"Повелителката на Авалон" - читать интересную книгу автора (Брадли Марион Зимър)

2.

— Значи си дошъл тук, за да се присъединиш към нашия орден? — попита старият човек.

Гауен го изгледа изненадано. Когато жрицата Киа го доведе при Бранос предишната вечер, момчето си бе помислило, че старецът не само не може да свири, но годините са помътили и съзнанието му. Беше съвсем побелял, ръцете му трепереха тъй, че отдавна не можеше да изтръгва звуци от струните на арфата, а когато му представиха Гауен, той се надигна от леглото си само колкото да посочи към една купчина овчи кожи, където момчето можеше да си легне, и заспа отново.

Бардът не изглеждаше много обещаващ като бъдещ възпитател в това странно място, но пък овчите кожи бяха топли и без бълхи, а момчето бе страшно уморено. Още преди да бе успяло да премисли всичко, което му се бе случило през последната луна, сънят го обори. Но на сутринта Бранос му се видя съвсем друг човек, много по-различен от блуждаещото същество, което бе видял снощи.

— Не съм сигурен — отвърна той предпазливо. — Втората ми майка не ми е казала още какво трябва да правя тук. Попита ме искам ли да стана бард, но аз знам само най-простичките песни, които пееха децата в Горския храм. Обичам да пея, но сигурно за да станеш бард, има много други изисквания…

Това не отговаряше съвсем на истината. Гауен обичаше да пее, но върховният друид Арданос, който бе и най-прочутият бард на времето си, го мразеше и тъй и не му позволи да опита да се учи. Сега, когато Гауен бе разбрал, че Арданос е бил родният му прадядо, същият, който пожелал да убие Ейлан още щом разбрал, че носи дете под сърцето си, можеше да разбере и омразата му, но още се пазеше да издава слабостта си към музиката.

— Ако бях призван — продължи той предпазливо, — нямаше ли да съм го разбрал досега?

Старецът се закашля и плю в огъня.

— А какво обичаш да вършиш все пак?

— В Горския храм помагах да пасат козите, а съм работил и в градините. Когато ни оставаше време, играехме на топка с другите деца.

— Значи предпочиташ да си някъде на открито, вместо да учиш? — старият човек впи острия си поглед в него.

— Обичам да върша разни работи — отвърна бавно Гауен, — но обичам и да научавам нови неща — ако са ми интересни. Обичах историите за герои, които ни разказваха друидите. — Зачуди се какви ли истории научават децата в Рим, но бе достатъчно разумен да не задава въпроса на глас.

— Ако обичаш да ти разказват приказки, ще се погодим — усмихна се Бранос. — Искаш ли да останеш при мен?

Гауен отвърна поглед.

— Струва ми се, че в моя род има бардове. Може би затова господарката Кайлеан ме прати при теб. Ами ако нямам талант, ще ме отпратиш ли?

— За мен, уви, са нужни твоите силни крака и ръце, а не пеенето ти — въздъхна старецът и сви гъстите си вежди. — Какво значи това „струва ми се“? Нима не знаеш? Кои са родителите ти?

Момчето го загледа нерешително. Кайлеан не бе казвала, че трябва да не говори за произхода си, но той бе научил всичко толкова скоро, че му се струваше нереално. Може би все пак Бранос, като човек, живял много дълго, няма да бъде чак толкова удивен.

— Би ли повярвал, ако ти кажа, че допреди тази луна не знаех имената на майка си и баща си? Те са мъртви — и двамата, и си мисля, че ако сега хората узнаят за мен, това вече не може да им навреди… — Гауен сам се учуди на упрека, който прозвуча в гласа му. — Казват, че майка ми била самата Върховна жрица на Вернеметон, господарката Ейлан. — Изведнъж съвсем ясно си спомни нежния й глас и финия аромат, който винаги се носеше от дрехите й, и стисна очи, за да не се разплаче. — Но баща ми е бил римлянин — затова всъщност не е трябвало изобщо да се родя.

Старият друид отдавна не можеше да пее, но затова пък чуваше отлично. Долови веднага колко наскърбено е момчето и въздъхна.

— В този дом няма никакво значение кои са били баща ти и майка ти. Самият Куномаглос, който управлява друидското братство тъй, както лейди Кайлеан ръководи жриците, произхожда от едно семейство грънчари, някъде около Лондиниум. Никой от нас няма представа кои точно са били майка му или баща му. Пред боговете има значение само това, което постигаш със собствени усилия.

„Не е съвсем така“, възрази наум Гауен. „Кайлеан каза, че е присъствала на моето раждане, затова действително би трябвало да познава майка ми. Но аз трябва да вярвам на нейната дума. Мога ли да й се доверя?“, продължи да мисли той мрачно. „Или пък на този старец, или на когото и да било тук?“ Странно, но в този момент пред очите му застана образът на Кралицата на феите. На нея й имаше доверие — което бе още по странно, защото не можеше дори да бъде сигурен, че я е видял наистина.

