"Отмъщението на Калиостро" - читать интересную книгу автора (Льоблан Морис)

IIIРАУЛ ИДВА НА ПОМОЩ

Цялата сутрин в тихото селище Везине идваха и си отиваха стражари, цивилни инспектори, полицаи в униформа. Бучаха мотори. Репортери и фотографи се блъскаха и тичаха. Носеха се най-невероятни и противоречиви слухове.

Единственото спокойно място бе градината и къщата на „Клематитите“. Тук стражата беше неумолима: освен полицията никой друг не влизаше. Не допускаха нито любопитни, нито журналисти. От уважение към мъртвата и към скръбта на Ролан всички говореха тихо.

Когато й съобщиха за нападението, на което Жером бе станал жертва, тя избухна в плач.

„Бедна сестро… Бедничката ми Елизабет…“

Тя заповяда да го закарат в една близка клиника. Там приеха и другия ранен. Трупът на Бартелми, който бе удушил момичето, лежеше в гаража — чакаха да бъде пренесен в моргата на гробищата.

Към единадесет часа следователят господин Руслен, седнал до прокурора в удобен градински фотьойл, се бореше със съня, слушайки обясненията на главния инспектор Русо, и му даваше подробни сведения за четворното убийство.

Господин Руслен беше нисък, целият корем и бедра; с лошо храносмилане. Провинциален следовател от петнадесет години, отпуснат, лишен от амбиция, той бе направил всичко, за да го отдалечат от къщата, където го задържаше страстта му към риболова с въдица. За нещастие последната афера в замъка Орсак, където той показа такъв тънък ум и предвидливост, беше привлякла вниманието върху особата му и за негово голямо съжаление му донесе преместването в Париж. Палтото му от черна алпака и панталонът от мъхест сив плат свидетелстваха за пълната му немарливост по отношение на облеклото. Въпреки външността си обаче той беше изтънчен човек, с благороден дух, съвсем независим в действията си, често даже мечтателен.

Инспектор Русо, чието реноме бе по-високо отколкото истинските му заслуги, заключи с глас, който разубеди господин Руслен:

— Накъсо, госпожица Гаварел е била нападната в момента, когато се е навела да поеме синджира на лодката. Нападението е било толкова свирепо, че трите стъпала, слизащи във водата, са изпочупени. Освен това госпожицата е била потопена до кръста във водата. Последвала е борба по склона, кражба на бисерната огърлица и бягство на крадеца, който също е бил с измокрени крака. За убиеца, изследван от лекарите, няма никакви сведения освен името Бартелми. Лицето и облеклото му са на мошеник. Убил е за грабеж. Нищо повече не знаем!

Главният инспектор Русо въздъхна и подхвана със задоволството на човек, който не търси думите си:

— Сега другите двама. Господин Жером Елмас с един изстрел на пушка е ликвидирал убиеца, който иначе сигурно би успял да избяга. Ето единствената точка, която можем да изясним. Макар и изтощен, той надълго ми говори за скръбта си, но съвсем неясно. Преди всичко не познавал убиеца на годеницата си. Не е разпознал и нощния си нападател и не знае причината, поради която е нападнат. От друга страна, нямаше никакви данни за личността на втория ранен, нито пък следи от нападението. Можем само да предположим, че в двата случая нападателят е един и същ.

Някой неочаквано го прекъсна:

— Не може ли също така да се предположи, господин инспектор, че тая нощ е имало не драма между трима или, тъй да се каже, нападател и две жертви, а само драма между двама. Може би господин Жером Елмас е нападнат от лице, което, ранено от господин Елмас, се е влачило четири-петстотин метра до мястото, където нощес е паднало.

Изслушаха не без интерес поразителната хипотеза на непознатия господин. Но го гледаха с изненада. Кой беше той? Разбраха — излязъл е от къщата на „Клематитите“ и е изслушал заключенията на инспектор Русо. Но с какво право се намесваше?

