"Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)" - читать интересную книгу автора (Дилов Любен)

Част първа

Експеримент в криминалния жанр

Аз не съм от онези автори, които поради сантименталност или суеверие се привързват към една машина и цял живот си служат само с нея. Работил съм с писателски компютри от всичките досегашни поколения и не се боя, че смяната на компютъра — както твърдят някои — означавала и смяна на стила, защото не мога и да приема, че собствен стил означава цял живот да се пише в едни жанрове, в една тоналност, с един и същи език. За мен самия би бил скучен такъв начин на писане. И все пак седя сега пред новия си компютър с доста смесени чувства, като се мъча да си внуша, че неувереността ми произтича от чисто техническите проблеми. На компютрите от предишните поколения заданията се даваха по клавиатурата на видеотерминала — новият компютър е говорещ. Следователно ръцете ми почти няма какво да правят, а са свикнали да се намесват тук и там, да коригират текста, който престоява известно време на екрана, преди да се отправи към печатащото устройство. Сега те държат само дебелото ръководство за работа с компютъра и осезаемо, пък и видимо се вълнуват.

Трябва да се признае на създателите му: новият компютър е красив, по-компактен е и заема по-малко място в кабинета ми. Така той осигурява на автора повече площ за разходки, докато му съчинява произведението. Според твърденията на проспекта той е свързан директно с Централната информационна банка, с Националната библиотека, а чрез тях и с основните научни хранилища по света. По този начин той освобождава и мозъка ти от бремето на необходимите за един писател знания — компютърът знае всичко заради теб. Освен това, пак според проспекта, игровият автомат, който извършва самото съчинение, съдържал в паметния си блок цялата световна литература. Тя му служела за сравняване и коректив, така че на практика той не можел да повтори нито една ситуация, тоест да съчини нещо не оригинално.

Това силно ме съмнява и намирисва на реклама, но не ме безпокои, защото имам по-друго мнение за нещата. Не в неповторимостта на един сюжет или една ситуация се съдържа истинската оригиналност — въпросът е какво ще изразиш чрез тях. По-банално нещо от любовния триъгълник в „Ана Каренина“ едва ли има, пък и до днес го тачим като един от най-великите романи на света.

Всъщност — вече съм го осъзнал — най-много ме смущава, че ще трябва да разговарям с него. Наистина днешният човек е свикнал да разговаря с компютри: чрез тях си поръчва стоки от магазина за в къщи или резервира билети за самолети и театри. Но там се говори за прости неща, а тук сигурно ще ми се наложи да формулирам с думи и неизказуемото — творчеството си е творчество, колкото и да е напреднала техниката. Сигурно затова треперят и са така възбудени ръцете ми, сякаш искат да кажат: „А ние какво ще правим? През цялата история на човечеството сме участвували в създаването на всяко изкуство, а сега изведнъж — свободни сте, нямаме нужда от вас…“ Да си призная, безпокоя се, че са прави. Но пък и съюзът на писателите, който ни призова да минем на новите компютри, може би има право.

Днешното общество, пишеше във възванието му към нас, не се отнася към таланта като към нещо ирационално, както е било някога, когато хората са се примирявали с неговата необяснимост и са изразявали това например с поговорката „Не се знае от коя трънка ще изскочи заекът“, тоест талантът. Сега обществото настоява да знае винаги и точно от коя трънка какъв заек ще изскочи. Нещо повече: то се стреми да направи така, че от всяка трънка да изскача заек…

Под черта имаше обяснение какво е „трънка“, защото при коренно променената днес природа това растение вече не се среща. То е било невисок храст, растящ на много бедна почва, с остри бодли-шипове и черно-сини, стипчиви на вкус плодчета, от които след консумация се е хващало запек. Защо народът е избрал тъкмо трънката с нейните шипове и мизерни плодове за място, от което изскача талантът, още не е обяснено научно, но очевидно и тук се крие една стара заблуда. Днес нещата показват тъкмо обратното. Всички имена на млади, пък и не толкова млади вече таланти, стоящи постоянно в центъра на вниманието на литературната ни критика, са произлезли, почти без изключения, от богато уредените домове на хора с високо обществено положение, което още веднъж убедително доказва, че по-добрите социални условия раждат по-лесно забележимите таланти — а не някакви си трънки. Естествено е тогава новите, по-усъвършенствувани компютри да дават и по-качествена продукция.

С това упование се мъча да потисна своята плахост пред него. Дизайнерите са оформили за фабрична марка около двете лещи-рецептори главата на бухал, така че те ме гледат като същински бухалски очи. В проспекта се обяснява, че бухалът в древността бил символ на мъдрост, символ и на литературата. Добре, но като се е втренчил един такъв бухал право в лицето ти, преставаш да се усещаш мъдър. Какво да му възложа за проба? Нещо по-непретенциозно трябва да е, та да проверя как работи, а и себе си да упражня в общуването си с него.

