"Народът на моретата" - читать интересную книгу автора (Гримо Мишел)

СБОГОМ НА ЛАГЕРА

Синя светлина къпеше уличките в квартал С. От минута на минута се смрачаваше, слънцето горе клонеше към хоризонта. Цила потръпна и се огледа назад. Тримата мъже продължаваха да я следят и плуваха така, че да останат на разстояние от нея. Тя забеляза и един четвърти в двуместен ял, който се плъзгаше в сенките на модулите. Минувачите намаляваха.

„Щом останем сами, ще ме нападнат, естествено!“ — помисли младата жена.

Бяха започнали да я следят още щом излезе от нелегалното събрание в къщата на Пио. Отначало не бе обърнала внимание, но когато разбра, че тези хора й желаеха злото, тя се уплаши до полуда. Всичките й опити да се свърже с Надир или Арп по телефона пропаднаха. След като напусна сигурния подслон на един обществен модул, тя вече не знаеше какво да стори, освен да се опита да стигне до дома си. Но щеше ли да има време?

Повече от месец вече Надир посещаваше всеки следобед школата за пастири.

Обикновено работниците се приемаха в курсовете след едногодишен престой в лагера, за да бъдат сигурни в пълното им приспособяване към присадката. Надир знаеше, че дължи това бързо повишение на Арп, който не искаше да пропусне и най-малката възможност.

— Всеки ден може да пристигне заповед за бягството — твоето и на Цила. Ще трябва поне един от вас да може да се справи с всяко непредвидено усложнение, щом се озовете сами в открито море! — бе казал той. — С обучението на наши хора в школата за пастири в миналото успяхме да избегнем много нещастни случаи!

Непокорените от морето говореха малко, но Надир и Цила можаха бързо да получат представа за една странна история:

„Преди петстотин години, овладели най-сетне камъка-сюнгер, безименните бяха създали първия лагер.

Постепенно изоставили старите методи на експлоатация. Отначало хората-риби били окаяни каторжници, наблюдавани от водолази безименни… После, с усъвършенствуването на оборудването, безименните се оттеглили на сушата… Бягствата, както и провалите, се увеличили. Защото ако по чудо се изплъзнели от дяволските червени сфери, довчерашните номади неизбежно попадали в ноктите на роботите, охраняващи брега!

Един ден те разбрали, че спасението им вече не е в пустинята, а точно обратното — този огромен и прекрасен свят, който почти свободно им бяха предоставили! Два века по-късно Тал, едно почти легендарно същество, заживяло свободно някъде в дълбините.

Пастирите, които ги срещали понякога, заедно с новините носели в лагера и размирните му призиви. Един, двама… двадесет бегълци се присъединили към него. Създала се първата независима колония.“

Сега в сто и петдесетте трудови лагера нелегалната мрежа водеше към един град, който мнозина смятаха за мистичен — казваха, че е построен на 5000 метра дълбочина — гигантски и далеч от вражески очи при това — какво по-добро за организирането на един свободен свят!

Когато този ден свърши, Надир не остана на разговор както обикновено. Бързаше да иде при Цила. Младият мъж постави шлема си и премина шлюза. С един замах на ръцете той леко се отдели от пилотите… Нечия ръка докосна рамото му. Надир се обърна: Арп му се усмихна победоносно зад шлема, отведе го встрани и му показа малко червено кубче, което бе стиснал в ръката си. Надир не беше виждал такова нещо и показа с ръце, че не разбира…

С яла на Арп те се понесоха към жилищния квартал.

Арп спря машината си до една атомна спускаща се чиния, закотвена в пясъка, на няколко разтега от един частен купол. Приближиха, дръпнаха звънчето…

Една жена ги посрещна, като излизаха от шлюза, и им помогна да свалят шлемовете си.

— Добър ден, Золния! Получих съобщение — обяви Арп.

— Най-после! Вече започнах да се безпокоя! Покорените знаят, че искаш да изпратиш нови двама при нашите и са много неспокойни!

Арп обясни на Надир:

— „Покорени“ наричаме привилегированите работници, на които вече не им се чува за освобождение… Досега се задоволяваха да ни атакуват, без да предупреждават безименните за мащаба на заговора… Но страхувам се, че ще се откажат и от този последен израз на солидарност!

— Да вървим да чуем съобщението!

