"Затворникът" - читать интересную книгу автора (Вонегът Кърт)

2

Официалното название на длъжността, която заемах в Белия дом по времето на Никсън, преди да ме обвинят в присвояване на чужди средства, лъжесвидетелство и препятствуване на законността, беше „специален съветник на президента по въпросите на младежта“. Получавах трийсет и шест хиляди долара годишно. Имах кабинет, но без секретарка, който се помещаваше във втория сутерен на правителствената страда, точно под канцелариите, където, както се оказа по-късно, били планирани кражбите с взлом и другите престъпления, извършвани от името на президента Никсън. От време на време чувах над главата си стъпки и повишени гласове. Там, където се помещаваше моят кабинет, на втория сутерен, бяха още парната и климатичната инсталация, както и една машина за кока-кола, за чиято наличност знаех по всяка вероятност само аз, тъй като бях единственият й клиент.

Да, в задълженията ми влизаше да чета университетски и гимназиални издания, „Ролинг Стоун“ и „Кродади“, и прочее все от този род, което претендираше да бъде рупор на младежи. Класифицирах политически изказвания, прикрити в поп-шлагерите. Главната ми квалификация за тази длъжност, смятам, беше, че като студент в Харвард сам изповядвах радикални възгледи. Никога обаче не съм бил дилетант, някакъв посредствен радикал. Бях съпредседател на Харвардския клон на Комунистическия младежки съюз. Бях и съпредседател на радикалния седмичник „Бей Стейт5 Прогресив“.

Извоювах си Роудсова стипендия за Оксфорд след Харвард и после получих служба в Рузвелтовия Департамент на земеделието. Какво бе в състояние да ме отблъсне през време на Голямата криза и при надвисналата война за суровинни източници и пазари, когато с младежки жар бях убеден, че всеки има право да се труди според възможностите си и да бъде материално обезпечен, независимо дали е болен, или здрав, млад или стар, смел или боязлив, способен или слабоумен. Можеше ли някой да ме смята за човек с разстроена душевност, понеже мисля, че война не бива да избухва отново и че тя ще бъде предотвратена, ако обикновените хора в цял свят поемат в ръцете си контрола върху земните богатства, разпуснат армиите и забравят националните граници; ако най-сетне всички се почувствуват като братя и сестри, да, и като майки и бащи, и като деца на всички други обикновени хора — по цялото земно кълбо. Единственият, който ще бъде изключен от такова приятелско и милостиво общество, ще бъде само онзи, присвоил повече богатство от нормалните си нужди.

И дори сега, на изпълнената с тъга възраст шейсет и шест, усещам отново коленете ми да се разтреперват от вълнение, когато срещна някой, който още смята за възможно на земята да се възцари едно единствено голямо, щастливо и мирно семейство — семейството на Човека. И ако в този ден срещна самия себе си такъв, какъвто бях през Хиляда Деветстотин Трийсет и Трета, направо ще се спомина от съчувствие и уважение.

Така че идеализмът ми не загина дори при Никсъновата администрация, нито пък в затвора, или когато станах, при най-последното ми назначение, подпредседател на Отдела за вътрешнорегионални грамофонни плочи на корпорацията „РАМДЖАК“.

Все още вярвам, че мирът, изобилието и щастието един ден ще възтържествуват.

