"Краят на Атлантида" - читать интересную книгу автора (Брадли Марион Зимър)

2.

В училището за писари Майка Лидара се опитваше да наложи малко дисциплина на една от най-младите си ученички. Писарите бяха момчета и момичета от кастата за жреците, които в дванайсетата или тринайсетата си година бяха проявили подчертана склонност към четене и писане. Разбира се, никак не е лесно да дисциплинираш трийсетина интелигентни момчета и момичета.

Въпреки това Майка Лидара бе убедена, че нито един от питомците й не бе създал толкова главоболия, колкото нацупеното малко момиче, което стоеше сега пред нея. Слабичка, ъгловата, тринайсетгодишната ученичка имаше очи с цвета на бурно море. Гъсти черни къдрици падаха в безпорядък по раменете й. Стоеше изправена като стрела, неспокойните й ръце бяха свити в юмручета, а предизвикателно изопнатото й лице бе пребледняло от напрежение.

— Деорис, чуй ме, дъщеричке — мъмреше я Майката на писарите, търпелива и непоклатима като скала, — трябва да се научиш да владееш и езика, и темперамента си, ако се надяваш да достигнеш по-висок сан. Дъщерята на Талканон би трябвало да е пример за подражание на останалите. Сега ще се извиниш и на мен, и на приятелката си Иста, а след това ще обясниш всичко на баща си.

И старата жрица, скръстила ръце върху едрите си гърди, зачака извинението, което така и не бе произнесено.

Вместо това Деорис изхлипа през сълзи:

— Няма да се извиня! Нищо лошо не съм сторила и няма да се извинявам никому!

Макар й разплакан, гласът й не бе изгубил присъщата си мелодичност, заради която сигурно по-късно щяха да я изберат за певица на заклинания; тя трептеше от страстна съпротива като струна на арфа.

Майка Лидара я гледаше безпомощно, но се опитваше да не губи търпение.

— Не можеш да говориш така е по-възрастни, дете. Послушай ме, Деорис.

— Не!

Старата жена вдигна ръка, без сама да знае дали да удари, или да погали малката бунтарка. В същия миг на вратата се почука.

— Кой е? — понита раздразнено Майка Лидара. Вратата се отвори и Домарис надникна в стаята.

— Имаш ли малко свободно време, майко?

Смръщеното лице на старицата светна. Домарис открай време й беше любимка.

— Влез, детето ми. За теб винаги имам време.

Домарис спря на прага забелязала нацупеното лице на малката писарка.

— Домарис, нищо не съм направила! — изплака веднага малката, хвърли се към сестра си и обви шията и с ръце. — Нищо лошо не съм направила! — детето вече ридаеше истерично.

— Деорис! Стига, сестричке — каза Домарис с укор, отдръпна се от отчаяно вкопчилите си в нея детски ръце и продължи — Прости ми, майко, пак ли е забъркала някаква каша? Мълчи, Деорис; не питам теб.

— Тя е устата, опърничава, нетърпелива, не приема да я поправят и изобщо е непоносима — каза Майка Лидара. — Дава лош пример на останалите ученици, и подстрекава и останалите да вилнеят из спалните помещения. Неприятно ми е да я наказвам, но…

— Когато става дума за Деорис, наказанията само влошават положението — каза спокойно Домарис. — Не трябва никога да бъдеш сурова към нея. — Тя притисна Деорис към себе си, приглаждайки разпилените й къдрици. Самата тя така добре успяваше с обич да постигне всичко, което пожелаеше, от малката, че се дразнеше от строгостта на Майка Лидара.

— Докато Деорис посещава училището за писари — отвърна Майката спокойно, но категорично — с нея ще се отнасяме както с всички останали ученици. Тя ще бъде наказвана за провинения, за които биват наказвани и останалите. Но ако не положи поне малко усилие да се държи като другите, надали ще остане дълго тук.

Домарис повдигна тънките си вежди.

— Разбирам… Тъкмо идвам тук с поръчение от господаря Раджаста. Той има нужда от писар за един новопристигнал гост, а Деорис би могла да се справи с тази задачата. Тя явно се чувства нещастна в училището, а и ти надали държиш да остане тук. Нека отиде да работи за този човек.

Домарис хвърля поглед към тъмнокосата глава, сега притисната плътно към рамото й — Деорис вдигна очи и отправи към сестра се поглед, изпълнен с възторжено възхищение Домарис винаги успявате да поправи нещата!

Майка Лидара се намръщи, но дълбоко в себе си изпита облекчение Деорис представлявате проблем, с който ограничените й способности не позволяваха да се справи, а фактът, че това разглезено дете бе дъщеря на Талканон, допълнително усложнявате положението. Теоретично Деорис бе поставена наравно с другите ученици, но дъщерята на Върховния управител не можеше да бъде наказвана и принуждавана като децата на обикновените жреци.

— Да бъде, както ти казваш, Дъще на светлината — отвърна сухо Майката на писарите, — но ти трябва да се погрижиш Деорис да не занемарява обучението си!

— Бъди спокойна, няма да допусна да не получи необходимото образование — каза хладно Домарис.

Докато напускаха ниската, широка сграда, та оглеждаше намръщено Деорис. През последните месеци почти не бе виждала сестра си; когато Раджаста избра Домарис за своя лична възпитаница, Деорис бе изпратена в училището за писари — но до този момент двете сестри бяха неразделни, въпреки че осемте години разлика между двете караха близостта им да напомня по-скоро обичта между майка и дъщеря, отколкото между сестри. Сега Домарис веднага долови някаква промяна у сестра си и това я обезпокои. Тя познаваше Деорис като жизнено, но послушно дете. Какво й бяха сторили, та се бе превърнала в нацупена малка бунтарка? Във внезапен пристъп на гняв Домарис реши да поговори с Талканон и да измоли разрешението му и занапред тя да се занимава с възпитанието на Деорис.

— Наистина ли мога да остана с теб?

— Аз самата не нога да ти обещая нищо, но ще видя какво може да се направи — усмихна се Домарис. — Това ли искащ?

— О, да! — и Деорис отново се притисна към сестра си, така бурно, че тревожни бръчки се вдълбаха в челото на Домарис. Наистина, какво бяха направили с детето?

Освобождавайки се отново от ръцете на сестра си. Домарис я упрекна меко:

— Спокойно, спокойно, сестричке.

После двете се отправиха към Дома на Дванадесетте.