"Повелителката на Авалон" - читать интересную книгу автора (Брадли Марион Зимър)

КНИГА ВТОРАВЕЛИКАТА ЖРИЦА285–293 г. сл.Хр.

9.

От сутринта валеше непрестанно — постоянен, упорит дъжд, който проникваше до костите. От него наметалата на пътниците натежаваха двойно. Тънка пелена от мъгла се стелеше над хълмовете. Четиримата освободени роби, които съпровождаха Повелителката на Авалон до Дурновария, яздеха наведени напред. Водата се стичаше по дебелите дъбови тояги, които бяха окачили отстрани на седлата си. Младата жрица и двамата друиди, които също пътуваха с тях, бяха спуснали толкова ниско качулките на вълнените си наметала, че лицата им не се виждаха.

Диерна въздъхна. Щеше й се и тя да стори същото, но баба й винаги бе настоявала, че една Върховна жрица трябва да служи за пример с постъпките си. Покойната яздеше изправена като стрела до деня на смъртта си. Тази дисциплина бе залегнала толкова дълбоко в съзнанието на Диерна, че тя не би могла да я пренебрегне, дори да искаше. Понякога й се струваше, че честта да може да проследи произхода си през няколко поколения върховни жрици, произлизащи направо от Повелителката Сианна, не й е никак необходима. Дано поне не се наложеше да издържа още дълго това ужасно време. Би трябвало да стигнат Дурновария, преди да падне мракът. Искрено се надяваше момичето, което трябваше да вземат оттам, да си струваше труда.

Конек, по-младият от двамата друиди, сочеше нещо. Диерна вдигна поглед и забеляза елегантната линия на акведукта, който вече се виждаше през дърветата.

— Този акведукт действително е същинско чудо — кимна тя, — толкова повече, че няма причини населението на Дурновария да не се снабдява с вода от кладенците в града. Чисто и просто римските магнати се стремят да си осигурят вечна слава с това строителство. Предполагам, че и благородниците на дуротригите искат да им подражават.

— Принц Ейдин Минок се интересува повече от укрепяването на града — отбеляза Левал, по-възрастният друид — набит мъж с жълта като слама коса. Той бе лечител, затова тръгна с тях — искаше да купи някои билки, които не растяха на Авалон.

— Така и трябва — намеси се един от стражите. — Пиратите от протока стават все по-нагли с всяка изминала година.

— Флотът трябва да ни предпази от тях — рече друг. — Защо иначе плащаме всяка година такива налози на Рим?

Младата Ердуфила смушка коня си и го насочи към коня на Диерна, сякаш очакваше банда нападатели да изскочи от близките храсталаци.

Минаха възвишението. Диерна виждаше вече града — построен на високо варовиково плато над реката. Укрепленията и заобикалящият ги крепостен ров си бяха същите, каквито ги помнеше, но сега над рова се издигаше и нова зидана стена. Реката бавно влачеше кафеникавите си води. Бреговете бяха потънали в черна кал. „Приливът трябва да се е надигнал“, каза си Диерна, взирайки се през пелената на дъжда към по-плътната сивота на морето. Чайките ги посрещаха с жални крясъци, стрелкаха се над главите им и отново изчезваха нанякъде. Друидите се поизправиха на седлата. Дори конете, предчувствайки края на пътуването, тръгнаха малко по-бързо.

Диерна въздъхна тежко. Едва сега си призна, че я измъчва дълбока тревога. Поне тази нощ щяха да са на топло и сухо зад здравите стени, изградени от Ейдин Минок. Можеше вече на спокойствие да помисли за момичето, което бе причината за това дълго пътуване през дъжда и студа.



— Телери, чу ли какво казах? Върховната жрица ще вечеря с нас! — Гласът на Ейдин Минок забуча като далечна гръмотевица.

Телери примигна, откъсвайки се насилствено от мислите за скорошния ден, когато жриците щяха да я отведат на Авалон. Засега бе все още в покои те на баща си, в Дурновария, и подръпваше дрехата си като смутено дете.

— Да, татко — отговорът й бе на добър латински. Принцът бе настоял всичките му деца да знаят и да говорят на латински.

— Повелителката Диерна е изминала целия дълъг път дотук, за да те види, дъще. Все още ли си решена да тръгнеш с нея? Няма да ти налагам мнението си, но не забравяй, че вземеш ли решение да отидеш на Авалон, връщане назад няма.

— Да, татко — повтори Телери, и сетне, защото й се стори, че баща й очаква да каже нещо повече — да, искам да отида на Авалон.

Нищо чудно да я има за страхлива — стоеше пред него вдървена като уплашено кухненско слугинче. Принцът бе търпелив и добър баща — повечето момичета на нейната възраст бяха вече омъжени, и то без някой да ги е питал искат ли или не. Но жриците не се омъжваха. Ако пожелаеха, преспиваха с някой мъж по време на свещените ритуали, нерядко раждаха и деца, но не дължаха обяснения за постъпките си на никой мъж. Жриците на Авалон владееха Силата. Не от страх мълчеше Телери, а поради прилива на ликуваща радост, надигнал се у нея при мисълта за Свещения хълм.

Бе искала тъкмо това, желала го бе прекалено силно — искаше й се да крещи, да танцува из покоите на баща си като луда — само така би могла донякъде да изрази това, което чувстваше днес. Вместо това бе свела надолу очи и отговаряше едносрично като скромно, благовъзпитано момиче.

„Ще бъдат тук довечера!“ — това бе единствената й мисъл, когато принцът най-сетне я освободи и тя можеше да се върне в своите стаи. Домът бе построен по римски образец, с атриум, към който гледаха помещенията — той бе пълен със стайни растения в глинени съдове, избуяли и сочни от честите дъждове. Целият й досегашен живот бе такъв, мислеше Телери, подпряна на една от колоните — осигурен, защитен, но обърнат навътре.