Посягам плахо към регистъра на жанровете и — аха да натисна клавиша с означението „къс разказ“ — отмествам пръста си към следващия клавиш — „новела“. По-добре се хонорува, а компютърът струва цяла камара пари; затова ни ги дадоха и на изплащане. Докоснатият клавиш се оцветява в нежнозелено. В зеленикавожълто, но малко неприятно ярко, са светнали и очите на бухала. Това показва, че компютърът е включен на прием. Те ме гледат сега сякаш с нетърпение и аз бързам да им кажа:

— Ще ми се да си направим един експеримент. Аз например никога досега не съм писал нещо криминално…

Сам поспрях, за да налучкам по-добър тон — този ми прозвуча като извинение, но и компютърът ме стресна с едно неочаквано прекъсване:

— Моля, оформете поръчката, както е посочено в ръководството.

Не прозвуча като заповед, а като напомняне, защото гласът му е алтов, необикновено мек — глас на грижовна майка, към която си привързан, или може би на тъмноока, страстно и тайно влюбена в шефа си секретарка. Добре е подбран гласът му, но аз самият още не знам дали ще обикна тази скрита секретарка и продължавам неволно да й се подмазвам с едни тънки и умилителни интонационни извивки:

— Знаете ли, силно е било желанието ми да напиша нещо криминално, пък и днешният читател е направо луд по криминалните книги, но са ме отблъсквали условностите на жанра и тая грубовата схема, при която винаги и непременно нещо се търси. Търси се престъпникът или пък жертвата, търсят се мотивите на престъплението, средствата, с които е извършено… май че толкоз!

— Кондицио сине ква нон — обажда се пак влюбеният секретарски глас. — Условие, без което не може. Основен закон в композицията на криминалния жанр.

Ядосвам се предпазливо, защото не знам дали тия бухалски очи не ме и виждат — можеше да не ми го казва на латински! Иска да покаже колко много знае ли? В края на краищата за една криминална новела не е нужно да знаеш латински.

— В проспекта те хвалят — казвам аз малко по-твърдо, — че съчиняваш само оригинални неща. Много съм любопитен какво ще съчиниш, ако, да речем, всичко онова, което се е търсило досега в другите криминални произведения, още от самото начало вече е известно. Хайде да приемем, че престъпникът е познат, знае се дори как се казва и къде се намира, да приемем, че и жертвата е известна, че са известни мотивите на престъплението, кога и с какво е извършено то, изобщо всичко е известно. Можеш ли да съчиниш тогава нещо криминално?

Съзнавам, че това си е чисто заяждане. Подравни ме одеве тая му прекалено блага назидателност, но пък и нали ще проучвам възможностите му — с банални поръчки не ще открия дали действително е по-способен от предишния ми компютър.

— Не мога да отговоря предварително, докато автоматът за съчиняване не е получил всички условия. Подайте ги съгласно ръководството — отвръща компютърът и ми е много трудно да си представя една хубава секретарка с такива бухалски очи.

— Добре — запалвам се аз от собственото си заядливо хрумване. Схемата на заданията лежи отворена пред мен, но не е нужно да поглеждам в нея, защото цяла нощ съм я изучавал. — Първо, да има убийство. И в днешния век читателят си е останал неизменно кръвожаден, та винаги го предпочита пред разните изнудвания, отвличания, кражби или стопански престъпления. Второ, убиецът да е… да е… Искам да кажа, да не е човек, за когото това е естествено, да не е някой бандит например или нещо такова. Нека бъде издигнат обществено човек, дори да е известен учен или човек на изкуствата. Читателите много обичат да четат за такива. Трето, жертвата да е жена, това повече затрогва. Да има и любов, разбира се. Кръв и сперма — такъв е хранителният разтвор на цялото изкуство още от Омир насам. Но нека убийството да не е резултат на ревност, прекалено е банално. Пето, ще ми се оръжието, с което е извършено, също да не е обикновено, тоест да е нещо, което никой и никога не е използувал като оръжие. Но, както казах, тези неща трябва да са предварително известни.

Чувствувах, че поставям на компютъра напълно абсурдна задача: криминално произведение, в което всичко предварително да е известно — за какъв дявол ще се пише тогава изобщо?, — и любопитно очаквах по какъв начин ще отблъсне поръчката. В ръководството дебело се подчертаваше, че компютърът отказва да работи, ако му се подаде нелогично и недостатъчно мотивирано задание. Но той ме подкани кратко с вълнуващия си алтов глас:

— Идея? Тема? Сюжет?

— Слушай — не бях сигурен какво да добавя — „ма“ или „бе“, защото тоя женски глас още ме объркваше. — За какво ще са харча парите по тебе, щом искаш всичко ти съчиня? Какви ти идеи и теми в криминалния жанр? То е все едно и също. Борба на доброто със злото, победа на доброто и така нататък. Е, ако може, бутни и малко социална критика, това сега е модерно в жанра!