— Сред друидите от нашия орден — продължаваше старецът — произходът няма никакво значение. Всички хора идват на този свят еднакви — и синът на върховния друид, и на бездомния просяк се раждат като голи, плачещи бебета. Същото важи и за теб. Няма значение дали си син на просяк или на крал, или си наследник на сто крале — в началото на земния си път хората са равни — и накрая също, когато им трябва само един саван.

Гауен го загледа внимателно. Кралицата на феите бе казала нещо подобно — „син на сто крале“. Тези думи го караха едновременно да пламва и да се вледенява. Тя бе обещала да дойде за него. Може би тогава щеше да му обясни какво означават думите й. Усети, че сърцето му бие силно и сам не можа да разбере от страх или от нетърпеливо очакване.

Колкото повече намаляваше луната, чийто пълен лик я бе посрещнал при пристигането й на Авалон, толкова повече Кайлеан навлизаше в ежедневието и й се струваше, че никога не е излизала оттук. Рано сутрин, когато друидите се изкачваха на Тор, за да поздравят зората, жриците изпълняваха своите ритуали пред запаления огън в огнището. Привечер, когато приливът надигаше нивото на водите в тресавищата, те се обръщаха на запад, за да изпратят залязващото слънце. През нощта Тор принадлежеше на жриците; имаше ритуали за новолуние, за пълнолуние и за нощта на тъмната луна.

Удивително е, мислеше си тя, докато вървеше с Ейлунед към складовете, колко бързо се изграждат традициите. Още не бе минала година, откак жриците се бяха установили на Свещения остров, и Ейлунед вече приемаше нещата, които Кайлеан бе предложила да вършат, като закон, сякаш се вършеха все така поне от стотина години насам.

— Помниш ли, когато Ходещия по вода дойде за първи път, ни донесе торба овес. А днес, когато дойде да си вземе билките, не донесе нищо. — Ейлунед, забързана надолу по пътеката, не спираше да говори. — Не разбираш ли, Повелителко, така не може да продължава. Достатъчно малко на брой са обучените ни жрици, които могат да лекуват и хора, които се отплащат по някакъв начин. А ти настояваш да приемаме всяко сираче. Не мислиш как ще изхраним всички и как ще пренасяме толкова храна през водата!

— Той не е някакво сираче, а синът на Ейлан!

— Ами да го вземе тогава Бендейгид, нали му е дядо!

Кайлеан си припомни последния си разговор със стареца и поклати глава. Бендейгид беше луд от ярост. Ако зависеше от нея, той никога нямаше да узнае, че Гауен е оживял.

Ейлунед отмести резето, за да отвори вратата на склада им. Щом вратата се открехна, нещо сиво се шмугна покрай краката им към храстите. Ейлунед изпищя и отскочи назад. Кайлеан я задържа, за да не падне.

— Проклето да е това отвратително животно! Проклето да е…

— Млъкни! — Кайлеан я разтърси. — Нямаш никакво право да проклинаш това създание — то си търси храна, също както и ние. Нямаме право и да отказваме помощ на когото и да било, особено пък на Ходещия по вода — нали той ни превозва насам и натам, и кажи-речи нищо не взема в замяна!

Ейлунед се извърна със заплашително пламнали бузи.

— Изпълнявам само това, което сама ми нареди! — развика се тя. — Как можеш да разговаряш така с мен?

Кайлеан я пусна и въздъхна.

— Нямах намерение да те обиждам, нито пък да те упреквам, че не се справяш със задълженията си. Ние сме отскоро тук и още се учим — не знаем какво можем и какво не можем, от какво се нуждаем и от какво — не. Знам единствено, че спасяването ни не би имало смисъл, ако цената му е да станем също тъй груби и алчни като римляните. Тук сме, за да служим на Богинята. Не можем ли да имаме вяра, че тя ще ни покаже верния път?

Ейлунед поклати глава, но все пак лицето й възвърна нормалния си цвят.

— Нима Богинята би искала да загинем от глад? Виж — тя дръпна встрани каменната плоча, която покриваше ямата, където складираха храната, и посочи: — ямата е полупразна, а до средата на зимата остава още една луна!

„Ямата е наполовина пълна“, искаше да отвърне Кайлеан, но нали бе възложила на Ейлунед да се грижи за храната тъкмо поради склонността й да се безпокои от такива неща?

— Има още две такива ями, при това пълни догоре — отвърна тя спокойно. — Все пак, правилно постъпи, че ми показа тази.