Когато бях специален съветник на Ричард М. Никсън по въпросите на младежта, от Хиляда Деветстотин и Седемдесета до задържането ми през Хиляда Деветстотин Седемдесет и Пета и пушех по четири пакета дневно „Пел Мел“ без филтър, никой, дори веднъж, не ми поиска факти, мнения и прочее. Не беше нужно да ходя и на работа, а да оползотворя по-рационално времето си, като помагам на клетата си жена в простичката й дейност на вътрешен декоратор, с която тя едва смогваше да се справи в истински малкото ни, стегнато бунгало от тухли в Чеви Чейс, Мериланд. Единствените посетители, които идваха в подземната ми канцелария със стени, опушени в златистокафяво от дима на цигарите, бяха специалните нощни крадци на президента, чиято стая бе над главата ми. Те внезапно бяха разбрали един ден, когато се разкашлях, че точно под тях има някой и че този някой може да чуе разговорите им. Направиха няколко експеримента, като при единия викаха и тропаха отгоре, а друг подслушваше на моята врата. Накрая се успокоиха, че нищо не съм чул и че съм безопасен стар глупак. Този, който викал и тропал, се оказа бивш функционер на Централното разузнавателно управление, автор на шпионски романи и възпитаник на Браунския университет. Подслушвачът на вратата бил бивш агент на Федералното бюро за разследване, някогашен районен прокурор, завършил Фордъмския университет. Самият аз, както навярно вече съм споменал, завърших Харвард.

И точно този възпитаник на Харвард, при пълното съзнание, че всичко, което пише, ще бъде накъсано и хвърлено в купчините хартиени отпадъци от Белия дом, без някой да го прочете, все още фабрикуваше по двеста и повече доклада на седмица за думите и делата на младежта, с обяснения под черта, библиография и приложения. Ала изводите, които следваха от моите материали, се промениха така незначително с годините, че можех да изпращам всяка седмица една едничка телеграма до Чистилището. С текст:

След всеки безплоден ден в сутерена, където беше кабинетът ми, аз се прибирах в къщи при единствената съпруга в живота ми, при Рут — тя ме чакаше в малкото ни тухлено бунгало в Чеви Чейс, Мериланд. Бе еврейка за разлика от мен. Така че единственото ни дете, син, който сега е рецензент на книги в „Ню Йорк Таймс“, е половин евреин. Той още повече засили смесицата от расови и религиозни проблеми, като се ожени за черна певица от кабаре, с две деца от първия си мъж. Предишният й мъж бил кабаретен комик пуерториканец, на име Джери Ча-Ча Ривера, застрелян като мирен очевидец при открадването на една миячка за коли на „РАМДЖАК“ в Холивуд. Синът ми осинови децата и сега те са мои законни внучета, единствените, които имам.

Животът си тече.

Покойната ми съпруга Рут, бабата на тези деца, бе родом от Виена. Семейството й притежавало там магазин за редки книги — преди нацистите да го отнемат. Беше шест години по-млада от мен. Баща й, майка й и другите им две деца намерили смъртта си в концентрационен лагер. Самата Рут била укривана от някакво християнско семейство, но я открили и арестували заедно с главата на това семейство през Хиляда Деветстотин Четирийсет и Втора. И се озовала в концентрационен лагер — край Мюнхен, където престояла две години и откъдето я освободили американските войски. Почина, както спеше, през Хиляда Деветстотин Седемдесет и Четвърта — от сърдечна слабост. Две седмици преди да бъда арестуван. Където и да идех, макар с колебливи стъпки, моята Рут вървеше по петите ми — докато бе в състояние. Ако изречах почудата си, че ме следва, тя казваше: „Къде другаде да съм? Какво друго да правя?“

Безспорно можеше да бъде голяма преводачка. Езиците й се удаваха толкова леко, колкото на мен трудно. Прекарах четири години в Германия след края на Втората световна война, но не успях да науча немски. А нямаше европейски език, който Рут да не говори поне донякъде. Стояла си тя в лагера, очаквала смъртта и усвоявала от другите езиците, които не владеела. И заговорила перфектно цигански, усвоила дори думите на някои песни на басните. Могла е да стане и художник-портретист. Такава била втората й дейност в лагера: с пръст, потопен в сажди от лампено шише, тя рисувала по стените ликовете на поминалите се. Можеше да стане и известна фотографка. Едва шестнайсетгодишна, три години преди Германия да анексира Австрия, тя заснела сто просяци във Виена, тежко пострадали ветерани от Първата световна война. Продавала албумчета, едно от тях открих наскоро с дълбоко удивление в Нюйоркския музей на модерното изкуство. Можеше да свири и на пиано, а аз съм глух за всеки тон. Не мога дари да пея „В градината си Сали“, без да фалшивя.