Бухалските очи ме гледаха с кротка настоятелност и аз отстъпих мъничко от абсурдните си изисквания, неволно нагазих в традицията.

— Нека инспекторът да има там някакво свое хоби. От Шерлок Холмс и отец Браун, та до Авакум Захов всички са с разни чудати хобита. Да има и един по-млад от него, хапльо някой, за назидание на младите читатели, но да не ми пробуташ някой доктор Уотсън! А, да! Действието да се развива в чужбина! Кой знае защо, читателят винаги вярва повече, ако нещата са станали някъде другаде, не у нас. Пък и сигурно е прав. Какво интересно престъпление може да се извърши в една кротка държавица като нашата. Още нещо да искаш от мен?

— Ако вие желаете да дообогатите условията си, моля! — рече мистично невидимата секретарка.

— Карай — рекох нехайно, да заглуша чувството си за вина, че проверявам компютъра по такъв идиотски начин. — Ужасно съм любопитен какво може да се търси, щом всичко предварително е известно.

Бухалските очи обаче светеха вече в нежнорозово като у белите зайчета — знак, че компютърът не приема повече информация отвън, а печатащото устройство зумтеше тихичко, но с непривична за слуха ми скорост. Ако и така добре съчиняваше, както бързо съчиняваше, щеше наистина да си заслужава парите. Горкият Джек Лондон, който се е хвалел, че пише по четири хиляди думи на ден! Как ли са се мъчили някогашните ни колеги!…

Само след половин час в кошчето под печатащото устройство се изхлузи и последната страница. Очите на бухала ме загледаха с нежнозеленикава надежда — сякаш млад автор очакваше похвала от някой класик.

— Я да видим сега какво се е получило! — рекох им малко с недоверие и малко надменно, а всъщност се вълнувах и бях нетърпелив, както всеки обикновен читател, когато с напрежение очаква да се разкрие най-после кой е убиецът.

Трескаво подредих страниците и зачетох:

— Ало, полицията ли е?

— Полицията — отвръща с дистанциращо равнодушие дежурният.

(Ама че начало! С телефон! Що не се гръмне тоя компютър, дето уж съчинявал само неповторими ситуации! Нейсе, все някак трябва да се започне. Да видим по-нататък!)

— Кой там при вас се занимава с убийствата?

Гласът е властен, припрян, но въпросът е на неосведомен човек и това раздразва дежурния.

— Има си отдел.

— Свържете ме с началника!

— За какво ви е?

— Ще го кажа на него.

— Ако се касае за престъпление, трябва на мен да го съобщите.

— За това се касае, но с него искам да говоря.

При това положение дежурният е почти в правото си да отвърне:

— Няма го. И заместника му го няма.

Обаждащият се, като всеки лаик, е доверчив.

— Добре, запишете тогава и му докладвайте. Аз съм професор Пауел, Жискар Пауел. Улица „Занзибар“ 23. Току-що убих жена си. Беше точно девет часът и трийсет и две минути. Искам да се предам доброволно…

— Че елате и се предайте! — прекъсва го дежурният, спрял да записва.

— Имам още малко своя работа, но вие изпратете хора след час-два. Дотогава ще я свърша. Запишете времето на обаждането ми, държа следствието да знае, че веднага съм се предал. Сега по моя часовник е девет часът и трийсет и шест минути. Записахте ли?

— Добре, добре — изръмжа дежурният, защото сега пък звъни съседният телефон, а вторият дежурен е отишъл от половин час за кока-кола. И посягайки към другата слушалка, си мисли, че тоя свят не само с престъпници се е препълнил вече, но и с всякакви идиоти.

За негово оправдание трябва да поясним, че в полицията наистина често се обаждаха разни психопати, които клеветяха или съседите си, или себе си за неизвършени престъпления. Ето защо той се сети за професора чак на обед, когато срещна началника на отдел „Убийства“ в служебния стол-ресторант. Началникът не познаваше такъв професор и сержантът се учуди: „Мислех, че е ваш познат, защото взе да си прави шеги, като му казах, че ви няма.“

Началникът оглеждаше с интерес ниско подстригания череп на сержанта. Освен прочут криминалист, той беше любител-палеонтолог и такъв череп би обогатил добре колекцията му от кости на питекантропи, но за съжаление въглеродният метод веднага щеше да разкрие, че не е праисторически. През това време „черепът“ му разказа шегата на професора.

— Не го познавам — повтори началникът, палейки следобедната си лула. — Но ако се обади пак, свържете ме.

Професорът позвъни точно в 13,30 часа. Началникът тъкмо пиеше кафето си и прелистваше една книга за разкопките в Централна Африка, а професорът започна направо кавгаджийски:

— Ама защо не пращате хората да ме арестуват, господин началник? Не ви ли докладваха?

— Слушайте, господине… — кимна началникът.

— Пауел. Жискар Пауел.