Все пак, имаше една стълба, която водеше към покрива. Баща й бе наредил да я поставят, за да може да се качва горе и да наблюдава градежа на новата крепостна стена. Телери запретна поли и се изкатери догоре, отвори капандурата и се обърна с лице към вятъра. Студеният дъжд защипа бузите й; само след миг косата й бе вир-вода, вода се стичаше и по шията й и мокреше дрехите й. Беше и все едно. Пред нея бяха градените по заповед на баща й крепостни стени, нови и бели, но зад тях, в далечината, се виждаха хълмовете, забулени в сивкава мъгла.

— Скоро ще видя какво има отвъд стените — прошепна тя. — Скоро ще бъда свободна!



Градският дом на принца — повелител на дуротригите бе строен изцяло по римски образец. Ейдин Минок живееше тук, когато идваше в столицата на земите, обитавани от неговото племе. Стените бяха украсени от местни стенописци, които се бяха опитали да изобразят сцени от тукашни легенди в римски стил. Стаите бяха обзаведени не много изискано, но уютно. Студените каменни плочи по подовете бяха покрити с дебели раирани вълнени черги. Върху големия дъсчен одър бе метната покривка от съшити лисичи кожи. Диерна я изгледа с копнеж, но знаеше, че отпусне ли се веднъж върху нея, няма да има сили да се изправи отново.

Поне имаше топла вода в изобилие. Донесоха я робите на принца. Изпълнена с благодарност, Диерна смъкна панталоните и туниката, с които бе пътувала, и облече дългата синя туника с широки ръкави — традиционната дреха на жриците от Авалон. Не носеше накити, но дрехите й бяха от изключително фина вълнена материя, оцветена в плътен, дълбок син цвят — тайната на тази тъкан се пазеше на свещения остров.

Тя взе бронзовото огледало и прибра един измъкнал се кичур от непокорната си коса обратно в строгата корона от плитки. После спусна предната част на дългата наметка над челото си и събра диплите пред гърдите си — така, че другият свободен край падаше преметнат през рамото. Одеждите и прическата й не бяха пищни, но пък мекият плат подчертаваше красивата извивка на гърдите и бедрата, а косите й, още по-къдрави поради влагата, искряха като пламък на фона на тъмносиния плат.

Тя хвърли поглед към Ердуфила, която все още гласеше диплите на своята наметка, и се усмихна.

— Време е да вървим. Принцът няма да се зарадва, ако заради нас вечерята му се забави.

По-младата жрица въздъхна.

— Знам. Но нали другите жени ще бъдат облечени в бродирани туники, ще носят златни огърлици, а аз имам само тази невзрачна дреха.

— Разбирам те. Когато започнах да придружавам баба си по време на пътуванията й извън Авалон, и аз се чувствах така отначало. Тогава тя ми каза, че няма защо да им завиждам — скъпите дрехи и накитите им означават само, че са намерили мъже, които да ги глезят. А твоята дреха е символ на сана ти, който си заслужила сама. Когато се появиш сред тях, се дръж гордо и достойно — така, че да се почувстват прекалено натруфени и да завидят на скромно то ти облекло.

Ердуфила никога нямаше да бъде красавица с тясното си личице и тази безцветнопепелява коса, но все пак изправи гръб и последва Върховната жрица с грациозната, плъзгаща се походка на служителка на Богинята.

Домът на принца бе голям — вътрешният двор бе заобиколен с помещения от четири страни. Принцът и гостите му се бяха събрали в една зала в най-отдалеченото от пътя крило. Една от стените на залата бе украсена със сцени от бракосъчетанието на Младия бог с Девата на цветята. Подът бе покрит с мозайка със сложни орнаменти. Щитове и копия бяха накачени по останалите стени, а столът на принц Ейдин Минок бе застлан с голяма вълча кожа.

Ейдин Минок бе мъж на средна възраст, с тъмна коса и брада, изпъстрени със сребърни нишки. Беше очевидно, че някога е бил мускулест и добре сложен, но сега мускулите се бяха превърнали в тлъстини. Проницателният му поглед издаваше остър ум, явно наследен от покойната му майка, която също бе живяла и учила на Авалон. Никоя от сестрите на Ейдин Минок не бе проявила необходимите за жрица дарби, но съгласно писмото, което бе изпратил на Диерна, най-малката му дъщеря, макар и хубавица, била „толкова отнесена и обзета от странни фантазии, че би било по-добре да отиде на Авалон“.

Диерна се огледа в залата и отвърна на приветствието на принца с любезно, но точно отмерено кимване. Това също бе нещо, което бе научила от баба си. Повелителката на Авалон разполагаше със своеобразна власт, която я правеше равна дори на император. Останалите гости — няколко матрони, облечени по римската мода, един пълен мъж в тога на римски конник, и трима набити младежи с не особено интелигентни черти — най-вероятно синовете на Ейдин Минок — я изгледаха със смесица от страхопочитание и любопитство. Къде ли бе момичето, за което бе изминала този дълъг път — още ли се гиздеше, или бе може би прекалено плаха, за да се появи пред гостите?

Една от матроните съвсем подчертано отбягваше погледа й. Диерна веднага забеляза сребърната фигурка, изобразяваща риба, която матроната носеше на шията си, и предположи, че жената е християнка2. Диерна знаеше, че в източните части на империята е пълно с християни, но в тяхната провинция те все още не бяха много на брой, въпреки че на Инис Уитрин отдавна съществуваше монашеско общество. Доколкото й бе известно, християните постоянно се занимаваха с вражди и спорове около тълкуванията на свещената си книга — това най-вероятно щеше да ги унищожи, без да се налага намесата на императорската власт.