Става ясно, че във всяко отношение съм бил по-долу от жена си.

Когато нещата взеха да се развиват много зле за мен през петдесетте и шейсетте години — не можех да си намеря свястна работа въпреки високите постове, които бях заемал в управлението на страната, въпреки големците, които познавах, — тогава не друг, а Рут избави непопулярното ни, мъничко семейство в Чеви Чейс. Почна с два неуспеха, които отначало я обезвериха, но по-късно, като си спомнеше за тях, така се разсмиваше, че от очите й рукваха сълзи. Първият неуспех бе като пианистка в барче на хотел. Съдържателят, като я уволнявал, й казал, че е твърде добра в умението си, ала никой от клиентите му „… не разбира от по-изтънчени неща в живота“. Вторият неуспех й се случи като фотографка на сватбени тържества: Снимките й винаги носеха следата на предвоенната обреченост и тази следа не можеше да изличи никой ретушор. Като че всички присъствуващи на снимката щяха след миг да тръгнат към ямите или към газовите камери.

Но после стана специалистка по вътрешна украса, привличаше по-заможни клиенти с акварелни проекти на стаите, които им предлагаше да подреди. А аз бях несръчен неин помощник — окачвах завеси, долепвах мостри на тапети до стените, записвах поръчките на клиенти по телефона и ги изпълнявах, като купувах този или онзи десен… и така нататък. Веднъж подпалих синьо кадифе за завеса на стойност хиляда и сто долара. Нищо чудно, че синът ми изобщо не ме уважава.

Имал ли е поне една единствена възможност за противното?

Господи — майка му така се трепеше да изхрани семейството си, цепеше косъма на две, за да скъта по някоя пара. А безработният му татко, винаги в тежест и негоден за каквото и да е, отгоре на всичко подпали с цигара цяло състояние във вид на завеси!

Ура за харвардските възпитаници! О, какво щастие е да си горд син на харвардец!

Рут беше тъничка — с бронзов цвят на кожата, права черна коса, широки скули и хлътнали очи. Когато спрях поглед на нея за пръв път, в Нюрнберг, Германия, края на август Хиляда Деветстотин Четирийсет и Пета, тя носеше широк войнишки комбинезон и я взех за момче-циганче. Бях цивилен служител в Департамента на отбраната, трийсет и две годишен. Не бях се женил още. Цивилен изкарах цялата война, като често имах по-голяма власт от генерал и адмирал. В момента бях в Нюрнберг, гледах за пръв път разрушенията от войната със собствените си очи. Бях изпратен за контрол на храната и квартирите на американската, британската, френската и руската делегация на процесите срещу военнопрестъпниците. Преди това бях организирал центрове за възстановяване на ранени американски войници в курортните райони на Съединените щати, та поназнайвах нещичко от хотелиерство.

Щях да бъда диктатор над немците по отношение на храна, напитки и легла. Официалното ми возило беше бял спортен „Мерцедес“, с четири врати, сгъваем покрив и ветрово стъкло не само отпред, а и отзад. Имаше сирена. И гнезда на предните си калници за знаменца. Те бяха, разбира се, американски. Тази лодка на мечтите, както биха я нарекли младите, е била подаръкът на Хайнрих Химлер, създател на концентрационните лагери, за жена му по случай годишнина от сватбата им, в доброто старо време. Движех се постоянно с въоръжен шофьор. Баща ми, имайте пред вид, също е бил въоръжен шофьор, но на милионер.