Главният инспектор, раздразнен от това, че предлагаха друга хипотеза, различна от неговата, попита:

— Кой сте вие, господине?

— Раул д’Аверни. Моето имение е недалеч оттук, срещу езерото. Няколко седмици отсъствах от Париж и се завърнах тая сутрин. За станалото научих от младия архитект, който живее у мен и работи по възстановяването на вилата ми. Фелисиен-Шарл беше приятел на госпожица Гаварел и вчера е обядвал с тях. Преди час го придружих до госпожица Ролан и реших, че не е нахално за момент да поскитам из градината, като изслушам вашите бележити изводи, господин главен инспектор. Те разкриват майсторство в следствието.

Раул д’Аверни имаше странна усмивка и ироничен вид, които биха накарали всеки друг освен инспектор Русо да се почувства подигран. Но той бе достатъчно надут, важен и сигурен в таланта си, за да има такова чувство. Поласкан от комплимента, той кимна и реши да постави на място симпатичния любител.

— Това е предположение, което аз не забравих да направя, господине — каза той, усмихвайки се. — Даже го съобщих на господин Елмас, а той ми отговори: „С какво оръжие бих ударил? Не зная. Не. Аз се защитавах както можех, с крака и юмруци. С един юмрук в лицето… Прогоних противника си, но вече бях ранен…“ Той не носи никакви следи от удар нито по лицето, нито другаде. Значи…

На свой ред Раул д’Аверни се поклони.

— Добре разсъждавате — отбеляза той.

Но следователят, господин Руслен, комуто този човек се харесваше, попита:

— Нямате ли други забележки, господине?

— Нещо особено — не. Пък и бих се побоял да злоупотребя с…

— Говорете, говорете!… Моля ви. Ние сме пред много забъркана история и най-малката крачка напред би имала значение. Слушаме ви…

— Е, добре — започна Раул д’Аверни. — Причината, повлякла Елизабет Гаварел във водата в момента на нападението, е безспорна, нали? Събарянето на стъпалата. Аз прегледах тия разнебитени дървени стъпала. Те са били поддържани от два кола, добре забити в дъното на езерото. Коловете са се съборили, защото скоро са били прерязали с трион до три четвърти от дебелината им.

След тия думи се чу леко охкане. Ролан беше излязла от студиото, опирайки се на ръката на Фелисиен-Шарл. Олюлявайки се, тя слушаше думите на господин д’Аверни.

— Възможно ли е?… — мълвеше тя.

Инспектор Русо бе слязъл до стъпалата. Той взе един от коловете, донесен от господин д’Аверни, погледна го и каза:

— Никакво съмнение. Срезът е много явен и скорошен. Ролан забеляза:

— От седмица сестра ми всеки ден ходеше все по същото време да взема лодка. Нима убиецът е знаел това? И всичко е предвидил.

Раул поклати глава.

— Не мисля, че е станало така, госпожице. Не му е било необходимо да хвърля сестра ви във водата, за да изтръгне огърлицата й. Внезапно нападение, борба в продължение на две-три секунди по склона и бягство. Това му е било достатъчно.

Следователят, много заинтересуван, каза:

— Значи според вас друг е устроил този ужасен капан?

— Така мисля.

— Кой? И защо?

— Не зная.

Господин Руслен не можа да прикрие усмивката си: „Работата се усложнява“.

— В такъв случай би имало двама убийци: един по замисъл и друг — фактически. Последният всъщност само е използвал случая. Но откъде е влязъл в имението? И къде се е крил?

— Там — каза Раул, сочейки с пръст „Оранжерията“ на чичо Филип Гаварел.

— В онази къща? Невъзможно е. Погледнете: всички прозорци и врати на партера са затворени и са с плътни капаци.

Раул възрази небрежно:

— Всички са с плътни капаци, но не всички са затворени.

— Хайде де!

— Един от тях, най-вдясно, като остъклена врата, не е затворен. Двете крила са били насилени отвътре и са издърпани едно до друго. Идете ги вижте, господин инспектор.