— В складовете на Вернеметон имаше зърно, достатъчно за няколко зими, а сега имат и по-малко гърла за изхранване — отбеляза Ейлунед. — Не може ли да поискаме да ни пратят припаси оттам?

Кайлеан притвори очи. Видя отново пред себе си купчината пепел, която остана от Дома на девиците. Така беше — нито Ейлан, нито много от останалите щяха да имат нужда от храна — не само през тази зима, а никога вече. Опита се да си каже, че предложението на Ейлунед е разумно, че тя не е искала да й причини болка.

— Ще попитам — Кайлеан си наложи да отговори спокойно. — Но ако е вярно това, което се говори, че няма вече да има жени-жрици в Горския храм, не бихме могли да разчитаме на тях да ни подкрепят още една година. Освен това ще е по-добре народът в Дева да ни забрави. Арданос се бе набъркал в плановете на римляните и едва не причини голямо нещастие. Струва ми се, че не бива да се набиваме на очи — а ако съм права, ще се наложи да намерим начин да се изхранваме тук сами.

— Това е твоя работа, Повелителко. Но аз съм тази, която разпределя запасите, които вече имаме — каза Ейлунед и върна каменната плоча на мястото й.

„Не, това е работа на Богинята“, мислеше Кайлеан, докато двете продължаваха да броят бъчвите и чувалите. „Заради Нея сте тук, и никога не бива да го забравяме.“

Действително, и тя, и повечето от по-възрастните жрици не познаваха друг дом освен храма. Но те умееха да вършат много неща, и биха били добре дошли в дома на не един британски племенен вожд. Нямаше да им е лесно да се разделят, но поне нито една от тях нямаше да умира от глад. Бяха дошли тук да служат на Богинята по призвание, и щом Тя имаше нужда от жрици, значи, щеше да намери начин и да ги изхрани, мислеше си Кайлеан с лека усмивка.

— … но не мога да върша всичко сама — тъкмо казваше Ейлунед. Кайлеан осъзна стреснато, че от известно време чува говора на другата жена само като постоянен шум на фона на собствените си мисли. Тя вдигна въпросително вежди.

— Не можеш да очакваш от мен да следя къде отиват всяка ряпа и всяко ечемичено зърно! Накарай някое от тези момичета да си заслужи храната, като ми помага!

Кайлеан се намръщи. Продължаваше да следи мисълта, която й бе хрумнала внезапно. „Ето го отговора — каза си тя — Богинята ми го прати.“ Момичетата, които живееха тук, бяха добре обучени и можеха да се справят с всяко домакинство в тази страна. Защо да не вземат при себе си дъщерите на заможни хора и да ги обучават, преди да им дойде време да се омъжат? Римляните не се интересуваха от това, какво вършат жените — не правеха и най-малък опит да разберат.

— Ще имаш помощнички — каза тя на Ейлунед. — Ти ще ги обучаваш как да се справят със задълженията на една домакиня, Киа ще ги учи да свирят и пеят, а аз ще им разказвам легендите на нашия народ и ще им преподавам друидската мъдрост. Какви ще бъдат тогава песните, които те ще пеят един ден на децата си, как мислиш? Какви приказки ще им разправят?

— Сигурно нашите, но…

— Нашите — кимна Кайлеан, — а бащите — римляни, които виждат децата си веднъж дневно, на вечеря, изобщо няма да се интересуват от това. Римляните са убедени, че нищо от това, което вършат жените, няма значение. Но те и не подозират, че целият този остров може да им бъде отнет от децата на жените, обучени на Авалон!

Ейлунед сви рамене и се усмихна — разбра я само наполовина. Но докато Кайлеан вървеше с нея и продължаваха да проверяват запасите, мислите й продължаваха да препускат. Отсега можеше да се сети за едно от момичетата, които живееха при тях — малката Алиа, която не бе годна да води живот на жрица. Тя щеше да се върне у дома и да съобщи новината, а друидите щяха да се погрижат и мъжете от благороден произход, които все още държаха на старите нрави и обичаи, да научат същото.

Нито римляните с огромните си армии, нито християните с разказите си за вечно проклятие можеха да надделеят над първите думи, които едно дете чува в прегръдките на майка си. Рим можеше да владее телата на хората, но Авалон, мислеше тя с нарастващо въодушевление, Свещеният остров, скрит на сигурно място сред тези блатисти земи, щеше да повелява над душите им.

Гауен се събуди много рано и продължи да лежи буден. Прекалено много неща изпълваха съзнанието му, за да може да заспи отново, макар че малкият къс небе, който той виждаше през една пукнатина на кирпичената стена на колибата, едва сега почваше слабо да бледнее от светлината на идващия ден. Бранос все още похъркваше в съседното легло, но навън се чу нечие покашляне и шумоленето на дрехи. Гауен надникна и видя, че небето е все още тъмно, но една розова ивица на изток вече показва къде ще се зазори.

