"Съдът на поколенията" - читать интересную книгу автора (Николов Любомир, Георгиев Георги)

Първият ден на процеса

Моето място е на първия ред. Оттук мога най-добре да следя хода на най-уникалното събитие в историята на правосъдието. До мене седи Джонсън, човекът, който ме покани тук.

Едва ли друг съдебен процес е предизвиквал такъв интерес сред световната общественост. Публиката е изпълнила Двореца на правосъдието, построен специално за процеса. Заети са всички места, много хора се тълпят в проходите между редовете. В това отношение те не отстъпват на нашите съвременници. Десетки телевизионни камери и хроноскопи са готови да покажат началото на този необикновен двубой между юридическите светила на двете епохи. Нищо не пречи на хората да наблюдават всичко от дома си, но те желаят да бъдат тук.

Съдебната трибуна е достатъчно отдалечена от първия ред, за да мога да я обхващам с поглед изцяло. На почетното място седи Председателя. Не знам неговото име. Както ми съобщи Джонсън, прието е съдиите да не назовават имената си. Това не е стремеж към фалшива анонимност, а желание да се покаже, че на трибуната се намира представител на закона.

На своето място е и Обвинителя. Встрани от него са двамата защитници от нашия век. Единият от тях, Хенри Уейн, е особено колоритна фигура. Самият му външен вид е достатъчно внушителен — ръст 192 сантиметра, могъщо тяло на борец, огромни рижи бакенбарди, които се развяват при всяко движение на главата му. Странна гледка представлява този гигант, облечен в строгата адвокатска тога. Но неговият интелектуален портрет е още по-интересен. Уейн е съчетал две науки — правото и екологията. Той стана известен след нашумелия процес срещу фирмата „Ню джиолъгик къмпани“. Въпреки явните доказателства той успя тогава да постигне оправдателно решение на съда. Навярно този случай е причината Уейн да бъде избран за пръв защитник от всички обвиняеми.

Втори защитник днес е доктор Чед Брайън, един от най-добрите адвокати на двадесет и първия век. Неговата способност да заплита съдебните заседатели в тежките дела е добре известна. С него са свързани няколко скандални процеса, най-яркият от които беше срещу Дейвид Куин, „чудовището на Алабама“. Това, че след оправдателната присъда Куин бе застрелян на изхода на съда от съпруга на една от неговите жертви, само увеличи славата на доктор Брайън.

По-долу, в центъра на трибуната, седят съдебните заседатели — шестима мъже и шест жени. В тях има нещо странно, което не мога да определя, но го почувствувах само преди няколко минути, докато те заемаха местата си. Може би необикновеното е в движенията им — равномерни, плавни, точни…

Внезапно в залата се надига шум. На подсъдимата скамейка един след друг заемат местата си първите четирима обвиняеми: президентът на Естапоза — Алваро Фелипес, неговият съветник Хулио Моралес, специалният пратеник на Съединените американски щати в Естапоза — генерал Бърджес — и полковник Пилкроу, командир на секретно американско подразделение.

Председателя се изправя. Неговият спокоен глас изпълва цялата зала и всички разговори стихват.

— Обявявам за открито първото заседание на специалния съд, свикан под егидата на юриспруденцията на Земята. Процесът ще се води срещу лицата, отговорни за престъпления против човечеството и природата. Обвиняеми и защитници, има ли някой от вас възражения срещу съдиите и съдебните заседатели?

Уейн веднага скача от мястото си.

— Кои са съдебните заседатели?

— Те са избрани измежду жертвите на престъпленията, с които ще се занимаем.

— Но те не са наши съвременници! — изправя се доктор Брайън.

— Те са жертви на последиците, които достигат и до наши дни. Почти всички те са в една или друга степен инвалиди — липсват им ръце, крака, пръсти… Двама от тях са слепи и виждат с помощта на очни протези.

— Но вие нямате моралното право да се намесвате в нашето време. Това може да доведе до непоправими последици, и то за вас.

— Не се тревожете за нас. — В гласа на Председателя прозвучава ирония. — Мен ме интересува друго. Нима вашият морал ви позволява да се намесвате в нашето време?

— Но ние не се намесваме!

— Намесвате се! Макар и косвено! Намесвате се по най-груб и безотговорен начин! Бих казал… варварски начин! И тая ваша намеса доведе ако не до непоправими, то до трудно поправими последици. И тези последици ние наричаме „екологическа трагедия“. Имате ли възражения?

— Имам! — бързо изрича Брайън. — Нищо не ни гарантира, че съдебните заседатели се намират на достатъчно високо интелектуално ниво.

