"Франкенщайн (Или новият Прометей)" - читать интересную книгу автора (Шели Мери)

ГЛАВА IX

За човека няма нищо по-тягостно от мъртвия покой на бездействието, последвал бурно развиващите се събития — онова ясно съзнание, че вече няма място нито за надежда, нито за страх. Жюстин загина — тя почива в мир, а аз продължавах да живея. Кръвта течеше във вените ми, но тежестта на отчаянието и угризенията подтискаше сърцето ми и нищо не можеше да я премахне, Сънят бягаше от очите ми, аз бродех като зъл дух, защото действително бях сътворил неописуемо страшни злодейства и още много, много други (в това бях убеден) щяха да последват. Ала същевременно сърцето ми преливаше от обич и добродетелни помисли. Бях започнал живота си с най-чисти намерения и жадувах за момента, когато ще мога да ги осъществя и да бъда от полза за ближните си. Но всичко рухна: вместо със спокойна съвест и удовлетворение да се огледам назад в миналото и да почерпя оттам обещания за нови надежди, аз се гърчех от угризения и чувство за вина, които ме хвърлиха в ад от неописуеми страдания и никакви думи не са способни да ги изразят.

Това състояние на духа подкопа здравето ми, което по всяка вероятност не се бе възстановило окончателно от първия удар. Започнах да страня от хората, всеки признак на радост или доволство ме измъчваше, утеха намирах единствено в самотата — дълбока, мрачна самота, подобна на смъртта.

Баща ми с болка наблюдаваше промените, така очевидни във външния вид и в навиците ми, и се опита с помощта на доводи, продиктувани от чистата съвест и безупречния живот, да ми вдъхне сили, да пробуди в мен достатъчно смелост, за да пропъдя буреносните облаци, надвиснали над челото ми.

— Да не мислиш, Виктор, че аз не страдам? — казваше той. — Никой не е обичал детето си така, както аз обичах брат ти (очите му се замъгляваха от сълзи при тези думи), но нямаме ли дълг пред живите? Ние трябва да се възпираме, за да не утежняваме още повече тяхната болка с невъздържаната си мъка. Това е дълг и пред самия теб, защото прекалената скръб пречи на самоусъвършенствуването и дори на изпълнението на ежедневни задължения, без които човек не може да живее в обществото.

Този съвет, иначе разумен, бе съвършено неприложим в моя случай; аз би трябвало да скрия мъката си и да утеша приятелите си, но угризенията вливаха своята горчилка, а страхът — тревогата си към всички други чувства. Единственият отговор, който можех да дам на баща си, бе погледът ми, пълен с отчаяние; аз правех всичко да не попадам пред очите му.

Приблизително по същото време се оттеглихме да живеем в къщата в Белрив. Тази промяна ми достави особено удоволствие. Животът в Женева бе станал тягостен, защото градските врати се заключваха точно в десет часа и бе невъзможно да останем по до късно на езерото. А тук, в Белрив, бях свободен. Често, след като другите се оттегляха вечер в стаите си, аз се качвах в лодката и прекарвах дълги часове по водите на езерото. Понякога опъвах платната и се оставях на вятъра да ме носи, друг път гребях до средата на езерото, пусках лодката по течението, а аз се отдавах на нерадостните си мисли. Често се изкушавах, като гледах изпълнените със спокойствие гледки около себе си, където единственото тревожно нещо сред тази неземна красота бях самият аз, ако изключим някой случаен прилеп или жабите, чиито прегракнали квакания се чуваха до самия бряг; често се изкушавах, както споменах, да се хвърля в тихото езеро, за да се затворят завинаги водите му над мен и нещастията ми. Възпираше ме мисълта за моята храбра, страдаща Елизабет, която обичах от все сърце и чието съществуване бе тясно свързано с моето. Мислех си също за баща ми и за другия ми брат: мога ли подло да ги напусна и да ги оставя беззащитни във властта на злобния демон, който бях пуснал сред тях?

