"Ето Човека!" - читать интересную книгу автора (Муркок Майкъл)

ТРЕТА ЧАСТ

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Дискусионната група „Юнг“ се събираше всеки вторник на втория етаж на книжарница „Мандала“ за разискване на трудни теоретични проблеми, групови анализи и групова терапия.

Глогауър не бе организатор на групата, но с радост предоставяше помещението за срещи. За него бе голямо удоволствие да общува със себеподобни поне веднъж седмично.

Макар да ги обединяваше интереса към Юнг, всеки от тях си имаше и собствени интереси. Мис Рита Блен се трудеше над карта за трафика на летящите чинии, но никой не знаеше действително ли вярва в тяхното съществуване. Хюдж Джойс бе убеден, че архетиповете на Юнг произхождат от древната раса на лемурите, изчезнали без следа преди хилядолетия. Алън Чедар, най-младия в групата, бе побъркан на тема индийска мистика, а организаторката — Сандра Петърсън, бе спец по магиите.

Джеймс Хедингтън се интересуваше от времето. Сър Джеймс Хедингтън, физик, изобретател от войната, заможен притежател на най-разнообразни отличия присъдени му за помощта, която е оказал на Съюзниците, бе гордостта на групата. По време на войната се бе прославил като голям импровизатор, ала веднага след края и се бе превърнал в срама на Военното Министерство. Смятаха го за чалнат и, което е още по-лошо, за човек който обича да демонстрира това си качество пред публика.

Сър Джеймс имаше слабо, аристократично лице (макар, че бе роден в Норууд и родителите му бяха средна ръка хора), тънки устни, дълга бяла коса и черни, рунтави вежди. Носеше старомодни костюми, ризи и вратовръзки с избелели шарки. Често обичаше да разказва на другите членове на групата за преодолените трудности при създаването на неговата Машина на Времето. Отвръщаха му с подигравки.

Една вечер, след като всички си бяха тръгнали, Хедингтън покани Глогауър да го посети в лабораторията му в Бенбъри.

— В момента работя над най-различни интересни експерименти като например да изпращам опитни зайчета на пътешествие във времето. На всяка цена трябва да дойдеш да погледаш.

— Не мога да повярвам — отговори Глогауър. — Наистина ли можете да изпращате разни неща във времето?

— О, да. Ти си първия на когото го казвам.

— Не мога да повярвам! — и наистина не можеше.

— Ела и сам ще се убедиш.

— Защо ми се доверявате?

— О, не зная. Предполагам, защото те харесвам.

Глогауър се усмихна.

— Добре. Ще дойда. Кога ще е най-удобно?

— Когато пожелаеш. Защо не дойдеш в петък, ще прекараме заедно уикенда.

— Сигурен ли сте, че няма да ви преча?

— Ни най-малко!

— Имам приятелка…

— Ммм… — Хедингтън го погледна със съмнение. — Не бих искал да се разчува…

— Ще я разкарам.

— Така те искам! Ще хванеш бързия в шест и десет от Падингтън. Аз ще те чакам на гарата. До петък.

— До петък.

Глогауър го изпрати с усмивка. Старецът явно бе изкукал. Сигурно се е затрупал с всевъзможни скъпи електронни джунджурии в Бенбъри, но при всички случаи щеше да е удоволствие да прекара няколко дни извън Лондон.

Хедингтън притежаваше просторно старо имение в едно селце на две мили от Бенбъри. Сградата на лабораторията в двора бе съвсем нова.

Хедингтън бе наел две момчета за постоянни помощници, когато Глогауър пристигна с изследователя те тъкмо си тръгваха. Както и очакваше навсякъде бяха разхвърляни най-различни уреди, а от тавана висяха и се поклащаха сплетени жици и кабели.

— Насам — каза Хедингтън и поведе Глогауър към по-разчистената част на лабораторията. На широка дървена платформа бяха подредени и свързани с кабели няколко черни контейнера. В центъра им бе поставен един малко по-различен, сребристосив контейнер.

Хедингтън погледна часовника си и огледа циферблатите върху контейнерите.

— Сега. Да видим.

Той завъртя няколко копчета. След това се наведе над клетката в ъгъла и измъкна един бял, дърпащ се заек. Той постави заека в сребърния контейнер, още веднъж провери апаратурата, след това завъртя копчето в основата на платформата.

— Включвам — обяви той.

Глогауър премигна. Въздухът сякаш за миг се разтресе. Сребърния контейнер бе изчезнал.

— Боже мили!

Хедингтън се изкиска.

— Виждаш ли? На път във времето!

— Изчезна! — потвърди Глогауър. — Но това не значи, че е отишъл в бъдещето.