— Те са избрани измежду хиляди кандидати. Ако желаете, можете лично да им зададете въпроси от която и да е област. Те са достатъчно подготвени, за да могат да отговорят на всичко, което ги запитате. Те са подготвени дори и по проектостатута, на междузвездното право.

— Нима вие сте установили контакт с извънземни цивилизации? — За пръв път в живота си Брайън не можа да овладее гласа си.

— Не, не можахме да влезем в контакт благодарение на вас!

— Това не мога да повярвам! Вие измисляте обвинения и инсценирате съдебен процес по неизвестни за нас причини.

— Бих бил щастлив да е така. Но нито процесът е инсцениран, нито обвиненията са измислени. Дерик Джонсън, като участник в експедицията за установяване на контакта, може би ще ви запознае как са изпаднали в положение на „персона нон грата“.

Мистър Джонсън се изправя спокойно, като човек, когото нищо вече не може да учуди. Като човек, който знае какво може и какво иска. Като човек, на когото целият живот се е превърнал в една неосъществена мечта.

— Защото техните предшественици са били по-умни от нашите. Защото те не искат тяхната планета да заприлича на нашата. Защото те по-добре от нас знаят какво е това жизнена среда.

Мистър Джонсън сяда.

— Имате ли въпроси към съдебните заседатели? — Запитването е отправено към доктор Брайън.

Доктор Брайън се оказва достатъчно благоразумен, за да избегне поражението. Макар да го гризе любопитство във връзка с експедицията на неговите потомци, той спокойно сяда, предоставяйки на Уейн да задава въпроси.

В следващите няколко минути Уейн напразно се мъчи да затрудни съдебните заседатели. Явно е, че те знаят не по-малко от него в областта на правото и екологията. Това е особено удивително, като се има предвид, че за тях нашите закони са остарели с четиристотин години.

Най-после Уейн разбира, че усилията му са напразни. Той сяда до доктор Брайън и се приготвя да слуша. Но в момента, когато Председателя е готов да започне процеса, Уейн отново се изправя.

Уейн. Току-що ми бе зададен въпросът, имам ли възражение срещу съдиите и съдебните заседатели. Сега мога да отговоря: не, нямам. Но защо не ми бе зададен въпросът, имам ли нещо против състава на обвиняемите?

Председателя за пръв път проявява признаци на недоумение.

— Моля ви, уточнете какво имате предвид?

Уейн. Смятам, че при подбора на обвиняемите, волно или неволно, е допусната груба грешка, която неминуемо ще придаде на процеса остро политическо звучене и ще компрометира високите цели на съдебното дирене.

Председателя. Все още не ви разбирам. Говорете по-точно.

Уейн. Като общ защитник на всичките седемдесет и осем обвиняеми, аз имах възможността да се запозная с техния списък. Този списък ми направи поразително впечатление. Разрешете ми един въпрос. Когато говорите за унищожаване на природата, отделни области ли имате предвид или цялата Земя?

Председателя. Разбира се, цялата Земя. Такава е мащабната цел, която си поставя процесът.

Уейн. Отлично! А защо тогава като обвиняеми са представени изключително хора от нашите държави? Ще си позволя да ви напомня, че в наше време тези държави заемат по-малко от половината територия на планетата. Или ще твърдите, че само в тях природата е била унищожавана.

Председателя. Благодаря за уточнението. Вие сам косвено уточнихте, че в комунистическите и социалистическите страни природата Е БИЛА унищожавана. Но пагубният процес на замърсяването там е преустановен.

Уейн. Настоявам за доказателства!

Председателя. Отхвърлям вашето настояване като несъстоятелно. Но от името на целия съд изразявам готовността да приема като обвиняем всеки виновник за подобно престъпление независимо от неговото гражданство, ако не е наказан справедливо от властите на своята страна.

Уейн мълчаливо сяда на мястото си. Процесът започва.

Обвинителя. Алваро Фелипес, вие се обвинявате в престъпно употребяване на средства, насочени към избиване на мирно население и към трайно унищожаване на природата. Какво можете да кажете в своя защита?

Президентът на Естапоза, едър и твърде пълен, облечен в светла униформа, украсена с ордени, се мъчи да запази самообладание.

Фелипес. Отричам обвинението. Вярно е, че в Естапоза се води война, допускам и това, че са възможни отделни нещастни случаи сред мирното население, но за всичко са виновни комунистите. Те убиха моя предшественик, президента Перейра…

Обвинителя. Отлично. Значи вие смятате, че убийството на Перейра може да ви послужи като смекчаващо вината обстоятелство. Моля да бъде показан атентатът, проведен в столицата Сан Матео.