Карахме по главната улица, Кьонигщрасе, в августовсккя следобед. Трибуналът, който щеше да съди военнопленниците, заседаваше в Берлин, но щеше да се премести в Нюрнберг веднага щом уредя нещата тук. Улицата още бе тук-там задръстена от камънак. Разчистваха я немски военнопленници, които в този случай работеха под гневните погледи на чернокожи от американската военна полиция. По онова време в армията на САЩ още имаше сегрегация. Всяка част беше съставена или от бели, или от черни, като изключим офицерите, изобщо бели. Не си спомням да съм долавял нещо странно в това. Никак не познавах черните. Нямаше черни в домакинството на Маккоун в Кливланд, нито в моите училища.

Близо до черквата „Света Марта“ на Кьонигщрасе, покривът на която бе изгорял от запалителна бомба, „Мерцедесът“ ми бе спрян от контролен пост. Бели американски военни полицаи. Търсеха лица, отлъчили се от своето местопребиваване, сега, когато цивилизацията започваше отново да функционира. Търсеха дезертьори от всяка възможна армия, включително американската, незаловени военнопрестъпници, луди и обикновени престъпници, добрали се тук от доближаващите бойни линии. Всеки, какъвто и да е, ще бъде изпратен в отечеството.

Полюбопитствувах да разбера с какви преводачи разполага военната полиция, тъй като трудно намирах добри кадри за тази работа. Най-много се нуждаех от владеещи три езика, перфектно немски и английски и в добавка френски или руски. Те трябваше да бъдат и благонадеждни, учтиви, представителни. Слязох от колата си да видя по-отблизо как се води разпитът. И открих за своя изненада, че преводач е някакъв млад циганин. Това бе моята Рут, разбира се. Бяха й остригали косата до кожа в обезвъшчителната станция. Облечена бе в работни военни дрехи, без пагони и петлици. Бе прекрасна, както се мъчеше да изтръгне искра на прозрение от дрипавия мъж, задържан от полицаите. Запита го на седем-осем езика, като ги сменяше тъй леко един с друг, както музикантът сменя темпото и гамите. Нещо повече — тя менеше и жестовете си, така че ръцете й винаги извършваха характерните жестове за съответния език.

Изведнъж ръцете на мъжа заскачаха в хармония с нейните и звуците, които долетяха от устата му, бяха също като нейните. По-късно Рут ми обясни, това бил македонски селянин от Южна Югославия. Езикът, който установили помежду си, бил български. Пленили го германците, макар че не бил войник, и го изпратили да работи принудително за укрепяване на фортовете по линията Зигфрид. Не научил нито дума немски. Искал да отиде в Америка, казал на Рут, за да стане богаташ. Предполагам, че са го върнали в Македония.

Рут бе тогава двайсет и шест годишна — но бе се хранила така оскъдно седем години, главно картофи и ряпа, че напомняше пръчка, лишена от признаци на пол. Спряла на този кръстопът, както ми довери, само час преди да дойда, и военната полиция я хванала на работа заради многото езици, които знаела. Попитах един сержант от поста на колко години му изглежда тя и той отвърна: „На петнайсет.“ Мислеше я за момче с още немутирал глас.

Склоних я да се настани на задната седалка в „Мерцедеса“ и я разпитах там. Научих, че била освободена от лагера през пролетта, преди около четири месеца — и оттогава отбягвала всяка организация, която би пожелала да й помогне. А трябваше да бъде в болница за лица, откъснати от родното си място. Преживяното в лагера бе унищожило в нея доверието към хората. Искала да скита сама и безприютна до края на живота си, от едно място на друго, обзета от лудешки религиозен фанатизъм. „Никой не ме докосва — каза тя — и аз не се докосвам до никого. Волна съм като птица в полет. Много е хубаво. Имам само бог — и себе си.“

Помислих си това за нея: напомня нежната Офелия от „Хамлет“, която става крехка и лирична винаги когато животът е жесток, непоносим. Имам екземпляр от „Хамлет“ подръка и освежавам паметта си с безсмислицата, изпята от Офелия, когато не може вече да отговаря свързано на тези, които се интересуват как се чувствува.

