"Краят на Атлантида" - читать интересную книгу автора (Брадли Марион Зимър)

Първа главаПРАТЕНИЦИТЕ

1.

Дочул стъпките на обути в сандали нозе върху каменните плочи, жрецът Раджаста вдигна очи от свитъка, който държеше развит на коленете си. Библиотеката на Храма обикновено бе пуста в този час, и той идваше всеки ден по това време, за да може да се занимава с проучванията си, необезпокояван от никого. Челото му леко се сбърчи — не от гняв, той не беше гневлив, а по-скоро от слабо раздразнение, че го изтръгват насилствено от дълбокия размисъл.

Двамата мъже, който бяха влезли и библиотеката, определено събудиха интереса му. Той изправи гръб и ги загледа, но не остави свитъка и не стана да ги посрещне.

По-възрастният от новодошлите беше Талканон, върховен управител на Храма на Светлината — набит, жизнерадостен мъж на средна възраст, чието привидно добродушие прикриваше проницателен ум, който разсъждаваше хладно и строго, а понякога и безжалостно. Другият човек бе непознат на Раджаста — широк и строен, той се движеше с видимо усилие и при все това всяко негово движение напомняше с грацията си на танц. На устните му бе застинала мрачна усмивка, която изглеждаше по-болезнена от всяка страдалческа гримаса. Когато наближиха, Раджаста се убеди, че чужденецът е наистина много висок, загорял и с изключително фини и красиви черти на лицето. Облечен бе в бели одежди с чуждестранна кройка, които сякаш отразяваха слънчевата светлина, така че непознатият бе обгърнат от леко сияние.

— Раджаста — поде върховният управител. — този наш брат търси пътя към по-висшето познание. Той има моето разрешение да идва в библиотеката, когато пожелае. Надявам се, че ще го приемеш като желан гост. — Талканон се поклони леко пред Раджаста, който все още седеше, и после, обръщайки се към чужденеца, поде: — Микон от Ахтарат, оставям те на грижите на най-учения сред нашите жреци. Знай, братко, че Храмът и Градът на Храма са на твое разположение; а ако имаш нужда от мен, можеш да не потърсиш по всяко време.

Талканон се поклони повторно, обърна се и остави жреца и странника да се опознават насаме.

Когато вратата се затвори бавно след масивната фигура на върховния управител, Раджаста вдигна очи и се намръщи — тон самият бе свикнал на резките маниери на Талканон, но чужденецът сигурно щеше да ги вземе за последни грубияни. Върховният управител затвори бавно вратата зад себе си. Дървото издаде сух, драскащ звук, плъзгайки се по плочите на пода. Раджаста отново се намръщи, остави свитъка, който четеше, стана и тръгна към госта с протегнати напред ръце, за да го приветства с „добре дошъл“. Сега си пролича колко висок беше Раджаста — макар и прехвърлил средната възраст, стойката му беше изправена, поведението му говореше за строгост и дисциплина.

Микон стоеше неподвижен там, където го бе оставил Талканон. Тъжната, малко крива усмивка не бе напуснала лицето му. Очите му бяха тъмносини като буреносно небе; ситните бръчици около тях свидетелстваха за чувство за хумор и толерантност.

„Този човек е несъмнено един от нас“, си каза жрецът на Светлината и се приведе в дълбок церемониален поклон. После се изправи и зачака. Странникът продължавате да стои на същото място и да се усмихва, сякаш нищо не бе забелязал. Раджаста отново се смръщи, макар и по-леко.

— Микон от Ахтарат…

— Така ме наричат — отвърна с официален тон странникът. — Дойдох тук, за да помоля за разрешение да продължа обучението си сред вас.

Гласът му беше нисък и звучен, но в него се долавяше и нотка на усилие, сякаш постоянно му се налагаше да се владее.

— С удоволствие бих споделил с теб всяка частица от своето познание — каза сериозно, но подчертано любезно Раджаста, — а и теб ще се радвам да виждам сред нас… — тон се поколеба, сетне допълни, сякаш тласкан от внезапен импулс — сине на Слънцето — и направя особен знак с ръка.

— Несъщ син, опасявам се — отвърна Микон. Мрачната усмивка отново премила по лицето му. — Но се гордея и с това.

Независимо от думите си, той също вдигна ръка и отвърна на поздрава с жеста, осветен от древността.

Раджаста пристъпи напред, за да прегърне госта — двамата бяха свързани не само от споделената мъдрост, но и от силата, съхранявана ревниво от жреците на Светлината — също като Раджаста. Микон явно бе един от допуснатите до най-висшето познание. Раджаста се учуден — гостът бе още таткова млад! Но едва сега, когато двамата се разделиха след прегръдката, старият жрец забеляза това, което не бе видял преди. Скръб и жалост помрачиха лицето му, той взе измъчените, слаби ръце на Микон в своите и го поведе към една пейка наблизо, шепнейки едва чуто:

— Микон, братко…

— Както вече казах, несъщ брат — кимна Микон. — Как разбра? Аз… казвали сами, че няма външни белези, нито пък…

— Няма — кимна Раджаста. — Предположих. Това, че стоиш напълно неподвижен… някои от жестовете ти… Но как те сполетя това, братко?

— Може ли друг път да поговорим затова? Това, което е… — Микон отново помълча, после продължи със странно напрегнатия си глас: — не може да бъде променено. Нека засега ти къде достатъчно това, че… отвърнах на Знака.

Раджаста отвърна с разтреперан от вълнение глас:

— Ти си истински Син на Светлината, макар че те е обвил мрак. Може би… може би дори единственият син на Светлината, който може да се изправи пред нея в цялото й величие.