От една седмица беше на Авалон и вече бе почнал да научава разни неща. Мъжете, които сега се събираха в голямата зала на друидите, се готвеха за свещенослужението, което предшестваше настъпването на деня старите жреци бяха облечени в бяло, а тези, които все още се обучаваха — в сиво. Процесията се движеше безмълвно — Гауен знаеше, че никой няма да отрони дума, докато дискът на слънцето не се издигнеше високо над хълмовете. Денят щеше да е хубав; не можеше да не разбира поне малко от предсказване на времето, след като бе живял в друидски храм още от раждането си.

Измъкна се от леглото и се облече тихичко, за да не смути съня на стария жрец — добре че не го бяха оставили в Дома на девиците, където щяха да го ПАЗЯТ като момиче — и се измъкна от колибата. Вън цареше сумрак, не беше се ЗАЗОРИЛО, но вятърът носеше свежия полъх на утрото. Гауен си пое дълбоко дъх.

По някаква нечута заповед цялата процесия се насочи към пътеката. Гауен изчака в сенките под стрехата, докато друидите отминаха, и след това безшумно заслиза към брега на езерото. Феята беше казала да я чака тук. Всеки ден, откак се бе озовал на острова, той слизаше на зазоряване на брега. Беше започнал да се съмнява, че тя ще се появи отново, но пък бе обикнал бавното възшествие на деня над блатистата местност, и идваше тук и заради това. Небето започваше да порозовява от първите утринни зари. Зад него постройките по склоновете на Тор се очертаваха в нахлуващата светлина. Виждаше се островърхият покрив на голямата зала, построена като правоъгълник по римски образец. Сламените покриви на кръглите хижи проблясваха от росата — в по-големите живееха жриците, а в по-малките — момичетата, дошли тук на обучение. Имаше и една малка сграда, построена встрани — там живееше Върховната жрица. Зад тях се редяха готварниците, работилниците, и оборът на козите. Още по-далеч, от другата страна на склона, едва се виждаха по-старите покриви на жилищата на друидите. Гауен знаеше, че още по-нататък е Свещеният извор — той не се виждаше оттук, а пък оттатък пасището се виждаха скупчените като пчелни кошери жилища на християните — бяха построени около трънения храст, който бе израснал от тояжката на отец Йосиф.

Гауен още не бе ходил там. След кратък спор какви задължения може да има едно момче, жриците му бяха възложили да помага при пасенето на козите, които им даваха мляко. Нерядко си казваше, че ако бе останал да живее при своя дядо, римлянина, нямаше да трябва да пасе кози. Но пък козите се оказаха забавни. Гауен, вперил очи в бързо просветляващото небе, прецени, че жриците скоро ще се размърдат и ще го чакат в голямата зала, за да му дадат закуската, състояща се от хляб и ейл. Козите също щяха да почнат да блеят в очакване на сутрешната си закуска из пасищата по хълмовете. Това време, преди зазоряване, бе единственото, когато можеше да остане насаме със себе си.

В мислите му отново прозвучаха думите на Повелителката: „Син на сто крале“. Какво бе имала предвид? Защо точно той? Не можеше да пропъди тези въпроси от съзнанието си. Много дни бяха минали от онази странна среща. Не беше ли вече време Кралицата да дойде за него?

Гауен седя дълго на брега, взрян в сивкавите води, докато те не се превърнаха в сребристо отражение на бледото есенно небе. Въздухът бе хладен, но свеж. Гауен бе свикнал на студ, а и овчата кожа, която му бе дал Бранос, го пазеше от утринния хлад. Наоколо бе тихо, но тишината имаше свои звуци — той се вслушваше в шепота на вятъра в клоните на дърветата, в тихия като въздишка плясък на вълните, когато докосваха езерния бряг.

Гауен затвори очи. За миг дъхът му спря, защото почувства как всички тези тихи звуци от заобикалящия го свят се сливат в прекрасна мелодия. Струваше му се, че чува песен — не можеше да разбере дали действително някой пее, или музиката се ражда вътре в него, но мелодията ставаше все по-прекрасна и той я чуваше все по-ясно. Без да отваря очи, той извади от джоба си върбовата свирчица, която му бе дал Бранос, и засвири.

Първите звуци прозвучаха така пискливо, че той едва не хвърли свирчицата във водата; но звукът се избистри бързо. Гауен си пое дълбоко дъх, съсредоточи се и започна отново. Продължаваше да чува тихата мелодия, която водеше пръстите му. Бавно, много внимателно, същата мелодия започна да звучи от свирчицата. Гауен се успокои, дишането му стана равномерно, и той се потопи в раждащата се песен.