— Бързо расте крепостната ти стена, господарю — поде мъжът, облечен в тога. — Откак бях тук за последен път, е станала двойно по-дълга.

— Следващия път, когато дойдеш, ще бъде напълно завършена — заяви гордо Ейдин Минок. — Нека онези морски хищници търсят другаде плячката си — няма да могат да вземат нищо от земите на дуротригите.

— Да, тази стена е прекрасен дар за твоя народ — продължи мъжът в тогата, сякаш не бе го чул. Сега Диерна се сети, че го бе виждала и преди — името му беше Гней Клавдий Полион, един от първите по старшинство римски магистрати.

— Този дар е единственото, което римската власт ни позволява да сторим за народа си — промърмори един от синовете на принца. — Не ни разрешават да въоръжаваме хората си, вземат нашите войски и ги откарват отвъд морето, за да водят техните битки, вместо да защитават собствената си земя.

Брат му кимна енергично.

— Не е справедливо — само събират данъци, а не получаваме нищо в замяна. Преди да дойдат римляните, поне имахме право да се защитаваме от враговете си!

— Ако император Максимиан не желае да ни помогне, трябва да изберем наш император! — допълни третият, още съвсем момче.

Последните думи бяха казани съвсем тихо, но Полион го изгледа с неодобрение.

— А ти кого искаш да изберат, младо петле? Може би теб самия?

— Не, не — намеси се забързано принцът, — в моя двор няма място за предателски думи. Трябва да разбереш, Полион, в жилите им кипи кръвта на нашите прадеди, които са защитавали родните ни брегове много преди Юлий Цезар да дойде тук от Галия. Вярно е, че когато в империята има размирици, Британия е последното място, за което се сеща централната власт. Все пак, за нас е по-добре да бъдем част от империята, отколкото да се самоунищожаваме с безконечни войни помежду си…

— Флотът трябва да ни защити. Какво правят Максимиан и Констанций с парите, които им пращаме? Нали се клеха, че ще унищожат пиратите? — промърмори един от по-възрастните мъже и поклати глава. — Нима нямат военачалници, които да поемат командването на флота и да се справят с тези кръвопийци?

Диерна, която следеше с интерес разговора, се обърна раздразнено, защото някой я дърпаше за ръкава. Беше най-натруфено облечената от матроните, Витрувия, съпруга на Полион.

— Повелителко, чух, че разбираш от билки и лечителско изкуство… — гласът й се сниши до шепот и тя започна да описва сърцебиенето, което я тревожело от известно време. Диерна се вгледа в жената и съзря искрена тревога под пластовете белило и тежките накити.

— Имало ли е някаква промяна в месечното ти кръвотечение? — попита тя. Мъжете продължаваха да спорят и не забелязаха, че двете се бяха отдръпнали настрана.

— Още мога да имам деца! — възкликна възмутено Витрувия, а силно начервените й бузи пламнаха.

— Засега — отвърна меко Диерна, — но вече не си изцяло във властта на Майката. Скоро ще преминеш под знака на Повелителката на Мъдростта. Този преход трае с години. През това време ще ти помогне отвара от глог. Вземай по няколко капки, когато сърцето те безпокои, и ще ти олеква.

От другия край на залата се разнесе съблазнителен мирис на печено месо. Диерна изведнъж осъзна колко отдавна не бе яла. Предполагаше, че дъщерята на принца ще се присъедини към тях на вечеря, но може би Ейдин Минок се придържаше към старовремските обичаи, съгласно които неомъжените момичета живееха в уединение.

На вратата към съседната зала се появи един роб, който обяви, че вечерята ги очаква.

Докато вървеше по коридора, Диерна почувства зад себе си лек полъх — може би някъде имаше отворена врата — и се обърна. В потъналия в сенки далечен край на коридора се движеше някакво бледо петно. Беше фигура на жена, която се движеше с леки, бързи стъпки, сякаш тласкана от вятър. Върховната жрица спря така рязко, че Ердуфила се блъсна в нея.

— Какво има?

Диерна не можеше да отговори. Част от съзнанието й възприемаше новодошлата като съвсем млада жена, почти момиче, висока и стройна като върба, с много бяла кожа и тъмна коса. Нещо в добре изразените й скули и високото чело напомняше на Ейдин Минок. Но имаше нещо друго, което й бе взело дъха — някакво чувство, което можеше да оприличи единствено на разпознаване.

Диерна почувства, че сърцето й заби неравномерно — също като на горката Витрувия. Примижа, защото й се стори, че момичето за миг се промени стори й се много крехко, слабичко, със съвсем светла коса, облечено в одежди на жрица. Образът пак се промени — момичето пак бе дребничко, но този път с червеникавокестенява коса със златисти оттенъци, а по голите му ръце имаше златни гривни с формата на змии.

„Но коя е тя?“ запита Великата жрица и веднага се поправи: „По-скоро коя е била и коя съм била аз, та посрещам завръщането й с такова радостно вълнение?“ Тогава, сякаш в отговор на безмълвния й въпрос, отдалеч долетя нечут шепот: „Адсарта…“

Момичето стоеше пред нея. Тъмните му очи се разшириха, защото бе забелязало и разпознало синята жреческа одежда. Плавно и грациозно то се отпусна на колене, взе влачещия се край на наметката на жрицата, и го целуна. Великата жрица бе свела поглед към склонената му глава и още не можеше да помръдне.

— Аха, значи тук била разсеяната ми дъщеря! — разнесе се зад тях гласът на Ейдин Минок. — Телери, мила, стани веднага! Какво ще си помисли Великата жрица за теб?