Хенри Уейн пръв се досеща какво ще последва. Той се опитва да възрази, но не успява. Залата изчезва.

Картината, която заменя всичко наоколо, не може да бъде отличена от действителността. Всеки от съдиите, обвиняемите, защитниците и публиката е пренесен на едно и също място — на покрива на ниско шестетажно здание в Сан Матео. Горещината на деня, влажният въздух, шумът на уличното движение, долитащата отнякъде миризма на цъфнали акации — всичко това е взето от самия живот, то е неоспорима реалност.

Върху нагретия бетон седи младеж, облечен единствено в избелял работен комбинезон. Слаб, загорял от слънцето, той прилича на работник, но ръцете — гладки, грижливо поддържани — издават, че това е само маскарад.

До него лежи дълга металическа тръба. От пръв поглед разбирам какво е това — нов модел бластер, производство на „Бейли гън“.

Младежът е спокоен. Той наблюдава улицата, поднасяйки от време на време към устата си дълга пура. Намирам се само на няколко метра от него и дори усещам аромата на пурата, но той не ме забелязва.

Внезапно се раздава вой на сирена. Младежът грабва бластера и скача на крака.

Долу уличното движение е спряло. После иззад ъгъла се появяват четири открити автомобила. След тях, обкръжена от мотоциклетисти, се движи черна, закрита и навярно бронирана лимузина. За момент забелязвам зад дебелото стъкло шофьора, а зад него президента Перейра.

Оръжието вече е насочено към колата. Настъпва кратък миг на спокойствие, през който младежът е застинал, прилепил око към оптическия мерник. После от дулото на бластера излита огнен лъч и почти веднага ярък блясък закрива черната лимузина. Със секундно закъснение още два термични лъча, долетели от друг покрив, се забиват в автомобила. Но младежът вече не е на покрива. Той тича надолу по стълбите.

На улицата остава само локва бързо застиваща разтопена стомана.

Неочаквано бетонният покрив отстъпва място на разкошен кабинет. Двама души стоят в средата — младежът и Хулио Моралес.

— Отлична работа — казва Моралес. — Другите двама вече получиха своя дял. Ето и вашето възнаграждение.

Той взима от бюрото малка черна чанта и я подава на младежа. И виждайки го, че иска да я отвори, добавя:

— Не проверявайте. Не обичам да не ми вярват. Цялата сума е вътре.

Младежът излиза. Спуска се с асансьора и излиза в заден двор, задръстен със стари, ръждясали машини и автомобили. След кратко колебание се скрива зад един разбит камион и отваря чантата.

В следващия миг тялото му е разкъсано на хиляди парчета от страшна експлозия.

Отново мястото на действието се променя. Сега се намираме на зелена поляна пред бяла, двуетажна вила. Седнал под сянката на пъстър чадър, близо до ръба на мраморен басейн, Алваро Фелипес пие шампанско. Срещу него седи Моралес и съсредоточено гледа през чашата си към слънцето.

— Чудесно проведена акция — казва с широка усмивка Фелипес. — Сега властта е моя.

— Сега властта е наша — натъртва Моралес. — И не забравяйте, че зависим от… знаете от кого. Преди всичко трябва да се избавим от комунистите и техните съмишленици.

Завръщането в залата на съда е толкова внезапно, че ми е нужно известно време, докато се опомня. Наоколо хората развълнувано шумят.

Моралес е тайният шеф. Докато президентът объркано се оглежда наоколо, той вече е успял да обмисли новата си тактика.

Моралес. Доказателствата са неопровержими. Признавам, че атентатът беше извършен по нареждане на сегашния президент…

С глух рев Фелипес се хвърля към него, забравил за невидимото силово поле, което отделя подсъдимите един от друг и от останалите присъствуващи в залата.

Моралес. … но трябва да кажа, че той представляваше последен опит да предотвратим гражданската война, към която ни тласкаха комунистите. Както е известно, Перейра споделяше техните разбирания.

Обвинителя. Вие непрекъснато и за всичко обвинявате комунистите. Не допускате ли, че те са прави? Не в това, че са ви тласкали към гражданска война. Това не е истина! По-скоро те единствени са полагали усилия да я предотвратят. Те са прави в своята идеологическа прозорливост, в своя стремеж към безкласово общество.

— Не допускам такова нещо! Защо трябва те да са прави, а не ние?

Обвинителя. Времето го доказа. В нашето време цялото общество на Земята е безкласово.