— Само защото никога не мога да го видя — промълви едва чуто Микон и невиждащите му очи сякаш се взряха внимателно в лицето пред себе си, което също никога нямаше да видят. Настана мълчание. Болезнената усмивка отново проблеела за миг по лицето на Миши.

Накрая Раджаста се осмели да наруши мълчанието.

— Но… нали ти отвърнала моя знак… помислих, че съм сбъркал… че не е възможно да не виждаш…

— Струва ми се, че мога да чета мисли… понякога — отвърна Микон. — Само понякога и само когато това наистина, е необходимо. Все още не знам доколко мога да разчитам на тази своя способност. Но с теб… — усмивката отново озари мрачното, измъчено лице, — не се поколеба нито за миг.

Отново се възцари тишина, изпълнена с чувства, прекалено силни, за да бъдат изразени с думи. Тогава откъм коридора се разнесе млад женски глас:

— Господарю Раджаста!

Изопнатите от напрежение черти на жреца се отпуснаха.

— Тук съм, Домарис — извика той в отговор, а на Микон поясни, — тя с моя ученичка, младо момиче — дъщеря на Талканон. Все още не е събудена за познанието, но се учи добре и е… съвършена, носи а себе си зародиша на величие.

— Дано небесната светлина й дари мъдрост в познание — отвърна Микон с любезно безразличие.

Домарис влезе в стаята — висока, с гордо вдигната глава, а косата й имаше цвета на кована мед — със слънчеви оттенъци и по-тъмни сенки. Влезе, лека като птица, но веднага спря — не се осмели да приближи до мъжете, нито пък да заговори в присъствието на непознат.

— Дете мое — каза меко Раджаста, — това е Микон от Ахтарат, мой брат в Светлината. Моля те да се отнасяш с него като с мен във всяко отношение.

Домарис се обърна към чужденеца с приветлива усмивка, но застана на място. Очите й се разшириха и на лицето й се изписа нещо средно между удивление и страхопочитание. Сякаш с усилие тя повдигна дясната си ръка към гърдите, после — още по-бавно — към челото си — в поздрав, за който имаха право само най-високопоставените жреци от Братството на Светлината. Раджаста се усмихна — момичето имате верен инстинкт и това го радваше; но веднага след това гласът му рязко наруши мълчанието, защото лицето на Микон внезапно бе посивяло от болезнена бледност.

— Микон е мой гост, Домарис и ще отседне при мен — ако нямаш нищо против, братко? — Микон кимна в знак на съгласие и Раджаста продължи: — А сега, дъще, върви при Майката на писарите и й кажи, че един от тях постоянно трябва да бъде на разположение на госта ни.

Домарис трепна стреснато; отправи поглед, пълен с обожание, към Микон; склони почтително глава пред своя учител и излезе, за да изпълни поръчението.

— Микон! — каза прямо, почти грубо Раджаста. — Ти си бил в Светилището на Мрака!

Микон кимна.

— Идвам от техните тъмници — уточни той.

— Аз… боях се, че…

— Не съм отстъпник — каза твърдо Микон. — Не съм им служил. Никой не можа да ме накара да свещенодействам против волята ми!

— Против волята ти?

Микон остана неподвижен, но движението на веждите му и свиването на устните оставиха у Раджаста впечатлението, че е свил рамене.

— Имаха доброто желание да ме принудят — и той протегна напред обезобразените си ръце. — Сам виждаш — аргументите им бяха доста… красноречиви.

Още преди Раджаста да възкликне ужасено, Микон отново бе скрил ръцете с издайническите белези в дълбоките дипли на ръкавите си. — Но моето дело бе разрушено, й докато не съумях да приключа това, за което съм дошъл на земята — ще държа смъртта на разстояние — с ей тези ръце. Но никога не забравям, че тя е мой постоянен спътник.

Микон говореше толкова безразлично, сякаш ставате дума за снощния дъжд. Раджаста склони глава пред безизразното лице.

— Зная, че сред нас има хора от Черното братство — каза той с горчивина. Крият се сред хората от сектата на Магьосниците — нали знаеш, Пазителите на Храма на Безименния бог. Тук ги наричаме Сиво братство или просто Сивите. Чувал съм, че черноризците не се спират пред мъчения. Но те наистина се извънредно потайни — знаят си работата, проклети да са!

Микон се размърда.

— Не проклинай, братко! — гласът му прозвуча рязко. — Тъкмо ти би трябвало най-добре да знаеш колко опасно нещо е проклятието.

Раджаста продължи по-тихо.

— Няма начин да им се противодейства. Казах вече, подозираме, че се укриват сред Сивото братство. Но те всички са… сиви!

— Знам какво е. Преди виждах прекалено ясно, затова сега… не виждам нищо. Нека прекратим този разговор — помоли Микон. — Нося своето освобождение със себе си, но още нямам право да го приема. Да не говорим повече за това, Раджаста.

Той стана, бавно и внимателно, и се упъти съвсем целенасочено към прозореца. Застана там, обърнал лице към меката слънчева светлина.

Раджаста прие молбата му с въздишка. Така беше — черноризците така добре криеха самоличността си, че никоя от жертвите им не можеше да посочи мъчителите си. Но това? Микон бе чужденец и не бе ясно как би могъл да предизвика тяхната враждебност, а и никога досега Черното Братство не се бе осмелявало да посегне на толкова високопоставена личност. Новината за нещастието, сполетяло Микон, щеше да възбуди отново една война, стара като самия Храм на Светлината.

Раджаста се страхуваше.