"Народът на моретата" - читать интересную книгу автора (Гримо Мишел)

ЗАСАДА

Великолепно животно. Тялото и шията къси, гърдите много широки; крайниците — нервни, мускулести; грамадни белопетнисти крака с яки гладки копита; безукорна златисточервеникава козина — един хубав кон, преливащ от сили. Същинско богатство за Ксуан.

Без особена умора Сукама можеше да върви повече от сто километра на ден, язден от Ксуан, а впрегнат в тежкото осемстотинкилограмово чергило на семейството, той беше способен да измине половината от това разстояние независимо по какъв терен! Най-добрият кон в племето. Всички му завиждаха за него, а веднъж няколко души от съседното племе се бяха опитали дори да го откраднат…

Сукама блестеше от пот. Ксуан го три дълго и търпеливо със сноп суха трева. След туй покри хълбоците му с наметалото си и окачи на врата му торба с някаква смес от диви моркови и сухи жълти храсти. Последните запаси.

Вече пет дни, откакто Ксуан беше напуснал племето и тръгнал по дирите на глутница диви кучета! Бяха го повлекли опасно на север, без да може да ги доближи, та да повали две-три от тях. Жалко, най-вече заради козината им… но не можеше да върви по-нататък. Нямаше вече припаси, а и ония куполи… Хоризонтът беше кървав от светлините им като при залез слънце. Ала в осем часа вечерта слънце няма.

„Утре, щом съмне, ще се върна при племето!“

Вулф, кучето му, лавна и се отри в него, размахвайки опашка.

— Съжалявам, Вулф, няма нищо за нас!

Някъде далеч от тях, в подножието на хълма, се търкулна камък. Сепна се Ксуан. Сукама потрепера. С няколко ритника Ксуан пръсна огъня и се ослуша. Тишина!

— Спокойно, момчето ми! Няма нищо… Някакъв плъх ще е. Спокойно!

Конят изпръхтя и продължи да зоби. От предвидливост Ксуан взе лъчевата пушка и я постави до ловното си оръжие. Клекна и се заслуша в шумовете на пусталата земя.

В този час светлината се отразяваше под куполите, високо над сградите. Температурата се бе покачила с четири градуса. Приятен момент, при условие че не поглеждаш към небето; острите отблясъци от куполите пробождаха жестоко очите. За кой ли път се улови, че завижда на по-малкия си брат. В тази минута той сигурно бе някъде навън, на свобода, далеч от чудовищния град!

Брат му беше един ленивец, разбира се. Неспособен да завоюва положение и да поеме задълженията на една фамилия, която от векове участвува във Федералния съвет… По дяволите! Той поне живееше! Да гониш скитници за Центъра за заселване на морето сигурно е по-увлекателно, отколкото да се правиш, че ръководиш голям сектор от Междупланетното общество по електроника, с надеждата да заместиш баща си в Главната дирекция и в Съвета! И все пак! Той прекрасно чувствуваше, че над живота на брат му и над неговия собствен живот тегнеше провалът на човечеството…

„Хора от градовете! Ние завладяхме всичко. Ние сме господари на Земята. Доведохме техническата цивилизация почти до самия й връх. За един човешки живот ракетите могат да ни отведат до други планети… Подслушваме на вратите на вселената… от векове! С несекващ апетит поглъщаме ресурсите на цялата система. Ала открихме ли пътя към звездите? Не!… О, с тия мисли — един брояч на Съвета в ъгъла и наказанието ми е готово!“

Той напусна терасата и слезе в кабинета си по вътрешния асансьор.

Беше двадесет и пет годишен, с леко дръпнати кафяви очи; тъмнокестеняви коси бяха наболи по кръглия му от вчера небръснат череп. Лицето му беше доста приятно, с уста, добре очертана от пълните устни. Скитниците биха сметнали ръста му за прекалено малък, а раменете — тесни. Но тук, за обитателите на града, за цивилизованите, той бе един хубав младеж. Казваше се 700-01-0003-S0042-ВУ.

От кабинета си поиска да се свърже по видеофона с Центъра за заселване на морето. На екрана се появи младо момиче.