Моралес. Не съм запознат със структурата на вашето общество. Но дори да е така, както казвате, това също е борба за власт. При класовото общество властта е наша и ние се ползуваме от нея. При безкласовото общество властта ще бъде на комунистите и те ще се ползуват от нея. Просто борба за власт.

Обвинителя. В днешното общество няма нито комунисти, нито фашисти. Има общество, чиято политика се свежда до икономически и културни изяви и междузвездни връзки. И тая политика е изградена предимно на базата на етиката и морала.

Моралес. Позволете ми да не зная по какви пътища ще се развива обществото четиристотин години след моята смърт. Това, че вече зная, според мен, е неестествено.

Обвинителя. Недопустимо е за един политически деец да не може да предвиди бъдещото развитие на обществото. По ваше време това, струва ми се, се нарича политическо късогледство.

Моралес. Да, така се нарича. Но ако нямаше късогледи, трябваше още през двадесет и първия век всички да станем комунисти.

Обвинителя. В това ви е грешката. Забавили сте развитието на човечеството с няколко столетия. И може би сега нямаше да седите на подсъдимата скамейка. Но аз мисля, че не само вашето политическо късогледство е причината за разглежданите събития.

Моралес. А какво друго?

Обвинителя. Финансовите интереси.

Моралес. Не зная как е при вас, но при нас парите играят голяма роля. А властта, това е пари.

Хенри Уейн. Протестирам! По същество това няма нищо общо с процеса.

Обвинителя. Напротив…

Председателя. Протестът се приема.

Обвинителя. Да приемем, че това беше само един идеологически спор.

Моралес си сяда с вид на удовлетворен.

Председателя. Моля, Обвинителя да продължи.

Обвинителя. Хулио Моралес — Моралес се изправя. — И все пак вие не предотвратихте войната.

Моралес. Това беше невъзможно. След преврата започнаха непрекъснати въоръжени провокации, срещу които трябваше да изпратим армията. Скоро метежниците заеха редица области в южната част на страната и всякакво уреждане на спорните проблеми по мирен път стана невъзможно.

Обвинителя. Нека оставим въпросите за началото на войната, въпреки че вашето изказване противоречи на истината…

Чед Брайън (към Председателя). Ваша чест, протестирам против подобно твърдение. То е необосновано и цели да настрои съдебните заседатели срещу обвиняемия. Протестирам и против някои тенденциозно зададени въпроси от Обвинителя.

Председателя. Протестът на защитата е приет. Моля Обвинителя да продължава да излага фактите по обвинението, без да се отклонява от същността му.

Обвинителя. Хулио Моралес, знаете ли какво оръжие се използува от вашите войски в борбата срещу партизаните?

Моралес. Самолети, танкове и стандартно пехотно въоръжение, прието в някои чужди армии. Предполагам, че това не ви учудва — в борбата срещу комунизма нашите съюзници ни оказват помощ. Само търговска, разбира се.

Обвинителя. А от какво се разбира?

Моралес. Как от какво? От само себе си се разбира.

Обвинителя (спомняйки си предупреждението на Председателя). Какво знаете за химическите средства, употребявани във войната?

Моралес. Не ми е известно нищо за подобни средства. Ако е имало такива, те са били прилагани без мое знание и разрешение.

Обвинителя. В такъв случай ще бъдем принудени да покажем пред всички присъствуващи доказателствата за вашата виновност.

Брайън. Протестирам! Още не е доказано дали можем да считаме за достоверни картините, които ни се показват.

Председателя. А как биха могли да бъдат инсценирани?

Брайън. Не съм специалист по видеотехника.

Председателя. Посочете специалисти от вашето време и ние ще ги призовем на процеса.

Брайън. Не е нужно. Аз само изказах съмнение.

Председателя. Всичко, което виждате, за съжаление наистина се е случило. Отхвърлям протеста. Моля Обвинителя да продължи.

Обвинителя. Аз нямам какво повече да кажа. Сега ще видите всичко.

Залата на съда отново изчезва. Летим над висок планински масив, покрит с гъста тропическа гора. В плътния зелен покрив не се вижда нито една пролука. Само орляци пъстри птици излитат над него.

— Мато Виехо, една от областите, където според Моралес се намират големи групи въстаници. — Раздава се гласът на Обвинителя. — В действителност тук живеят само многобройни индиански племена. Нарядко се срещат и малки села, в които населението действително симпатизира на въстаниците, но не взима пряко участие в бойните действия.

Иззад хоризонта се появяват няколко блестящи точки. Те се приближават с огромна скорост и след малко вече могат да се различат очертанията им. Това са самолети „Верволф-105“. Летят ниско и след всеки от тях се влачи едва забележим димен шлейф. За по-малко от минута техният строй преминава над планината и изчезва зад върховете.

