"Спасете „Титаник“!" - читать интересную книгу автора (Николов Любомир)

Епизоди

1

Утрото е съвсем ранно. Седиш пред пишещата машина, отпиваш кафе и за десети път премисляш слуховете, които си чул снощи в кръчмичката. Принц Чарлс май най-сетне вече ще го коронясват — само че те са го закоронясвали от двайсет години насам. „Улуърт“ ще отварят в градчето нов магазин — чудесно, обаче в града и без това вече има магазини за обувки, освен това ония от вестника ще гледат да изкарат пари за реклама и няма да пуснат безплатна статия. Този се сбил с онзи, онази напуснала съпруга си, Рей Хъсъл го хванали да краде — дребна криминална хроника, за нея няма да ти дадат почти нищо. А ако до два-три дни не платиш наема, мисис Маккормик ще те изхвърли. И с право — закъснял си с плащането вече три месеца. Ех, трудно е да си журналист на този свят! Особено журналист на свободна практика в малко градче.

Внезапно усещаш нещо странно — сякаш някой седи на стола пред теб и те гледа. Вдигаш глава — не, няма човек. Стаята е празна, единствено през отворения прозорец долитат крясъците на децата отвън. Привижда ти се, Джони, пак си попрепил снощи…

Хубаво обяснение, само че не е вярно — поради липса на средства снощи цяла вечер си киснал на една-единствена бира. Ако търсиш нещо по-сериозно, за последен път пихте с Големия Дейв от криминалната полиция преди близо седмица, пък и то бяха по две уискита на крак, докато се мъчеше да измъкнеш от него подробности около убийството на Стив Робъртсън. А усещането, вместо да премине, продължава да се засилва. Не е нужно дори да затвориш очи — чувстваш върху себе си погледа откъм стола така, сякаш невидимият човек се е пресегнал и те държи за рамото.

— Чудесно — произнасяш на глас. — Сега остава по пода да почнат да танцуват бели мишки… и проблемът с квартирата е решен. Чака ме болничен уют, топла храна и никакви грижи за нищо.

— Това с мишките може да се уреди, мистър Ръсел. Стига да поискате.

Столът под теб се катурва с трясък и ти се оказваш на пода. Ама че работа! Първо нищото те гледа, а след това почва и да говори…

— Не, благодаря — избъбряш ти с неуверен глас, докато се надигаш. — Мисля, че и чуването на несъществуващи гласове върши работа.

— За лудницата — да. Само че е глупаво да влизате в нея, след като сте напълно здрав. Просто имаме работа за вас, затова ви потърсихме.

Гласът е много приятен, прилича на звънче и въпреки всичките си усилия не успяваш да разбереш дали принадлежи на мъж, или на жена.

— И кои сте вие? Може би потомци на Невидимия от романа на Хърбърт Уелс?

— Вашите собствени потомци, мистър Ръсел. Малко далечни, наистина, но все пак донякъде и ваши. За трийсет века връзките по света толкова са се размесили, че ако поровим, сто на сто ще излезем роднини.

Това е нечия тъпа шега, казваш си ти. Но засега не бързаш да правиш скандали. Предпочиташ да хванеш шегаджията в момент, когато не подозира. Разперваш ръце и се покланяш на празната стая.

— Щом е тъй, много ми е приятно да се запозная с вас. А не може ли да се явите лично? Или се боите от прадядото-питекантроп?

— Няма как. През времето може да бъде прехвърляно само съзнание, отделено от материята. При достатъчно енергийни ресурси има начини за това съзнание да се създаде и тяло, обаче не разполагаме с чак толкова много енергия. Или по-точно разполагаме, но ни трябва за друго.

Вече се досещаш как стоят нещата. Сигурно тайнствените шегобийци са залепили високоговорителче на гърба на стола и те наблюдават с бинокъл през прозореца. Размахваш ръка и високо изричаш:

— Така ли? Обиден съм. Фактът, че не се появявате лично, е непростимо оскърбление. И в знак на възмущение ще затворя прозореца.

Не само че го затваряш, но и дръпваш завесите. Обръщаш се към стола — сега отлично виждаш гърба на облегалката, но върху нея няма нищо.

— Ако търсите източника на гласа, мистър Ръсел, той се намира във въздуха над стола пред вас. Горе-долу там, където би била главата на седнал човек. Щом имате време за губене, поиграйте си малко да го търсите. Поне ще се се убедите, че нито сте мръднал, нито някой си прави шега. А аз в това време ще ви говоря. Слушайте. На 10 април 1912 година от Саутхемптън отплава най-модерният за времето си пътнически кораб. Наричаше се „Титаник“ и бе смятан за непотопим…

Гласът продължава да разказва подробности около първото плаване на „Титаник“, докато ти го търсиш по слух. Бързо се убеждаваш, че нещата стоят точно така както ти е казано — когато протягаш глава над стола, гласът почва да кънти вътре в черепа ти. Не много приятно усещане. Отдръпваш се и вдигаш ръце.

— Добре, предавам се. Шегата е добра.

— Не е шега — възразява гласът. — Искате ли доказателство?

— О, разбира се.

— Случвало ли ви се е да летите?

— Със самолет ли? Че какво общо…

Не довършваш, защото изведнъж подът се изплъзва изпод краката ти. След миг вече се рееш под тавана, близо до полилея. Отблъскваш се няколко пъти от стените, но положението остава същото — наистина летиш из въздуха като балонче.

— Приятно ли е? — разсмива се гласът. — Хайде, слизайте сега на земята, че ако паднете отвисоко, може да се ударите.

Тежестта ти постепенно се възвръща. Слизаш на пода и сядаш зад бюрото без повече възражения. Доказателството наистина е добро.

