"Богатият сиромах" - читать интересную книгу автора (Каравелов Любен)

I.

Щастлив е онзи човек, у когото е чиста и неокаляна съвестта; щастлив е онзи човек, който е доволен от онова, щото е собствено негово; щастлив е онзи човек, който може да погледа всекиму в очите и който може да каже: „Това парченце хляб, бяло или черно, меко или кораво, тая чиста и студена вода и това парченце сирене са мои, защото съм ги изработил с големи мъки и с едър пот.“ Заработеният обед е сладък, както е сладка и душевната тишина; разкошните обеди са горчиви, както е горчиво и угризението на съвестта. Там, гдето се появляват разкошества, трябва да заспи съвестта, защото чистата съвест няма нищо общо с богатите и с разкошните трапези. Хайдете да потърсиме доказателства. Георги Пиперков и Спиро Трантарът са такива приятели, каквито и съветът още не е създавал: ако кихне Георги, то Спиро почти всякога му говори: „Нека ви е наздраве“; а ако кихне Спиро, то Георги му казва само „наздраве“. Освен това, ако Спиро пуши чубук, то и Георги пуши чубук; а ако Георги пуши цигара, то и Спиро пуши цигара. Когато Спиро станал чорбаджия, то и Георги станал чорбаджия; а когато Георги вземал от един селянин за нищо и за никакво хилядо гроша, то и Спиро поискал от друг селянин хилядо гроша. Селянинът му дава петстотин, дава му осемстотин, дава му деветстотин и петдесет — не ще. „По-малко от хилядо не мога да взема“, рекъл Спиро, и станало хилядо. Както Георги, така и Спиро обичат да ходят при владиката на гости, да пият мастика и да се разговарят с негово преосвещенство за вдовиците; а негово преосвещенство обича всякакви душеспасителни разговори така също, както котката обича прясната риба. Облеклото на Георги е еднаво с облеклото на Спира, защото сукното е отрязано от един топ, защото това сукно е скроено от едни ръце и защото и за едното, и за другото още не е заплатено. Гореказаното облекло е ушиено от Петра Инджето, който се нарича „френски терзия“, който е пиян седем пъти през неделята и който има дълга и мършава жена. Както Георги, така и Спиро се облачат по следующата програма: широки черни и лете жълти — панталони; сюртук от черно сукно със синеват дим; фес азизие, с широки поли, който има голямо сходство с новодомните тенджери; пръстен на указателният пръст; пояс, с който са вързани панталоните, из червена коприна, на когото крайовете висят на лявото бедро; елече из касимир, който се нарича и „лахур“; вратовезка червена или зелена; кундури лакови и т.н. Трябва да забележа тука като „нота бене“, че както Георги, така и Спиро обичат да седят на миндерлъкът и да чоплят краката си; а тия крака изпушат из себе си голям аромат.

Да кажа сега няколко думи и за нравствените достойнства на тия две достойно за уважение личности.

Една вечер Георги ходи у Спирови да се повиди със Спира; а друга вечер Спиро ходи у Георгиеви да се повиди с Георги — и това се продължава не дни и недели, а цели десетилетия. Когато се съберат между себе си, то тия два приятеля имат следующите занятия; първо, изпиват по две литри мастика; второ, тия изпушват по дванайсет лули тютюн; трето, тия чоплят носовете си и сучат мустаките си; четвърто, тия говорят за пашата, за кадият или за конят на билюкбашият.

