"Конспирация Да Винчи" - читать интересную книгу автора (Сенклер Марк)

III. Рим

Рим, 29 юни

Ввечният град и седемте му свещени хълма отново се разкриха пред моя поглед. От пристигането си във Флоренция година по-рано многократно бях посещавал Рим, както се посещава приятелка, надарена с нечувана красота. С автомобил по магистралата пътуването не трае повече от два часа и половина. При условие, че тръгнеш много рано от Флоренция и избегнеш кошмарните задръствания на столицата, възможно е да поръчаш закуската си на пиаца „Навона“, като дегустираш един от чудните италиански сладкиши. В тази светла утрин от края на юни бях седнал на терасата на едно кафене срещу фонтана „Бернини“, увенчан с миниатюрен обелиск.

След като си изпих капучиното, се захванах да решавам загадката, поставена ми от Люсиен Совал. Кодираното четиристишие намекваше очевидно за някаква връзка с Микеланджело. Големият флорентински художник е живял няколко периода от живота си във Вечния град, като е работил последователно за папите Юлий II, Климент VII, Павел III и Павел IV. Великолепен творец, той е оставил забележително количество произведения в областта на живописта, скулптурата и архитектурата. Това много затрудняваше задачата ми, тъй като не знаех откъде да започна. След известно размишление прецених, че единственият сериозен начин за постигане на някакъв резултат е да разгледам всички живописни произведения на Микеланджело със стихотворението в ръка. По моя преценка най-голям шанс да открия съществен знак ми предлагат украсите, платната и фреските. При всеки от тях щях да се опитам да дешифрирам произведението от гледна точка на четиристишието и обратно, с надеждата да се появи резултат. Общо взето, реших да прилагам доста класически подход на криптографския анализ при разкриването на ключа на даден код.

Загадъчното стихотворение не можеше да се позовава на архитектурните творби на Микеланджело като площада на Капитолия или двореца Фарнезе. Редицата от колони или прозорци изглежда по-неспособна да излъчи послание, отколкото живописни или скулптурни творби, изобразяващи персонажи, взаимоотношения, определени исторически моменти… Известно колебание изпитвах само за Капитолия. Посетих мястото, за да проверя дали прекрасният под от мраморна мозайка, представляваща сложна плетеница от кръгове и звезди, не крие някакви алхимични символи. Отбих се и покрай Мойсей, но във величествената му стойка, изваяна като че ли от един-единствен блок, не долових и най-малката възможност да бъде разделен на три или на двадесет.

Като старателен студент по изкуство и за да се съобразя с една от повелите на моя харвардски професор, оставих за накрая най-хубавото — Сикстинската капела и Ватикана.

Рим, 1 юли

Сикстинската капела прилича на мостика на претоварен кораб. Всеки ден хиляди чужденци пристигат от четирите краища на света, за да зърнат шедьовъра на Микеланджело. Въпреки шума и липсата на уединение капелата излъчва тежка и величествена атмосфера. Никой не може да влезе в сърцето на творбата на Микеланджело, без да изпита известно замайване. Това, което ми прави най-голямо впечатление, не е нито срокът, за който е била изпълнена украсата, нито многобройните случки, свързани с довършването й. Най-дълбоко вълнение изпитвам от изключителната сила и чувство за мярка, красотата и изразителността на едно произведение, чието същинско значение можем само да доловим.

Дълго разглеждах най-известния таван в историята на човечеството, търсейки скрит ключ, който би придал някакво значение на тайнственото четиристишие. Фреската изобразява сцени от Битието. Изтегнат по гръб върху скеле в продължение на четири години, Микеланджело е нарисувал последователно Сътворението на небесните светила, Сътворението на Адам, Първородния грях и Всеобщия потоп. Основните картини са подчертани на ъглите от атлетични голи мъже, в краката на които, върху заоблената част на свода, са изобразени монументалните фигури на еврейските пророци и сибили — езически двуполови същества.

След няколко часа безплодни опити за декодиране на четиристишието се отказах. Въпреки могъщата красота на тази творба не виждах защо трябва да се брои до три или до двайсет. Скицирах схеми на свода върху бележника си, търсейки да открия някакви показателни редувания на златна пропорция или на серии на Фибоначи11, но от това не излезе нищо. Цялата тази работа нямаше никакъв смисъл, а в случай че имаше, което все повече ме съмняваше, аз не успявах да го дешифрирам.

След затварянето на капелата се прибрах в манастира, където бях се настанил по време на престоя си в Рим. Голямо беше огорчението ми, но се утешавах от мисълта, че поне съм изживял приключението до изчерпване на възможностите ми (изключително слаби, ако се съди по получения резултат). Същата вечер, докато вечерях сам в един ресторант в Трастевере, получих внезапно просветление. Бях разгледал всички творби на Микеланджело, като се надявах да открия смисъла на едно тайнствено четиристишие, а бях забравил капелата „Паолина“!

Това място е най-подходящо, ако трябва да се скрие някаква тайна, свързана с флорентинския художник. Капелата „Паолина“ е последната живописна творба на Микеланджело, който тогава е бил близо осемде-сетгодишен. С основание може да се смята, че тя е неговото завещание, мястото, в което е скрил последните си наставления. Тази творба се намира в обитаваната част на Ватикана и по принцип е невъзможно да бъде посетена. Малцина, освен папата и висшите духовници, членове на ватиканската администрация, са имали възможност да разгледат последните фрески на Микеланджело.

Рим, 2 юли

Няколко пъти съм изпитвал силното желание да посетя капелата „Паолина“, но почти непреодолимите трудности, с които това обикновено е свързано, ме караха да се откажа. Но днес щях да се опитам да получа разрешение, макар че отговор можеше да се очаква едва след няколко дни. В големите жеги, които бяха се стоварили върху Рим, жителите и туристите едвна се придвижваха из града. Въпреки високата температура и най-вече голямата влажност издирването на Граала ми доставяше радост.

Новият вход на музеите на Ватикана, издигнат за юбилейната 2000 година, прилича на огромен атриум от стомана, мрамор и стъкло. След като се прекрачат големите порти, заслепяващата светлина на площада намалява рязко и почти заплашително. Приближих се до дискретно гише, разположено в един от ъглите, зад което стоеше млада жена с красиво лице, но начумерено и строго изражение.

— Добър ден, възможно ли е да посетя капелата „Паолина“?

— Не, съжалявам.