Жената ги поведе в камерата-кабинет, където нагласи едно устройство за разчитане на микрозаписи. Надир проследи с интерес забавната метаморфоза на червеното кубче.

— Защо си давате толкова труд? Не може ли да използвате традиционните магнетофонни ленти?

— Не, и то по няколко причини. Първо, не винаги е възможно да се изнесе предмет от лагерите, дори и да не е много голям, а кубче като това се изплъзва от контрола на роботите. И тъй, ние се стараем да правим записите си възможно най-малки! Освен това и най-здравите непромокаеми торбички се пробиват понякога… магнитната лента не устоява на подобна повреда, а нашият твърд амбалаж може! Цветът показва важността на съобщението. Бяло, жълто, черно, червено… Пастирите, които ги предават, знаят с какво време разполагат. Червено — бърза телеграма — трябва да пристигне на местоназначението си в срок от два месеца…

В съседната стая иззвъня телефонът. Золния отиде да се обади, а Арп включи устройството за разчитане. Откъм апарата зазвуча солиден глас:

„Град Обновление. 1-02-301 от свободното летоброене. Нан — генерален отговорник РС Изпратете Надир и Цила, племе Зорги, съгласно ускорен план 1. Край.“

— Е, Надир. Близко е вече денят, когато ще ни напуснеш! Мисля…

Арп спря. Золния идваше от кабинета мъртвобледа. Тя с мъка промълви:

— Покорените току-що са отвлекли Цила! Мъчили са се да я отведат към асансьорите, за да я предадат вероятно на безименните, но работниците са ги забелязали и са се намесили… Сега са се скрили в един необитаван модул и я държат за заложница…

— Гръм и мълния! Ако трябва да ги обсаждаме в продължение на няколко часа, безименните ще бъдат информирани и ще искат обяснения! Уф! Ей, Надир! Почакай ме! Ти дори не знаеш къде да идеш!

Надир наистина се готвеше да се гмурне до шлюза. Арп подзе отново:

— Какъв е адресът?

— Квартал С, блок Т. Вземете атомната чиния… ще стигнете по-бързо!

— Благодаря, Золния!

Не след дълго машината напусна жилищния квартал. Арп я насочи нагоре с пълна сила… Те се носиха известно време над осветеното село. Арп отбеляза квартал С и гмурна чинията.

Машината спря в уличката. Изведнъж Надир забеляза двадесетина души, струпани около един изолиран модул. Щом се приближиха, някакъв човек отиде при тях и прегърна Надир в знак на съчувствие.

Беше Игал — със сълзи на очи, треперещ от безсилна ярост. С няколко движения той им обясни, че покорените са четирима и са въоръжени с лъчев пистолет. Какво можеха да направят те с нещастните си пастирски геги и кинжали за отбрана?

Първият, който се опита да проникне в шлюза, щеше да бъде чудесна мишена за обсадените!

Изведнъж Надир се сети. Повлече Игал към един съседен вход и щом останаха сами, настоя:

— Вземи атомната чиния, иди бързо в работилниците и се помъчи да вземеш от пазача малък портативен лазер…

— Ясно! Искаш да пробиеш модула!

— Не, може да раним Цила! Върви бързо, нямам време да ти обяснявам!

Игал смъкна шлема си и се отдалечи. Четвърт час по-късно той се върна с лазера. Надир накара всички да се отдръпнат и започна бавно да прерязва всички пилоти на жилището. Светещият лъч правеше чудеса, но много скоро водата се размъти от голям облак пушек и пара. Плувнал в пот, Надир започна трудно да диша… Маската му се изпоти отвътре. Най-накрая, задъхан, заслепен, той трябваше да се оттегли в някой по-чист слой.

Когато мътилката се разсея, младият човек можа да установи, че половината от бетонните пилоти бяха прерязани. Отново започна атаката…

Задушаваше се и се примири с мисълта, че трябва пак да прекъсне, когато и последният пилот отстъпи с ужасно пращене! Като огромна шамандура модулът потегли с въртене нагоре, теглен назад от захранващи кабели и меки тръбопроводи.