Фигурата на кир Георги е необикновено важна и величествена; боят му е висок, лицето му е мурго, отнасянието му е лесично, а очите му — чегато постоянно търсят твърде сърчено. Той може да направи из своето лице всевъзможни виражения: доброта, ненавист, ласкателство, зверство и всичко, щото искате, ако неговото сърце и да дреме твърде спокойно в своето кьошенце. Пред по-големите, т.е. пред по-богатите, той постоянно се усмихва, а пред по-малките, т.е. пред по сиромасите, почти всякога се муси; пред по-силните той говори тихо, меко и ласкателно, а пред по-слабите — високо, грозно, повелително, даже и свирепо; пред големците той държи главата си малко настрана и ръцете си кръстосва на поясът, а пред сиромасите повдига главата си твърде високо, маха с ръцете си и неговото бясно наруване ехти като гръмотевица във времето на най-силните бури. С една дума, който би погледнал на кир Георги в онова време, когато той се намира в конакът и когато седи между царските чиновници, то той би си помислил, че тоя кир Георги е един из числото на небесните ангели, че неговата кротост е агнешка и че неговата душа е съвсем невинна; а ако би го вие срещнали на пътят, ако би го видели между раята, то всеки из вас би прочел на челото му зло, зверство и бездушие. Но ако искате да говоря право, то трябва да ви кажа, че жестокостта и зверството не са единствените страсти, които върлуват в утробата на тоя знаменит човек. Той обича парите и обича ги повече от жената си, от децата си, от честта си и от животът си. Той обича така също да се весели, но неговото веселие е грубо, низко и нечисто, както въобще бива веселието у турците и у отурчените християни: кьочеци, циганки, коча музика, мастика и содомски страсти допълват неговото нравствено превъзходство. Разбира се, че когато той употреблява всичките свои умствени способности и всичките законни и незаконни средства, за да удовлетвори своите желания, то той е длъжен да служи и като оръдие на другите. Ето защо турците почти всякога говорят, че кир Георги е умен и добър „пезевенкин“.

Спиро е израсъл в друга градина. Неговата шия е тънка и дълга като у щъркел; краката му са криви като новорождена месечина; челото му е сплеснато и ниско като у маймуната; страните му са червени; носът му е покрит с пришки и прилича на червена царевица; долната му челюст е безобразно дълга; а всичкото му лице, вземено заедно, прилича на свинска зурла. Ленив на всичко, щото изисква умствени напрежения и мозъчни размишления, той е деятелен и постоянен в различни телесни упражнения. Ако би вие влезли в къщата на тоя човек, когато пред него стоят трудолюбивите селачени и селаченки и очакват правосъдие, то би помислили, че се намирате в бърлогата на някой див звяр, когото нищо не може да укроти, когото ласкателствата привождат в ярост, а нападанията го правят съвсем безумен.

— Аз се чудя как тия два чорбаджия могат да живеят между себе си дружно и да помагат един другиму! — говорил един гражданин на своите съседи, които във времето на сълнечното захождание излезли на улицата и седнали пред своите вратници да си побъбрят за едно, за друго.

— А знаете ли вие, че Георги е готов за пари да се побратими и с дяволите? — попитал други, който имал обичай постоянно да лиже долната си устна.

Намерили сте кому да се чудите! — казал трети. — Един човек, който се не побоял да убие брата си, е способен да направи и най-лошавите престъпления, най-безсъвестните зверства! Когато един човек се реши да направи веднъж лошаво нещо, то той не може вече да се запре на полпът; той трябва да върви напред и да прави пакости и на мъжко и на женско, и на старо и на младо. Началото е мъчно, а средата и опашката вървят като намазано колело. Аз съм уверен, че за Георги е сто пъти по-лесно да убие брата си, нежели да помогне на падналият да стане.

— Ах ти, господи! Наистина ли е Георги убил своят братец? — попитала една жена, която излязла на улицата с една голяма лъжица в ръка; а тая лъжица свидетелствувала, че госпожата й е дошла право из кухнята.

— А кой други ще да го убие, ако го не убие брат му! „Кой ти е извадил окото?“ „Брат ми“. „Затова е така дълбоко извадено“, рекъл русчушкият философин Минчо Тахтата, който умее твърде изкусно да бели турските кратуни и да бръсне българските бради.

— Аз не вярвам, че един човек, който е роден от майка, може да бъде дотолкова лошав, щото да убие и братът си — казал първият гражданин, който бил голям скептик.