Бе така потънал в своята музика, че не разбра кога и как се появи Кралицата на феите. Постепенно трептящата слаба светлина над езерните води доби някаква форма и над вълните се очерта фигура. Тя се плъзна сякаш по магия по езерото и скоро дойде толкова наблизо, че Гауен ясно видя носа на баржата, и пръта, с който я направляваха.

Баржата много напомняше на тази, с която Ходещия по вода го доведе на острова, но беше по-тясна. Кралицата я управляваше сама — бързо и умело, Гауен я загледа внимателно. Когато я видя за първи път, бе прекалено объркан, за да може да я разгледа добре. Стройните й ръце с добре оформени мускули бяха голи до раменете въпреки студеното време. Тъмните й коси бяха вдигна ти високо, така че освобождаваха челото й — високо, без бръчки, пресечено от равни, черни вежди. Очите й бяха тъмни и блестящи. Съпровождаше я някакво младо момиче — закръглено, с розови бузи и трапчинки по тях. Кожата му беше гладка като прясно избита сметана, а косата — медночервеникава, същата като на Повелителката Ейлан — като на майка му. Косата на момичето беше сплетена на една плитка — така носеха косите си жриците. Момичето му се усмихна и трапчинките цъфнаха по бузите му.

— Това е дъщеря ми Сианна — каза Кралицата и впери очи в Гауен. Погледът й бе ясен и остър като на птица. — А теб как те наричат, господарю?

— Майка ми ме наричаше Гауен — отвърна той. — Защо…

Думите на Кралицата прекъснаха въпроса му.

— Знаеш ли как да направляваш сал, Гауен?

— Не, кралице. Не разбирам от нищо, свързано с вода. Но преди да тръгнем…

— Чудесно. Тъкмо няма да те отучвам от погрешни привички, а поне да караш сал ще мога да те науча винаги. — Гласът й пак прекъсна опита му да зададе въпрос. — Но засега ще бъде достатъчно да влезеш в лодката, без да я ОБЪРнеш. Качи се внимателно. Водата по това време на годината не става за къпане.

Кралицата му подаде малката си ръка, която му се стори твърда като камък, и му помогна да влезе в лодката. Гауен седна и веднага се хвана с две ръце за бордовете, защото лодката се заклати — но всъщност бе притеснен по-скоро от собствените си реакции на нейните нареждания, отколкото от движението на лодката.

Сианна се изкиска и Кралицата я изгледа втренчено с тъмните си очи.

— Ти също нямаше да имаш никаква представа от тези неща, ако не бях те учила. Редно ли е да се подиграваш на незнанието?

„Аз не знам и много други неща“, каза си той наум, но не се опита отново да задава въпроси. Може би Кралицата щеше да го изслуша по-късно, когато стигнеха там, накъдето се бяха запътили.

Сианна измънка:

— Просто си представих една неочаквана баня по това време… — опитваше се да си придаде сериозен вид, но не издържа и пак се разкиска. Кралицата се усмихна снизходително, заби здраво пръта в тинята и лодката се хлъзна напред по повърхността на езерото.

Гауен се извърна, за да погледне към момичето. Не беше наясно дали тя не му се подиграва, но със сигурност харесваше как се присвиват косо разположените й очи, когато се усмихваше. Реши, че няма нищо против тя да продължи да се закача с него. Сианна се открояваше с ярките си цветове на фона на сребристата вода и бледото небе. Имаше чувството, че би могъл да стопли премръзналите си ръце на медночервеникавата й коса, която грееше с огнени отблясъци. Гауен се усмихна плахо. Сияещата усмивка, която тя му отправи в отговор, незабавно проби бронята, която се бе опитал да си изгради, за да не може никой да нарани душата му. Много по-късно разбра, че още от този миг сърцето му се бе отворило и тя бе влязла в него завинаги.

Засега знаеше само, че му бе станало някак по-топло — дори развърза кожената връзка, с която прикрепяше наметката си от овча кожа. Лодката се движеше плавно по водата, а слънцето се издигаше все по-високо. Гауен седеше неподвижно и следеше Сианна изпод спуснатите си клепачи. Кралицата очевидно не смяташе за необходимо да води разговор, а момичето следваше примера й. Гауен не се осмеляваше да наруши мълчанието — само се вслушваше във виковете на водните птици и в тихия плясък на водата.

Повърхността на езерото беше гладка — само от време на време лекият ветрец повдигаше малки вълнички. Тук-там водата се вълнуваше леко от само себе си — Кралицата му обясни, че това означава скрити под водата плитчини, камъни или други възможни препятствия. Изминалата есен бе дъждовна и водите на езерото се бяха вдигнали. Гауен гледаше как се полюляват тръстиките и си представяше потъналите под водата поляни. Над водата се подаваха хълмове и хълмчета, свързани на някои места с пътечки, обрасли с тръстика. Пладне бе минало, когато най-сетне Кралицата насочи лодката към каменистия бряг на едно от островчетата, което — поне според Гауен — привидно не се различаваше по нищо от останалите. Тя стъпи първа на сушата и направи знак на двете деца да я последват.