— Виждате един момент от изпълнението на програма №9, ръководена лично от специалния пратеник на Съединените американски щати в Естапоза, генерал Бърджес. Крайната цел на програмата е лишаване на партизаните от опорни пунктове. Погледнете каква е картината на следващия ден.

Само за един ден планината е изменена невероятно. Тропическата растителност е изчезнала. Останали са само дънерите на дърветата, протягащи към небето своите голи, почернели клони. Сега между тях може да се различи река, на брега на която са седнали няколко почти голи индианци.

— Три месеца по-късно — казва Обвинителя.

Реката е пресъхнала. Край нея се простират голи скали. Напразно се оглеждам наоколо. До самия хоризонт не се вижда нито едно дръвче, нито стръкче зеленина. Само нещо бяло, блестящо на слънцето, нарушава монотонността на гледката. Скелет. Навярно някой от индианците.

— Освен Мато Виехо програма №9 обхваща още дванадесет области с обща площ над 200 хиляди квадратни километра. Унищожените местности са рядко населени, поради което случаите на гладна смърт не надхвърлят 14 хиляди. Но земята в тези области не е възстановена и до днес.

Картината почти не се изменя. Същите голи склонове, но сега скалите са обезобразени от ерозията. Коритото на някогашната река едва може да се различи. Под нас се простира суха мъртва планина.

— Земята е отровена с извънредно устойчиви вещества. За изминалите четири века те не са се разпаднали. Унищожаването им е свързано с големи трудности и изисква дългогодишен труд. За съжаление машините малко могат да помогнат в тази работа. В тези области почти всичко трябва да се извършва от хората. Затова много от тях са пустинни и до днес.

Видението се разсейва. Отново ни обкръжават белите стени на Двореца на правосъдието. На трибуната защитникът Хенри Уейн се изправя на мястото си.

Уейн. Дори ако допуснем, че президентът и неговият съветник са знаели за програмата, те едва ли са могли да си представят нейните екологични последици. Очевидно е, че за тях това е била една безобидна акция срещу метежниците.

Обвинителя. Най-добра представа за резултатите е имал генерал Бърджес, който осем години по-рано е провеждал аналогична програма в една африканска държава. Но това не снема отговорността от Фелипес и Моралес. Те са знаели какво вършат. Бърджес ежедневно им е предавал отчетите на полковник Пилкроу, главния изпълнител на програмата.

Президентският дворец в Сан Матео. Личният кабинет на Алваро Фелипес. Седнал зад бюрото си, президентът прелиства документите, извадени от кожена папка с надпис „Строга секретно“. В креслата срещу него седят Бърджес и Моралес.

— Този Пилкроу е отличен изпълнител казва Фелипес. — Ако продължава така още две седмици, в страната няма да остане нито едно дръвче. Мисля, че скоро ще свършим с тая сган. Жалко, че нямам повече способни изпълнители като Пилкроу.

— Пилкроу е не само изпълнител — възразява генералът. — Прегледайте отчетите по-добре. Там има много ценни предложения за усъвършенствуване на дейността. Полковник Пилкроу е един от най-способните ни офицери. Той не се задоволява да следва заповедите и инструкциите, а търси начин да ги приложи най-пълно. Сигурен съм, че без него програмата не би била изпълнена и наполовина.

— Може би трябва да го наградя с орден „Огнен кръст“ — промърморва Фелипес.

— По-добре не правете това. За предпочитане е участието на наши войници в тази война да остане скрито. И без това имаме достатъчно неприятности с разните международни комисии.

Настъпва кратка пауза. Моралес, който досега е мълчал, използува момента, за да се намеси в разговора.

— Ние изгубихме много. Горите са унищожени, земята ще остане безплодна за десетки години. Искам най-после да знам какво ще получим в замяна.

— Онези, от които получавате помощ, не се интересуват от горите. За тях са важни две неща: уранът и нефтът. И преди да започнете да хленчите, спомнете си, че програма №9 се прилага по ваша молба. Горите са единствената жертва, която правите. Войниците ви отстъпват панически при всяко сражение.

— Горите и земята, и… хора. Аз смятам, че това не е малко — не отстъпва Моралес. — И запомнете, генерале, това не е хленчене, а равносметка. Унищожаваме горите и земята, ще ни вземете урана и петрола. За нас какво ще остане?

— Властта.

— Владетели на пустиня. Блестяща перспектива — иронизира Моралес. — Не мислите ли, че такъв владетел няма да има с какво да се похвали. Богатите владетели са силни владетели. А ние ще бъдем бедни владетели. Много по-бедни, от който и да било друг — без земя и без поданици.

