"Гадателката" - читать интересную книгу автора (Резник Майк)

7

Повечето пустини са студени през нощта, но тази тук само ставаше не толкова гореща, реши Мишката, докато заедно с Вечното хлапе се носеше по пясъците в отворената кола.

— Доста си тиха след вечерята — отбеляза младият мъж. — Какво не е наред?

— Шегуваш се, нали?

— Отказах се от шегите преди един век.

— Ами да ти призная истината, чудех се дали ще мога да намеря обратно пътя за Офир в тази тъмнина, след като те убият.

— Няма да ти се наложи — отговори той.

— Искаш да кажеш, че не можеш да умреш ли?

— Веднъж бях много зле след наръгване с нож. Мога да бъда убит, но не и тази вечер, не и от тези мъже.

— Те са осем и те очакват някъде там — тя махна с ръка в посоката, в която отиваха. — Вероятно са заели позиции по цялата област. Нямаш и представа дали някой от тях не се е скрил на метри пред нас и не чака само да минем, за да те застреля, докато караш.

Вечното хлапе поклати глава.

— Всички са в лагера си и се успокояват от взаимното си присъствие.

— Откъде знаеш?

Той се обърна към нея.

— Върша всичко това вече двеста години. Знам как реагират преследваните хора.

— Може би тези мъже са различни.

— Надявам се да е така — отвърна искрено той.

— Защо? — беше й страшно любопитно.

— Защото твърде отдавна не съм виждал нещо различно.

— На това му викам отговор.

— Мислиш, че е лесно да си Вечното хлапе? Да знам, че когато хората, живеещи в галактиката сега, се превърнат в многовековен прах, аз все още ще изглеждам по същия начин? Ще ям същите неща, ще летя до същите светове и ще правя едно и също всеки ден и месец, година и век? — Той спря за миг. — Всеки иска да е безсмъртен, но нека ти кажа нещо, госпожо — тази съдба не бива да се желае твърде много. Защо мислиш, че се хванах на тази работа? Защото рано или късно някой ще ме отърве от моята…

— От мъката? — предположи тя.

Той поклати глава.

— От скуката ми.

— Може би това ще стане довечера. Ето защо се чудя как ще се върна обратно.

— Няма да е тази вечер — отговори убедено той.

— Защо си толкова сигурен?

— Знам колко съм добър.

— Може би си прекалено самоуверен. Казал си на бармана, че си убил Оли Трите юмрука, а аз знам, че е жив.

— Никога не съм казвал, че съм го убил — отговори Вечното хлапе. — Казах само, че можех да го убия.

— Аз чух друго.

Младият мъж вдигна рамене.

— Вярвай на каквото искаш.

Следващите три километра караха в мълчание. После видяха малък лагер в далечината.

— Ето го — Вечното хлапе кимна към светлините пред тях.

— Не трябва ли да спрем колата?

— След малко — той намали скоростта. — Нямат никакви оръжия, които да стрелят точно на повече от триста метра.

— Надяваш се, че нямат.

— Знам, че нямат — отговори той и спря колата.

— Мисля, че видях някакво движение зад онзи каменен блок, вляво от последния купол — прошепна Мишката.

— Да.

— И какво ще направиш сега?

Вечното хлапе излезе от колата и се протегна мързеливо.

— Отивам да си свърша работата.

— А аз?

— Остани тук, докато свърша.

— Неподвижна мишена в паркирана кола? — Мишката също се измъкна. — Не, благодаря.

— В колата ще си на по-сигурно място.

— Ти се погрижи за собствената си безопасност, а аз ще се притеснявам за моята — изстреля в отговор Мишката.

Той вдигна рамене.

— Както искаш.

Хлапето тръгна между сенките.

— Нека да дойда с теб! — Мишката внезапно се почувства неспокойна.

— Само ще ми пречиш.

— Сигурно има нещо, с което мога да помогна.

— Има.

— Какво?

— Да отидеш в техния лагер с бяло знаме и да им кажеш, че имат пет минути да се помолят на своя бог и да му поискат прошка.

— Аз ли? — потвори слисано Мишката.

— Да виждаш някой друг наоколо? — засмя се Вечното хлапе.

— Няма начин — отсече тя.

— Както искаш. Ще те извикам, когато всичко свърши.

— Знаеш ли, съществува много малка разлика между самоувереност и лудост.

Не получи никакъв отговор и едва тогава осъзна, че е сама. Мъжът беше изчезнал.

Застана зад колата, като хвърляше погледи от време на време в тъмнината и се опитваше да открие другите седем миньори в неясните светлини триста метра пред нея.

Няколко минути по-късно чу остър вик, последван от няколко изстрела с пушка и бръмчене на лазерни пистолети. Приклекна зад колата, в случай че Вечното хлапе грешеше относно точността на оръжията на миньорите. След като минаха няколко минути в пълна тишина, тя отново погледна иззад прикритието си.

Три тела, две от които гротескно изкривени, лежаха в малкия кръг светлина, а неподвижен бос крак на четвърти труп се подаваше от неосветената част на лагера.