Ето песента:

И така нататък.

Рут, една от милионите Офелии на Европа след Втората световна война, припадна в колата ми.

Откарах я в болницата с двайсет легла в Кайзербург, императорския замък, която още не бе открита официално. Бе предвидена изключително за лица, свързани с процесите срещу военнопрестъпниците. Шефът на болницата бе мой колега от Харвард. Д-р Бен Шапиро, също комунист в студентските години. Сега бе подполковник от медицинската служба на американската армия. В Харвард евреите не бяха много по мое време. Имаше строго определена цифра, при това доста ниска, колко евреи да се допускат всяка учебна година.

— Какво носиш, Уолтър? — каза ми той в Нюрнберг. Бях взел в ръцете си припадналата Рут. Тя тежеше колкото носна кърпа.

— Едно момиче — рекох аз. — Още диша. Говори много езици. Припадна. Друго не мога да ти кажа.

Разполагаше с бездействуващ персонал от сестри, готвачи, техници и прочее, както и е най-добрата храна и медикаменти, които армията можеше да му достави, понеже щеше да приема на лечение високопоставени персони. Така Рут получи съвсем безплатно най-изисканите грижи, които можем да си представим на нашата планета. Защо? Най-вече заради това, че двамата с Шапиро бяхме възпитаници на Харвард.

След около година, на петнайсети октомври Хиляда Деветстотин Четирийсет и Шеста, Рут щеше да стане моя жена. Процесите срещу военнопрестъпниците приключиха. В деня, когато се оженихме и по всяка вероятност заченахме единственото ни дете, райхсмаршалът Херман Гьоринг измами палача, определен да го обеси, като погълна цианкалий.

Витамините, минералните соли, протеинът и не на последно място нежните, трогателни грижи преобразиха Рут. След само три седмици, прекарани в болницата, тя възвърна психическото си равновесие и находчивия си виенски интелект. Назначих я за своя лична преводачка и я водех навсякъде със себе си. Чрез друг познат от Харвард, невзрачен полковник от интендантството във Висбаден — черноборсаджия, без съмнение, — успях да й доставя прилично облекло, за което, кой знае как, никой не ми поиска никакви парк. Вълнените й дрехи бяха от Шотландия, памучните от Египет, а копринените от Китай, ако не греша. Обувките пък бяха френски, и то предвоенно производство. Един чифт, спомням си, беше от алигаторска кожа и с чанта от същия материал. Безценни стоки, тъй като никой магазин в Европа и Северна Америка не можеше да ви предложи такива неща години след тази дата. И друго — размерите прилягаха безупречно на Рут. Тези съкровища от черноборсаджийския пазар пристигнаха в службата ми в кашони, които уж съдържаха циклостилна хартия на Канадските кралски въздушни сили. Докараха ги двама цивилни, млади и мълчаливи, с бивша линейка на вермахта. Рут предположи, че единият е белгиец, а другият също като майка ми — литовец.

Приемането на тези дарове е безспорно най-подкупното ми деяние като обществен служител — и единственото до „Уотъргейт“. Извърших го от любов към Рут.

Започнах да й разкривам любовта си почти веднага след като излезе от болницата и почна да работи при мен. Отговорите й бяха любезни, духовити и проницателни — но най-вече песимистични. Тя беше убедена, и според мен с пълно право, че всички човешки същества са лоши по природа — мъчителите, жертвите и равнодушните наблюдатели. Те могат само да създават безсмислени трагедии, каза ми тя, защото не им достига интелигентност да осъществят доброто, което искат да извършат. Ние сме зараза, продължи тя, разпространила се върху едно мъничко въгленче сред вселената, и тази болест ще се разраства все повече и повече.

— Как можеш да говориш за любов на една жена — запита тя в началото на моето ухажване, — която чувствува, че ще е по-добре, ако не се раждат повече деца, ако човешкият род изчезне от земята?