В такива моменти плачех безутешно и молех господа да възвърне спокойствието на душата ми, за да мога да им бъда утеха и радост. Но това бе невъзможно. Угризенията убиваха всяка надежда. Аз бях причинителят на непоправими злини и живеех с всекидневен страх, че страшилището, което бях сътворил, ще извърши нови злодеяния. Имах смътното предчувствие, че това не е краят и че то ще стори още някакво чудовищно престъпление, пред което ще помръкне всичко предишно. Докато още имах любими хора, имах и основания за страх. Не можете да си представите омразата, която изпитвах към онзи изверг. При мисълта за него зъбите ми започваха да скърцат, в очите ми пламваха мълнии и аз жадувах да отнема живота, който така лекомислено бях вдъхнал. Като си припомнех престъпленията и коварните му помисли, ненавистта и отмъстителността ми стигаха до изстъпление. Бих тръгнал за най-високия връх на Андите, ако можех да го хвърля оттам надолу в пропастта. Искаше ми се пак да го срещна, за да излея отгоре му цялата си омраза и да отмъстя за смъртта на Уилям и Жюстин.

Скръб цареше в нашия дом. Здравето на баща ми сериозно се разклати. Елизабет бе тъжна и печална; ежедневните грижи вече не й доставяха удоволствие — всякаква наслада й се струваше светотатство пред мъртвите; беше решила, че дължи на погубения им невинен живот вечна скръб и сълзи. Тя вече не беше жизнерадостното същество, с което бродехме като деца по бреговете на езерото и разговаряхме въодушевено за бъдещите ни планове. Бе я споходило първото голямо нещастие, което ни се изпраща отгоре, за да ни отбие от млякото на земята, и неговата мрачна сянка угаси лъчезарните й усмивки.

— Като си спомня, скъпи братовчеде — казваше тя, — за страшната смърт на Жюстин, не мога вече да гледам на света както преди. По-рано слушах или четях за поквара и несправедливост и ги смятах за измислици и басни или поне нещо много отдалечено от нас, а ето че злощастието ни споходи у дома и хората ми се струват кръвожадни чудовища. Може и да не съм справедлива. Всички вярваха във вината на нещастното момиче и ако бе извършила престъплението, за което пострада, щеше да е най-гнусната злодейка на земята. Да убиеш заради няколко скъпоценни камъчета сина на своя благодетел и приятел, дете, отгледано от самата нея и което, по всичко личеше, че обича като свое собствено! Никому не желая смъртта, но подобно същество бих сметнала за недостойно да остане сред хората. Ала тя бе невинна. Знам, чувствувам, че бе невинна. Ти мислиш същото и това потвърждава моята увереност. Уви, Виктор, когато лъжата изглежда толкова правдоподобна, кой може да вярва в щастието? Имам чувството, че вървя по ръба на пропаст, а огромна тълпа ме притиска и се опитва да ме тласне надолу. Уилям и Жюстин бяха убити и убиецът е на свобода — той се разхожда безнаказано по света, а може дори да се ползува с всеобщо уважение. Но даже и да ме осъдят на смърт за същото престъпление, не бих си сменила мястото с този злодей.

Слушах тези думи и се терзаех. Аз бях убиецът, макар и косвено. Елизабет прочете мъката върху лицето ми, нежно ме хвана за ръката и каза:

— Успокой се, скъпи приятелю. Господ ми е свидетел колко страдам и все пак виждам, че ти си по-нещастен и от мен. По лицето ти чета отчаяние, а понякога и мъст, а това ме кара да изтръпвам. Скъпи Виктор, прогони тези тъмни страсти. Мисли си за твоите приятели, които така разчитат на теб. Нима вече не сме в състояние да те направим щастлив? Докато се обичаме, докато сме верни един на друг тук, в нашата спокойна и красива страна, на нас са ни достъпни всички мирни радости — кое ще наруши покоя ни?

Ала дори думите от устата на тази, която ми бе по-скъпа от най-ценните дарове на съдбата, не бяха в състояние да прогонят демона, стаен в душата ми. Докато я слушах, аз инстинктивно направих крачка към нея, сякаш се страхувах, че в същия този момент убиецът може да е наблизо и да ми я отнеме.

