"Затворникът" - читать интересную книгу автора (Вонегът Кърт)

9

Бил съм в „Арапахо“ и друг път — през есента на Хиляда Деветстотин Трийсет и Първа. Огънят още не беше напълно обуздан. Алберт Айнщайн бе предсказал откриването на колелото, но не беше в състояние да опише вероятната му форма и употреба в езика на обикновените мъже и жени. Хърбърт Хувър, минен инженер, бе президент. Продажбата на алкохолни напитки бе забранена от закона, а моя милост учеше в Харвард като първокурсник.

Действувах под ръководството на наставника си Александър Хамилтън Маккоун. Той ми писа, че трябва да повторя глупостта, която извършил като първокурсник: завеждаш хубаво момиче на ръгби-мач между отборите на Харвардския и Колумбийския университет, а после изхарчваш парите си за цял месец за една-две вечери с раци, стриди, хайвер и други в прочутия ресторант на хотел „Арапахо“. След което отиваш да танцуваш с момичето. „Трябва да носиш смокинг — съветваше ме той. — И да дадеш бакшиш като пиян моряк.“ Диамантеният Джим Брейди, каза ми наставникът, изял веднъж четири дузини стриди, четири рака, четири пилета, четири гълъба, четири телешки пържоли с кокал като буква „Т“, четири свински пържоли, а след тях четири агнешки — на бас. Лилиан Ръсел видяла с очите си.

Мистър Маккоун трябва да е бил пиян, когато е писал писмото. „Трудът без забавления те прави скучен“ — заключаваше той.

Момичето, което заведох там, близначката-сестра на моя съквартирант, стана една от четирите жени, които съм обичал истински. Първата е майка ми. Последната — жена ми.

Сара Уайът беше името на това момиче. Тя бе едва осемнайсетгодишна, както и аз. Посещаваше двегодишен баламски колеж за богатски дъщери в Уелсли, Масачузетс, на име „Пайн Манър“. Родителите й живееха в Прайдс Кросинг, северно от Бостон — към Глостър. В Ню Йорк Сити тя живееше у баба си по майка, вдовица на борсов посредник, сред странно неподхождащото обкръжение на задънени улици, мънички градинки и хотели със стаи за по-дълго пребиваване в елизабетински стил; кварталът се наричаше Тюдор Сити, беше близо до Ист Ривър и фактически преграждаше Четирийсет и втора улица. За щастие синът ми сега живее точно там. Както мистър и мисис Леланд Клус.

Малък свят.

Тюдор Сити беше още нов квартал, но вече разорен и почти безлюден, като пристигнах с таксито — да отведа моята Сара в хотел „Арапахо“ през Хиляда Деветстотин Трийсет и Първа. Носех смокинг, ушит по мярка от най-добрия шивач в Кливланд. Имах сребърна запалка и сребърна табакера, подарени ми от мистър Маккоун. В портфейла си таях четирийсет долара. Можех да купя целия щат Арканзас за тази сума през Хиляда Деветстотин Трийсет и Първа.

Отново стигаме до въпроса за физическите размери на хората: Сара Уайът беше с три инча по-висока. Не й пукаше. И го доказа — когато я заведох в Тюдор Сити, носеше обувки с високи токове към вечерната си рокля.

Още по-силно доказателство, че беше безразлична към несъответствието ни по ръст: седем години по-късно Сара ще приеме да стане моя жена.

Като пристигнах у дома й, тя още не беше готова и се наложи да поприказвам с баба й, мисис Сътън. На ръгби-мача следобеда Сара ме предупреди, че не бива да говоря за самоубийства пред мисис Сътън — защото мъжът й скочил от прозореца на канцеларията си на Уолстрийт, когато фондовата борса фалирала през Хиляда Деветстотин Двайсет и Девета.

— Имате чудесен дом, мисис Сътън — казах аз.

— Вие единствен мислите така. Много е тясно. Каквото готвиш в кухнята, чак тука се усеща.

Жилището беше двустайно. Личеше, че стопанката живее бедно. Сара ми каза, че баба й по-рано имала коневъдна ферма в Кънектикът, къща на Пето Авеню и други имоти.

Стените на малкото вестибюлче бяха осеяни със сини ленти от изложби на коне преди Голямата криза.

— Виждам, че сте спечелили много сини ленти — казах аз.

— Грешите — поправи ме тя, — конете ги спечелиха.