После попита Гауен:

— Можеш ли да кладеш огън?

— Съжалявам, Кралице. И на това никога не са ме учили. — Гауен почувства, че се изчервява. — Знам как да поддържам огъня в огнището, но според друидите огънят е свещен — затова само в особени случаи се допуска той да загасне, и само жреците имат право да го палят наново.

— На мъжете им е присъщо да превръщат в мистерия нещо, което всяка селянка може да прави — отбеляза презрително Сианна.

Но Кралицата поклати глава.

— Огънят действително е мистерия. Като всяка природна сила той може да представлява опасност, може да ни служи, и може да се превърне в божество. Всичко зависи от това как се използва.

— А какъв е огънят, който ще разпалим тук? — попита спокойно Гауен.

— Просто огън на пътници, които имат нужда да си сготвят на него обяд. Сианна, вземи го със себе си и му покажи как се събират съчки за огън.

Сианна протегна ръка на Гауен и той усети как малките й топли пръсти се сключват около неговите.

— Хайде, трябва да търсим сухи листа и треви — всичко, което се пали лесно и изгаря бързо; също и малки сухи клонки — ето така — тя пусна ръката му и взе от земята шепа сухи съчки. Двамата продължиха да се озъртат и скоро натрупаха малка купчина от сухи листа и клонки в една обгоряла яма, издълбана във влажната почва на брега. Наблизо имаше готова купчина от по-големи сухи клони. Очевидно, някой беше ползвал това място и преди.

Когато прецени, че купчината е достатъчно голяма, Кралицата им показа как да вадят искра от кремък и стомана, които извади от една кожена торбичка, вързана на кръста й. Огънят пламна веднага. Гауен си помисли колко странно бе това, че го приветства като крал, а го кара да върши слугинска работа. Но докато се взираше в огъня и си припомняше последните й думи, му се стори, че разбира. Дори малкият огън, на който си готвиш обяда, е нещо свещено, и може би в тези времена, когато римляните владееха външния свят, на един богопомазан крал се налагаше да изпълнява дълга си потайно и незабележимо.

Скоро треперливите огнени езици се издигнаха весело нагоре, а Кралицата умело поддържаше играта им с по-големите клони. Когато се убеди, че огънят гори добре, тя отиде до лодката и извади отнякъде цял убит заек. Одра го и го изкорми с малък нож с наточено каменно острие, наниза го на шиш и го сложи на огъня, който тлееше равномерно — някои от клоните вече се превръщаха във въглени. Скоро сокът от печеното зацвърча по жаравата. Гауен почувства, че стомахът му се присви от апетитната миризма и едва сега се сети, че е пропуснал закуската си.

Когато месото се опече добре, Кралицата го подели с ножа си и даде по един голям къс на всяко дете. За себе си обаче не взе нищо. Гауен се нахвърли лакомо върху месото. Когато привършиха с яденето, Кралицата им показа как да заровят костите и кожата.

— Кралице — поде Гауен, докато бършеше пръсти в туниката си, — благодаря ти за вкусния обяд. Но аз все още не знам защо дойде за мен. Сега, когато се нахранихме, би ли отговорила на въпроса ми?

Тя го загледа мълчаливо. След малко проговори:

— Мислиш си, че знаеш кой си, но нямаш и най-малка представа. Нали ти казах, аз съм тази, която ще те води. Моят дълг е да ти покажа какво е твоето предназначение — и тя се отправи обратно към лодката, като им направи знак да я последват.

„Ами стоте крале?“, искаше му се да попита, но не събра кураж.

Този път Кралицата на феите насочи лодката в открити води — там, където водите на вливащата се в езерото река правеха нещо като канал през блатата; трябваше да се навежда много, за да забие острието на пръта в тинята. Островът, към който се бе насочила, беше голям, разделен със съвсем тясна водна ивица от сушата на запад от него.

— Движете се тихо — каза Кралицата, когато стъпиха на брега, и ги поведе сред дърветата.

Дори сега, в началото на зимата, когато листата на дърветата бяха почти опадали, промъкването между дънерите и ниската растителност не беше никак лесно — още повече, че при всяка непредпазлива стъпка сухите клони изпукваха оглушително. Известно време Гауен бе толкова зает с опитите си да се промъква под дърветата, че не му минаваше през ума да запита къде отиват. Кралицата се движеше напълно безшумно, а и движенията на Сианна почти не предизвикваха шум. Караха го да се чувства като голям, тромав вол.