„Господи! — сепна се Надир. — Електрическите кабели! Забравих за тях! Ако се откъснат, ще се взривим всички! Дано само въздухът излезе навреме…“

Но пълният с въздух модул продължаваше да се издига, теглейки последните връзки и без това опнати до скъсване… Тогава влудяващо бавно жилището започна да се накланя… От шлюза бликна тънка газова струя, която се увеличи след няколко секунди, после, в серия от странни експлозии излетяха огромни мехури, образувайки ударни вълни, които заблъскаха присъствуващите…

Неудържимо тласкани навън, обитателите на модула се мятаха, разтърсвани от резки трусове… Заварени без шлемове, те не бяха успели да променят навреме дишането си и започнаха да се давят! С върховно усилие на волята двама мъже успяха все пак да овладеят дробовете си и с изхвръкнали от орбитите очи и стиснати устни изчезнаха, олюлявайки се!

Част от присъствуващите се притекоха на помощ на останалите, а в това време няколко силни работници бързо отпратиха наводнената къща на дъното.

Положена на един диван, Цила идваше в съзнание. Мека хладна ръка галеше челото й. Отвори очи и срещна усмивката на Надир.

— Какво стана! Отначало модулът се превърна в асансьор, после… водата!

Арп се наведе през рамото на Надир и радостно заяви:

— Конски лек! Идеята е на Надир…

Следната нощ Арп дойде у тях да ги предупреди.

— Золния е уредила всичко! Тръгвате утре призори с екип от ловци на акули. Шеф на екипа е Олаф от нашата организация. Ще ви пусне в открито море възможно най-близо до една хижа. Там ще намерите водач. Не изпускайте срещата! Човекът, който ви чака, ще има грижата да обезвреди червените ви пазачи. Тъй като тези проклети сфери стоят винаги извън обсега на работника, когото следят, трудно могат да бъдат унищожени… Освен това ще ми се специалист да го свърши. Като излизате от яла на пастирите, не губете време: и най-малкото преместване на сферите се следи от Контролния център на безименните, а освен това те са снабдени с различни устройства за самовзривяване…

Арп прекъсна, за да разгърне пластмасова карта…

— Ето пътя, по който трябва да се движите, когато останете сами… Ще можете спокойно да го разгледате в колата. Ако за нещастие не успеете да избягате, унищожете я. Виждате тук зеления найлонов конец. Дръпвате, откъсвате го от вътъка — и започва ускорен процес на разпадане… След две минути всяка молекула от тази карта ще отиде във водата! Добре! Е, мисля, че ви казах най-главното… Олаф ще ви обясни и други тънкости, когато му дойде времето! На добър час, деца, и мислете понякога за нас, когато излезете на свобода…

— Но, Арп — започна Цила развълнувано, — защо не дойдете с нас?

— За съжаление, няма достатъчно място за всички — в последните месеци населението на нашия град доста се увеличи! А и трябва да се следи за нелегалната мрежа. Без нея не бихте могли тъй лесно да тръгнете!

— Как се казва градът! Номер 1?

— О, Надир!

— „Обновление“ е градът. Пожелавам ви да стигнете до там без неприятности!

Подводната талига се носеше бързо по пясъчното дъно. Олаф току-що бе включил на голяма скорост. Вече две седмици, откак напусна лагера, и сега се влачеше на гъсеници поради неправилния скалист терен. От предната част на машината се откриваше панорамна гледка. Седнали до Олаф, Надир и Цила й се любуваха прехласнати. Те откриваха волното море и безбройните му прелести. Край тях малки блестящи рибки се стрелваха от храстите.

Свикнала от малка на всякакви лишения, Цила като истинска номадка знаеше точно да прецени и най-малкото, което можеше да послужи за храна. Това изобилие тук я смайваше…

— Надир, мисля, че започвам да разбирам за какво ни говореше Арп!

— Да — охолен живот, девствена и безкрайно великодушна природа!

Олаф се усмихна и очите му се свиха в две дълги цепки.

— Харесвате ми вие двамата. Бързо схващате! На някои от нашите им трябват една или две години, додето погледнат обективно на морето…

— Знаеш ли, нищо подобно не чувствувахме в лагера — призна Цила. — Мътната вода без растителност… нищо общо с това тук!

— Рано или късно всички скитници откриват гледката, която е сега пред очите ви! Един ден всичко това ще ви принадлежи и свободно ще се разхождате из него.

Надир погледна с възхита другаря си. Цила и той нямаха нито вярата, нито ентусиазма му — не беше минало много време от залавянето им! И все пак те тръгваха първи, а Олаф със завидна жертвоготовност като Арп и толкова други още оставаха, за да организират свободния живот, който те самите може би никога нямаше да видят…

Олаф отгатна мислите на Надир.