Седяхме на сгъваеми столове до масичка за карти в средата на дневната. Нямаше фотьойли, нямаше диван. Но стаята бе така претъпкана с кантонерки, писалища и шкафове, високи скринове и ниски скринове, уелски тоалетки, гардероби, часовници от памтивека и тъй нататък, че не се виждаха прозорците. Оказа се, че бабата складира и прислуга, също старинна. Въведе ме една униформена камериерка, която после отстъпи в теснината между две внушителни изделия на дърводелското изкуство.

Сега от същата пролука изникна шофьор също в униформа и попита мисис Сътън дали ще ходи някъде „с електричката си“ вечерта. Много хора, най-вече стари дами, имаха тогава електрически автомобилчета. Те напомняха телефонни будки на колелца. Отдолу имаха ужасно тежки акумулаторни батерии. Максималната им скорост беше около единайсет мили в час и трябваше да се зареждат на всеки трийсет мили. Вместо кормило имаха ръчки като платноходките.

Мисис Сътън отговори, че няма да ходи никъде с електричката; тогава старият шофьор й каза, че в такъв случай ще отиде до хотела. Освен него имало още двама прислужници, които не видях. Те всички отидоха да нощуват в хотел — за да може Сара да разполага тази вечер с втората спалня на баба си, където те навярно спяха.

— Предполагам, че това е временно увлечение за вас — рече ми мисис Сътън.

— Не, мадам.

— Постоянен проблем за мен. Съвсем не мога да изляза от тежкото си положение без помощта на мъж. Така са ме възпитали. Така са ме и образовали.

— Да, мадам.

— Мъже със смокинги, прекрасно ушити като вашия, трябва да казват „мадам“ само на нейно величество английската кралица.

— Ще се постарая да го имам пред вид.

— Вие сте още твърде млад, разбира се.

— Да, мадам.

— Разкажете ми отново каква е близостта ви с фамилията Маккоун.

Не бях казвал на никого такова нещо. Обаче често казвах една лъжа — лъжата, като всичко друго за мен, измислена от мистър Маккоун. Той ме уверяваше, че всеки ще я приема без колебание, дори ще звучи в ушите на хората изискано: признанието, че баща ми е бил последен бедняк. Но не и че баща ми е бил слуга в имението на богаташ.

Разправях на всекиго лъжата, казах я и на мисис Сътън:

— Баща ми служи при мистър Маккоун като куратор11 на сбирките му от произведения на изкуството. Съветва мистър Маккоун какво да купи.

— Рядък специалист.

— Учил е изкуствознание в Европа — продължих аз. — Не е бизнесмен.

— Наивник.

— Да, ако не беше мистър Маккоун, нямаше сега да следвам в Харвард.

— Старбък… — замисли се тя над името ми. — Трябва да е някаква стара нантъкетска фамилия.

Бях готов да кривна и към такава версия:

— Да, но прапрадядо ми, запален от Златната треска, напуснал Нантъкет и вече не се върнал. Трябва да отида някога в Нантъкет и да надникна в старите архиви, да видя откъде си водим корена.

— Калифорнийски род — подсказа тя.

— По-скоро номадски. Калифорния, да, би могло… както и Орегон, Уайоминг, Канада или Европа. Но винаги са се занимавали с книги — учители и тъй нататък.

Бях чист флогистон, забравено от дълбока древност въображаемо вещество, поддържащо горенето.

— Които произхождат от капитани-китоловци.

— Възможно е. — Лъжите никак не ме притесняваха.

— А преди това са били викинги. Повдигнах рамене.

Бе решила да ми дари богато симпатиите си — и неуморно щеше да продължи да го показва. По-късно Сара ми разкри, че мисис Сътън често ме наричала „малкият ми викинг“. Не можа да доживее до деня, в който Сара се съгласи да се ожени за мен, а после ме заряза. Баба й умря, ако нямам грешка, през Хиляда Деветстотин Трийсет и Седма — без пукната пара и в дом, чиято покъщнина се изчерпваше едва ли не с малката масичка за карти, двата сгъваеми стола и леглото й. Бе продала всичките си скъпоценни мебели, за да издържа себе си и старата прислуга, която нямало да има нито покрив, нито храна без нея. Надживяла всички свои слуги. Камериерката на име Тили умряла последна. А две седмици по-късно и мисис Сътън се простила с този свят.

Но шест години преди смъртта на бабата, в Хиляда Деветстотин Трийсет и Първа, докато чаках Сара да се приготви, мисис Сътън ми каза, че бащата на мистър Маккоун, основателят на Къяхогската мостостроителна и железодобивна компания, построил най-голямата къща, която тя е виждала като момиче през летата — в Бар Харбър, Мейн. Когато я завършили, той обявил голям бал с четири оркестъра, но никой не отишъл.