Кралицата вдигна ръка и Гауен спря, изпълнен с облекчение. Тя отмести внимателно клоните на една леска. Зад нея се виждаше малка ливада, където червеникави сърни пощипваха останалата тук-там трева.

— Трябва да наблюдаваш сърните и елените, Гауен, и да научиш техните нрави. През лятото няма да ги откриеш тук. Тогава се крият в гъсталаците, докато отминат дневните горещини, и излизат да пасат по здрач. Но сега знаят, че трябва да се хранят колкото е възможно повече, преди да дойде зимата. Едно от задълженията на всеки ловец е да изучи нравите на животните, които преследва.

Гауен се осмели да попита полугласно:

— Ловец ли трябва да стана, Повелителко?

Тя помълча, преди да отговори.

— Това, което ще вършиш, не е толкова важно — каза тя най-сетне, също толкова тихо. — Важното е кой си — това е нещо съвсем различно и тъкмо това ще трябва да научиш.

Сианна протегна малката си ръка и го дръпна до себе си в една вдлъбнатина в тревата.

— Ще наблюдаваме сърните оттук — прошепна тя. — От това място ще можем да виждаме всичко.

Гауен се отпусна мълчаливо редом с нея. Изведнъж близостта й го накара да почувства съвсем осезателно, че тя е момиче, при това негова връстница. Досега почти не бе виждал момиче на своята възраст, камо ли пък да го докосне. Ейлан и Кайлеан, които познаваше от раждането си, не бе възприемал точно като жени. Изведнъж го заляха спомени за неща, дочути оттук-оттам. Зашеметен от това ново усещане, той усети, че бузите му пламват. Притесни се ужасно и опита да скрие лицето си в хладната трева. Усещаше уханието на косите на Сианна, овлажнели от пот, и острата миризма на грубо обработената кожа, от която бе ушита дрехата й.

След малко Сианна го смушка и прошепна:

— Гледай!

През тревата към тях пристъпваше на високите си, стройни крака една кошута. Тя се олюляваше красиво на копитцата си, които изглеждаха прекалено малки, за да носят тялото й. На няколко крачки след нея вървеше недорасло еленче — бебешките му петна вече изчезваха по рошавата зимна козина. Малкото следваше майка си по петите, но в сравнение с нейната уверена грация походката му бе очарователно несръчна. „Ходи като мен“, каза си Гауен и се усмихна.

Той продължи да ги наблюдава, докато те се движеха — малкото неотлъчно зад майка си, която спираше от време на време, за да подуши миризмите, носени от вятъра. След това, сигурно подплашена от някакъв звук, който Гауен не можа да долови, кошутата вдигна рязко глава и побягна. Останало само в просеката, еленчето се закова на място. Постоя няколко мига съвсем неподвижно, сетне хукна подир майка си.

Гауен си пое дъх. Едва сега разбра, че за малко бе спрял да диша.

„Ейлан, майка ми — каза си той не за първи път — бе също като тази кошута. Беше толкова заета със задълженията си на Върховна жрица, че почти не ме забелязваше. Изобщо не знаеше кой съм и какво мисля.“

Отдавна бе привикнал на болката, която му причиняваше тази мисъл. Много по-силно от спомена бе чувството, което събуждаше у него Сианна, проснала се съвсем наблизо в тревата. Още усещаше докосването на малките й влажни пръсти, вплетени в неговите. Понечи да се размърда, но забеляза, че тя сочи към края на гората. Гауен замръзна и отново затаи дъх, защото забеляза как на ръба на просеката се раздвижи някаква сянка. Чу как Сианна леко ахна, докато изпод сенките на дърветата напред пристъпи бавно един великолепен елен с корона от разклонени рога. Еленът държеше главата си високо вдигната и се движеше с неподправено достойнство.

Гауен гледаше, без да смее да мръдне. Еленът изви глава и спря за миг, сякаш можеше да види Гауен през листака.

Сианна прошепна:

— Кралят-елен! Трябва да е дошъл, за да те приветства! Случвало ми се е да наблюдавам стадото с месеци, без да успея да го видя!

Гауен се изправи, сякаш нещо го тласна. В продължение на един безкраен миг очите му срещнаха очите на елена. Животното наостри уши и се приготви за скок. Гауен прехапа устни, убеден, че той го е подплашил, но в съшия миг една чернопереста стрела изсвистя през въздуха и се заби в земята точно на мястото, където стоеше до преди малко еленът. Последва я друга. Но стадото вече бе потънало в шубраците и само няколко трептящи клонки показваха, че животните са били тук.

Гауен проследи с очи пътя на стрелите от мястото, където бе стоял еленът, до дърветата. Оттам се появиха двама мъже, засенили с ръце очите си от лъчите на следобедното слънце.

— Спрете! — движеха се устните на Кралицата, но гласът, който се чу, сякаш се носеше от всички страни едновременно. Ловците се заковаха на местата си и се заозъртаха наоколо.