— Добре, повярвах ви. И какво искате от мен?

— Имаме за вас една малка задача. Както знаете, бъдещето зависи от безброй дребни подробности и ако нещо се промени в миналото, това може да преобрази цялата история. Конкретно: през двайсет и пети век ще има нова световна война. Почти със сигурност.

— Атомна?

— Информационна… — Гласът млъква за момент. — Не разбирате, нали? Нищо чудно. По същия начин вашите пра-пра-прадеди не биха разбрали атомното оръжие.

— Не сте прави — възразяваш ти. — Мога спокойно да им го опиша като огнен ураган, който опустошава цели държави.

— Е, ако искате подобно обяснение, моля! Става дума за оръжие, което е… как да го кажа… представете си безплътен облак от чисто безумие. По дирите му остават безумци, маниаци, бръщолевещи идиоти, луди убийци. Като това се отнася не само до хората, но и до онова, което днес наричате роботи и компютри. Защита ще бъде измислена едва десет века по-късно. Но нека не губим време в излишни подробности. Тази война може да бъде предотвратена само от човек с невероятни свръхвъзможности. През двайсет и пети век не е имало такъв… но може и да се появи.

— Ако имате предвид мен, сбъркали сте адреса — казваш ти с пресилена скромност… и със скритата надежда, че наистина са открили нещо изключително в теб.

— Не се безпокойте, нямаме предвид вас. Такъв човек може да се появи в резултат на програма за генетична селекция. Наши специалисти са я започнали още от времето на Кромуел и работата ще продължи чак до двайсет и пети век.

— Значи и аз участвувам в тази програма по някакъв начин?

— Не. Вашите собствени гени не са много по-ценни от чиито и да било други. В един от вариантите на днешния ви свят има човек, през когото минава програмата. Само че тук, при вас, този човек не съществува. Прадядо му е загинал… и трябва някой да го спаси.

Скачаш от стола.

— А, не! Само това не. Може и да не разбирам много от гени или информационна война, обаче съм гледал достатъчно криминални филми и знам как се ловят наивници. Не ща да спасявам никого, нито пък да загивам вместо някого. Търсете си глупак другаде.

— По-качествен от вас няма да намерим, повярвайте ни! — възкликва гласът. — Имам предвид спасител, а не глупак, да не си помислите нещо. Слушайте, мистър Ръсел. Казах ви вече, че от вас ни делят цели трийсет века. Действаме, така да се каже, на границите на възможностите си. Ако можехме, щяхме да се намесим пряко в събитията от началото на века, обаче не можем. Затова използваме косвен начин — да прехвърлим вас в онова време. Ако щете вярвайте, но методът носи лекомисленото название „билярден удар“. Също като в билярда — удряме топката, до която можем да стигнем, а тя продължава към недостъпната зона. Само че и тук срещаме затруднения. Нашите… как да ви го обясня… нашите компютри… прехвърлиха кандидатурите на всички живели между 1947 и 2012 година — това е подходящият период за действие. Но почти всеки човек е потребен за времето си, тъй че не може да бъде откъснат от него дори за неуловим миг. Открихме не повече от десетина подходящи кандидатури. Освен това желаният човек трябва умело да си служи с лъжа и измама, да е безскрупулен, настойчив, алчен и дори малко зъл. Вие просто сте роден за целта.

— Благодаря за комплиментите — озъбваш се ти. — Поласкан съм до немай къде… А какво ще получа срещу удоволствието да ви помагам?

— Искате да станете по-богат, нали? Милион? Десет милиона? Това е дреболия за нас.

— Хм… Добре, кажете каква е задачата.

— На 10 април 1912 година от Саутхемптън отплава най-модерният за времето си пътнически кораб. Наричаше се „Титаник“ и бе смятан за непотопим…

— И в крайна сметка потънал — прекъсваш го ти. — Това ми го разказахте вече. Значи искате да спася кораба, така ли?

— Кораба едва ли ще можете да спасите. Има едно нещо, наречено „инерция на времето“. Впрочем, опитайте и с кораба, макар че не ни се вярва да успеете. Би било чудесно, ако спасите поне нужния ни човек. Той се нарича Уилям Хигинс, на четиридесет и пет години е и работи като търговски пътник. Заминава за Америка, за да опита късмета си там. Вие трябва по някакъв начин да го спасите от удавяне.

— И с какво толкова е забележителен тоя Хигинс?

— Той лично — с нищо. Негови потомци обаче ще бъдат. Да не губим време, мистър Ръсел. Кажете просто: приемате или не?

Какво пък. Ако гласът говори истината, ще имаш материал за писане, какъвто не си и сънувал! Стига само да си държиш очите отворени, да поразпиташ този-онзи и ще станеш най-добрият специалист по катастрофата на Титаник… ако оцелееш след нея, разбира се. Тази мисъл те кара да трепнеш.

— Ами аз? Не трябва ли да спася и себе си?

— Не е необходимо — спокойно отвръща гласът. — Тялото ви в Англия от 1912 година ще бъде истинско, но съзнанието в него ще е само проекция на вашето съзнание. Когато умрете там, просто ще се пробудите тук.

Какво пък. Предложението е повече от странно, но такъв шанс се пада веднъж в живота — и то далеч не на всеки човек. Въздъхваш и неволно протягаш ръка към празния стол.

— Приемам.

Естествено, никой не стиска ръката ти. Само гласът сега звучи малко по-бодро.

— Добре. Утре вечер, в момента на заспиването си, ще се окажете в 1912 година. Това е. Довиждане засега!

— Ама чакайте! — сепваш се ти. — Няма ли поне да ми обясните…

Безполезно. Гласът замлъква, а заедно с него изчезва и усещането за нечие присъствие.

Мини на 107.