— Палеонтологът ли? — сепна се началникът. — Известният палеонтолог? — И бурно се възрадва, щом чу потвърждението. — Ей, знаете ли откога търся да се запозная с вас! Четох за вашата експедиция в Нова Гвинея…

— Друг път, господин началник. Нека свършим сега моята работа!

— На вашите услуги съм, господин професоре!

Професор Пауел повтори съобщението, което бе направил на дежурния.

— Хъм. Така значи… — измънка началникът. — Знаете ли какво, господин професоре, в момента има при мен хора, аз ще ви се обадя след десетина минути. Нали сте в къщи?

Минутите му потрябваха, разбира се, за да поиска нужната справка и да преглътне неприятната изненада, че ще трябва да се срещне с известния палеонтолог служебно. И в двата случая го губеше като мечтан събеседник; ако беше истина, професорът щеше да иде в затвора, ако беше откачил — в лудницата. Оставаше минималната надеждица, че може да е шега на друг човек, но и тя изчезна, щом извъртя дадения му номер на телефона. Обади се същият делови и авторитетен глас: „Слуша Пауел.“

— Значи вие, господин професоре, сте убили жена си? И как я убихте?

— Всъщност не исках много силно да я убивам…

— Как много силно?

— Да я ударя, исках да кажа.

— С какво я ударихте?

— Ама вие по телефона ли ще водите следствието? — каза раздразнено професорът.

Началникът забрави за миг с кого разговаряше, сряза го:

— С какво я ударихте, ви питам?

— С кокал от динозавър.

— С кокал от динозавър! — викна инспекторът, който нямаше в колекцията си нищо динозавърско. — От какъв динозавър?

— Игуанодон.

— Игуанодон — въздъхна завистливо инспекторът. — Ех, игуанодон! И какво стана?

— Пречеше ми да работя, ядосах се и…

— Исках да кажа, не се ли счупи?

— Кокалът е здрав, но жена ми…

— Къде е сега тя?

— На дивана.

— Викахте ли лекар?

— И аз мога да позная жив ли е някой или не. Пък вие нали ще пратите?

Началникът изпъшка:

— Защо я убихте бе, човек?

— Господин началник, нямам сега какво друго да ви казвам. Пък ми трябват и още десетина минути да изчета едни коректури.

— Искам да кажа, защо точно сега бе, господин професоре! Знаете ли колко работа си имаме! Добре, свършете си там коректурите, ще се чуем пак!

Той затвори телефона и си рече с примирението на дългогодишния криминалист: Ама че идиотщина! Порядъчен човек, полезен за науката и изведнъж… убиец! То жената винаги може да те накара и цял динозавър да хвърлиш по нея, ама на, улучил я! Игуанодон! Интересно, какъв ли е кокалът? Ще трябва да се приложи към делото, корпус деликти, но да заровиш такава ценност в архивите!… Това е, имат си хората всякакви кокали и правят с тях каквото си щат!…

Той позвъни на заместника си, да се посъветва с него, но никой не му отговори. Натисна копчето на звънеца и подвикна на подалия глава полицай:

— Да дойде инспектор Макеба!

— Току-що излезе. След три часа щял да се върне.

Началникът погледна часовника си, а школуваният му мозък бързо пресметна: на тенис е отишъл, един час отиване и връщане до игрището, половин час поливане на резултата…

— Инспектор Кригел!

— Забравихте ли, господин началник, той е на курсове за квалификация.

— Санчос… Не, остави го Санчос!

Санчос беше китарист-певец и се готвеше за вътрешноведомствените състезания по художествена самодейност.

— Доведи ми някого, който да поеме един съвсем лек случай.

Полицаят се върна след половин час и докладва, че не е намерил никого. Единствения, когото срещнал, бил помощник-следователя Дьо Паскал, но той отивал в библиотеката — нали пише сега дисертация. Били сте го освободили за тази седмица, господин началник. Пък двамата стажанти са на опашка за книги. Пуснали са роман от Агата Кристи, ще го купят за кръжока по самообразование…

(На това място не можах да не възкликна, сякаш бяха ме надхитрили: Ето какво си измислил да се търси, дяволе — кой да го арестува! А не се ли запита дали ще се зарадва полицията, ако такъв разказ излезе на бял свят? Добре че действието все пак се развива в неопределена държава!)

— Добре, прати ми там който пръв ти се мерне пред очите!

Проклета история, да не може да се намери човек за половин час работа! Но като стискат в министерството щатните бройки, така ще бъде. Пък не му се щеше сам да отиде, макар името на професора и утрешният шум във вестниците да го съблазняваха. Щеше да се разстрои; не убийството — на убити бе се нагледал, срещата с професора щеше да го разстрои. А тъкмо днес трябваше да е в добро настроение… И за да се успокои, той отново заразглежда снимките на черепите и челюстите, изровени в Централна Америка.

След около два часа професорът позвъни отново.

— Що не идват хората ви? Ще ми дойде друг акъл в главата, господин началник, после ще има да ме търсите! И без това заради тая моя жена не успях да свърша една важна тема. Но вината ще бъде ваша, така да знаете, вие ще сте ме принудили да бягам.