— Този лов не е ваш!

— Кой ще ни забрани… — започна по-високият от двамата, докато другарят му правеше заклинателни знаци срещу зли духове и му шепнеше да мълчи.

— Забранява ви го самата гора, и Богинята, която дава живот на всички! Можете да преследвате други животни, но не и този елен. Осмелихте се да посегнете на живота на Краля-елен. Вървете, и тръгнете по други дири!

Сега вече и двамата мъже трепереха. Без да се осмелят дори да приберат обратно стрелите си, те се обърнаха и се шмугнаха в шубраците, откъдето бяха излезли.

Кралицата пристъпи напред изпод сянката на един клонест дъб и направи знак на двете деца да станат.

— Трябва да се връщаме — каза тя. — Денят клони към края си. Радвам се, че видяхме Краля-елен. Надявах се да го видиш, Гауен — затова те доведох тук.

Гауен понечи да каже нещо, но размисли. Кралицата попита:

— Какво има? Можеш спокойно да ми казваш всичко, което те безпокои. Невинаги ще мога да ти отговарям, но ти можеш винаги да питаш, и ако не мога да сторя или да ти позволя нещо, винаги ще ти обяснявам защо.

— Ти попречи на двамата ловци да преследват елена. Защо? И защо те ти се подчиниха?

— Те живеят по тези земи и знаят отлично, че е неразумно да не се подчиняват на заповедите ми. Що се отнася до елена, нито един ловец от племената на Древните не би посегнал на него съзнателно. Кралят-елен може да бъде убит само от Крал…

— Но ние нямаме крал — прошепна той, убеден, че е близо до отговора на въпросите си. Не беше обаче убеден, че действително иска да го узнае.

— Още не — отвърна Кралицата и добави: — Елате.

Сетне се обърна и тръгна обратно по пътеката, по която бяха дошли.

Гауен каза подтиснато:

— Ще ми се изобщо да не се връщам. За хората, които живеят на Тор, съм само нежелано бреме.

За негово учудване Кралицата не се опита да го разубеди, нито пък почна да разяснява добрите намерения на настойниците му. Беше привикнал възрастните винаги да подкрепят казаното от други възрастни.

Вместо това Кралицата се поколеба. После каза замислено:

— И на мен ми се ще да не трябваше да се връщаш. Не искам да се чувстваш нещастен. Но всекиму се налага рано или късно да върши неща, които не обича, или пък които не му се удават. И макар че за мен би било чест да отгледам дете с твоя произход, а и винаги съм искала да имам син, който да израсне заедно с дъщеря ми, необходимо е да останеш в храма, поне толкова, колкото трябва, за да се изучиш за друид. Това познание е нужно и на дъщеря ми.

Гауен обмисли думите й, после каза:

— Но аз всъщност съвсем не искам да бъда друид.

— Не съм казала, че ще станеш друид. Казах само, че това обучение ти е необходимо, за да срещнеш достойно предопределението си.

— А какво е то? — избухна Гауен неочаквано.

— Нямам право да ти кажа.

— Нямаш право или не искаш? — извика той и видя как Сианна побледня. Не му се искаше да се кара с майка й пред нея, но трябваше да узнае истината.

Кралицата на феите го гледа дълго и мълчаливо. После поде:

— Когато видиш облаците червени, сякаш от гняв, знаеш, че денят ще бъде дъждовен, нали? Но не можеш да кажеш със сигурност кога ще завали и силен ли ще е дъждът. Същото е и с вътрешния свят на човека. Аз познавам неговите сезони, приливите и отливите. Познавам знаците и силите, които го управляват. Виждам, че у теб има сила, дете. Звездният поток се вие около теб също както водите се завихрят над скрито под повърхността им дърво. Знам, че това не може да те успокои, но мога само да ти кажа, че пристигането ти тук не е случайно. Но каква точно е целта на събитията, които те доведоха тук, не знам. А дори да знаех, нямаше да ми бъде позволено да говоря за това — защото хората много често вършат тъкмо това, което не бива, в опитите си да избегнат сбъдването на някое пророчество.

Гауен я изслуша, макар вече да не хранеше надежда да разбере нещо. После попита:

— Ще те видя ли пак, Кралице?

— О, в това можеш да бъдеш сигурен. Нали родната ми дъщеря ще живее сред девиците на Авалон? Когато идвам да я видя, ще навестявам и теб. Обещаваш ли да бдиш над нея, когато сте сред друидите, както тя бдя над теб в гората?

Гауен я изгледа удивено. Сианна никак не изглеждаше подходяща да стане един ден жрица — такава като Ейлан или Кайлеан.

Значи и Сианна щеше да отиде на Авалон? Какво ли бе нейното предопределение?