И така, нито нежната дружба, нито природните красоти бяха в състояние да прогонят отчаянието ми: даже любовта бе безсилна. Обгръщаше ме облак, непроницаем за всякакви добри намерения. Бях като ранен елен, влачещ непокорни нозе към непроходимия гъсталак, за да съзерцава там пронизалата го стрела и да изпусне последния си дъх.

Понякога ми се удаваше да победя мрачното униние, а друг път бушуващата в душата ми буря ме караше да търся облекчение от непоносимите мъки във физически упражнения и промяна на местата. По време на такъв един пристъп напуснах внезапно дома си и се отправих към недалечните алпийски долини, за да забравя себе си и преходните човешки нещастия, съзерцавайки вечното великолепие на природата. Отправих се към долината Шамуни. Като дете често бях ходил там. Изминали бяха шест години — и ето че аз съм една развалина, а суровите пейзажи си бяха все същите.

Първата половина на пътя изминах на кон. След това наех едно муле, защото те са по-устойчиви и има по-малка вероятност да се наранят по стръмните планински пътеки. Времето беше чудесно — около средата на август, приблизително два месеца след смъртта на Жюстин: черния ден, от който датираше моята мъка. Колкото по-навътре прониквах в дефилето на Ар-ва, толкова по-леко ми ставаше на душата. Гигантските стръмни планини, надвиснали над мен от всички страни, шумът на буйната река, разпенена сред скалите, грохотът на водопадите — всичко говореше за могъществото на всевишния и аз забравих страха си и не можех да си представя, че съм треперел пред същество, по-слабо от всесилния създател и повелител на стихиите, които тук ми се представяха в най-страшното си величие. И колкото по-високо се изкачвах, толкова по-прекрасна и изумителна ставаше гледката към долината. Разрушените замъци, надвиснали над обраслите с борове пропасти, стремителната Арва и надничащите на места иззад дърветата хижи представляваха невиждано красива гледка. Но истинското великолепие й придаваха могъщите Алпи, чиито блестящи бели пирамиди и куполи се извисяваха над всичко като видение от друг свят, обител на неведоми нам същества.

Преминах моста Пелисие, където ми се разкри дефилето, прорязано от реката, и се заизкачвах по надвисналата планина. Скоро след това навлязох в долината Шамуни. Тя е по-величествена и изумителна, но не така живописна и красива като долината Серво, която тъкмо бях прекосил. Беше плътно обкръжена от високи снежни върхове, но никъде вече не се виждаха разрушени старинни замъци, нито плодородни поля. Исполински ледници стигаха до самата пътека, в ушите ми отекна глухият тътен на падаща лавина и видях облака от снежен прах по пътя й. Монблан, царственият и великолепен Монблан, се извисяваше над окръжаващите го върхове, а огромният му купол властвуваше над долината.

По време на това пътуване неведнъж ме обхващаше гъделичкащото, отдавна забравено чувство на радост. Някой завой на пътя или някоя гледка се оказваха изведнъж познати и ми напомняха изминалите дни, безгрижното весело детство. Даже вятърът ми шепнеше нещо утешително, а природата майчински ме увещаваше да не страдам повече. Ала внезапно очарованието се разсейваше и аз отново се оказвах във веригите на своята мъка и потъвах в мрачни размисли. Тогава пришпорвах мулето и се опитвах да забравя света, страховете си и най-вече самия себе си, а когато отчаянието ставаше непоносимо, аз се хвърлях върху тревата, смазан от ужас и безнадеждност.

Най-накрая стигнах до село Шамуни. Крайното изтощение надделя над телесната и душевна умора, насъбрана из пътя. Останах за миг на прозореца, загледан в бледите мълнии, разиграли се над Монблан, и заслушан в ромоленето на Арва, забързана надолу по шумния си път. Тези успокояващи звуци подействуваха на изострените ми сетива като приспивна песен: сънят ме споходи, щом допрях глава до възглавницата — усетих идването му и благослових този дарител на забрава.