— Защото зная, че съвсем не мислиш така — отговорих аз. — Рут… виж как преливаш от живот!

Беше вярно. Всеки неин жест и звук съдържаше по капчица кокетство — а какво е то, ако не доказателство, че животът трябва да продължава, продължава, продължава?

Голяма чародейка беше тя! Убедих се как гладка могат да вървят нещата. Родината ми даде медал за заслуги в работата, а Франция ме удостоя със званието Кавалер на Почетния легион, Великобритания и Съветският съюз изпратиха благодарствени писма и поздравления. Но Рут твореше чудесата, тя поддържаше у всеки гост пламъка на възторжено великодушие, макар нещата да не вървяха винаги благоприятно.

— Как можеш да отричаш живота и пак да бъдеш така жива? — попитах аз.

— Дори да искам, не бих могла да имам дете — отговори тя. — Затова съм така жива.

Разбира се, грешеше. Мислела си е, че е така. Щеше да ми роди след време син, много неприятна личност, и той, както споменах, ще стане рецензент в „Ню Йорк Таймс“.

Разговорът с Рут в Нюрнберг продължи. Бяхме в черквата „Света Марта“, недалеч от която съдбата ни събра. Черквата още не функционираше. Покривът бе възстановен, но на мястото на кръглия прозорец-розетка се вееше брезент. Прозорецът и олтарът, каза ни един стар пазач, били унищожени от снаряд на самолетно оръдие, един-единствен, изстрелян от британски изтребител. Тържественият тон, с който изрече това, подсказваше, че за него тази случка се равнява на библейско чудо. Трябва да изтъкна, че рядко съм срещал немец, който да се натъжи от разрушената си родина. Той ще ви говори неизменно за балистиката, причинила разрушението.

— Животът не се изчерпва само с раждането на деца — казах аз на Рут.

— Ако родя дете, то ще прилича на чудовище — рече тя. Така и стана.

— Да оставим децата. Помисли за новия живот, който се заражда. Светът най-после възприе урока, който отдавна трябваше да знае. Сега в Нюрнберг се пише последната глава за периода от десет хиляди години безумие и алчност. Ще се напишат и книги за това. Ще се правят филми. Това е най-важната повратна точка в историята. — Бях дълбоко убеден.

— Уолтър — (рече ми тя, — понякога си мисля, че разсъждаваш като осемгодишен малчуган.

— Това е възрастта, която най-подхожда на човека тогава, когато се ражда нова ера.

Градските часовници възвестиха, че е шест часът. Към хора на часовниците и камбаните се прибави нов глас. Той в същност беше стар за нюрнбергчани, но аз и Рут го чувахме за първи път. Това бе внушителният ек на Менлайнлауфен, старинния часовник на далечната „Фрауенкирхе“. Часовникът беше създаден преди повече от четири века. Моите прадеди тогава са се били срещу Иван Грозни.

Видимата част на часовника бе съставена от седем робота, представляващи седмина курфюрсти от четиринайсети век. Те кръжаха около осмия робот, представляващ Карл, Четвърти, императора на Свещената римска империя, почетен така, задето изключил в Хиляда Триста Петдесет и Шеста папата от участие в избора на немските владетели. Часовникът беше ударен от бомба. Американските войници, които обичат да човъркат разни машинарии, започнаха да се опитват да го поправят веднага след като окупираха града. Повечето немци, с които разговарях, бяха така подтиснати, че им беше все едно дали Менлайнлауфен ще тръгне пак. Но ето че той тръгна. Благодарение на американската сръчност курфюрстите закръжиха отново около Карл Четвърти.

— Хм, когато вие, осемгодишните, сполучите да умъртвите злото тук, в Нюрнберг — рече Рут, след като звуците замряха, — не забравяйте да го погребете На кръстопът и да пронижете сърцето му с кол… иначе ще го видите възкръснало още при следващото пълнолууууууууууууууууууууууууние.