— Но как е влязъл тоя тип в къщата? — попита господин Руслен.

— През главната врата, откъм външната алея.

— Значи е имал подправени ключове?

— Без съмнение.

— Избрал е това място, за да наблюдава госпожица Гаварел и да я нападне? Чудно!…

— По това имам свои предположения, господин следовател. Но да почакаме господин Гаварел. Предупреден е с телеграма от госпожица Ролан и трябва да пристигне от Кан, където е бил на почивка при сина си. Очакват го всеки момент, нали, госпожице?

— Вече би трябвало да пристигне — потвърди Ролан… Последва дълго мълчание. Авторитетът на д’Аверни се налагаше на всички, които го слушаха. Всичко, което говореше, изглеждаше правдоподобно, дори вярно, въпреки противоречията и невъзможността.

Инспектор Русо, изпъчен пред „Оранжерията“, разглеждаше остъклената врата, която действително не бе затворена. Адвокатите говореха тихо. Ролан плачеше, Фелисиен гледаше нея и господин д’Аверни. Най-после той продължи:

— Господин следовател, казахте, че аферата е сложна. Наистина е извънредно сложна. В такива случаи аз се боя от това, което виждам, и от това, което намирам. И съм склонен да опростявам нещата, защото в действителност всичко се свежда до права линия. В живота не може да има подобна бъркотия от едновременни случки. Такова нещо не съществува. Съдбата никога не си играе по този начин — да струпва неочаквани произшествия. За дванадесет часа къпане, удавяне, удушаване, кражба, смърт… после още две устроени примки, които можеха, които е трябвало да бъдат два други смъртни случая! Всичко това е несъвместимо, глупаво, абсурдно, нечовешко. Не, наистина всичко е прекалено много… И затова…

— И затова?

— Затова аз се питам в това преплитане няма ли линия, която отделя фактите: едните вляво, другите вдясно… Или още по-ясно: дали вместо едно объркано събитие нямаме работа с две нормални, които в някоя точка на своето развитие случайно са се срещнали. В такъв случай би било достатъчно да се намери допирната точка, след която са се объркали конците. Тогава ще може всичко да се види по-ясно.

— О!… О!… — възкликна господин Руслен, смеейки се. — Навлизаме в царството на фантазията. Имате ли доказателство, с което да се аргументирате?

— Никакво — отвърна Раул д’Аверни, — но понякога доказателствата са по-малко убедителни от логиката.

Той млъкна. Всеки размишляваше. Чу се шум от спиращ автомобил зад „Клематитите“. Ролан се спусна към чичо си Гаварел. Заедно се качиха в траурната стая, после господин Гаварел се присъедини към адвокатите. Информираха го с няколко думи. Раул д’Аверни показа отворената остъклена врата на вилата и изрече:

— Вероятно някой се е промъкнал у вас. Господин Гаварел пребледня.

— Някой? Но с каква цел?

— За да краде. Оставили ли сте скъпоценни предмети? Или ценни книжа?…

Чичото на Ролан се олюля.

— Предмети!… Ценности!… Не… И после как биха узнали? Не, не. Не ми се вярва…

Той внезапно се втурна като луд към „Оранжерията“, викайки:

— Не!… Не идвайте!… Никой да не идва!

Запъти се право към партера, бутна притворената врата и изчезна.

След две минути се чуха възклицания. Минаха още няколко секунди — той се появи, плесна с ръце и се строполи на прага на стаята, където всички го чакаха.

Едва процеди:

— Да, така е… Ограбили са ме… Открили са скривалището… Възможно ли е? Всичко е задигнато…

— Много нещо ли са откраднали? — попита следователят. — На колко възлиза?…

Господин Гаварел стана. Беше смъртноблед и сякаш уплашен от изповедта си.

