"Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)" - читать интересную книгу автора (Албом Мич)Третият вторникРазговаряме за съжалението и разкаяниетоСледващия вторник пристигам с обичайните торби храна — макарони с царевица, картофена салата, ябълков сладкиш — и още нещо: касетофон „Сони“. Искам да запомня всичко, което си говорим, обяснявам на Мори. Иска ми се да имам гласа ти на запис, за да мога да го слушам… и после. — Когато умра. Не го казвай. Той се смее. — Мич, аз ще умра. И то съвсем скоро, а не някога си. Мори разглежда касетофона. — Толкова е голям — отбелязва той. Чувствам се като натрапник, типично за журналист, и започвам да си мисля, че между добри приятели касетофонът е като чуждо тяло, чуждо изкуствено ухо. При толкова много хора, желаещи Мори да им отдели малко време, аз може би искам да отмъкна твърде голяма част от тези вторници. Слушай, казвам аз и взимам касетофона. Не е нужно да го използваме. Ако те притеснява… Той ме спира, вдига пръст, сваля очилата от носа си и ги пуска да увиснат на врата му. Поглежда ме право в очите. — Остави го — казва той. Аз го оставям. — Мич — продължава той с по-мек глас, — не си ме разбрал. Аз искам да ти разкажа за живота си. Искам да ти разкажа, каквото мога преди да съм престанал да мога. Гласът му се снишава до шепот. — Искам някой да ме изслуша. Искаш ли? Кимвам. Двамата седим известно време в мълчание. — Е — казва той, — включен ли е? Истината всъщност е, че касетофонът е нещо повече от носталгия. Мори започваше да изчезва, всички го усещахме — близките, приятелите, бившите му студенти, колегите му, другарите му от политическите дискусионни групи, които той толкова обичаше, бившите му партньори по танци, всички ние. Вероятно аудио записите, както снимките и видео филмите, са начин да откраднем нещичко от куфарчето на смъртта. Но на мен вече започваше да ми се изяснява — благодарение на неговата смелост, хумор, търпение и откритост — че Мори гледаше на живота, съвършено различено от всички останали, които познавах. Гледната му точка беше по-здравословна и по-чувствителна. И то на прага на смъртта. Ако е вярно, че на прага на смъртта мислите на човек се проясняват, знам, че Мори искаше да сподели именно това. А аз исках да го запомня колкото е възможно по-добре. Първия път, когато видях Мори в Нощния блок, се запитах дали съжалява за нещо сега, когато знае, че скоро ще умре. Мъчно ли му е за изгубените приятели? Дали съжалява, че в някой случай не е постъпил различно? Питах се егоистично, ако бях на негово място, дали щях да бъда обзет от тъжни мисли за всичко, което съм пропуснал в живота? Дали щях да съжалявам за запазените тайни? Когато споменах всичко това пред Мори, той кимна с глава. — Затова се тревожат всички, нали? Ами ако днес е последният ми ден на тази земя? Той се загледа в лицето ми и може би забеляза неувереността в личния ми избор. Често си представях как един ден падам безсилен на бюрото си върху недовършената си статия, а редакторите ми грабват екземпляра, докато санитарите отнасят безжизненото ми тяло. — Мич? — обърна се към мен Мори. Поклатих глава и не казах нищо. Но Мори продължи да разследва неувереността ми. — Мич — рече той, — нашата култура не насърчава хората да мислят по тези въпроси, докато не се озоват на прага на смъртта. Толкова сме погълнати от егоистични неща, кариера, семейство, да печелим достатъчно пари, да платим ипотеката, да си купим нова кола, да поправим радиатора, когато се повреди — заети сме с милиарди дреболии, само за да оцелеем. Затова не си създаваме навик да седнем, да огледаме живота си и да си кажем: Това ли е всичко? Това ли е всичко, което искам? Не ми ли липсва нещо? Той замълча. — Нужен ти е някой, който да те тласне в тази посока. Не става автоматично. Разбирах какво ми казва. В живота си всички имаме нужда от учители. Моят учител седеше пред мен. Прекрасно, рекох си. Ако аз ще съм ученикът, тогава ще бъда най-добрият ученик. На връщане, в самолета, в малко тефтерче си съставих кратък списък на проблемите и въпросите, с които всички се борим, от щастието през остаряването и децата до смъртта. Съществуват разбира се милиони книги затова как да си помогнеш сам, както и предостатъчно телевизионни предавания, а също и консултации за по 90 долара на час. Америка се е превърнала в същински базар „Помогни си сам“. На тези въпроси все още няма ясни отговори. Грижим ли се за другите или се грижим за „детето в нас“? Да се върнем към традиционните ценности или изцяло да отречем традициите като ненужни? Към успех ли да се стремим, или към простота? Да кажем „не“ или „направи го“? Единственото, което знаех, е следното: Мори, старият ми преподавател, не се занимаваше с „Помогни си сам“. Той стоеше върху релсите и чуваше как свири локомотивът на смъртта и беше съвършено наясно кои са важните неща в живота. Необходима ми беше такава яснота. Всяка объркана и измъчена душа, която познавах, имаше нужда от такава яснота. — Питай ме за всичко — винаги казваше Мори. И така аз написах следното: Смърт Страх Остаряване Алчност Брак Семейство Общество Прошка Смислен живот Списъкът беше в сака ми, когато дойдох в Уест Нютън за четвърти път, един вторник в края на август, когато климатичната инсталация на летището Доугън не работеше, всички си вееха и гневно бършеха потта от челата си, а физиономиите пред очите ми до една бяха на хора, готови да убият някого. — — — |
|
|