— Вярно. В същност той се е отправил в миналото. Не може да попадне в бъдещето. Неосъществимо е поне за сега.

— Добре. Искам да кажа, че това не доказва, че заекът пътува във времето.

— И къде тогава е отишъл? Можеш да повярваш на думите ми, Глогауър. Този заек се е върнал със стотина години в миналото.

— Откъде знаете?

— Извършвал съм опити на къси разстояния. Мога да изпращам назад във времето до доста точно определен момент. Повярвай ми.

Глогауър скръсти ръце.

— Вярвам ви, сър Джеймс.

— Сега сме се захванали с голямата работа. Смятаме да изпратим човек в миналото. Единствения проблем за сега е, че пътуването е малко бурно. Виж… — той завъртя една ръчка. Внезапно сребристия контейнер се появи на платформата. Глогауър го докосна с ръка. Беше доста топъл.

— Ето — Хедингтън бръкна в контейнера и измъкна заека отвътре. Главата му бе обляна в кръв, а костите сякаш бяха натрошени. Все още дишаше, но очевидно изпитваше страхотни мъки.

— Разбираш ли какво искам да кажа? — попита Хедингтън. — Бедното нещастно същество.

Глогауър извърна глава.

Върнаха се в кабинета и Хедингтън започна да разказва за експериментите си. Глогауър бе запознат донякъде с физичната терминология и твърде горд за да си признае, че в същност не разбира нищо от физика, та трябваше да прекара няколко часа в креслото, кимайки с престорено разбиране, докато Хедингтън продължаваше въодушевено.

Едва късно вечерта Хедингтън му показа спалнята. Стаята бе облицована с дърво и обзаведена с широко легло.

— Приятни сънища — каза Хедингтън на раздяла.

Същата нощ Глогауър се събуди и видя, че някой седи на ръба на леглото. Това бе Хедингтън и той бе чисто гол. Държеше ръката си на рамото на Карл.

— Мисля си, дали… — поде Хедингтън.

Глогауър поклати глава.

— Съжалявам, сър Джеймс.

— Е, добре — отвърна Хедингтън. — Добре.

Веднага след това той излезе.

Няколко дни по-късно Хедингтън му се обади за да го покани отново да му гостува в Бенбъри, но Глогауър отказа вежливо.

— Справихме се с някои от дребните проблеми — заразказва Хедингтън. — Така например, открихме най-добрия начин за защита на пасажера. Но никой от моите хора не иска да рискува. Ти не изпитваш ли желание, Глогауър?

— Не — отвърна Глогауър. — Съжалявам, сър Джеймс.

През следващите няколко седмици Глогауър си имаше свои проблеми. Моника започна да го посещава все по-рядко, а когато идваше нямаше никакво желание за любовни упражнения.

Една нощ, вбесен и объркан, той се заяде с нея.

— Какво ти става? Студена си като сладоледена пръчка.

Тя потърпя известно време глупостите, които дрънкаше, след което каза уморено:

— Така и така мислех да ти кажа. Имам си друг приятел.

— Какво? — той моментално изстина. — Не ти вярвам.

Толкова сигурен бе, че никой друг не може да я хареса. Бореше се с непреодолимото желание да узнае името на съперника си.

— Кой е той? — запита накрая.

— Тя — каза Моника. — Едно момиче от болницата. По-различно е.

— О, Боже!

Моника въздъхна.

— Чувствам се облекчена, наистина. До гуша ми дойде от твоите емоции, Карл.

— Тогава защо не ме зарежеш напълно? Що за странен компромис е това?

— Предполагам, защото все още се надявам — каза Моника. — Все още мисля, че в теб има нещо, което си заслужава труда. Сигурно съм глупачка.

— Какво се опитваш да направиш с мен? — извика той истерично. — Какво… какво… ? Ти ме предаде!

— Виж какво, Карл. Това не е предателство. Това е някаква гадна ваканция.

— Тогава по-добре да я направиш постоянна — извика той невъздържано и захвърли дрехите по нея. — Майната ти, кучко!

Тя се изправи уморено и започна да се облича.

Когато свърши се отправи към вратата. Той плачеше на леглото.

— Чао, Карл.

— Майната ти!

Вратата се затвори.

— Ти кучко! Ти, мръсна кучко!

На следващата сутрин той се обади на сър Джеймс Хедингтън.

— Промених решението си — каза той. — Ще направя това, което искате. Готов съм да се подложа на опита. Имам само едно условие.

— Какво е то?

— Искам аз да избера времето и мястото, където да отида.

— Съгласен.

След седмица те се отправиха с частна яхта към Близкия изток. Няколко дни по-късно той напусна 1970 и пристигна в 28 година от Новата Ера.