— Значително. Да… Но това се отнася само до мен… Съдът трябва да се погрижи за едно: да намери крадеца! Да ми върне това, което е откраднато…

Раул д’Аверни и инспектор Русо влязоха. Когато отидоха във вестибюла, забелязаха, че ключалката на входната врата към булеварда е счупена, както предвиждаше д’Аверни, и че вратата е затворена единствено с резето, бутнато отвътре. Те се върнаха в градината и Раул попита младото момиче:

— Госпожице, казахте ми, че сте забелязали убиеца на сестра ви да прибира нещо, бягайки?

— Да… действително…

— Какво беше то?

— Едва видях…

— Пакет?

— Да, мисля… Малък пакет, който скри под палтото си, докато тичаше.

Какъв е бил този пакет?

Слугата Едуар, когото повикаха и в когото не се съмняваха, заяви, че при трупа нищо не е намерено. Всички, които бяха разпитани, заявиха, че нито вечерта, нито сутринта са намерили някакъв пакет. Филип Гаварел започна да се надява.

— Ще се намери — каза той. — Сигурен съм, че полицията ще го намери.

— За да се намери, трябва да знам какъв е пакетът — забеляза господин Руслен.

— Малка торбичка от сиво платно.

— Която съдържаше? Господин Гаварел кипна.

— Това е само моя работа!… Лично моя. Дали съм скрил банкноти или документи, това е моя работа.

— Но банкноти ли бяха?

— Не, не. Не съм казал подобно нещо — извика господин Гаварел още по-раздразнен. — Защо мислите, че са банкноти?… Не. Писма. Незаменими за мене документи.

— С една дума?

— С една дума: торбичка от сиво платно. Ето какво искам. Полицията ще търси само малка сива платнена торбичка.

— Както и да е — каза Раул след дълго мълчание. — Доказателството е наяве. Последната нощ един разбойник, старият Бартелми, се е промъкнал в тая къща. След като я претършувал, отмъкнал торбичката. Как да излезе? През вестибюла и външната врата? Не, посред бял ден е рискувал да бъде изненадан. Тогава отваря тая остъклена врата, като е мислил, че в двора на необитаемата къща не ще има никой и че ще използва изхода на зеленчуковата градина. Точно в тоя момент Елизабет Гаварел идва откъм „Клематитите“. Срещата е непредвидена. Момичето надава вик, смътно чут в къщата. Какво става тогава? Разбойникът се спуска върху нея. Тя иска да избяга. Борбата става върху дървените стъпала. Останалото знаем.

Инспектор Русо отново вдигна рамене.

— Възможно е… Но не съм очевидец.

— Нито пък аз…

— Следователно нищо не доказва, че работите са се случили точно тъй или че господин Бартелми не е подготвил сам посегателството, на което госпожица Гаварел стана жертва.

— Нищо не доказва това действително — съгласи се Раул. Стана късно. Помощник-инспекторът трябваше да се върне в Париж, а стомахът на господин Руслен почваше да се обажда. Той тихичко попита слугата дали наоколо се намира някакъв добър ресторант.

— Господин следовател — каза Раул д’Аверни, — ако желаете да приемете поканата ми да вечеряте с мен, мисля, че не ще се нахраните лошо…

Той покани и главния инспектор, който отказа с негодувание, тъй като не искал да прекъсва следствието. Ролан извика настрана Раул д’Аверни и каза развълнувано:

— Господине, вярвам във вас… За сестра ми ще бъде отмъстено, нали?… Толкова я обичах…

Той потвърди:

— Ще бъде отмъстено. Но, струва ми се, вие можете най-много…

Погледна я право в очите и повтори:

— Разберете добре, госпожице, вие най-много можете да ни помотаете. Има една ужасна загадка, върху която няма никаква светлина. Не преставайте да мислите за нея! Спомнете си дали вашата сестра не е имала неприятел, дали няма нещо в живота й, което да е събудило ревност или омраза… И ни дръжте в течение. От моя страна… Аз изцяло ще се посветя на вас… И ще успеем.