Не исках да се отказвам толкова лесно; показах картата си на студент по история на изкуството, пребиваващ във вила „И Тати“ (официалните карти винаги създават известен авторитет в латинските страни), и учтиво настоях да се срещна с лицето, от което може да се поиска достъп до капелата „Паолина“. Дамата зад гишето се намръщи, но в края на краищата ми посочи вратата на една по-отдалечена канцелария. Малко по-късно почуках и влязох. В средата на оскъдно мебелираната стая седеше около петдесетгодишен слаб оплешивяващ мъж. Чиновникът на ватиканската администрация ми направи знак да седна на един стол със седалка от плетена тръстика.

— Разберете, господине, че достъпът до капелата е твърде ограничен. Тя се намира близо до резиденцията на папата и ние не можем да рискуваме да безпокоим Негово светейшество. Но понякога правим изключения.

— Много добре разбирам вашите основания. Аз всъщност съм научен работник, изследовател от университета в Харвард, временно пребиваващ за една година във Флоренция, и бих искал да посетя капелата във връзка с моята дисертация.

— Няма никакви пречки да се запознаете с репродукциите на капелата „Паолина“ в библиотеката.

— Да, но напоследък все нямам късмет с библиотеките, а фотографията, както знаете, не дава никога точна представа за изобразеното произведение.

— Ще видя какво мога да направя за вас. Ще трябва да говоря с моите началници, но се съмнявам, че това ще е възможно. Можете ли да представите препоръка от някого?

В този момент мозъкът ми сякаш изведнъж се изпразни. Не знаех какво да отговоря на този въпрос. Не познавах никого в средите на духовната йерархия, който би ми разтворил вратите на Ватикана. Хрумна ми да спомена името на моя научен ръководител, който в момента се намираше в Масачузетс, но после се отказах. В края на краищата, тук бях дошъл заради един тайнствен човек, който ме насочи по пътищата на историята на Франция и географията на Рим.

— Да, Люсиен Совал.

Чиновникът проведе дълъг телефонен разговор на италиански със своя шеф, после остави апарата.

— Ще ми се обадят след няколко минути, за да ми дадат отговор.

— Чудесно.

И наистина десет минути по-късно старомодният телефон иззвъня. Мъжът пое слушалката и почти веднага я постави на вилката. Напразно се мъчех да отгадая отговора по израза на лицето му. Най-сетне той обърна към мен уморените си клепачи и рече:

— Голям късмет имате, господин Тевно. Молбата ви е приета. По изключение ще можете дори да посетите капелата още днес.

— Чудесно! Това е много добра новина!

— Моля ви да почакате малко в кафето. Ще дойдат да ви вземат, когато бъде готово. Трябва ни малко време да организираме отварянето на капелата.

След половин час пазач в униформа с бродирани на яката ключовете не свети Петър дойде да ме повика в кафето, разположено над градините на Ватикана. На лицето му се четеше тържествена строгост, която контрастираше с добродушните му черти, стърчащите настрани уши и очевидно хремавия нос. След като учтиво ме помоли да го последвам, той разцепи потока от туристи със същия авторитет като Мойсей, пресичащ Червено море. Покорно следвах ритъма на движението, зададен от този персонаж, достоен за някоя фантастична приказка. Той преброди няколко галерии срещу течението, прескачайки бариерите, които пречат на туристите да се движат обратно на начертаната посока. Докато водачът ми напредваше величествено в залата на географските карти, наблюдавах древните владения на църквата. Най-сетне стигнахме до Сикстинската капела по едно странично стълбище. Голямата врата, забранена за туристи, бележеше границата на частта от двореца, запазена за понтифекса. След като я преминахме, пресякохме диагонално зала „Режия“. В самия й край стоически ни очакваше един воин от швейцарската гвардия, облечен в костюм на златни и сини райета. Водачът ми кимна с чудноватата си глава за довиждане и напусна залата. Швейцарският гвардеец, който държеше в ръката си огромен ключ, се упъти към дъното на зала „Режия“ и завъртя ръкохватката. Зад отворената врата се намираше най-скритият шедьовър на Микеланджело, който никой посетител на Рим не може да види — капелата „Паолина“.

— Разполагате с час до затварянето на музея — предупреди ме с плътен глас швейцарецът със силен германски акцент. — Ще дойда да ви изведа.

Изпълнен с вълнение и очакване, влязох в залата, докато пазачът заключваше вратата, като шумно раздвижваше старите механизми.

Попаднал изведнъж в полумрак, на очите ми беше нужно известно време, за да започнат да различават архитектурата на параклиса, чийто стил на пръв поглед ми се стори величествен, но изключително маниерен, макар и доста хладен. Гигантски пиластри от жълт мрамор, увенчани с капители от резбован бронз, рамкираха двете огромни фрески на Микеланджело — „Разпъването на кръст на Петър и Павел по пътя за Дамаск“. Микеланджело се е идентифицирал със свети Павел, на когото е дал собствените си черти. Самият аз се чувствах в състояние, близко до светеца — като заслепен и неспособен да се ориентирам в обстановката. Започнах да разглеждам двете произведения, сравнявайки изображенията на фреските с четиристишието на алхимика.

Търсех скрито послание, нещо като ключ. Известно време наблюдавах пропорциите на различните части, но нищо на пръв поглед не съвпадаше с цифрите, посочени в стихотворението. След това седнах на една от пейките в параклиса и започнах да размишлявам за ключа на тази мистерия. Така, без да си дам сметка, постепенно загубих чувството на контакт с външната среда, когато внезапно лек шум ме накара да подскоча. От страната на олтара на параклиса с леко скърцане се отвори малка врата, зад която се показа свещеник на около шестдесетгодишна възраст с добродушен вид и жизнена осанка. Духовникът беше среден на ръст, по-скоро с издължен силует и ъгловати черти. Беше облечен в черно расо и носеше червения колан, който определяше статута му на преосвещенство. Забелязах, че носи на шапчицата си аления знак на кардиналското достойнство. С широка усмивка мъжът се запъти към мен и ме заговори на безупречен френски език:

— Добър вечер, синко, доволен съм да се срещна с вас най-сетне.

— Ваше високопреосвещенство, не вярвам да съм имал честта да ви познавам — отговорих с известно учудване.

— Аз съм Карло Ди Сан Джовани. Имаме общ приятел в Париж. Един алхимик.

— Вие познавате Люсиен Совал?

— Той е един от старите ми приятели.

— Той ли ви предупреди за моето идване? Как е могъл да се досети, че ще дойда във Ватикана днес и че ще получа разрешение да посетя този параклис?