— Моралес, не съм искал мнението ви по този въпрос — обажда се Фелипес.

— А защо не ни окажете военна помощ в по-широки мащаби — бързо казва Моралес на генерал Бърджес.

— И да превърнем тази война в световен проблем. Знаете ли, че вече в редица страни се подготвят интернационални бригади в полза на метежниците? Те чакат само нашата намеса. А могат да пристигнат и без нея. Ако в най-кратък срок не се справите с положението, не мога да гарантирам за нищо.

Фелипес излиза иззад бюрото си и застава пред генерала. Очите му блестят.

— Да приложим програма №32!

Бърджес скача на крака. На лицето му изпъкват мускулите на челюстите.

— Вие сте луд! Това няма да ви даде нищо! Първите резултати ще се появят едва след година. Програма №32 е предвидена за съвсем други случаи.

— Оставете ние да съдим какво е нужно, генерале — спокойно казва Моралес. — Все пак това е наша страна.

Моралес се мъчи да поправи предишната си грешка. Той е разбрал, че нито Фелипес, нито Бърджес са останали доволни от думите му.

— Лично аз съвсем не съм убеден, че войната ще свърши до една година. А ефектът на програмата е огромен. Въпреки мнението на президента метежниците постигат успехи не с чужда помощ, а главно благодарение на високия боен дух. Нека видим къде ще отиде този боен дух след една година.

— Решително съм против. След прилагането на програма №32, действително ще останете владетели без поданици.

— Генерале, винаги сме се разбирали с вас. Не се противете, щом ние настояваме за програма №32 — намесва се Фелипес.

Генерал Бърджес отново сяда. Сега той е спокоен и съсредоточен. Може би вече обмисля подробностите по прилагането на програмата.

— Нямам нищо против. В края на краищата това е ваша работа. Запомнете само, че никой не трябва да знае за програмата. Отговорността за всичко пада единствено върху правителството, тоест върху вас.

Военното летище в Сан Матео. На бетонната писта стоят няколко „Верволфа“ без отличителни знаци. Под наблюдението на полковник Пилкроу войници от армията на Естапоза тикат към самолетите колички, натоварени с големи контейнери. Върху всеки от стоманените цилиндри е нарисуван старинният знак на смъртта — череп с кръстосани кости.

— По-внимателно — нарежда Пилкроу. — Ако някой от контейнерите се отвори, бих предпочел саморъчно да се стерилизирам. След като застрелям виновника, разбира се.

И той гръмко се смее на шегата си.

Гласът на Обвинителя заглушава този страшен смях.

— Същността на програма №32 се състои във въздействие върху населението с генетически отрови, оказващи пряко влияние на наследствеността. Нейното прилагане в Естапоза е било насочено изцяло към мирното население във въстаническите райони. Използуването на посочените вещества за военни цели е невъзможно. Те имат въздействие единствено върху бъдещото поколение. Точно това имаше предвид генерал Бърджес, когато казваше, че ефектът ще се прояви след време.

Залата на съда. Четиримата обвиняеми се изправят почти едновременно.

Фелипес. Аз трябваше да изпълня своя дълг в борбата срещу комунистическата опасност!

Моралес. Аз само подкрепях решението на президента! Не можех да очаквам, че той ще постъпи така необмислено.

Бърджес. Аз протестирах.

Пилкроу. Изпълнявах заповедите на генерал Бърджес. Не можех да не се подчиня. Аз съм военен.

Обвинителя. Освен програмите №9 и №32 в Естапоза са били използувани и редица обикновени химически отрови. Във всички случаи обвиняемите са знаели това, съзнавали са последиците и в една или друга степен са допринасяли за изпълнението на програмите. Имали са пълна свобода на действие и са могли да избягнат престъпленията при желание за това.

Уейн. Отново изказвам мнение, че моите подзащитни не са могли да знаят последиците от програмите №9 и №32. Впрочем самият аз не съм видял още нищо от резултатите на програма №32.

Времето сякаш спира. Като в някакъв кошмар се редуват обезобразени детски тела — без ръце, без крака, с китки, излизащи направо от раменете, с изкривени черепи, с гладки лица, върху които няма и следа от очи, уста, нос, със зеещи дупки на мястото на лицето, близнаци — преплетени така, че са се превърнали в подобие на октопод.

Когато всичко свършва, в залата настъпва тишина. Между белите стени тегне ужасът. Най-после един от защитниците се изправя.

