, докато се доберем до вентилатора. Виждаш ли го?

Пенелопа се вгледа в тъмнината и поклати глава отрицателно.

— Ще ти кажа, като стигнем. Ще ти помогна да влезеш вътре. Не се тревожи, че е тъмно и тясно. Аз се промъкнах оттам, а съм по-голяма от теб.

— Не се страхувам — отговори Пенелопа.

— Знам — каза убедено Мишката. — Но ще трябва да пазиш тишина. Ако издадеш някакъв звук, жените, които работят в другия край на помещението, ще те чуят и ще дойдат да видят какво става. Ще се наложи да ги убия.

— Грешно е да се убива.

— Тогава не вдигай шум и нищо лошо няма да се случи — отвърна Мишката. — Готова ли си?

Пенелопа кимна и Мишката започна да пълзи към вентилационния отвор. Когато стигна до него, спря и се обърна да види как се справя момичето. С изненада установи, че е точно зад нея.

Мишката провери дали жените са все още заети с пералните машини, направи знак с пръст върху устните си и повдигна Пенелопа към отвора. Момичето запълзя и почти стигна до изхода под нивото на улицата. Мишката тъкмо щеше да я последва, когато чу умолителен шепот.

— Не мога да намеря Дженифър.

— Продължавай — изсъска Мишката. — Аз ще я намеря.

Изчака да чуе движенията на детето и се върна. Намери парцалената кукла в една чупка, затъкна я в колана си и настигна Пенелопа до решетката под фургона на Мерлин. Момичето не знаеше какво да прави по-нататък.

Мишката бързо отмести решетката, бутна Пенелопа във фургона и я последва. После се наведе и намести обратно решетката.

— Чакай тук — заповяда тя на детето. — Не издавай нито звук.

Сложи черната си качулка и се изкачи за финалната сцена в последните десет секунди. Когато всичко свърши и тълпата се разпръсна, тя заведе Мерлин във фургона.

— Защо се забави? — попита я той. — Замалко да не успееш.

— Наех си асистент — усмихна се Мишката.

— Асистент?

Мишката посочи Пенелопа, която се бе скрила зад магическите декори.

— Боже мой! — измърмори Мерлин. — Къде я намери?

— Окована за един стол в стая на извънземен.

Магьосникът клекна до малкото момиче и огледа синината на бузата му.

— Не ти е било леко, нали?

Пенелопа го гледаше, без да отговори.

— Има ли семейство на Уестърли? — обърна се Мерлин към Мишката.

— Не мисля.

— Какво прави тук?

— Не зная.

— Крия се — отговори детето.

— Нямаше предвид това, Пенелопа — каза Мишката. — Пита за времето, когато те намерих.

— Крия се — повтори момичето.

— Искаш да кажеш, че извънземният, който те бе отвлякъл, се крие?

Пенелопа поклати глава.

— Той криеше мен.

Мишката кимна.

— От твоите родители?

Момичето отново поклати глава.

— Родителите ми са мъртви.

— Значи от властите — предположи Мишката.

— Не.

— От кого тогава? — леко повиши тон Мишката.

Пенелопа посочи с малкия си треперещ пръст през единствения прозорец на фургона към входа на хотела, където Гробаря Смит и Оли Трите юмрука крещяха на портиера.

— От тях.