— Добър вечер. Бихте ли ме свързали с брат ми — 700-10-0054-Z0115-ВУ?

— Един момент… Не… При последното повикване преди четвърт час съобщи, че вкарва един скитник в първи сектор. Не можем да го безпокоим.

— Добре. Щом свърши, бихте ли му казали да ми се обади?

— Разбира се, екселенц!

Безлична бледолилава светлина къпеше опустялата земя. Ксуан не се страхуваше, но не обичаше това време.

Предпочиташе сенките или бледните огньове на истинската лунна светлина. Тук опустошената, близка нему и любима земя добиваше заплашителен вид. Намираше се на два дни езда от гигантския град, но вече усещаше омразната му власт. Разсеяните лъчи обкръжаваха едрото тяло на Сукама с възморав ореол, който придаваше смешен вид на животното. И това не обичаше Ксуан!

Все тъй приклекнал на няколко стъпки от коня, с лъчевата пушка на колене, той не смееше да се изтегне по гръб, да си почине. Тук-там над земята се вдигаха късове мъгла, която след час щеше да покрие хълма. Нямаше да е зле в случай на неприятна изненада! Едва тогава би могъл да се опита да спи. Изведнъж се чуха някакви пиюкания. Усети ледна тръпка по гърба си. Жестока тревога го обзе. С настръхнала козина, Вулф легна в нозете му. Нищо не бе усетил. Това не се подушва! С цялата си воля Ксуан се насили да полегне за миг, да затвори очи и да си поеме въздух.

„Една минута! Разполагаш с една минута само и се нуждаеш от цялото си хладнокръвие!“

Отново се надигна, ослуша се. Слабите пиюкания сякаш идеха отвсякъде и се изкачваха към него с неумолима безпощадна методичност. Постара се да ги различи.

„Един… два… три… четири робота! А човекът? А! Търкулва се камък… Качва се пеш след тях! Непредпазливостта ти ще те погуби, негоднико!“

Тревожно цвилене заглуши за кратко шума на нападателите и земята затрепера под огромните копита. Сигурен в Сукама, той по навик не го бе спънал и ето че побягна сега! Тогава Ксуан забеляза, че Вулф пълзи към края на могилката. И той!

Стисна челюсти, за да не издаде вик. Две сълзи парнаха страните му. Този път, каквото и да направи, беше загубен.

Три робота изникнаха почти едновременно — полусфери със стърчащи придатъци от блестяща стомана, плъзгащи се на въздушни възглавници. Ксуан знаеше, че не трябва да се надява да ги спре, но поне да обезоръжи един и да се спаси, като прескочи безопасната вече машина!

Прицели се грижливо в първия възел от придатъци на най-близкия робот, стреля. Два манипулатора и един мрежомет паднаха стопени от лъчите на бойното му оръжие.

Ксуан ликуваше:

„Още един и ще мога да мина!“

Осветеният робот продължаваше да се плъзга, насочвайки към него тънка тръбичка. Тя странно подскачаше и в друго време тия подскоци биха се сторили смешни на Ксуан. Той се досети, че роботът се настройваше да го засегне в точно определен орган. Бързо стреля още веднъж. Тръбичката се прегъна на две като пламнала отвътре сламена колиба. Нещо побутна кожената туника на Ксуан откъм гърба. Той усети леко бодване и почти в същия миг силно парене по цялото си рамо. Падна право по очи върху „своята земя“ и загуби съзнание, казвайки си, че се бие повече от час.

Роботите бяха увили вече тялото на скитника в мрежа, когато човекът се приближи. Той погледна контролния уред, който носеше през рамо.

— Тридесет и пет секунди! Здраво животно!

Бързо зададе команди роботите да се завърнат при неговия сухопътен глисер и докато слизаше от хълмчето, повика Центъра за заселване на морето по радиотелефона.

— Ало… Тук 700-10-0054-Z0115-ВУ. Хванах скитник — много силен!… Кой?… Брат ми? Ще му се обадя от глисера. Благодаря.

И прекъсна.