— Добре направихте, като се опитахте да влезете в капелата „Паолина“, тя е великолепно изографисана от Микеланджело и представлява последната му творба! Никой турист не може да я разгледа. Като чух името на моя приятел Люсиен, разбрах, че идвате от негово име, и се възползвах от случая, за да ви срещна лично. Всъщност това, което има за разбиране от Микеланджело във Ватикана, не се намира в този таен параклис, а в Сикстинската капела; то е всеобщо известно и е представено пред очите на всички. Както знаете, Исус Христос е казал: „Имат очи и не виждат.“ Така и вие сте изпитали тази зла участ да виждате, без да разбирате. Повечето хора, за съжаление, дори и не търсят. Може би ако желаете, да се опитаме да разберем заедно?

Като изрече това, той се приближи до главната врата на параклиса и почука с два кратки удара. Чу се превъртането на ключ в масивната ключалка и вратата се завъртя около пантите. Прелатът пресече Кралската зала и се упъти към една друга врата. Без да бързаме, като че ли разполагаме с цяла вечност, се озовахме в обширното помещение.

Сикстинската капела беше потънала в необикновена и поразяваща тишина. Въпреки че последните посетители бяха излезли, осветителните тела продължаваха да пръскат мека светлина върху фреските. Персонажи, рисувани близо пет века по-рано, ни наблюдаваха. Тези стъклени и фантастични погледи упражняваха опияняващо въздействие върху скромните ни силуети. Очаквах кардинал Ди Сан Джовани да каже нещо, за да наруши тази тягостна тишина, но той държеше устните си безнадеждно затворени. Дълго стояхме безмълвни. Вместо да се отзове на моите очаквания, той застана в средата на параклиса, под „Сътворението на Адам“, като че потънал в дълбока просъница. Без да зная причината за това затваряне в дълбините на душата, самият аз изпитах дълбоко вълнение. Може би прелатът си даде сметка за душевното въздействие, което упражни върху мен, а може би съжали, че е разкрил чувствата си пред моята особа. Няколко минути по-късно той най-сетне проговори с особения глас, който тъй силно ме изненада в началото поради съчетанието на мек тембър и изключителна прецизност на израза.

— Намираме се в най-красивия храм, сътворен от човека. В сърцето на тази творба е заложена Великата тайна, която обладава човечеството от дълбините на времето. Готови ли сте да я чуете?

— Да — отговорих аз без колебание. — Готов съм.

— Така да бъде.

Кардиналът замълча за миг, като че искаше да си поеме дъх, и очерта дълго кръгово движение с ръка.

— Този параклис е най-неуловимото закодирано послание, което някога е сътворявано от ръката на човек. То е послание на любов и надежда, предназначено да отеква през вековете.

Той направи дълга пауза, сякаш вълнението, което изпитваше, му пречеше да продължи откровението си.

— Микеланджело не само е нарисувал върховна творба; той е провъзгласил по грандиозен начин действителната съдба на човечеството. От дълбока вечност хората се стремят да си възвърнат божествения характер. През целия си живот Микеланджело се е стремил да изрази божественото, което се гнезди в сърцето на всяко човешко същество. Творчеството му добива пълното си значение в този контекст, който за съжаление остава незабелязан от повечето хора. Никога в миналото подобно монументално дело не е било предприемано с такава цел.

Прелатът замълча няколко секунди, като че ли искаше да ми остави време да проникна изцяло в смисъла на думите му.

— Вижте най-известната сцена от Сикстинската капела. Творбата, която наричаме „Сътворението на Адам“, всъщност излъчва съвсем друго послание. В нея Микеланджело изразява дълбокото равенство между човека и Бога.

— Извинете, какво искате да кажете?

— Разбирам вашето учудване, млади приятелю. То е съвсем нормално и разбираемо, особено когато подобни думи излизат от устата на кардинал. Но погледнете още веднъж тази сцена, не виждате ли? Забележете как нежно се докосват пръстите, а те символизират еднаквата природа на човека и Бога.

— Огледало, в което всевишното се отразява само в себе си…

— Точно така, драги Сет.

Стори ми се, че фин и плътен воал се прокъсва пред съзнанието ми, че духът ми се отваря за по-обширно и по-човешко тълкуване на реалността.

— Човекът и Бог са едно и също от веки веков. Никога не е съществувала двойственост в природата им. Пръстите на единия и другия се докосват взаимно. Човек е поначало обожествим. Цялата Сикстинска капела трябва да се тълкува в светлината на това духовно послание. Виждате ли сцената с Адам и Ева? Погледнете как Микеланджело я е представил; няма Бог, има само Адам и Ева от двете страни, които преминават от познанието към непознанието; Адам и Ева, които изпадат от божествен към небожествен статут…

— Невероятно — промълвих, — как всичко става ясно след това обяснение.

Дотогава бях отправял към изкуството един съвсем академичен поглед. Разглеждал съм произведенията на Микеланджело десетки пъти, но едва сега започвах да съзирам целта на този велик творец.

— Никога не е съществувал рай извън нас самите; Адам и Ева са само алегория. Спомнете си Битието: „Те ядоха плода на дървото на познанието на доброто и злото.“ Защото божественото създание е извън категориите, извън доброто и злото… Когато гледаме „Първородния грях“ голяма грешка би било да си въобразяваме, че този епизод е протекъл в далечно и митично минало: грешка, извършена навремето, която трябва да продължаваме да носим навеки. Всъщност, драги Сет, тази сцена протича в настоящия момент. Ние във всеки момент отхапваме от плода на двойствеността…

— Започвам да разбирам. Микеланджело е изобразил една прекрасна алегория на нашето състояние и нашата съдба…

Стихът на алхимика се изпълваше със смисъл:

Цифрата три, разбира се, е третото пано на свода, сцената на равенството между Човека и Бога, Голямата тайна на човечеството, която най-сетне ще освободи хората.

— Все още не разбирам на какво съответства цифрата двадесет, Ваше високопреосвещенство. Предполагам, че тя се отнася до двадесетте голи тела, нарисувани от Микеланджело. Но какво означават те всъщност?

— Наблюдавайте ги, скъпи Сет, наблюдавайте тези фигури, излъчващи дълбока човещина, седнали на своя пиедестал. Забележете благородството на осанката и телата им. Те са множеството на човеците, чакащо осъществяването на съдбата, проявата на божествената им същност. Що се отнася до тяхната младост, тя символизира вечната свежест на божествената природа, съдържаща се във всеки един от нас.

— Наистина присъствието на тези голи мъже никога не е била разгадавано, особено в католически параклис…

— Обикновено посланието на Микеланджело е било предавано в рамките на каноните на епохата, но понякога великият художник е обичал да поема рискове.

— Доколкото си спомням, присъствието на тези голи тела е предизвикало скандал навремето, нали?