Жената, която стояла с лъжицата в ръка, погледала на своят мъж кръвнишки, помахала главата си, хванала кълката си с лявата ръка, махнала с лъжицата по въздухът и пропищяла:

— Той е у мене всякога такъв — неверни Тома и нищо повече. Преди една неделя аз му рекох, че в коремът ми живее жива жаба, а той ми казва да не ям боб! Ти по-добре послушай какво разказват умните хора и мълчи, защото аз съм вече сита от твоите хорати. Десет години ми разказваш, че това не е тъй, а онова не е онъй, че това не е истина, а онова не е за вяра!… Засрами се от боят си!

Дълготърпеливият скептик замълчал и захванал да чопли с пръстът си една дамджица, която се намирала на ръкавът му.

— Аз навярно зная, че Георги е убил братът си — казал философът важно и погледал на своите слушатели с особено удоволствие.

— Разкажи, разкажи — казала лъжицата и погледала към кухнята си, из която захванала да се разпространява миризма от препържена риба.

Ораторът се изкашлял, защипал носът си с два пръста и избрисал ги от полата на контошът си, а после захванал своето „повествование“.

— Преди десет години — продължал философът — Георги се отдели от своят брат Димитра и захвана да живее сам за себе си. Когато умрял баща им, то им оставил голямо богатство; а ако е така, то и дележът трябваше да бъде твърде мазен. Само чисти пари трябваше да си разделят повече от двеста хиляди гроша. Освен това тия имаха крави, кобили, овце, биволи, ниви, ливади, бостани и две къщи в Русчук. Дялбата стана в мехкемето, защото „едноутробните“ братия не можаха да си извадят очите миролюбиво — Георги беше лаком като всякога. Разбира се, че и после дележът между Георгия и Димитра не можа вече да се възцари мир и любов. Димитър беше кротък, трудолюбив и умен човек; а ако е така, то и работите трябваше да му вървят по-добре. Георги беше готов да полудее от завист. Веднъж Димитър отишъл на своето лозе, което се намираше над самият Дунав. Била голяма горещина; слънцето пекло като нажежено желязо; а въздухът врял като вода. Димитру се поискало да се окъпе и той слязъл до Дунавът, съблякъл се и влязъл във водата. В това време Георги седял в своето лозе, което лежи малко по-доле от Димитровото, и гледал с ненавист на брата си. При Георги служеше един цинцарин, който никак не беше по-добър от своят господарин. Тоя цинцарин разбрал какви са мислите на Георгия и затова погледал в очите на своят господарин и рекъл му: „Мога ли?“ „Можеш“, казал Георги. Какво е правил после това цинцаринът, аз не зная; зная само това, че в тоя същи ден из градът ни се разнесе глас, че Димитър се е удавил. А цинцаринът? — Цинцаринът беше намерен в един кладенец. Видите ли сега каква е работата? — попитал най-после философът и защипал носът си още веднъж.

— Чудни неща биват на тоя свят, ако кир Минчо казва истина — рекъл скептикът.

— Ето го, ето го пак… Погледайте го — каза лъжицата. — Тоя човек няма за пет пари вяра, а нарича се православен християнин! Аз ви казвам, че ако владиката да му не тури юздата, то той ще да захване да не вярва и на св. Марина. Един ден аз му казвам: „Днес е Св. Марина“; а той ми отговаря: „Днес е Св. Моасии.“ Такъв мъж е за напущане. Оная година аз си купих умрела. „Защо ти е умрела?“, ме пита. „Да ме варди от дъждът и от слънцето“, казвам. „Ти и без умрела се скиташ по цял ден из махалата; а ако купих умрела, то моите очи ще да те гледат от събота на събота“, казва.

— Стига си бъбрала — рекъл скептикът, — защото рибата ти изгоря на огънят.

— Ах, наистина — рекла лъжицата и влязла в къщата си; но след малко време тя се върнала пак и попитала философът: — А я кажи ми ти, като знаеш всичко, защо Георги обича дотолкова Смилча?

— Мисли да го направи зет — рекъл философът съвсем уверено. — Смилчо се бръсне в моята берберница, следователно аз познавам и ушите му, и носът му и гушата му и сърцето му. Два чифта ножици изхабявам, когато му стрижа косата… Неговата коса е гъста като гората в Галилея.