Брайън. Картината, която ни показахте, е ужасяваща, но аз съм сигурен, че никой от тях не е видял… жертвите на програмите. Те не са могли да си представят резултатите.

Председателя. Наистина, никой от обвиняемите не е видял в действителност резултатите от прилагането на програмите. Но Клод Итърли също не е видял резултатите от своя полет над Хирошима, но нито съвременниците му, нито бъдещите поколения го оправдаха. Обвиняемите също не могат да бъдат оправдани. Още повече, че те са знаели какво вършат.

Обвинителя. Естапоза до гражданската война беше едно от най-добре запазените места на Южна Америка. Възстановяването на природата би могло да започне от нея. Но в резултат на престъпните действия на обвиняемите страната се превърна в пустиня. По тяхна вина през войната и след нея загинаха стотици хиляди хора, а много други останаха инвалиди за цял живот.

Председателя. Има ли защитата да каже още нещо в полза на обвиняемите?

Уейн. Пред неопровержимите доказателства мога само да кажа, че отраженията на една съвременна война върху природата трудно могат да се предвидят дори от специалисти еколози. Настоявам върху това, че моите подзащитни не са предвиждали последиците и моля съдебните заседатели за снизхождение.

Председателя. Желае ли някой от обвиняемите да се защити срещу обвинението?

Обвиняемите мълчат. Единствено Фелипес скача на крака.

Фелипес. (високо, почти истерично). Аз ще остана в историята, всичко, което съм вършил, е за благото на моя народ!

Председателя. Историята ще се погнуси от вас, Алваро Фелипес. Позволете ни да знаем това по-добре от вас… Може ли Обвинителя да допълни нещо?

Обвинителя. Тук изложих цялата същност на обвинението. Бих могъл да говоря още много, но смятам, че казаното е достатъчно. Затова само ще призова съдебните заседатели да наложат най-тежкото наказание. Дори то не може да изкупи вината на престъпниците.

Председателя. Моля съдебните заседатели да обявят решението си.

Един от съдебните заседатели се изправя.

Председателя. Алваро Фелипес, президент на Естапоза.

Фелипес става на крака, отпуснат и прегърбен. По мургавото му лице се стича пот.

Съдебния заседател. Признава се за виновен.

Председателя. Хулио Моралес, съветник на президента.

Моралес изглежда спокоен, макар че несъмнено е главното действуващо лице в престъпленията.

Съдебния заседател. Признава се за виновен.

Моралес. Убеден съм, че това е най-голямата съдебна грешка. Аз съм невинен, но се подчинявам на вашето решение.

Председателя. Вината ви е доказана. Седнете. Генерал Майкъл Бърджес, специален пратеник на Съединените американски щати в Естапоза.

Съдебния заседател. Признава се за виновен.

Бърджес. Не признавам този съд за законен. Аз съм поданик на Съединените американски щати.

Председателя. Съединените американски щати не съществуват. Но тази зала се намира в Северна Америка, ако това може да ви убеди в нещо. Полковник Томас Пилкроу, командир на секретно американско подразделение в Естапоза.

Съдебния заседател. Признат за виновен.

Председателя. Защита и обвиняеми, желаете ли да кажете нещо преди закриването?

Тишина.

Председателя. В такъв случай обявявам днешното заседание за закрито.

Охраната влиза и извежда осъдените от залата.

Полицията напразно се опитваше да открие начина, по който репортажът на Елмър Уелч бе попаднал в редакцията на вестник „Ню енд нюз“. Главният редактор Стюарт Келвин упорито твърдеше, че го е намерил върху бюрото си сутринта на 21 юли.

Само три дни по-късно пред ООН бяха представени неопровержими доказателства за изпълнението на програмите №9 и №32 в Естапоза. Международната обстановка се наелектризира. Съединените щати не можеха вече да прикриват своето участие в събитията в Естапоза и за всеки случай приведоха армията в бойна готовност.

Но репортажите на Уелч продължаваха да излизат почти ежедневно. Срещу вестник „Ню енд нюз“ беше започнато съдебно дело. Адвокатите правеха всичко възможно, за да протакат делото. Стюарт Келвин не смяташе да отстъпва. Ненапразно го наричаха Носорога.

В края на юли излезе от печат биографията на Елмър Уелч. Скоростта, с която купувачите разграбиха тази бездарно написана книга, е още едно доказателство за популярността на кореспондента от бъдещето.

Все още не можех да свикна с това, че нямаше нужда да затварям прозореца на стаята си дори нощем.

