"Ледените пирати" - читать интересную книгу автора (Николов Любомир)

Епизоди

1

— Хендрик, взе ли всичко?

Кимваш и потупваш малкото вързопче, в което е събрано оскъдното ти имущество — чифт празнични дрехи, нови кожени обувки, тръстикова флейта, джобно ножче и парче сапун. Но най-важното е в пазвата ти — кесия с дванайсет жълтици, цялото скромно богатство на твоето семейство.

Майка ти избърсва една сълза от очите си и въздъхва.

— Няма как, Хендрик. Знаеш, че няма как. Стопанството няма да прехрани всички ни. А ти вече си голям, скоро ще навършиш две години…

Отново кимваш и оглеждаш братята си. Те стоят край пътя навъсени и мълчаливи. Още когато баща ти загина във виелицата през миналата зима, стана ясно, че ви чакат тежки времена. Единственото решение беше да намалите броя на гладните гърла в семейството. И ето, днес чакаш кервана, който пътува за столицата Менония. Води го чичо ти Рудо — черната овца на фамилията. Или поне така беше доскоро. Но в днешните изпитания разчитате изцяло на него. Когато мина оттук преди три месеца, той обеща да те вземе на връщане и да ти потърси място като чирак при някой майстор в столицата. Именно затова са предназначени дванайсетте жълтици — да платиш обучението си. Не са много, но чичо Рудо обеща да разказва на всички колко си работлив и усърден. Е, дано някой да те приеме…

— Ето ги! — провиква се един от братята ти.

Иззад завоя край близката могила се надига облак прах, а след малко се появяват и първите платноходни каруци, тласкани от попътния вятър. Тук винаги има вятър. Разправят, че на Старата земя не било така, но тия приказки за Старата земя може и да са измислена работа. Кой знае дали изобщо е имало такъв свят.

Когато първата каруца се изравнява с вас, чичо Рудо сръчно сгъва платното и ти махва с ръка.

— Хайде, Хендрик, качвай се! Нямаме време за губене, чака ни дълъг път.

Скачаш в каруцата и поглеждаш към братята си. В очите им блести нескрита завист — толкова биха искали да бъдат на твое място и само след две седмици да видят Менония, за която са слушали толкова много. А ти… ти им завиждаш за това, че остават тук, на родното си място. И за кой ли път вече се питаш с тревога какво ли ще ти донесе бъдещето.

— Напред! — бодро се провиква чичо Рудо, после разпъва платното и каруцата поема по прашния път с удивителна бързина.

Премини на 37.