— Ще ви дадем възможност да я напишете в затвора — утеши го началникът. — Аз ще се погрижа.

Поприказваха си още малко по темата и началникът го увери, че щом намери хора, веднага ще му изпрати. Всички екипи са заети, нали знаете — голям град, престъпността непрекъснато нараства, а кадрите не достигат. Позволи си и една шега: Ако така я караме, престъпниците ще трябва да минат на самообслужване.

Макеба не се върна в определеното време, изглежда поливането на резултата бе се удължило, но към шестнайсет часа при него влезе инспекторът втори ранг Жьоне. Зае някаква филмова самоуверена поза, доколкото това изобщо се удаваше на развлечената му фигура, и издъвка заедно с бялата гума в устата си:

— Търсили сте ме, шефе.

Точно него най-малко би желал да види сега затова началникът му стисна сърдечно ръката, покани го да седне, предложи му кафе. После се осведоми как върви разследването на убийството в хотел „Астория“, няма ли нужда от помощ. Тази наглед проста история Жьоне разплиташе вече трети месец, но все вадеше гнили нишки, които веднага се късаха. Жьоне дъвчеше меланхолично дъвката си и меланхолично го увери, че този път вече наистина е попаднал на вярна следа и скоро щял да му докара убиеца. Това той казваше на всеки рапорт, но началникът пак не се разсърди и щеше да го пусне да си върви, когато телефонът тревожно зазвъня. Някой се провикна драматично в ухото му:

— Почва да мирише!

— Кое?

— Жена ми! В тая жега!

— Жена ви ли? Ааа, жена ви! Да, вярно. Готово, господин професоре, след петнайсет минути хората са при вас. Напръскайте я с одеколон, нали имате?

— Не знам, тя жена ми сигурно, но аз… аз не употребявам. С афтър шейв1 може ли? — попитаха го отвъд, както може да пита един съвсем неу#768;правен в житейските дела професор по палеонтология.

— Може, може — увери го сконфузеният началник и веднага се обърна към Жьоне, чиято физиономия бе станала още по-меланхолична от неприятната догадка, че го очаква работа. — Много ви моля, Жьоне! Намерете лекар и фотограф, друго не е нужно. Съвестно ми е да ви натоварвам с още задачи, но ще се реванширам. Нали чухте, почнала била да мирише! Това си го е внушил, разбира се, така скоро никой не се вмирисва, но бърза човекът, не бива да го оставяме да чака, не е случаен човек. Може би сте чували — професор Пауел…

Жьоне се надигна лениво, както в детективските филми, навън обаче погледна часовника си и се отърси от детективското достолепие. Преди три месеца бе открил, че жена му в някои дни по това време изчезваше от къщи за два-три часа. Оправдаваше се с разни лели, с покупки, със зъболекари. Тъкмо това бе и подозрителното: поводите различни, а часът все един и същ. Няколко пъти бе я проследявал, но тя винаги влизаше най-напред в близкия универсален магазин — все едно дали казваше после, че е била при леля си или при зъболекаря — донасяше и някоя дреболия оттам, а в тоя пететажен магазин и Мегре да си, и Поаро да си, и Шерлок Холмс да си, и тримата заедно да се съберат, пак ще я загубят. И докато палеше трескаво служебната кола — този път една датсун, защото внимаваше колите да са различни, — Жьоне едва ли не завиждаше на Пауел: Лесно му е на професора, свършил си работата и спокойно си чака правосъдието, поне му е олекнало на душата… Е, ще почака още малко!

Пътьом нахлузи на носа си тъмни очила, залепи под него буен мустак, тури на главата си тарикатско каскетче и физиономията му загуби окончателно филмовата си меланхолия, стана предприемчиво свирепа. Навлезе в улицата, където живееше, точно когато от тротоара пред дома му се откъсна познатият фолксваген. Странно, защо жена му този път вземаше колата? Жена на криминалист е, би трябвало да знае, че с кола по-трудно ще се скрие в навалицата.

Не му се наложи дори да намалява скоростта, направо я последва, видя, че тя не се обръща да види следи ли я някой.

— Ще я убия — закани й се той въпреки това. — Този път ще я убия. Или най-малкото ще й смачкам нахалната муцуна!

Фолксвагенът ловко се промъкваше из задръстените по това време улици. Жена му беше добър шофьор, но Жьоне все пак бе учителят й, така че не я изпусна и при най-неочакваните й смени на посоката. Тя навлезе в квартала край гарата и с възхитителна ловкост се вмъкна в една пролука между паркираните коли пред някакво невзрачно бистро. Остави колата да стърчи със задницата навън и тичешком се скри в бистрото.