— Много хора са мислили и продължават да мислят, че Микеланджело е изобразил собствените си страсти на свода на Сикстинската капела. Каква грешка! Микеланджело е представил човечеството, очакващо своята съдба.

— Като си помисля само, че „Шифърът на Леонардо“ утвърждава ролята на Мария Магдалина като съпруга на Исус!

— Тази книга разкрива божественото у жената, за да скрие по-добре божественото у хората. Ловка манипулация наистина!

— Започвам да схващам значението на думите на Люсиен Совал…

— Трябва да се знае, че женското начало никога не е било заличавано от църквата, поне в символичен аспект. Богородица представлява архетип на Богинята майка, но освободена от еротична полярност поради девствената й природа. Тази фундаментална същност е приписана на Мария Магдалина. Именно тя със златните си коси и червените си одежди, както я представят средновековните картини, представлява еротичната същност на жената. А евангелията я описват като основен свидетел на Възкресението. Но ако в областта на символиката жената запазва много силна роля, то в сферата на властта, напротив, нещата са твърде различни. Клерикалният мачизъм, особено на западната цивилизация, е поставил жената в съвсем подчинена роля.

— Значи „Шифърът на Леонардо“ в това отношение не греши.

— Не. Но за да скриете истината, вие донякъде сте длъжен да изкажете някои истини…

Той като че ли се поколеба дали да продължи, преди да изрече със същия мек и изразителен глас:

— Другият аспект, който християнството е заличило, е, че Дева Мария е именно майката на Христос, доколкото процесите на духовно преобразяване са свързани със смешението между двата пола. Тези процеси са запазени в рамките на алхимията. Това е принцип, който моят стар приятел Совал ще може по-добре да ви обясни.

— Защо тази тайна е останала скрита толкова дълго време?

— Ако съдбата на човечеството е да бъде обожествено, това означава нарушаване на всички йерархии, както от клерикално, така и от политическо естество. Цялата структура на властта, почиваща в основата си върху Римската империя, постепенно би се сринала. Давате ли си сметка за последствията? Това би означавало отпадане на всички религиозни прегради, край на съюза между Трона и Олтара. Ние всички по природа сме Бог — от краля до просяка, от монаха до неверника, всички, без изключение.

— С други думи, фундаменталният принцип на равенство между хората заплашва позициите на някои от тях?

— Да.

— И именно от това се бои тъй наречената Конгрегация?

— Разбираемо е, че разкриването на подобна тайна, показващо наяве ненарушимото и еднакво достойнство на всеки човек, дори с най-ниско обществено положение, поражда основателно опасение от разтърсване и сриване на всички власти. При това положение кой би продължил да се подчинява на самопровъзгласилите се лидери в политиката и църквата?

— Ясно е, че някои изпитват страх и се чувстват заплашени от подобна перспектива.

— Прав сте. Страх ги е да не рухне цялата постройка на Религията и Властта. Както знаем, всяка власт се основава на идеята за йерархия. Великата тайна ги плаши, защото направо разбива из основи самото понятие за йерархия между хората.

— А къде е мястото на Граала в цялата тази работа?

— Всъщност, млади приятелю, Граалът притежава два аспекта — материален Граал и мистичен Граал. Мистичният Граал е откровението, че всички хора са по природа обожествими. Това послание са се стремили да изразят голям брой творци, особено по времето на Ренесанса. Материалният Граал е конкретната субстанция, позволяваща осъществяване на обожес-твяването за всички индивиди. Уточнявам, че материалният Граал сам по себе си не носи нищо, а само проявява абсолютния потенциал на човешките същества. И наистина, макар да са по природа богове, хората най-често са заключени в ужасна и разрушителна заблуда.

— Плод на познанието…

— Да, ние постоянно вкусваме от плода на двойствеността.

— Има ли начин да преоткрием загубената от нас божественост?

— Всъщност нашето божествено състояние никога не е било далеч от нас. От край време то се стреми да заеме отново мястото, което никога не е губило.

— Достатъчно е обаче да видим какво става около нас…

— Да, разбира се. Прав сте. От гледна точка на външното проявление е необходимо да изминем дълъг път, за да преоткрием истинската си природа. Това е въпрос на доброволно наложена дисциплина, която изглежда трудно осъществима за повечето хора. А универсалният Граал е посланието, според което всеки човек притежава тази божествена природа. Същевременно се стремим да осигурим материалния Граал, за да може колкото се може повече хора да постигнат конкретно абсолютното щастие. Важно е да правим разлика между двете неща — Спасението и Осъществяването. Осъществяването съответства на пълно преобразяване на индивида, от същото естество като постигнатото от Исус. Спасението съответства на преобразяване, което има за носител материална субстанция. Целта на Пасьорите е едновременно да разпространяват знанието за мистичния Граал и да дават на хората материалния Граал.

— Какво представлява материалният Граал при това положение?

— Материална субстанция, както ви казах, и метод за нейното използване — нещо като универсална алхимия, достъпна за всички или поне за повечето хора.

Кардинал Ди Сан Джовани прекъсна рязко своите обяснения. Направи ми знак да го последвам и се упъти към скрита врата под трибуната за хористите на Сикстинската капела. Тесен коридор, чиито амбразури позволяваха периодично мимолетен поглед към двора на средновековния палат, ни доведе до стълбище, по което се изкачихме до втория етаж.

Без да спира бавния си ход, кардиналът продължи да говори:

— Както знаете, Ренесансът е преоткриване на философските принципи на античността. Той е фантастичен период, даващ многобройни възможности. Но малцина са запознати със същинския му генезис. За това е нужно да се върнем във времето с няколко века назад…

След като намести ръкавите на расото си, кардиналът се позакашля, като да прочисти гласните си струни, и продължи:

— Във Флоренция през последното десетилетие на XV век група творци са се постарали да създадат нови изразни форми, да въведат нов подход и нови техники в изкуството. Между тях са най-големите художници — Леонардо да Винчи, Рафаело и Микеланджело Буонароти. Тяхното дело по същество е революционно, целта е да се постави отново човекът в центъра на космоса.

— Така започна най-славният период в изкуството, нали?

— Участниците в това дело, обединени в общество, което понякога назоваваме „Флорентинска школа“, споделят еднакви ценности, основани на философията на неоплатонизма; всеки от тях се стреми да изрази по свой начин божествеността на човека. Вие вече се запознахте изцяло с делото на Микеланджело. Леонардо да Винчи се опита многократно да го изрази в своето изкуство — един от примерите, разбира се, е Витрувианският човек — фигура на човешкото съвършенство, символизирано от кръга, в който се вписва.

— Дан Браун я споменава в „Шифърът на Леонардо“, нали?