„Наричат я Телери…“ Предишните имена и лица отстъпиха място на живото момиче пред нея, и Диерна най-сетне успя да си поеме дъх.

— Наистина, дъще, редно е да показваш почитта си — каза тя меко, — но това не е нито мястото, нито времето да коленичиш пред мен.

— Но то ще дойде, нали? — попита Телери, пое протегнатата ръка на Диерна и стана. На мястото на страхопочитанието на лицето й изгря ликуваща усмивка.

— Това ли желаеш наистина? — попита Диерна, без да пуска ръката й. Някаква сила, по-мощна от обикновен импулс, я накара да продължи. — Тук не присъстват останалите жрици, но трябва да те попитам веднага дали по своя воля искаш да се присъединиш към сестрите, обитаващи Авалон, или по настояване на баща ти или на някого другиго?

Съзнаваше, че Ердуфила я гледа удивено, но никога, откак бе поела титлата Върховна жрица, не бе се чувствала по-убедена в някоя своя постъпка.

— В името на луната, звездите и зелената земя, кълна се, че е така — отвърна възторжено Телери.

— Щом е тъй, макар че сестрите ще те приветстват едва на Авалон, аз ти казвам отсега „добре дошла“ — и Диерна взе лицето на Телери между дланите си и я целуна по челото.



Тази нощ Телери дълго не можа да заспи. Когато вечерята приключи, Ейдин Минок обяви, че жриците имат тежък ден зад себе си, пожела им лека нощ и отпрати дъщеря си да си легне. Телери напълно съзнаваше правотата му, знаеше, че тя самата трябваше да предположи колко са уморени. Казваше си, че имат време да разговарят по обратния път към Авалон — всъщност през останалата част от живота си щеше да разговаря все с жриците. Но сърцето я болеше, че трябваше да се разделят толкова скоро.

Бе очаквала, че Повелителката на Авалон ще я впечатли. Всички говореха за хълма Тор, скрит в мъглите като земите на феите, разправяха, че до него могат да се доберат само избраници. Някои мислеха, че това е просто легенда, защото когато жриците се появяваха във външния свят, обикновено не показваха истинската си същност. Но в старите племенни династии истината се предаваше от поколение на поколение и много от дъщерите им прекарваха по една-две години на Свещения остров. Понякога, ако времената го изискваха, някоя жрица встъпваше в свещен брак с някой от племенните вождове по Белтейн. Но не бе предполагала, че ще приеме жрицата като някого, когото е обичала силно и не е виждала отдавна.

„Сигурно ме мисли за глупачка!“ Телери се въртеше неспокойно в леглото си. „Та нали всички се прекланят пред нея.“ Разправяха, че Повелителката внушава страхопочитание, и това бе вярно. Диерна сияеше като огън на фона на нощното небе. В сравнение с нейния блясък Телери се чувстваше безцветна като призрак. Но може би, казваше си тя, в нея действително се бе вселил духът на някой, който е познавал Диерна преди векове.

Като стигна в мислите си дотук, Телери се разсмя. Ако продължаваше, нищо чудно да си внуши, че е самата Будика, или може би някоя римска императрица. „По-вероятно е — каза си тя — в друг живот да съм била прислужница на Диерна!“ После, все така усмихната, потъна в сън.

Телери би била много щастлива, ако можеше да потегли още на другата утрин, но баща й каза, че няма да бъде учтиво да отпратят току-тъй жриците на Авалон, без да им дадат възможност да си починат поне един ден, пък и се оказа, че те имаха нужда от някои неща, които се намираха по тържищата в Дурновария. Телери ходеше подир Диерна като сянка. Моментът на близост, който изпитаха и двете при първата си среща, не се повтори, но те продължаваха неволно да се държат напълно непринудено една с друга.

Постепенно Телери осъзнаваше, че във възрастта им няма чак такава разлика, каквато бе предполагала. Тя самата бе вече на осемнадесет години, а Великата жрица бе едва десет години по-възрастна от нея. Опитът и чувството за отговорност я караха да изглежда по-зряла. Ердуфила й разказа, че Диерна още носела първото си дете, дъщеря си, в утробата, когато станала Велика жрица. Била само на двадесет и три години. Детето било пратено на отглеждане, когато навършило три години. Когато си мислеше за децата на Диерна, самата Телери се чувстваше още дете. И точно като дете, и изгарящо от нетърпение, едва можа да заспи вечерта преди заминаването.

Потеглиха от Дурновария на зазоряване. Валеше ситен дъжд и градът още спеше. Великата жрица бе настояла да тръгнат колкото е възможно по-рано, защото първият етап от пътуването им бе най-дългият. Освободеният роб, който им отвори крепостната врата, още се прозяваше и търкаше очи. Телери се съмняваше, че по-късно ще си спомни пътниците, за които е станал толкова рано. Увити в тъмни наметала, жриците преминаха покрай него като сенки, и дори мъжете, които ги съпровождаха, бяха приели нещо от тяхната анонимност.

Телери бе напълно будна; винаги ставаше много рано, а днес поради вълнението от предстоящото пътуване бе на крак много преди да я повикат. Дори мрачното небе не можа да подтисне възторга й. Подръпваше юздите, за да подканя кобилата си, и се вслушваше в песента на птичките, които първи поздравяваха зората.

Тъкмо слизаха по хълма към реката, когато се чу вик на птица, каквато Телери не познаваше. Беше есен, и много птичи ята прекосяваха небето над Дурновария на път за южните земи. Телери вдигна очи, за да види птицата, която бе извикала така странно. Казваха, че мочурищата около Авалон били същински рай за много водни птици. Сигурно там щеше да види много нови видове. Странният крясък се разнесе отново и кобилата й наостри уши. Телери почувства странна тревога и вдигна качулката си, за да вижда по-ясно.