После се чу пронизителен женски писък и секунда по-късно жена излезе залитайки от един купол, като се държеше за корема, и се строполи на няколко метра от мъжете.

— Достатъчно! — извика някакъв мъж. — Предавам се.

— Това не е детска игра — отговори отдалеч Вечното хлапе. — Не можеш да се откажеш само защото ще загубиш.

Три пушки, две метателни и една лазерна, гръмнаха към мястото, откъдето прозвуча гласът, после отново настана пълна тишина. След цяла минута напрегната тишина две жени и един мъж излязоха от стъклените палатки и предпазливо се доближиха до целта на стрелбата. Изведнъж една от жените изпищя и се свлече на земята, а другите двама се обърнаха и загърмяха диво към тъмнината.

— Хайде, покажи се, дявол да те вземе! — изкрещя мъжът.

Вечното хлапе излезе от сянката.

— Колкото и да са ти платили за това, аз ще ти дам повече, за да се махнеш — обади се жената.

— Съжалявам, но няма начин да запазя живота ви — отговори Вечното хлапе. Внезапно движение на дясната му ръка и двамата се строполиха на земята.

Следващите няколко минути мъжът провери всяка от своите жертви, за да се увери, че са мъртви. Тогава, доволен от резултата, се обърна към колата.

— Вече можеш да излезеш — извика той към тъмнината.

Мишката, все още стъписана от лекотата, с която се бе справил с противниците си, внимателно се приближи към лагера.

— Какво, по дяволите, използва срещу тях? — попита тя, когато стигна до труповете.

— Нещо много малко и много остро — отвърна Вечното хлапе. — Всъщност осем неща.

— Невероятно! — измърмори Мишката и заобиколи още две тела.

— Върви да си свършиш работата и да се махаме — подкани я младият мъж.

— Ти дори не се задъхваш — отбеляза тя.

— Защо, трябва ли?

— Повечето хора доста ще се изпотят, докато убият осем невинни миньори.

Той я изгледа любопитно.

— Невинни ли?

— Каквото и да са направили, не заслужаваха да умрат така.

— Кой знае? — Вечното хлапе вдигна рамене.

— Искаш да кажеш, че дори не знаеш защо ги уби? — продължи да настоява тя.

— Разбира се, че знам. Убих ги, защото ми платиха.

— Но не знаеш какво са направили.

Той отново вдигна рамене.

— Не ми влиза в работата.

— Не те ли интересува?

— Не съвсем. Повечето хора заслужават да умрат поради една или друга причина.

— Винаги ли си разсъждавал така?

Изведнъж Вечното хлапе се ухили.

— Пубертетът май ме е превърнал в циник. — После кимна към куполите. — Моята работа е свършена. Крайно време е ти да се заемеш със своята. — Отправи се към колата. — Ще я докарам по-близо, докато ти обираш плячката.

— Няма да ме оставиш тук, нали? — попита подозрително Мишката.

Той се засмя.

— Не и докато всички пари са в теб.

Тя се зае да тършува из куполите, събра всички необработени диаманти и пачки кредити и няколко минути по-късно се показа от последното временно жилище.

Той я чакаше с колата, а четвърт час след това тя разтърсваше Пенелопа, за да я събуди.

— Хайде — прошепна тя. — Време е да тръгваме.

— За къде? — попита сънливо момичето.

— Не знам — призна Мишката. — Но далеч оттук.

— Купи ли кораб?

— Направих нещо по-добро. Купих мъж, който има кораб.

— С какво му плати? — попита Пенелопа, докато ставаше и разтъркваше очите си.

— С диаманти. — Мишката й показа малка торбичка, пълна с необработени камъни.

Детето надникна вътре.

— Тук има пистолет.

— Открих го на същото място, откъдето взех и диамантите.

— Защо?

— Ако сметнеш, че Вечното хлапе иска да ни направи нещо.

— Колко време ще остане с нас?

— Докато се приземим на безопасна планета. Или докато останем без пари. Което стане първо.

— Има ли безопасни планети за нас?

— Една — отговори с нежелание Мишката. — Не исках да ходим там, но нямаме голям избор. Вече се носи слух, че сме отседнали тук. Утре вечер или най-късно вдугиден сутринта това място ще гъмжи от убийци.

Пенелопа започна да се облича.

— Как се казва този свят?

— Последен шанс.

— Била ли си там преди?

Мишката поклати глава.

— Не.

— Тогава откъде си сигурна, че не искаш да отидеш там? — настоя момичето. — Може да е приятно място с езера и поточета и много зеленина около тях.

— Защото не харесвам човека, който го управлява — отговори Мишката.

Пенелопа се замисли върху думите й.

— Ако не го харесваш, защо смяташ, че там ще сме в безопасност?

— Той ми дължи една огромна услуга.

— А дали ще е съгласен да ти я върне?

Мишката се намръщи.

— Едва ли знае, че съм жива.

— Откога не си го виждала? — Пенелопа взе Дженифър и се запъти кам вратата.

— Много отдавна.

— Може и да не те помни — предположи момичето.

— Ще си спомни — отговори мрачно Мишката.