— Но пак без да споменава истинското значение на тази рисунка. „Шифърът на Леонардо“, както вече знаете, е средство за прикриване на Голямата тайна под отломки от псевдоразкрития.

След като прекосихме малък бароков параклис и още едно помещение — прекомерно тъмно, за да мога да идентифицирам фреските, които го украсяваха, — навлязохме в зала, която незабавно разпознах, понеже я бях посетил по време на многобройните ми посещения в Рим — „Сигнатурата“, една от тъй наречените станци, живописвани от Рафаело. Тя отначало е била предназначена за работен кабинет и библиотека на Юлий II — папата завоевател, привлякъл голям брой художници в Рим. От едната й страна е изобразена Атинската школа — тази митична асамблея на всички философски направления, събрани около Аристотел и Платон, а от другата — Откровение за истината с централната фигура на Христос, заобиколен от ерудити, светци и богослови. След като ми предостави време да почувствам атмосферата в творбата на Рафаело, кардиналът продължи невероятната история на създаването й:

— Това произведение е нещо като „манифест“ на идеите на неоплатонизма според Рафаело. Знаете вероятно, че неоплатонизмът, който представлява мистиката на античността, е свързан с алхимията. Това най-ясно личи в произведенията на Ямблих, един от най-големите философи неоплатоници. Не напразно Козимо де Медичи заповядал неговият „Корпус Херметикум“ да бъде преведен преди произведенията на Платон. Тук, в „Сигнатурата“, Поезията е въздигната в ранг на висша мисловна категория, а Справедливостта, както учи Платон, заема най-високото място в моралната йерархия. Доминиращата тема на цикъла е идеята за Истината, Доброто и Прекрасното. Истината под двата й аспекта — откровена истина и рационална истина във философията. Доброто в Благочестието и в Правото. А Прекрасното, представлявано от Поезията. Не изпитвате ли чувството, че тази зала изразява дълбоката структура на Космоса?

— Тази зала ми напомня за изображението на мандалата, което намираме в азиатските религии.

— Азия наистина ни предоставя подходящ термин за това, но самият принцип никога не ни е бил чужд. Спомнете си розетките от витражите или лабиринтите на нашите катедрали. Подобна символика съществува и във великолепните арабески на мюсюлманското изкуство.

Свещеникът се завъртя в кръг, като че искаше да обхване с един поглед цялостния декор на Рафаело.

— Фигурите, украсяващи стените, не са абстрактни образи, а бележити дейци и исторически личности от XVI век, които едновременно с алегоричната роля, която им присъжда авторът, са грижливо индивидуализирани във физиономията и поведението. Чрез това Рафаело иска да ни накара да осъзнаем безграничната стойност на всеки индивид; големите дейци на Ренесанса са тук само наши представители. Със своя пример те ни показват за каква божествена висота може да претендира човешката душа, когато потенциалът й започне да се изявява с пълна сила. Тези творци са били наричани божественият Рафаело, божественият Леонардо, божественият Микеланджело… Народът е намерил точната дума, за да изрази своята почит към тях!

Докато говореше, все повече долавях одухотвореността и откритостта, които излъчваше. Тези качества отначало не ми бяха направили впечатление, вероятно защото бях изцяло погълнат от осанката и достойнството му. С широк замах на ръката кардиналът насочи вниманието ми към купола.

— Вижте сега тези четири малки сцени на свода — продължи той. — Те изразяват съответствието между четирите стихии, като съчетават Справедливостта със Земята, Философията с Водата, Поезията с Въздуха и накрая Богословието с Огъня. Тези съответствия изразяват основен принцип — процесът на преобразяване предизвиква промени както в тялото, така и в духа на човека и оформя една божествена цялост. Всяка от материалните сили, които съставляват нашето тяло и нашата вселена, е сюблимирана в една от Благодетелите, които формират Мъдростта…

След като каза това, моят учител се завъртя бавно в кръг, обърна се към фреската, изобразяваща Атинската школа, и ми направи знак да се приближа.

— Вижте как Платон сочи с пръста си небето. В неговия жест се заключава самата есенция на философската доктрина по типичния метод на Рафаело, който успява да конкретизира най-сложните идеи чрез най-прости жестове.

Цялата поредица от образи и символи изразяваше идеята за хармония по начин, който до този момент не бях срещал никъде другаде. Забелязах например, че всички тези философи са разположени на една и съща въображаема плоскост на равенство. Главите им описваха нещо като хоризонтала, която преминава през цялата картина, в чийто център се намира пръстът на Платон, насочен по посока на откритото небе.

— Макар че във Ватикана има бюстове на Платон, отличаващи се с голяма външна прилика — продължи той тихо, — Рафаело е настоял да го представи с чертите на Леонардо да Винчи. По този начин е изразил почитта си към доминиращата роля, която Леонардо е играл навремето между Пасьорите.

Кардиналът изглеждаше изцяло потопен в своите размишления, като че изследваше най-дълбоките пластове на съзнанието си. Той не се стараеше да прикрие вълнението си, в което съзрях допълнителен знак за искреността на душата му.

— А в крайната лява част на композицията — добави той най-сетне — не разпознавате ли Птолемей с двете сфери — небесната и земната, представляващи херметичните науки, свързани с преобразяването? Вие сте се свързали с моя приятел Совал чрез малка парижка книжарница, но знаете ли какво означава „Изумрудена маса“? Това е алхимичен текст, който е част от „Корпус Херметикум“. В него се казва, че „Това, което е горе, е като това, което е долу“ или, ако предпочитате да го изразя с модерни слова, микрокосмосът се отразява в макрокосмоса. Именно това изразяват двете сфери на Птолемей — те показват в по-широк аспект съответствието между човешкото и божественото.

Продължавайки да съзерцава фреските, той прошепна:

— Съществуват толкова различни начини да се разглеждат нещата.

Бях направо изумен от широтата на значенията, които ми разкриваше кардинал Карло Ди Сан Джовани.

— Не разполагаме с много време, млади приятелю. Следвайте ме, ако обичате.

Прекосявайки набързо другите станци, кардиналът се запъти към вита стълба, по която се спуснахме към апартаментите „Борджа“ на долния етаж. Това е странно място, където с малко въображение още може да се дочуе шепотът на жертвите на Родриго Борджа — папа Александър VI. Тук именно бащата на Лукреция и Чезаре Борджа е изживял последните си мигове, отровен от виното, което предназначил за друг.

— Вие познавате тези апартаменти, предполагам?

— Наистина, толкова съм бродил из Ватикана.