— Не се грижи за нас, Надир. И нашият ред ще дойде! Ти и Цила ще бъдете сто пъти по-полезни там! Във връзка с това трябва да ви дам някои обяснения, преди да стигнем. Ще поставим капан за акули. Щом роботите затворят мрежата с животните, вие ще излезете през шлюза. Не и преди това, ще уплашите дивеча! Във външното отделение, в задната част на талигата ще намерите двуместен свръхбърз атомен ял… Като го включите на най-голяма мощност, би трябвало за четири часа да ви отведе до мястото на срещата. Мине ли това време, горивото на двата микрореактора ще се изчерпи и машината вече няма да ви служи за нищо. Ще чакам час и половина, след като тръгнете, и тогава ще сигнализирам за изчезването ви. Повече не бих могъл! На безименните ще им трябват още три, додето ви идентифицират и открият къде сте. Щом го сторят, ще заповядат на вашия робот-пазач да ви унищожи. С една дума, много важно е да не закъснявате и да пристигнете навреме, за да може вашият водач да ликвидира тези мръсни машинки, преди да са се обърнали срещу вас! Ако се случи нещо непредвидено, ялът ви има и допълнителна свръхмощност. Тя, за съжаление, се изразходва за много кратко време! Използвайте я само в краен случай!

— Всичко ще бъде наред! — увери го Надир.

— Дано! Имате само половин час в запас, а това е малко!

— Не бой се, Олаф! Яка ни е кожата! — рече Цила с радостен смях.

Надир бе очарован да чуе отново този от месеци забравен смях. Премеждието, което ги чакаше, не беше безопасно! Ала то караше да заблестят в очите на Цила всички огньове на надеждата.

— Ето че стигнахме! — съобщи внезапно Олаф, забавяйки постепенно ход.

Когато спряха, Олаф поговори по микрофона с хората от задната кабина.

— Намираме се в зоната, извадете мрежите и стръвта.

За няколко минути хората-риби се озоваха във водата, прикривайки с водорасли мрежата, която роботите раздипляха. По същия начин скриха и машините, сетне хвърлиха в капана голям куп прясно нарязана риба. Прибраха се в талигата, която се отдалечи, а после спря на достатъчно разстояние, за да не изплаши дивеча.

Олаф насочи една антена и тогава светна малък вътрешен екран, в който сцената много ясно се наблюдаваше.

Няколко малки и други средно големи риби дойдоха първи, привлечени от мириса на месото. Появи се една, сетне две сенки бавно заплуваха над стръвта и най на края все още предпазливо се появи първата акула — дълга, синя, страшно силна и бърза. Няколко минути по-късно нахлуха всички! Десетки продълговати фигури се нахвърлиха на храната и обхванати от бяс, започнаха да си отнемат едни други парчетата месо, като се раняваха взаимно.

Водата се обагри в червено и така привличаше и други акули към плячката. Олаф натисна половин дузина бутони, после се обърна към Надир и Цила:

— Току-що дадох заповед на роботите да затворят капана… Бъдете готови!

Надир и Цила бяха нахлузили вече костюмите си.

— До скоро виждане, братко — каза Цила с леко треперещ глас.

— Дано имате късмет!

Надир стисна силно ръката на Олаф. Те минаха в голямата задна кабина. След като се сбогуваха с хората-риби, минаха в шлюза и зачакаха.

— Тръгвайте!

Леко променен от високоговорителя, гласът на Олаф ги накара да трепнат. Надир взе Цила в ръцете си и я целуна по очите. Помогна й да намести шлема си и оправи своя, докато шлюзът се пълнеше.

Навън чакаха кълба-пазачи. Две от тях последваха младите хора.

Мислейки за кръвожадната сцена, която се бе разиграла недалеч оттук, Надир побърза да извади яла — съжаляваше, че организацията не разполага със сериозно оръжие…

Седнаха в малката аеродинамична машина, затвориха остъкления люк над главите си и безшумно потеглиха. Надир махна няколко пъти на Олаф за довиждане, насочи се към югозапад и включи двигателите на пълна мощност.

Силните фарове разкъсаха тъмнината и ялът се понесе напред. Роботите-пазачи ги следваха от разстояние…