— Беше много изискано и благородно да го унижим така — рече тя. — Помня колко щастлива бях на другия ден. А сега си мисля, че трябва да не сме били с всичкия си. Не задето сме се отказали от едно разкошно забавление, или за да оскърбим чувствата на Даниъл Маккоун. Той бе най-отвратителен човек. Ненормалното в постъпката ни беше, че си представяхме как бог ни наблюдава и ни се радва, осигурява за всички ни места от дясната си страна, задето сме посмели да оскърбим Даниъл Маккоун.

Попитах я какво е станало с имението на Маккоун в Бар Харбър. Наставникът ми не беше споменавал за такъв имот пред мен.

— Мистър и мисис Маккоун изчезнаха от Бар Харбър още на другия ден — отвърна тя, — с двамата си малки синове.

— Да — рекох аз. Единият от тези синове ми стана ментор. Другият застана начело на съвета на Къяхогската мостостроителна и железодобивна компания, беше неин председател.

— Месец след това — продължи тя, — някъде в началото на септември, нали тогава празнуваме у нас Деня на труда, макар че по онова време още не го празнувахме… лятото вече си отиваше — пристигна специален влак. Осем товарни вагона и три пътнически каруци с работници, чак от Кливланд. Трябва да идваше от фабриката на мистър Маккоун. Колко бледи бяха тези работници! И почти всички чужденци, спомням си — немци, поляци, италианци, унгарци. Кой ги знае точно какви са били? В Бар Харбър пръв път идваха такива хора. Спяха във влака. И ядяха във влака. Позволяваха да ги карат като кротки добичета от влака до имението и обратно. Изнесли само най-ценните съкровища на изкуството от къщата — картини, статуи, гоблени и килими, които се пазят в музеи. — Мисис Сътън завъртя очи. — О, боже… какво ли не остана в къщата! А после работниците свалиха всичките стъкла от прозорците, вратите и оберлихтовете. Свалиха и плочите от покрива. Един работник бе убит — плоча падна на главата му. Провъртяха дупки в оголения покрив. Натовариха плочите и стъклата на влака, за да не може евтино да се поправи къщата. И си заминаха. Никой не им продума, те също не продумаха никому.

Заминаването беше много особено, затова всички го запомнихме — продължи мисис Сътън. — Влаковете по онова време бяха събитие, вдигаха голяма врява по гарите със свирките си и камбаните. Но този странен влак от Кливланд се измъкна тихо като призрак. Сигурна съм, че машинистът е получил нареждания лично от Даниъл Маккоун нито да пуска свирката, нито да бие камбаната.

„Ето как — обясних си аз — най-хубавата къща в Бар Харбър и по-голямата част от обзавеждането й, с чаршафите, одеялата и юрганите още по леглата, както каза мисис Сътън, с порцелана и кристала в шкафовете, с хиляди бутилки вино в избата, била оставена да гние, да се съсипе.“

Мисис Сътън затвори очи, като си спомни как къщата се рушала година след година.

— А никой не бе виновен за това, мистър Старбък — каза тя.

Младата Сара се промъкна между мебелите, най-после бе готова. Носеше двете орхидеи, изпратени от мен. Това бе друга блестяща идея на Александър Хамилтън Маккоун.

— Ти си толкова прекрасна! — възкликнах аз и скочих възторжено от сгъваемия стол. Не казвах комплимент, защото Сара наистина бе висока, стройна и златокоса… със сини очи. Кожата й бе като коприна. Зъбите й — бисери. Колкото до сексуалното излъчване, то беше минимално — въздействуваше ми, да речем, като масичката за карти на баба й.

Това си остана наш проблем през седемте години до раздялата. Сара Уайът бе дълбоко убедена, че сексът е нещо като падане по задник, което лесно можеш да избегнеш. И го избягваше, напомняйки на евентуалния любовник колко нелепо е това, което иска да прави с нея. Първия път, когато я целунах, седмица преди това, в Уелсли, внезапно се почувствувах като тромав духов инструмент. Сара се преви от смях, още долепила устни до моите. Започна да ме гъделичка. Дръпна краищата на ризата ми, доведе ме до унизително небрежен вид. Бе ужасно. А смехът й относно сексуалността не бе момински и нервен което мъжът би успял да модулира с нежност и анатомическо умение. Смехът й бе необуздано силен й груб — така се кискат при филмите на братя Маркс.

В такъв момент ще кажеш, че е откачена.