Нещо се движеше между върбите. Телери дръпна юздите на кобилата и се обърна към едни от мъжете, който яздеше най-близо до нея. Той се поизправи на седлото, стиснал тоягата си, и се взря натам, накъдето сочеше момичето. Тогава се чу подсвирване, върбите се залюляха, и за миг пътят се изпълни с въоръжени мъже.

— Бягайте! — извика по-младият от друидите, който яздеше най-отпред. В съшия миг отнякъде изсвистя копие и се заби в гърдите му. Телери видя как лицето му се изкриви. Конят му се изправи на задните си крака и друидът рухна на земята. Кобилата й също понечи да се изправи на задни крака, когато Телери дръпна рязко юздите, за да я накара да се обърне. Тогава дъщерята на принца се досети, че Диерна язди сама, и препусна обратно към нея.

Пътят гъмжеше от мъже. Върховете на копията проблясваха на утринната светлина, от време на време просветваше острието на меч. Мъжете от свитата размахваха тежките си тояги, но те не вършеха много работа срещу наточената стомана. Един по един мъжете от свитата на Великата жрица падаха от конете си. Въздухът кънтеше от виковете им. Кобилата на Телери постепенно ставаше неуправляема, подплашена от мириса на кръвта. Изведнъж тя видя пред себе си някакво лице, разкривено в ужасна гримаса, и почувства как мазолеста ръка се сключва около глезена й. Удари нападателя с все сила с камшика си и той отстъпи.

Диерна бе отпуснала юздите на коня си и бе вдигнала ръце във въздуха, чертаейки странни знаци с пръсти. Телери усети някакъв странен шум в ушите си, когато Великата жрица запя с монотонен глас. Движенията на всички наоколо сякаш се забавиха. Зад себе си Телери чу вик. Обърна се, за да види как едно тежко копие лети право към Диерна, и срита кобилата си, за да препусне натам. Но жриците бяха много далече. Ердуфила, която през цялото време бе яздила неотлъчно до Диерна, направи неволно, почти конвулсивно движение, и се озова пред Великата жрица — точно на пътя на копието.

Телери видя как острието проникна в гърдите на младата жена и чу писъка й, докато падаше назад в прегръдките на Диерна. Ужасените коне се изправиха на задни крака и двете жени се свлякоха на земята. Телери отново вдигна камшика си; до нея някакъв мъж изруга, а кобилата й спря рязко, защото този път нападателят я бе хванал за юздите. Телери се опита да ги издърпа обрат но, но те бяха изтръгнати от пръстите й. Момичето затърси ножа си в диплите на наметалото, извади го и сляпо удари към първия човек, който се изпречи пред нея, но в същия миг някой я сграбчи изотзад и я свали от коня.

Телери крещеше и се бореше, но един силен удар в главата я зашемети. Когато отново дойде на себе си, установи, че лежи на земята, някъде навътре в гората, и че ръцете и краката й са здраво завързани. Между дърветата се виждаха конете, които се отдалечаваха в посока към пътя. Ездачите бяха спуснали качулките на наметалата си, така че лицата им не се виждаха. Телери се усъмни, че пазачите на крепостните стени ще разберат подмяната. Затова пък двамата, които бяха останали да пазят пленниците, не криеха лененорусите си коси.

„Пирати!“ каза си Телери отчаяно. „Саксонци, или може би фризийски престъпници от Белгика.“ Разговорите на бащината й трапеза, които винаги бе считала за много отегчителни, изведнъж добиха ужасяваща значимост. Телери стисна клепачи, за да скрие насълзените си от безсилна ярост очи, и извърна лице встрани.

Диерна лежеше до нея. За миг Телери реши, че Великата жрица е мъртва, но после забеляза, че по-възрастната жена е здраво увързана, също като нея самата. Никой не би си направил труда да връзва труп. И все пак — Диерна лежеше напълно неподвижно. Кожата й, поначало много светла, сега бе мъртвешки бледа. Телери забеляза огромна тъмна цицина на челото й. Но една вена пулсираше все още на шията й, макар и много слабо, и гърдите й се повдигаха едва забележимо.

Зад жрицата се търкаляха телата на убитите. Явно ги бяха издърпали от пътя и нахвърляли тук безразборно. Там лежаха и по младият от друидите, и мъжете от свитата на Диерна. Сърцето на Телери се сви от мъка, защото там бе и тялото на Ердуфила. Каза си, че е трябвало да го очаква — никой не би могъл да оживее след такава рана. Всъщност, освен Диерна и нея самата, бе оцелял само възрастният лечител, Левал.

Телери го повика шепнешком по име. Първоначално й се стори, че не я е чул. Сетне видя, че старият човек бавно обръща глава.

— Удариха ли я? — тя посочи с глава Великата жрица.

Левал поклати глава.

— Струва ми се, че някой от конете я е ритнал, когато падна на земята, но не ми позволиха да я огледам по-отблизо.

— Ще живее ли? — попита Телери едва чуто.

За миг Левал притвори очи.

— Ако боговете са милостиви, може и да оживее. При такъв удар по главата не можем да сторим нищо друго, освен да чакаме. Дори да не бях вързан, не бих могъл да направя нещо повече за нея, освен да внимавам да е на топло.

Телери потръпна — вече не валеше, но небето бе все така сиво и мрачно.

— Опитай се да се търкулнеш насам, и аз също ще опитам да се придвижа по-наблизо до нея — прошепна тя. — Може би топлината на телата ни ще свърши работа.