Тоя ден на Жьоне наистина му вървеше. Там, където бе спрял по неволя, се оказа и местенце за паркиране, та можеше удовлетворено да си каже: „Значи тука е лелята, тука е зъболекарят!“ И вече спокойно пъхна нова дъвка в устата си. Налагаше се да почака малко, да не би „лелята“ случайно да не е дошла. След това щеше да влезе и: „О, каква приятна изненада? Няма ли да ме представиш на господин леля си?…“ Но ето че жена му се появи с пакет в ръце. По формата можеше да е торта или нещо друго за ядене, защото какво друго ще купиш в подобно бистро? Дали все пак не отиваше при леля си?

Разочарованието му трая секунди. Тя не се върна при колата. Този път много внимателно огледа цялата улица, прекоси я и бързо се шмугна във входа на отсрещната сграда. Така при леля наистина не се влизаше, не се влизаше така и при зъболекар, но Жьоне все още носеше в себе си едно мъчително колебание до мига, когато с нехайна походка мина по съответния тротоар, край съответния вход. Доста мизерна табелка обозначаваше сградата като хотел. И съвсем недвусмислено това бе от ония евтини крайгарови хотели, където стаите може да се заплащат и на час, все едно към коя половина от денонощието се числи този час. Жьоне се върна по отсрещния тротоар и влезе в бистрото, от чиято витрина пряко се наблюдаваше входът на хотела. Намери си място, поръча халба бира и върна дъвката от устата си в шарената й книжка. След което с нетрепваща ръка запали цигара. Защото главното качество на всеки добър криминалист си оставаше търпението.

Три часа по-късно пред бистрото стана малко автопроизшествие, но понеже беше в часа „пик“, то задръсти цялата улица, озвучи я с ругатни и клаксони. Инспекторът втори ранг съзнаваше, че прави грешка, като напуска наблюдателния си пост, но се обезпокои за фолксвагена си, който жена му бе паркирала така небрежно, че всеки миг някой нетърпеливец можеше да смачка задницата му.

Нищо и никаква работа: един ситроен бе счупил левия стоп на един форд-гранада, но фордът вдигаше врява на възбог. Ситроенът — висок, побелял, с вдъхваща доверие осанка — се оправдаваше нервно:

— Разберете, в такова състояние съм… Не знам къде съм дянал тази застрахователна книжка. Ето ви визитната картичка на моя адвокат и ме пуснете, че бързам…

Фордът обаче настояваше да чакат полицията. Жьоне реши да действува, за да освободи улицата от задръстването и да спаси семейната кола. Като следеше с едно око входа на хотела, а с другото фолксвагена (добрият криминалист трябва да умее и това!), той надникна в отворения прозорец на ситроена. Лъхна го силно предозираният аромат на познатия лосион за след бръснене „Мен клъб“ — една смесица от миризмата на сено и потна мъжка мишница. Той зърна през тъмните си очила силуета на жена по пенюар, излегнала се в малко неестествена поза на задната седалка.

— Слушайте — викна Жьоне. — Що се формализирате за такава дреболия? Вземете визитната картичка и толкоз!

— Я не се бъркайте където не ви е работа! — озъби му се фордът и Жьоне се видя принуден да се легитимира.

— Не виждате ли, че човекът кара болна жена? Изчезвайте, докато не съм ви подвел за умишлено разстройване на движението!

Фордът грабна визитната картичка от ръката на ситроена и побърза да потегли.

— Болна ли е или нещо… — попита Жьоне, гледайки вече само към задницата на фолксвагена, защото сега щеше да настъпи най-опасният момент — отприщването на пороя от коли.

— Мъртва е — отвърна ситроенът.

— Мъртва ли? Къде я карате?

Попита го и в същия миг изтръпна от досада. Що му трябваше да се легитимира! Явно тук имаше нещо нередно, защото мястото на един мъртвец е или на гробището, или в моргата.

— В полицията — отговори ситроенът. — И ви моля…

— Че за какво й е на полицията вашата мъртва — прекъсна го с филмова ирония Жьоне, опитвайки да се измъкне. — Хайде, освобождавайте улицата!

— Убита е, аз я убих, господин инспекторе. И ви моля да ми помогнете сега…

Жьоне изруга полугласно, но и сам не се чу сред новата пукотевица на мотори и клаксони. Надвика я:

— Пауел ли сте? Професорът? Защо не си останахте в къщи, както ви наредихме? Бягате, а? Искате да я скриете някъде и да избягате…

— Я не ми дръжте такъв тон! — викна и професорът. — Ще се оплача от вас. На министъра ще се оплача!

— Ти ли бе? Убиец! Ще се оплакваш! Мислиш, че не мога сега да те арестувам ли?

Очевидно забравил, че бе тръгнал именно за да го арестуват, професорът се заяде:

— Не можеш. Нямаш заповед.

Това, разбира се, не пречеше на Жьоне да го арестува, но бедата бе другаде: сега вече наистина трябваше да изостави и жена си, и фолксвагена, а не биваше, точно сега не биваше! Той се огледа, за да съобрази какво още можеше да се направи и съзря началника на отдел „Убийства“ да се промъква през навалицата пред бистрото. Извади белезниците от джоба си и светкавично захапа с тях едната китка на професора.