Когато не бях в съда, прекарвах времето си в малка вила, отдалечена от града. През прозореца виждах обкръжаващата сградата поляна, зад която започваше борова гора. Господи! Дори най-съвършената климатична инсталация не би могла да очисти въздуха до такава степен и да го насити с аромата на смола. Това беше жив въздух, прозрачен и свеж. През него можех да виждам синьото небе и белите облаци.

В първите дни не напусках вилата. Гледах навън, гората ме привличаше, но в мозъка ми сякаш бяха натрупани определени стереотипи, сред които нямаше място за един чист свят. Имах чувството, че е достатъчно да прескоча прага и всичко да изчезне, да се превърне в някаква ефимерна илюзия.

Джонсън ме посещаваше всеки ден. Той идваше пеша през гората, заобикаляйки внимателно храстите и дърветата. Когато се случваше да бъда зает с поредния репортаж, той сядаше на креслото в ъгъла и чакаше, докато свърша.

Сутрин Джонсън пристигаше с флайър. Той кацаше до самата врата, за да мога да се прехвърля в кабината, без да прекосявам открито пространство. Всеки път, когато излитахме, видът на гората ме поразяваше. Тя се простираше до самия хоризонт, зелена и необятна. Летяхме ниско и можех да различавам отделните дървета. Отначало гората беше борова, после се появяваха широколистни дървета — бук, дъб и други, чиито имена не знаех. След четвърт час стигахме до града. Това беше един необикновен град — чист, бял, осветен от слънцето. По улиците му хората свободно дишаха уличния въздух. Всеки път, когато виждах тази картина, неволно си припомнях мръсните дъждове над Ню Йорк.

Флайърът се приземяваше пред Двореца на правосъдието и аз изтичвах нагоре със стиснати устни.

Една сутрин се събудих по-рано от обикновено. Беше тихо. През отворения прозорец в стаята нахлуваше лек ветрец и люлееше прозрачните завеси. Слънцето още не беше изгряло и над земята се стелеше тънка мъгла.

Станах и се приближих към прозореца. В тревата блестеше роса. Отчетливо виждах началото на гората, но по-нататък дърветата избледняваха и се губеха в мъглата.

Нещо изшумоля в храстите и на поляната излезе елен с огромни разклонени рога. Няколко секунди той стоя неподвижно, сетне рязко се обърна и с огромен скок изчезна в гората.

Аз не усетих как тръпнах към вратата, прекрачих прага и се озовах пред вилата. Краката ми потънаха в меката трева. Хладната роса, проникнала през чорапите, ме накара да потръпна. С всеки миг наоколо ставаше все по-светло и мъглата се разсейваше. Сега можех да различа всяко клонче, всяка игличка на боровете, всяка прозрачна капка, увиснала по листата на храстите. Струваше ми се, че времето е забавило своя ход и за всяка крачка са ми нужни години.

После нещо сякаш избухна вътре в мене. Времето отново се върна в своето течение и аз разбрах, че съм свободен.

Страхът беше изчезнал. Измокрен от росата, аз се промъквах сред храстите, тичах между боровете, подплашвах накацалите по клоните птици. Изпълваше ме радостта на откривател, който е достигнал до нов свят. Бях пиян от въздуха, от изчезналата мъгла, от слънцето, чийто лъчи вече пламтяха в короните на боровете.

И изведнъж една мисъл ме накара да спра. Какви дървета бях виждал в досегашния си живот? Почернели от мръсотия дървета в градските паркове, някоя запазена горичка, пълна с промишлени остатъци. Съвсем доскоро е имало гори, след това изведнъж те са изчезнали. Сегашният процес щеше да накаже главните виновници, но щеше ли това да спре унищожението? Като гледах гората край себе си, ми се искаше да вярвам, че това ще стане. Нали тая гора е бъдещето на Земята, в което, по странно стечение на обстоятелствата аз надникнах. Бях убеден, че унищожението ще спре, макар че престъпниците са стотици хиляди, милиони.

На връщане се заблудих. Крачех през храстите, без да знам в коя посока се намира вилата, и бях изненадан, виждайки пред себе си широка река. Прозрачните води плавно се носеха сред горския коридор. Виждах дори на най-дълбоките места дъното, покрито с пясък и дребни, заоблени камъчета.

Продължих през гората, замислен за съдбата на моя свят. Докъде бихме стигнали, ако не се намери твърда ръка да ни спре? Ако не победи разумът? Всеки ден, всеки час ние унищожавахме и себе си. Познавах реалните статистически данни, които говореха за рязко спадане на средната продължителност на човешкия живот.

Когато намерих вилата, заварих Джонсън търпеливо да ме чака.

Този ден закъснях за съдебното заседание.