— Трябваше сам да се сетя… — очите му светнаха. Много бавно, когато пазачите не гледаха към тях, двамата започнаха да се примъкват към Диерна.

Времето им се стори безкрайно, но всъщност не бяха минали и два часа, когато чуха, че пиратите се връщат. Телери си спомни, че е чувала как нападат внезапно и веднага удрят на бяг с плячката, преди жертвите на нападението да се съвземат и да опитат да им се противопоставят.

Един от пиратите веднага издърпа Телери и заопипва фината вълна на дрехата й. Когато започна да мачка гърдите й, тя плю в лицето му. Той само се засмя и я пусна, мърморейки нещо неразбираемо.

— Казах им, че си от богато семейство и че за теб ще получат добър откуп — обади се лечителят. — Научил съм малко езика им, защото ми трябва, когато си купувам или продавам редки билки.

Един от пиратите се бе навел над Диерна. Очевидно не можеше да си изясни несъответствието между меките й бели ръце и грубите пътнически дрехи. След миг той сви рамене и извади камата си.

— Не! — извика Телери. — Тя е sacredos, opulenta. Жрица! Много богата! — може би някои от тези хора знаеха латински. Тя хвърли отчаян поглед към Левал.

— Gytha! Rica! — заприглася й той.

Саксонецът не изглеждаше убеден, но все пак прибра камата в ножницата. Вдигна отпуснатото тяло на Диерна и го метна през рамо. Мъжете, които държаха Левал и Телери, ги бутнаха да следват първия. След миг тримата пленници бяха метнати на гърбовете на крадените коне и вързани за седлата.

Когато най-сетне конете спряха отново, Телери искаше единствено да е в безсъзнание като върховната жрица.

Корабът на пиратите бе пристанал в едно закътано заливче. Бяха си направили импровизиран лагер на брега. Груби палатки криеха по-ценната плячка. Остатъкът бе струпан в близост до огньовете. Оставиха пленниците до една купчина чували с жито и като че ли ги забравиха. Започнаха да кладат още огньове и да си делят храната, която бяха заграбили, най-вече, разбира се, виното.

— Ако имаме късмет, ще ни забравят — каза Левал, защото Телери се чудеше дали ще ги нахранят. — Дано ни забравят поне до утре, когато изтрезнеят.

Той се поизправи и постави ръката си върху челото на Диерна. Когато я свалиха от коня, тя бе простенала тихо, но макар че съзнанието й може би се възвръщаше, все още не бе отваряла очи.

Падна мрак. В лагера започваше да се установява някакво подобие на ред. Мъжете насядаха около огньовете. Сред русокосите саксонци и фризийци тук-там се виждаха и кестеняви, и чернокоси мъже. Гърленият говор на германските племена се смесваше с латински. Често се случваше дезертьори от войската и избягали роби да се присъединят към варварите. Като че ли единствените изисквания да те приемат при тях бяха физическа сила, за да можеш да въртиш както меча, тъй и корабното весло, и безогледна жестокост.

Телери почувства, че устата й се изпълва със слюнка от миризмата на печено свинско, която се носеше навсякъде. Извърна лице и се опита да се моли.

Бе потънала в неспокойна дрямка, когато пясъкът до нея заскърца под нечии стъпки и тя се стресна, изтръпнала от тревога. Тъкмо се канеше да се обърне, когато някой я срита в ребрата. Телери се изправи, бясна от възмущение. Пиратът, който я бе ритнал, се разсмя. Не беше по-чист и угледен от останалите, но златото, с което се бе накичил над кожения елек, показваше, че е някой от главатарите. Сграбчи Телери за раменете и я завъртя тъй, че лицето й бе обърнато към неговото. С една ръка я притисна към себе си и хвана здраво вързаните й ръце. Другата му ръка я хвана за косата. За миг ухиленото му лице се надвеси над нейното; после той притисна устата си в нейната.

Когато се изправи, някои от мъжете подвикваха весело, но други се мръщеха. Телери не можеше да си поеме дъх. Не можеше да повярва, че това се случва с нея. Когато мазолестата му ръка се плъзна в деколтето на роклята й и започна да мачка гърдите й, вече не можеше да има никакво съмнение за намеренията му.

— Моля… — Телери се дърпаше с все сили. Единственото, което можеше да стори, бе да обърне глава встрани. — Ако ми причини нещо, няма да получите никакъв откуп! Моля ви, кажете му да ме пусне!

Някои от пиратите разбираха латински. Двама-трима дори станаха, а един се запъти към мъжа, който я държеше в ръцете си. Телери не можа да разбере думите му, но очевидно предизвикваше главатаря, защото той я пусна за миг и посегна към меча си. За миг всички застинаха. Телери видя ясно как безцветните му очи обходиха наобиколилите го мъже един по един, видя и как всички избягваха погледа му и явно желанието им за бой се изпаряваше. Чу го как се смее тържествуващо и разбра, че съдбата й е решена.

Тя продължи да рита и да се гърчи, докато той я носеше, но мъжът само я сграбчи по-здраво. Докато я носеше към купчината постелки от другата страна на огъня, Телери чуваше, че останалите мъже отново почнаха да се смеят.



Диерна бродеше отдавна в някакъв непознат свят, потънал в мъгли и сенки. Чудеше се дали не се намира някъде из мочурищата около Авалон — мъгли се стелеха постоянно над границата между скритите земи около Тор и външния свят. Още докато си задаваше този въпрос, гледката около нея малко се проясни. Стоеше на едно от многобройните малки островчета из блатата. Няколко върби бяха сплели клоните си в нещо подобно на люлка над тръстиките. Върху разкаляната земя имаше разпиляна перушина. Диерна кимна. Гнездото на дивите патици сигурно бе наблизо. Вече виждаше ясно и собствените си малки крака — боси, потънали в кал. Изкалян бе и краят на дрехата й. Знаеше, че има нещо, което трябва да си спомни, но то й убягваше. Огледа се тревожно около себе си.