Този израз по-точно употреби един мой състудент в Харвард, който също излизаше със Сара, но само два пъти, доколкото си спомням, направи това. Попитах го какво е мнението му за нея, а той отвърна с горчивина: „Голяма откачалка!“ Това бе Кайл Дени, ръгбист от Филаделфия. Някой ми каза скоро, че Кайл починал в банята си в деня, когато японците бомбардираха Пърл Харбър. Залитнал, пукнал си главата в един от крановете и умрял.

По този начин можех да определя с пълна точност датата на неговата кончина: седми декември Хиляда Деветстотин Четирийсет и Първа.

— Изглеждаш чудесно, мила! — каза мисис Сътън на внучката си. Беше окаяно старинна — пет години по-млада от възрастта ми днес. Помислих, че ще се разплаче от умиление пред хубостта на Сара и при мисълта, че тази хубост ще повехне само след няколко години, и така нататък. Беше много мъдра.

— Чувствувам се така глупаво — каза Сара.

— Не вярваш, че си хубава! — изуми се баба й.

— Зная, че съм хубава. Погледнах се в огледалото и мисля, че съм хубава.

— Какво тогава те тревожи?

— Да бъдеш хубава, е толкова нелепо — каза Сара. — Другите са грозни, а ти — хубава. И Уолтър казва, че съм хубава. Ти казваш същото. Аз казвам същото. Всеки казва „Хубава, хубава, хубава“ и човек започва да се пита какво е хубостта, какво е толкова красивото в нея.

— Правиш хората щастливи, когато си хубава — продължи баба й.

— Правиш и мен щастлив — допълних аз. Сара се разсмя:

— Толкова е глупаво. Даже тъпо.

— Защото прекалено мислиш за това — рече баба й.

— Все едно да искаш от някое джудже да спре да мисли, че е дребно.

— Престани да ми повтаряш, че всичко е глупаво и тъпо — каза баба й.

— Всичко е глупаво и тъпо — рече отново Сара.

— Като остарееш, ще ти дойде умът в главата — изпророкува бабата.

— Мисля, че по-възрастните само се преструват на по-мъдри, щом казват, че всичко е сериозно и чудесно — продължи Сара. — По-възрастните в същност не са открили нищо повече от онова, което зная и аз. Ако хората не ставаха сериозни с възрастта, Днес нямаше да има такава криза.

— Но не е много умно и само да се смееш — заключи баба й.

— Мога и да плача — каза Сара. — Искаш да плача, така ли?

— Не. Не желая да слушам повече такива приказки. Излез с този прекрасен млад човек и се забавлявай до насита.

— Не мога да се смея на онези бедни жени, които боядисаха стрелките на часовниците. Не мога и не мога.

— Никой не те кара — рече баба й. — Хайде сега навън.

Сара намекваше за една прочута работническа трагедия, нашумяла по онова време. Семейството на Сара бе замесено в нея и преживяваше това болезнено. Сара ми беше казала вече, че споменът й причинява болка, както и на брат й, моя съквартирант, а също на баща й и на майка й. Трагедията беше бавна и веднъж започнала, не можеше да спре; зародила се в компанията на баща й за производство на часовници, компанията „Уайът“, една от най-старите в Щатите, с център Броктън, Масачузетс. Тя можела да се избегне. Уайътови обаче не направили нищо, за да я спрат, не взели и адвокати да им помогнат. И трагедията не се оправила.

Случило се следното: през двайсетте години флотата на Съединените щати предложила на фирмата „Уайът“ да й достави няколко хиляди еднакви корабни часовници, които лесно да се виждат нощем. Циферблатите трябвало да бъдат черни. Стрелките и цифрите — ръчно оцветени е бяла боя, съдържаща елемента радий, известен с високата си радиоактивност. Около петдесет жени от Броктън, повечето близки на редовните служители в компанията, били наети да боядисват стрелките и цифрите. За тях това било средство да припечелят мъничко пари. Някои от жените с малки деца получили разрешение да свършат работата в къщи.

Тези жени били сега или умрели, или щели да умрат в ужасни мъки: костите им се рушали, главите гниели. От отравянето с радий. А майсторите от фабриката им казали, както се изнесло в съда, че за да боядисват по-тънко четките, трябва да ги приглаждат от време на време е устни.

Имах щастието дъщерята на една от тези пострадали надомнички да бъде сред четирите жени, които съм обичал в Долината на сълзите — заедно с майка ми, жена ми и Сара Уайът. Тя се наричаше Мери Катлийн О’Луни.