Началникът бе наблюдавал иззад пердето на една от хотелските стаи задръстването на улицата, докато госпожа Жьоне прибираше остатъците от закуската. Моментът беше особено изгоден да се измъкнат безопасно, но се налагаше тя да остане още малко, докато освободят колата й. А той бързаше, нетърпелив да се срещне сега с известния палеонтолог, който трябваше да го очаква вече в предварителния арест. Навън обаче инстинктът му на криминалист също го отведе към мястото на произшествието, за да помогне в по-скорошното му ликвидиране.

— Какво става тук?

— Арестувах го, шефе, току-що. Опита се да избяга.

— А, Жьоне!… — възкликна началникът и мислено наруга инстинкта си, който не бе познал дегизирания му подчинен.

— Да не сте вие началникът на…

— Приятно ми е да се запознаем, господин професоре. — Той му протегна ръка и видя белезниците. — Жьоне, Жьоне, бива ли така да се отнасяте с професор Пауел? Нали ви предупредих кой е той!

Жьоне заотключва белезниците, като припряно обясняваше как не успял да намери свободни лекар и фотограф; лекарят се е запилял някъде, може и на плаж да е отишъл в тая жега, фотографът пък готвел самостоятелна изложба, всеки си намерил някаква работа, господин началник ако не сме ние с вас… та затова отишъл сам пред дома на Пауел да ги дочака, защото се боял професорът да не направи нещо. И опасенията му се оправдали. Професорът изнесъл жервата, натоварил я в колата си и потеглил. Той, Жьоне, потеглил подире му, да види къде ще я кара…

— В полицията, къде другаде — изръмжа професорът, масажирайки прищипнатата си китка. — Цял ден ви чакам да пратите хора!

— Професоре, професоре — тъжно поклати глава началникът. — Нали ви помолих за малко търпение? Сядайте, аз ще карам.

И той въздъхна. Налагаше се да се върне към досадния делник на криминалиста — да издирва, да анализира, да разгадава. Защо например на Жьоне му е потрябвало да се маскирва, когато професорът не го познава? И какво правеше по това време тъкмо пред хотела?… Налагаше се да търси изход от положението. Случаят беше толкова прост, а сега ставаше сложен. Жьоне положително щеше да лъже и пред следствието, че професорът се е опитвал да избяга, професорът щеше да доказва с педантично записваните часове на обажданията си, че е загубил търпение да ги чака, прокурорът ще пита толкова ли е било трудно да намерят човек, който да го арестува навреме…

— Браво, Жьоне — рече той като за начало. — Добре я свършихте! Мисля, че е време вече да ви представя за повишение в първи ранг. Вземете колата си и ни следвайте!

Лицето на инспектора бързо налучка оная мъжествена меланхолия, с която филмовите му колеги посрещаха и най-потресаващата вест. Затова, тичайки назад към датсуна, той успя да хвърли един вече почти равнодушен поглед на своя стар фолксваген. Повишението му позволяваше да си купи кола от по-висока класа.

— На какво мирише така? — намръщи се началникът, сядайки зад волана на ситроена.

— На афтър шейв — отвърна професорът. — Нали казахте, че можело…

— Може. В нашата практика, господин професоре, всичко става. А кокалът?

— Какъв кокал?

— От игуанодона. Той е веществено доказателство.

— В къщи е. Трябваше ли…

— Не се безпокойте, господин професоре, аз лично ще го взема на съхранение. Не се безпокойте за него — увери го началникът на отдел „Убийства“ и потегли.

Ей богу, не знаех какво да мисля — твърде странно съчинение! Разбира се, виновният съм си аз — като му давам такива абсурдни поръчения! Кой беше казал, че жанрът си отмъщава, когато нарушаваш законите му? Ето ти и отмъщението! Силно се съмнявам, че съвременният любител на криминалното четиво ще приеме такава новела, но както и да е, нали само проверявам възможностите на компютъра!

Нежнозелената надежда на бухалските очи продължаваше да свети насреща ми. Бях забравил да го изключа, докато четях първото му произведение, и съвсем нелепо се почувствувах виновен, защото един такъв компютър не прегрява лесно, как иначе ще съчинява романи и трилогии, и тетралогии. Рекох му:

— Благодаря.

Нищо повече! Няма да почна да го хваля я, машина е! А пред машина да лицемериш е смешно. Един електронен мозък, убеден съм, никога не ще има нужда от лицемерието ни, защото и никога не ще достигне съвършенството на човешки ум. Очите му обаче ме смущаваха. Те май останаха недоволни и се взираха сега направо в душата ми и сякаш се питаха какво друго могат да измъкнат оттам. Казах плахо:

— Да опитаме още нещичко, а? — Той мълчеше в очакване. — Нещо по-друго тоя път. Какво да бъде… — Погледът ми шареше по оная част на регистъра, където лежеха кратките форми. Вече ме гонеше нетърпението. — Какво ще кажеш за една приказка? — рекох му, зърнал клавиша с надпис „приказки“.

