"Краят на Атлантида" - читать интересную книгу автора (Брадли Марион Зимър)

4.

Микон седеше сам пред един шкаф с пергаменти в библиотеката. Пустите помещения бяха потънали в сенки. Единствено белите одежди, обгърнали неподвижната му фигура, сякаш излъчваха слабо сияние на фона на вечерния мрак.

Домарис изпя тихо една ниска нота и около тях засия трептяща, златиста светлина; втора нота, малко по-висока, превърна треперливите отблясъци в меко, равномерно сияние без видим източник.

Атлантът се обърна, когато чу гласа н.

— Кой е? Ти ли си, дъще на Талканон?

Домарис пристъпи към него. Деорис плахо бе мушнала ръчичката си в нейната.

— Господарю Микон, водя ти Деорис, която се учи за писар. Тя ще бъде на твое разположение по всяко време и ще изпълнява всичко, което й наредиш. Окуражена от топлата усмивка на Микон, тя допълни: — Деорис с моя сестра.

— Деорис — Микон повтори името с мек, провлечен акцент, — благодаря ти. А как беше твоето име, възпитаничке на Раджаста? Домарис — досети се той сам. Звучният му глас звучеше като милувка, докато произнасяше сричките на името й. — Значи малката ми помощничка е твоя сестра? Ела тук, Деорис.

Домарис отстъпи назад, а Деорис пристъпи плахо напред и коленичи пред Микон. Атлантът Каза неспокойно:

— Не бива да коленичиш пред мен, дете!

— Така е прието, господарю.

— Не се и съмнявам, че една дъщеря на жрец знае всичко за добрите нрави — усмихна се Микон, — Ами ако ти забраня да го правиш?

Деорис стана послушно и се изправи пред него.

— Запозната ли си със съдържанието на библиотеката, малка Деорис? Струва ми се, че си още съвсем млада, а аз трябва да разчитам на теб за всичко — не само за писане, но и за четене.

— Защо? — изтърся необмислено Деорис. — Та ти говорят нашия език, сякаш си роден тук! Нима не можеш да четеш на него?

Само за миг изпитото, мрачно лице доби измъчено изражение — после отново се успокои.

— Мислех, че сестра ти те е предупредила — каза той тихо. — Аз съм сляп.

Деорис стоеше като вцепенена. Когато се осмели да хвърли поглед към Домарис, видя, че тя е пребледняла като платно — сестра й също не бе разбрала.

Настъпи неудобно мълчание; сетне Микон взе един свитък, който се намираше близо до него.

— Раджаста ми остани това. Бих искал да започнеш да го четеш.

Той подаде свитъка на Деорис с изискан жест, и детето, откъсвайки очи от Домарис, го развърза, седна на малкото столче, поставено до високия стол на Микон, и зачете с равномерния глас на обучен писар, който не биваше да трепва независимо от чувствата, които изпитва в момента четецът.

Оставена насаме с мислите си, Домарис се поуспокой. Оттегли се в една ниша и произнесе съвсем тихо някакъв звук, от който нишата мигновено се обля в ярка светлина. Опита се да се съсредоточи в четенето на някакъв текст, но колкото и да се опитваше да обърне мислите си към собствените си задачи, очите й неволно се връщаха към — неподвижната фигура на мъжа, който слушаше монотонния детски глас. И през ум не й беше минало! Движенията му бяха толкова естествени, толкова красиви бяха дълбоките му очи … И все на к, защо всичко това я вълнуваше така силно? Дали той самият не с бил пленник на Черното братство? Домарис бе видяла ръцете му — ужасните, уродливи форми от плът и кости, които някога може да са бил и ловки и силни. Кой беше този мъж?

Странно — в целия ураган от чувства, който я бе връхлетял, нямаше и помен от съжаление. Защо не можеше да го съжали — както човек жалеше всеки, който е бил мъчен, осакатея, ослепей? За миг Домарис дори изпита раздразнение — как смееше чужденецът да е недосегаем за нейното съчувствие?

„Но аз завиждам на Деорис!, каза си тя внезапно. Защо?“