— Диерна… чакай ме!

Викът дойде някъде отзад. Диерна се обърна бързо. Сега си спомняше — беше забранила на по-малката си сестра да идва с нея, когато ходи да търси птичи яйца, но детето, разбира се, не бе я послушало.

— Бека! Идвам! Не мърдай!

Диерна вече бе на единадесет години и познаваше мочурливите земи достатъчно, за да може сама да намира пътя си из тях. Търсеше пресни яйца за една от жриците, която беше болна. Бека беше само на шест — много малка, за да може да прескача от едно сухо място на друго; пък и Диерна не искаше детето да я бави. Но откак майка им бе починала миналата година, Бека я следваше навсякъде като сянка. Как ли бе успяла да стигне сама толкова надалеч?

Диерна започна да гази из тъмните води, озъртайки се наоколо. Някъде наблизо изкряка патица, но иначе нищо не помръдваше.

— Бека! Къде си? Започни да плискаш водата около себе си, за да се ориентирам по звука!

Само да измъкнеше сестра си на сигурно място, щеше хубаво да я напердаши за непослушанието. Не беше честно! Не можеше ли човек да остане сам поне за няколко часа? Не можеше ли някой поне за малко да я освободи от отговорността за детето?

От другата страна на върбалака нещо изпляска. Тя замря и се вслуша. Пляскането се повтори. Опита се да забърза, но стъпи непредпазливо в гъста кал. Задъха се, опитвайки се да измъкне крака си, но той потъваше все по-дълбоко. Размаха отчаяно ръце и се вкопчи в един от по-високите върбови клони. Опря се на крака, стъпил на твърда земя и много бавно заиздърпва другия, докато калта най-сетне поддаде.

Диерна бе подгизнала до кръста. Треперейки от студ, тя отново повика сестра си. Иззад дърветата някой запляска отчаяно.

— Диерна, не мога да помръдна — долетя гласът на малката. — Помогни ми!

Ако досега Диерна бе мислила, че е уплашена, сега вече ужасът започна да се стича като ледена вода във вените й. Сграбчваше тръстиките, без да я е грижа, че острите листа режат пръстите й, за да се изтегля по-бързо напред, препъваше се през дългите корени на дърветата и не преставаше да вика сестра си, докато най-сетне се добра до тревистия бряг отвъд дърветата. Мъглата беше още по-гъста и лежеше ниско над земята. Диерна не виждаше нищо, но още чуваше тихия хленч на Бека. Отново започна да си проправя път напред, в посоката, откъдето й се струваше, че чува гласа на сестра си.

На пътя й се изпречи стволът на паднала върба. Диерна се заплете в клоните. Краката й се хлъзнаха по гниещия дънер.

— Бека! — викаше тя. — Къде си? Отговори ми!



— Помощ!

Викът долетя нейде отблизо.

Под стиснатите клепачи на Диерна сякаш избухна пламък и тя простена. Нали досега си бе проправяла път през блатата — откъде бе този огън? Но това нямаше значение — викаше я сестра й и тя трябваше да й се притече на помощ. Пое си дълбоко дъх. Не можеше да помръдне! Нима тресавището поглъщаше и нея? Загърчи се, защото отново започваше да чувства тялото си. Болката я заливаше на вълни.

Някой се смееше… Диерна притихна. Тогава сестра й изкрещя.

Диерна успя да седне. Главата й се въртеше. Опита се да се подпре на нещо, разбра, че ръцете й са вързани, и падна отново на земята. През притворените си клепачи успя да различи огъня, хилещите се лица на мъжете и бялото тяло на младо момиче, което се боричкаше отчаяно с някакъв мъж, облечен в кожи. Беше си смъкнал панталоните; Диерна виждаше как се свиват мускулите на задника му, докато се опитваше да притисне момичето към земята.

Жрицата отвори широко очи. Не знаеше къде се намира, но това, което виждаше, не се нуждаеше от обяснение. Момичето бе сестра й, която молеше някой да й се притече на помощ.

Диерна изръмжа от ярост, с върховно усилие разкъса въжетата, които стягаха китките й, и се изправи.

Развеселените пирати не забелязаха движението й. Наблюдаваха с интерес съпротивата на момичето и се обзалагаха колко дълго ще издържи. Диерна отново си пое дъх — не се опитваше да се успокои, а да се овладее и да насочи правилно яростта си.

— Брига — зашепна тя, — Велика Майко, дай ми властта си, за да защитя това дете!

С какво можеше да си послужи? Наоколо нямаше никакво оръжие, дори ако би могла да се сражава сама с толкова много мъже — но имаше разпален огън. Още веднъж си пое дълбоко дъх и съсредоточи цялата си воля в играещите пламъци. Имаше чувството, че непоносимата горещина изгаря душата й, но издържаше благодарение на спомена за ледената вода. Прие болката, превърна се в част от нея, в част от огъня, докато фигурата й се извиси в него.

На хората отстрани им се стори, че огънят се разгоря внезапно, сякаш под въздействието на силен вятър. Пламъците се завихриха, издигнаха се много нависоко и постепенно в тях се очерта женска фигура. Тя сякаш плуваше във въздуха, от косите й хвърчаха искри — после се раздвижи. Пиратите наскачаха. Някои сплитаха пръсти, за да се предпазят от злата сила, други започнаха да отстъпват. Един се осмели да извади камата си и я хвърли към огнената фигура; камата прелетя през нея, без да й навреди, и падна на земята.