Топлият женски глас не се обаждаше. В подобни случаи една истинска секретарка би окуражила работодателя си било с дума, било с милувка.

— Защо мълчиш? — запитах аз и насмалко да добавя едно „бе говедо“?

— Моля, оформете заданието, както е посочено в ръководството.

Аха, поядосах се аз, нямаш настроение за свободен разговор или програмата ти е такава? Бъбреше ми се, както винаги, когато в главата ми е мътно. Пък и гласът му предразполагаше към бъбрене. Под такъв глас обикновено си представях една пухкава и мургава гушка, а представиш ли си нещо такова, ръката ти ще посегне и към клавиша с повече нежност. Натиснах на „приказки“, клавишът се оцвети в зелено.

— Какво да ти кажа за приказките — рекох аз на бухала. — Щом имаш специален клавиш, би трябвало да знаеш какво представляват. Щото аз никак не знам. Много приказки са изписани за приказките — че в тях били заложени прасхемите на мисленето и нравите ни, и архитиповете на човечеството, и какво ли не още, и може всичко това да е вярно, но нека някой да ми обясни що-годе разумно защо например третата царска дъщеря винаги е най-красивата, защо третият брат, и то глупавият, винаги оправя накрая нещата? Защо не вторият или четвъртият например? Защо змеят е с три глави, а дори и на свети Петър са му били нужни три пъти, за да се отрече от своя бог, макар главата му да е само една? Голяма магия е това приказката, пълна е с такива магии и аз съм много любопитен какво ще съчиниш…

— Идея, тема, сюжет — подканва ме невидимата секретарка, сякаш не е ясно от цялото ми държание, че в мозъка ми няма ни тема, ни идея, ни сюжет, а само едната гола и от детството още предана обич към приказката. И не само обич, а и един страхотен респект пред нейните непреходни хубост и мъдрост, и не на последно място — мъката, че за мен като автор те са си останали непостижими.

Наистина няма смисъл да се дразня от компютъра си — аз мога и до утре така да си плещя каквото ми скимне в своята безпомощност, защото не съм от ония автори, дето приказката им е до колене и газят из нея с калните си ботуши. За приказката трябват чистота и доверие в красотата, макар че тя, красотата, все още дори не се е и наканила да почне да спасява света, както някога се е надявал колегата Достоевски. Приказките можеш да обичаш и от отчаяние, но с отчаяние приказки не се пишат.

Идея, тема, сюжет… В главата ми са толкова живи и така нагъсто сраснали приказките от моето детство, че просто няма къде да се пръкне някоя друга сред тая прелестна джунгла. Доброто и злото, казвам тъжно на компютъра или по-скоро на себе си, те все се борят, все се побеждават, все си режат главите, все им поникват нови и така май ще си бъде во веки веков. В приказките! Щото в живота май не е съвсем така, мили мой или мила моя, как в края на краищата да ти викам? В тая чудата приказка, наречена живот, това добро и това зло си живеят бая задружно, или казано по-философски: в един кога разумен, кога не толкова разумен компромис. И ако рече човек да пише приказка за живота, май ще излезе нещо доста по-различно.

Все пак нека не ги объркваме — змеят си е змей и е неизменно лошият, Иван Глупака пък е умният и добрият, а битките все за съкровища и жени се водят. На си мисля друго: защо народът признава диалектиката глупакът да се окаже мъдър, а образът на чудовището е неизменен? Нали когато някой е с повече глави, не е възможно поне една от тях да не стане предател?

Аз съм жалостив човек и, право, да си кажа, като дете винаги ми е ставало мъчно за змея, когато му отсичаха главите, макар, разбира се да съм си оставал на страната на героя. А сега вече съм убеден, че на змея в никакъв случай не му е по-леко с тия три глави, отколкото на Иван Глупака с едната, па колкото и мъдра да е тя. Да, да, така си мисля аз — че на злото никак не му е лесно да излиза, въпреки многоглавието си, само срещу разноликия и хитър човек, и затова все гледа да се съюзява с доброто, та белким с дружни усилия се справят с това най-странно от всички странни същества на планетата. Ето такава една приказка ако ми напишеш, в която да не падат напразно толкова глави, сигурно ще ти бъда признателен. Как смяташ да я озаглавиш?

— Заглавието и последната редакция на произведението са право на този, който дава поръчката — отговаря ми компютърът.

О, радвам се аз, значи и той не ограничава свободата на твореца — защото отначало доста се шушукаха такива слухове по адрес на компютрите от новото поколение.

— Е — казвам му. — Дай тогава да сложим една може би смешно, може би парадоксално за някого заглавие, но за мен то ще се свърже с диалектическите ми възгледи за живота и с неугасналата ми още напълно способност да съчувствувам. Да я наречем