— Доведох ви тук, защото това място с мрачните си истории за интриги и власт символизира обратната страна на тайната, която ви разкрих днес. Трябва да знаете, че в църквата днес съществуват две традиции — църквата на Петър и църквата на Йоан. Тази на Петър е унаследила от Константин Велики насам структурата на Римската империя и е в полза на Реда, Догмата, Йерархията. Църквата на Йоан от своя страна представлява езотеричните и секретни аспекти на Учението; всички онези специфични методи, позволяващи осъществяването на божествените помисли у всеки един от нас. Нейните членове са Пасьори на истината, подобно на някои големи творци или алхимици. Но повечето Пасьори, подобно на приятеля ми Люсиен, не принадлежат към никоя църква.

— Вие сте начело на църквата на Йоан, нали?

Кардиналът кимна в знак на съгласие. След известно мълчание той продължи с мекия си глас:

— Но не се заблуждавайте — Пасьорите не са организация, както впрочем и самата църква на Йоан. Това е мрежа от привърженици, нещо подобно на това, което наблюдаваме в света на алхимиците. Ние само предаваме свидетелството, нищо повече. Не желаем да компрометираме делото си с политически маневри или конфронтация. Ето защо ние не се опитахме да попречим на разпространението на „Шифърът на Леонардо“. В самата, общо взето, пирамидална структура на църквата има свещеници, които се опитват да предават пламъка на истината. Ние смятаме, че самостоятелно действащите Пасьори са по-неуязвими от една организация, която лесно може да бъде разбита. Мислим също, че създаването на организация предполага рано или късно появата на йерархия или власт, което противоречи на пълното освобождаване на човечеството.

— Това не е лишено от смисъл — добавих аз. — Моделът на организацията има собствена логика. Дори в служба на голям идеал всяка асоциация накрая се превръща в институция.

Колкото повече напредваше в разкритията си, толкова говорът му ставаше по-бавен.

— Освен това съществува църквата на Петър, която въплътява институцията, доктрината и най-вече скованите догми. Нейните привърженици се противопоставят на разпространяването на посланието за божественост на човека, тъй като то застрашава позицията им на посредници. Цялата история на християнството може да бъде обяснена като дълго махаловидно движение между тези два полюса. В някои моменти членове или симпатизанти на църквата на Йоан разполагат с известно влияние — такъв е случаят по време на Ренесанса. Друг път и най-често лостовете на властта се контролират от привърженици на църквата на Петър и това води до катастрофи като кръстоносните походи, инквизицията, процесите срещу еретиците и кладите…

— Делата на Сивата конгрегация…

— Да.

— Все така активни ли са нейните членове?

— О, да, но не по същия начин. Те не притежават изцяло властта, както е било по-рано. След смъртта на Джордано Бруно през 1600 г. — философът и алхимик, изгорен на клада на „Кампо дей Фиори“ в Рим, — те не са извършвали физическо насилие. Тяхната дейност, било чрез Свещения офис (бившата инквизиция) или чрез други по-секретни канали, се развива в друга област — манипулацията на човешкото съзнание чрез медиите и големите издателски холдинги… Романът на Дан Браун „Шифърът на Леонардо“ е изкусно подготвен шедьовър на дезинформацията; той показва на какво е все още способна Сивата конгрегация. По много ловък начин тази книга насочва тежки подозрения върху Опус Деи. Според сведенията, с които разполагам, това е маневра, предназначена да дестабилизира конкурентно течение сред консервативната част от църквата, като същевременно образува димна завеса, за да прикрие по-добре сплетните на Сивата конгрегация. Но не се заблуждавайте, членовете на Сивата конгрегация понякога също са добродушни хора, но ограничени, склонни към равенство на ниско равнище, патерналистично настроени, убедени, че трябва да се закрилят „обикновените“ хора, неспособни да се издигнат на висотата на собствената си природа. Те се боят от всеобщо разстройство на обществото, в случай че всеки осъзнае истинското си достойнство. Но има и много по-опасни от тях…

— По-опасни? Какво искате да кажете?

Кардиналът отвори един от прозорците и погледна навън; небето се обагри в мораво и с падането на на нощта градът добиваше мрачен оттенък. Ватиканският дворец пулсираше от хиляди шепоти, а лек бриз, наситен с мирис на бор и портокалов цвят, се разливаше в стаята.

— Вижте какво, човек не може да се обожестви, ако не е божествен по самата си природа. Тази сила е потенциал и като всеки потенциал може да се реализира по различни начини — било по бляскав начин, и тогава човек изразява пълния си потенциал, било на ниско равнище, като средство за придобиване на отровните плодове на властта. Методите, свързани с мрачната страна на този потенциал, за съжаление са по-лесни за овладяване, тъй като не изискват продължителна етична подготовка. За сметка на това бляскавата същност на божествената природа е невъзможно да бъде постигната, без предварително да си изпълнен с доброта. Злото е заплашително защото е лесно осъществимо и всеки може да му се поддаде; резултатите, макар отрицателни и разлагащи, се получават и изразяват по-лесно. Нещата са съвсем логични: след като всички хора имат една и съща природа, те разполагат със същата енергия или сила. Последната може да бъде използвана в положителен или отрицателен аспект. Един отрицателно настроен човек, в случай че съумее да разполага с инструмент на властта, свързан с тази сила, би придобил пряк достъп до неосъзнатото у хората. С помощта на този инструмент същият би развил необикновена харизма, която ще му позволи да повлече след себе си тълпите, за да добие абсолютна власт. Това отново ни навежда на мисълта за материалния Граал, който, както вече знаете, е физическа субстанция, улесняваща преобразяването на човека съобразно същинската му природа. Граалът е най-мощният инструмент на властта, съществувал някога на земята. Той притежава свойството да ускори значително преобразяването на хората, но ако се случи да попадне в лоши ръце, той би бил източник на невъобразими нещастия и разрушения.

— Къде се намира той в момента?

— Ние не знаем. Пасьорите търсят Граала за благото на всички, тъй като методът на преобразяване въз основа на личните качества изисква големи усилия.

— А Сивата конгрегация?

— Тя иска да го открие, за да го унищожи напълно и установи окончателно своето влияние. Но не само тя го търси. Орденът на първенството се стреми да сложи ръка върху Граала, за да го ползва като инструмент на властта за покоряване на хората.

Спомних си за Вагнеровия герой Алберих в „Рейнското злато“, който се отказва от любовта, за да придобие пръстена — носител на абсолютната власт. Същата тема е развита във филма „Властелинът на пръстените“. Навсякъде в модерната ни култура се възпроизвежда античната легенда за инструмента на властта.

— Какво представлява Орденът на първенството?