Само мъжът, който се опитваше да изнасили Телери, не забелязваше нищо, беше успял да притисне момичето към земята и сега се опитваше да смъкне панталоните й.

— Значи желаеш огъня на любовта? Приеми тогава прегръдката ми и изгори в нея! — прогърмя гласът на богинята.

Ръце от пламък се протегнаха към него; главатарят изрева от болка и пусна момичето. После изкрещя отново, защото видя какво го е изгорило, и се претърколи встрани. Огнената фигура трептеше над него, докато той се опитваше да изпълзи нанякъде. Смъкнатите панталони му пречеха. Пламъкът връхлетя надолу и го притисна, също както той бе притискал Телери. Кожените му дрехи започнаха да тлеят, а косата му пламна. Главатарят започна да пищи, но писъците му помогнаха още по-малко, отколкото на Телери, защото хората му вече бягаха, препъвайки се като слепи из гъсталака. Блъскаха се и се газеха един друг, настъпваха мечовете си в стремежа си да се измъкнат колкото е възможно по-надалеч.

Огънят не преставаше да пламти, докато тялото на главатаря се движеше. Чак когато престанаха и последните гърчове, пламъкът се издигна за последен път, превърна се в дъжд от искри и изчезна.



— Диерна…

Задъхана, жрицата почувства, че се е озовала обратно в телесната си обвивка. Сега вече чувстваше болка в развързаните си ръце, защото кръвта отново се бе раздвижила, и прехапа устни, за да не извика. Левал режеше въжетата, с които бяха вързани глезените й; след миг паднаха и те, и Диерна потръпна от нова болка, пронизала краката й.

— Диерна — погледни ме!

Друго лице заплава пред погледа й — бледо, обрамчено в тъмна, разбъркана коса.

— Бека… ти си жива… — прошепна Диерна, после примигна, съзнавайки, че пред нея стои не момиче, а жена, макар и съвсем млада. Изпокъсаната дреха висеше на парцали от раменете й, очите й още тъмнееха от спомена и преживения ужас, бузите й бяха мокри от сълзи.

— Аз съм Телери, Повелителко — не ме ли помниш?

Диерна обърна поглед към тлеещия огън и обгорялата, безформена купчина в него, сетне отново се взря в лицето на Телери.

— Сега си спомням. Помислих те за сестра си… — Диерна потръпна, защото отново видя плискащата се черна вода и бялата фигурка в дълбочините. Спомни си как бе скочила във водата, как пръстите й бяха се сключили около края на бялата дреха, после около ръката на сестра й. Задъха се, защото отново преживя всичко — как дърпаше, теглеше с все сила, потъваше, отново изплуваше, докато успя да сграбчи един плаващ дънер. Бе успяла да го опре в брега, и държейки се за него, затегли наново.

— Тя потъна в тресавището. Чувах я как ме вика, но когато стигнах до нея, водата вече я бе погълнала, а аз нямах сили да я изтегля.

Диерна отново притвори очи. Знаеше, че усилията й са обречени, но не бе помръднала от мястото си. Все така държеше с една ръка ръката на Бека, а с другата — дънера, когато след часове хората, тръгнали с факли да ги спасяват, я откриха в тресавището.

— Повелителко, не плачи — наведе се над нея Телери. — Мен успя да спасиш на време.

— Така е — затова сега ти си моя сестра.

Диерна вдигна очи и съумя да се усмихне. Разтвори ръце и Телери се отпусна в прегръдките й. Сякаш всичко си идваше на мястото.

„Няма да допусна да и се случи нищо лошо“, зарече се в себе си Диерна. „Този път няма да я загубя!“

— Ще можеш ли да яздиш, Повелителко? Трябва да побързаме, защото тези зверове могат да се върнат! — каза Левал. — Огледайте се за храна и мехове с вода. Аз ще оседлая три коня и ще натиря останалите.

— Зверове… — повтори замислено Диерна, докато Телери й помагаше да се изправи. — Не е тъй — никое животно не проявява такава безсмислена жестокост към себеподобните си. Злото е част от хората.

Болеше я главата, но тя отдавна бе свикнала да преодолява телесни страдания.

— Помогни ми да се кача на коня. Закрепя ли се на седлото, няма да падна — каза тя. — А ти, малката ми? Наранил ли те е?

Телери неволно погледна безформената купчина обгоряло месо, която доскоро бе човешко същество, и преглътна.

— Насинена съм и имам рани — прошепна тя, — но още съм девица.

„Да — каза си Диерна — тялото ти е съхранило девствеността си, но този демон насили душата ти!“ Подпря се на рамото на Телери и протегна ръка.

— Този тук няма вече да насилва жени, но той бе само един от многото. Дано огънят на Богинята ги погълне до един! Проклинам ги със силата на огъня и водата, със силата на небесния вятър и на свещената земя, върху която сме стъпили. Нека морето се вдигне срещу тях, нека не намерят никъде пристан. Защото живеят от мечовете си, нека загинат от меча на враг, по-силен от тях!

Диерна чувстваше прилива на силата, докато изпращаше проклятието по всички ветрове. Със сигурност, която понякога съпровождаше магическите й занимания, тя знаеше, че проклятието е отекнало в Отвъдния свят. Може би никога нямаше да узнае каква е била съдбата на пиратите, но бе убедена, че те са осъдени. Ако Богинята бе милостива, може би някой ден щеше да я срещне с героя, комуто бе съдено да ги унищожи, за да може да го приветства. Диерна залитна и Телери я подкрепи.

— Хайде, господарке — каза Левал. — Ще ти помогна да се качиш на коня, и да тръгваме.

— Да — кимна Диерна. — Да потегляме към дома — към Авалон…