"Вик в нощта" - читать интересную книгу автора (Кларк Мери Хигинс)

Глава 4

— Цена нямаш, Джен. Триста доларчета! Ще ми свършат добра работа. На теб винаги ти е вървяло.

— Нали двамата сме събирали тази покъщнина. Половината от парите ти се полагат, Кев.

— Господи! Като си помисля как само сме ги събирали тези вехтории. Хората изхвърляха старите си мебели заедно с боклука, а ние тичахме да ги събираме! Помниш ли как се справихме с онзи, дето ти дърпаше стола, а? Ти беше седнала преди него, а той дърпа ли дърпа.

— Как да не помня! Очаквах, че ще извади нож срещу мен. Кев, защо не дойде малко по-раничко? Само след минута ще се появи Ерих и никак няма да му стане приятно, ако те види тук.

Двамата стояха в празния апартамент. Мебелите бяха изнесени. Джени бе продала всичко за по-малко от шестстотин долара. Без картините стените изглеждаха оголени; подът беше по-грозен без килима. Единствено новите елегантни куфари в ъгъла заслужаваха внимание.

Кевин беше облечен с модерен шведски пуловер. „Нищо чудно, че все не му стигат парите“, мина й през ума. Гледаше го с безразличие. Забеляза торбичките под очите му. „Ето ти още една негова слабост.“ Усещаше вина, че я боли повече за дома, който напускаше, отколкото за това, че вече няма да види Кевин.

— Джени, изглеждаш прекрасно! А това синьо страшно ти отива.

Тя беше облякла синия копринен джемпър. При едно от посещенията си Ерих настоя да я заведе с децата в „Сакс“. Джени се опита да възрази, но той отхвърли всички нейни протести: „Приеми нещата така: докато дойде време за плащане, ти вече ще си моя съпруга.“

Сега елегантните й куфари бяха претъпкани с луксозни дрехи — блузи, пуловери, рокли, вечерни поли, ботуши от „Рафаел“, обувки от „Магли“. След като преодоля неловкостта, която изпитваше отначало, докато Ерих плащаше за нейните и на децата покупки, Джени започна да се наслаждава на пазаруването. Каква радост беше да купува на децата дрешки! Непрекъснато повтаряше: „Колко си добър към нас, Ерих!“ „Обичам те, Джени. Всяко пени, изхарчено за теб, е удоволствие. Никога не съм бил по-щастлив!“ Той й помагаше при избора на дрехите. Имаше усет за стил. „Гледаш на всичко с очите на художник“ — шегуваше се тя.

— Къде са момичетата? — сепна я с въпроса си Кевин. — Искам да се сбогувам с тях.

— Излязоха на разходка с Фран. Ще ги вземем след церемонията. Фран и мистър Хартли ще обядват с нас. После отиваме направо на летището.

— Джен, защо е това препускане? Познаваш Крюгер само от месец.

— Достатъчно, ако си сигурен в човека. А ние и двамата сме сигурни един в друг.

— Но аз още не съм сигурен дали трябва да осиновят децата ми. Не искам да му ги давам.

Джени се опита да скрие раздразнението си.

— Кевин, вече обсъждахме този въпрос. Ти подписа документите. Никога не си имал грижа за децата, нито си им плащал издръжката. А когато те питат семеен ли си, отговаряш, че нямаш семейство.

— А как ще се почувстват те, когато пораснат и разберат, че съм се отказал от тях?

— Ще ти бъдат благодарни, че си им дал шанс да бъдат с баща, който ги заслужава. Не забравяй, че и аз съм осиновена. И винаги ще съм благодарна на онези, които са се отказали от мен. Защото да бъдеш възпитаван от Нана, е истинско щастие.

— Съгласен съм за Нана. Но не ми харесва Ерих Крюгер. У него има нещо, което аз…

— Кевин!

— Добре де! Тръгвам. Много ще ми липсваш. Все още те обичам, Джен. Знаеш, нали? — Той взе ръцете й. — Обичам и децата си.

„Край на действие трето. Завеса. Всички са просълзени“ — помисли си Джени.

— Моля те, Кевин. Не искам Ерих да те вижда тук.

— Джен, има вероятност да дойда в Минесота на работа. В контакт съм с „Гътри Тиътър“ в Минеаполис. Щом пристигна, ще ти се обадя.

— Кевин, не ме търси!

Тя решително се отправи към вратата. В същия миг се чу звънецът.

— Ерих е — каза нервно Джени. — По дяволите! Не исках да те завари. Хайде, ще те изведа навън.

Ерих стоеше зад стъклената врата на фоайето. В ръцете си държеше огромна кутия, обвита в луксозна хартия. Джени забеляза как изражението на лицето му светкавично се промени — от задоволство към неприязън, — щом видя Кевин.

Тя отвори вратата, за да го приеме, а после някак инстинктивно извика:

— Кевин, почакай за минутка! Сбогом, Кевин!

Двамата мъже се погледнаха в очите. Не размениха нито дума. После Кевин се усмихна и целуна бърже Джени по устата. С тон, който прозвуча почти интимно, той каза:

— Беше ми приятно с теб. Благодаря ти още веднъж. Ще се видим в Минесота, скъпа.