— Организация с изключително отрицателни мотивации, прикрита в структурите на правителствата и църквите, готова на всичко, за да придобие власт над хората, по-специално чрез инструменти на властта като Граала. Търсете я винаги там, където се пролива много кръв и цари нещастието.

Кардиналът затвори двете крила на прозореца и машинално поглади с ръка пурпурния си колан. След което каза:

— Елате, млади приятелю.

Пристъпвайки с тихи и бързи стъпки през апартаментите на Борджа, кардинал Ди Сан Джовани премина през една галерия лапидариум, откъдето влезе в апостолическата библиотека. Вероятно разполагаше с шперц, позволяващ му да отключва всички врати на Ватикана.

Вратите се отваряха една след друга, най-сетне влязохме в неголяма зала, чудесно украсена с фрески от XVI век. В стъклени витрини с месингови рамки бяха изложени прекрасно илюстрирани старопечатни библии. До тях лежеше по-скромна книга, прост папирусов свитък със старинен вид, върху който бяха подредени гръцки букви с неравен шрифт. Кардиналът се обърна към мен и каза:

— Това е „Кодекс Ватиканус“ — най-старият ръкопис на Новия завет. Датира от IV век след Христа.

Със светещи очи кардиналът отвори витрината с уверен и точен жест. След това прелисти страниците на кодекса до определен пасаж. Превеждайки направо от гръцки, той ми прочете последователно откъсите от четирите евангелия, отнасящи се до появите на Христос след разпъването му на кръста, както и пасажи, разказващи за преображението му:

— Чуйте Матей 17-2: „и се преобрази пред тях: и лицето Му светна като слънце, а дрехите Му станаха бели като светлина.“ Разбирате ли какво означава това? Този пасаж означава, че за Христос не е било необходимо да умре, за да се покаже под сияйната си форма. А сега Лука 24, известният пасаж с учениците в Емаус. Те делят трапезата си с Исус, без да го познаят. „И когато Той седеше с тях на трапезата, взе хляба, благослови, преломи и им подаваше; тогава им се отвориха очите, и те Го познаха; ала той стана невидим за тях.“

— Какъв е смисълът на този откъс според вас?

— За да го разберем, трябва да си спомним за понятието Граал, което означава от мистична гледна точка възможността за божествено преобразяване, т.е. за придобиване на състояние на съвършена любов и щастие. Това преобразяване често се съпътства от излъчване на светлина. В християнски контекст това наричаме Възкресение. Всъщност това състояние не е нито повече, нито по-малко от връщане на човека към истинската му природа. Това е процесът, през който Исус Христос е преминал при смъртта си и който всички хора могат също да постигнат.

— Искате да кажете, че възкресението на Христос и неговото сияйно преображение са примери на процес, който всеки от нас може да постигне.

— Точно така.

След кратко мълчание той продължи:

— Сияйната форма, изглежда, се променя в зависимост от неговите събеседници, които могат да го познаят само въз основа на някои белези. Най-прекрасният пасаж е, разбира се, Йоан 20. „А Мария Магдалина стоеше при гроба отвън и плачеше… Исус й казва: жено! защо плачеш? кого търсиш? Тя, мислейки, че е градинарят, казва Му: господине, ако си Го изнесъл, кажи ми… Исус й казва: Марийо! Тя се обърна и Му рече: «Равуни!», което значи: учителю. Исус й казва: не се допирай до Мене, защото още не съм възлязъл при Отца Си…“ Разбирате ли, драги Сет? Това, изглежда, показва, че пълното преобразяване на тялото в светлина изисква известно време и че цитираният епизод протича преди пълното преобразяване. Вие, който сте блестящ студент по история па изкуството, несъмнено знаете многобройни примери на живописни платна, изобразяващи тази сцена, която наричаме Noli me tangere, „Не ме докосвай…“.

— Никога не съм разглеждал Евангелията от тази гледна точка.

— Съществуват толкова много слухове около апокрифни евангелия, но за този, който умее да вижда, и в „официалните“ евангелия има достатъчно скрит смисъл. Това, което нашите приятели от Сивата конгрегация старателно се опитват да заглушат, е, че този процес не засяга само един палестински евреин, живял в I век, колкото и да е забележителен неговият пример, а представлява потенциална съдба за всеки човек, бил той християнин или не.

Той внимателно затвори „Кодекс Ватиканус“ и запази краткотрайно мълчание, като че ли се молеше за цялото човечество. Бях изумен от доверието, което ми оказваше този човек. С такава непосредственост ми изложи необикновеното си послание. В основата на това вероятно беше Люсиен Совал.

Няколко въпроса продължаваха да занимават съзнанието ми и исках да получа допълнителни пояснения, преди да настъпи времето за раздяла.

— Споменахте, че не знаете къде се намира материалният Граал, — попитах, — но досега не ми казахте и какво представлява той.

— Наистина. Но това е знание, което ще трябва да придобиете самостоятелно.

— Отговорът се намира в книгата на Джорджо Вазари, нали?

— Така е.

— Следователно съществува още един екземпляр.

— Въпреки усилията си Конгрегацията още не е успяла да присвои всички екземпляри, за да ги унищожи. Все още остава един ръкопис, скрит на сигурно място. Но само достойните имат достъп до него.

— Как да се покажа достоен? Готов съм да се подложа на изпитание.

— Вие вече сте подложен на изпитание от известно време насам — отговори той с мек глас. — Но за да откриете ръкописа на Вазари, ще се наложи да дешифрирате едно последно послание.

— Може ли да се обърна за помощ към моя брат? Той е благороден човек, който по свой начин търси истината.

— Ние нямаме какво да крием, казах ви. Целта на Пасьорите е да позволят и на най-обикновените хора да си възвърнат наследството на първичната им природа.

Духовникът извади от дългото си расо плик, запечатан с восъчен печат, и ми го подаде. С леко трепереща ръка го поех и го сложих внимателно в джоба на сакото си.

Когато вдигнах глава, забелязах, че кардинал Карло Ди Сан Джовани ме гледа внимателно, сякаш очаква да види знак на съгласие от моя страна. Кимнах с глава. Тънка усмивка се появи на устните му. Той ме удостои с лек поклон, като че искаше да ме покани да продължа пътя, очертан от тъй многобройните му и бележити предшественици.

Почувствах се окрилен от оказаната ми голяма чест да участвам в тази безпримерна духовна мисия. Най-силно бях развълнуван от саможертвата и човеколюбието на Пасьорите по време на вековната им борба. Велики творци като Леонардо да Винчи, Рафаело или Микеланджело са съхранили посланието за божествения характер на човека и са го вплели в самата тъкан на произведенията си. През цялото това време в самата църква достойни хора са поддържали дискретно, но мощно пламъка на позабравения идеал на човечеството. Невероятната преданост на тези хора през вековете заслужава уважение и възхищение.

Кардиналът наруши мълчанието, в което ме бяха потопили моите размишления.

— Възможно е много очи да ни гледат. Не тук, зад стените на тези зали, но Ватиканът е място, където всички наблюдават всички. При все това най-много рискуваш да бъдеш видян, когато се опитваш да се криеш, ето защо, сине мой, ще ви изведа от Ватиканския дворец през главната врата.

Като изрече това, той ме поведе през лапидариума, водещ до онази част от двореца, която понастоящем обитава папата. Слязохме по стълбището, построено по времето на Григорий XIII, и със спокоен ход стигнахме до двора „Свети Дамазий“.

— Ето че стигнахме до края на пътя, който трябваше да изминем заедно, сине мой. Вие търпеливо изслушахте обясненията, които ви дадох, и не се съмнявам, че разбирате важността и значението им за цялото човечество. Нищо друго на тази земя няма по-голяма стойност. Вселената е капчица роса на ръба на кофа в слънчева утрин. Нищо не трае дълго на фона на божествената безкрайност. Ето защо никога не трябва да градите вашето съществувание върху химери. Опитвайте се да не излизате от пътя на доброто и се старайте да си възвърнете божественото състояние. Нищо друго не е от съществено значение.

— Ще се опитам да се покажа достоен за всичките прекрасни неща, които споделихте с мен днес, и за мисията, която от сега става и моя.

— Вървете с мир, млади приятелю.

Духовникът отвори една последна врата и ме повери на един швейцарски гвардеец. През дълга галерия последният ме заведе до Портоне ди Бронзо — официалния вход на папския дворец. Швейцарските гвардейци вдигнаха алебардите си и след миг се озовах на почти безлюдния площад „Свети Петър“, докато над нощния Рим се издигаше половин луна.

На това странно и призрачно осветление потеглих към Флоренция по магистрала А 1, пресичаща Умбрия. Малко преди полунощ стигнах до Сетиняно и вила „И Тати“. Италианският пазач, макар леко изненадан от късното ми завръщане, ме пусна да паркирам колата си. След като оставих багажа си в стаята, слязох на партера на вилата. Къщата беше безлюдна. През големите прозорци на трапезарията луната рисуваше млечнобели полета на покрития с плочки под. Навън в нощта се очертаваха чудноватите форми на подкастрените чемшири и някои самотни тисови дървета. Платното на Сасета се изправяше пред мен, величествено и сияйно. Застинах в продължително съзерцание пред него. Атмосферата, която то излъчваше, се смесваше със спомена от този чуден ден. Най-после разбрах какво напразно се стараеше да ми предаде Сюзън Кънингам два месеца по-рано на същото място.

Картината изпълваше цялото ми зрително поле; в центъра — свети Франциск Асизки, с радушно и спокойно лице, прав, е разтворил широко ръце, като че иска да прегърне всички човешки същества. Всяка от дланите му носи кървавия белег на стигматите, които го отъждествяват с образа на Христос. Около него се разпростира огнено сияние, подобно на изобразеното в портретите на Исус, изографисани на фронтоните на романските катедрали. Това още повече засилвате странната прилика с Витрувианския човек на Лео-нардо. При още по-задълбочено разглеждане разбрах защо Сивата конгрегация толкова усилено се старае да го унищожи: мандорлата, този ореол, обгръщаш тялото, е символ на божествеността. В класическите християнски изображения тя е запазена изключително за Христос или Богородица. Фигурата на свети Франциск, протегнал ръцете си на кръст, в центъра на златисто и лазурно сияние, изразява природното свойство на човека и представлява богохулно от гледна точка на Сивата конгрегация твърдение, че той е достигнал до пълното си осъществяване, подобно на един друг Христос.

Бях едновременно поразен и притеснен от всички тези открития. Невъзможно ми беше да разбера дали не се въвличам в някакъв налудничав средновековен спор или се впускам в приключение, което ще промени по-нататъшната ми съдба. Ръката ми се опря на джоба на сакото и през плата на дрехата опипах писмото на кардинала. Извадих го, разгледах за малко плика и счупих печата.

Ето текста, който открих:

Флоренция, 17 юли

Беше изминала повече от седмица от продължителния ми разговор с кардинал Ди Сан Джовани в кулоарите на Ватикана. Въпреки че желаех да продължа издирването на творбата на Вазари и, по възможност, Граала, наложи се да остана във Флоренция за две седмици. Трябваше да демонстрирам присъствието си в „И Тати“ поне за няколко вечери между студентите и професорите и да покажа, че не съм съвсем изчезнал от университетския пейзаж. За да оправдая неколкократните си отсъствия, се позовах на нуждата да открия рядък ръкопис, свързан с Леонардо да Винчи, което поне отчасти отговаряше на истината. В същото време прекарвах свободното си време в опити да дешифрирам писмото на кардинала, но без никакъв успех. Като минавах през библиотеката, попитах дали някой знае нещо за Сюзън Кънингам, но ми отговориха, че не била минавала от седмици. Вероятно била на остров Иския, където имала къща, или в Съединените щати.

Един от положителните резултати от срещата ми с кардинал Ди Сан Джовани беше обхваналото ме пълно душевно спокойствие. Фактът, че съм разкрил част от Голямата тайна, ми доставяше голяма радост, а малките грижи на ежедневието като че преставаха да ме вълнуват. Бях щастлив от това ново разположение на духа, което ме правеше фактически по-търпелив и отворен към другите. Освен това прекарвах дълги часове в разходка между Сетиняно и Фиезоле, в сянката на кипарисите и маслиновите горички. Осезателно почувствах до каква степен тосканската природа с нейните синкави долчинки и изпъстрените с кипариси пейзажи предразполага към съзерцание.

Не бях изгубил надежда да открия следите на последния ръкопис на „Леонардо и алхимията“, достъпът до който щеше да ми осигури разчитането на посланието. Колкото повече се замислях по въпроса, толкова повече се убеждавах, че решението може да се намира само в Париж. Твърде много улики, твърде много нишки водеха към това място и към абатството „Сен Дьони“. Освен това помощта на Юго няма да ми е в повече при дешифрирането на бележката на кардинала. А и първата загадка на Люсиен Совал сигурно имаше някакво основание и не биваше да бъде пренебрегвана. Приближаваше лятната ваканция и повечето професори и студенти щяха да се завърнат в Съединените щати, за да прекарат няколко седмици със семействата си преди новата учебна година. Взех решение да се завърна в Париж през лятото.