"Законът на Морган" - читать интересную книгу автора (Далтон Кит)

ГЛАВА ТРЕТА

Левистон беше град, който се разпростираше по дължината на една главна улица, затворен от двете страни от планините. Тук Клиъруотър се вливаше в Змийската река, която продължаваше да се вие нататък към Вашингтон. Левистон наричаха единственото пристанище на Айдахо. Големи параходи идваха през Колумбия нагоре по реката и стигаха чак до града. Морган винаги си мислеше, че е странно да вижда кораби толкова далече от океана. Корабите носеха със себе си шумни моряци и големи проблеми. Покрай тези параходи и добрата търговия градът беше придобил репутацията на град, в който не се спазваха много-много законите.

Прекосиха моста над северната част на града. Тук беше топло, особено в сравнение с мразовитите ветрове, които духаха в планината. По склоновете се издигаха високи борове. Този град беше работещ, там се вадеше руда, обработваше се дървен материал и никой не им обръщаше внимание.

Морган харесваше този град, и то не заради това, че доста често идваше насам. Когато имаше достатъчно пари и време, се запътваше не къде да е, а към Сан франциско. Тъй като не си падаше много по пиенето, във Франциско наобикаляше многото публични домове. Левистон не беше по-добър в това отношение, но все пак и тук всичко беше повече от нормалното. Публичните домове нямаха край: Моряците, винаги фрашкани с пари, трябваше да бъдат обслужвани; същото се отнасяше и за дърварите, миньорите и каубоите от фермите. Тези публични домове бяха отворени денонощно.

Всичките тези проститутки и курви радваха Морган.

В Левистон винаги можеше да се разхожда бавно и където си пожелае по всяко време на денонощието, нещо, което в друг град не можеше да си позволи. Никой не го притесняваше. Законът, притежателите на модни салони и публични домове бяха в тясна връзка и ако искаш да направиш нещо, не трябва да го правиш на улицата.

Йънг Тикнор зяпаше курвите и Морган се запита дали пък не си мислеше за майка си, била също някога курва.

— Какво каза? — обърна се младежът към него.

— Първо ще оставим някъде конете, това ти казах. След това ще си потърсим и стая.

Знаеше, че стаята и място за конете в конюшня ще му струва доста соленичко. Левистон си беше град, в който всичко струваше скъпо и там или плащаш, или само гледаш.

— След това ще отида някъде да изпия три-четири кани добра бира от Сан франциско.

По пътя си към конюшните минаха покрай тухлената сграда, в която се разполагаше вестникът „Градски и местни новини“. Морган си помисли за тази Лаура Йодър. Все още не си беше променил мнението за нея. Смяташе, че е на около четиридесет години, с дълъг нос, косата й опъната силно назад. Точно такива обаче не беше зървал въобще тук. Сигурно е имала някаква много добра причина, заради която е решила да рискува мястото си. Залагаше десет към едно, че се заяждаше така с лошите хора, че те й отговаряха на въпросите само за да се отърват от нея.

След като оставиха конете, намериха стая в един пансион. Лошото беше, че имаше само едно легло и Морган веднага съобщи на Тикнор, че ще му се наложи да спи на пода.

— Няма значение — отвърна му момчето. — Един път нямаше къде да спя, затова се свих в един клозет, защото пожар в сградата беше пощадил само него. Клозетът обаче не беше толкова лош, защото беше стар и сух, а друг път…

— Добре, добре — прекъсна го Морган. — Можеш да спиш на леглото, но си лягаш и не мърдаш. Да не си ритнал или започнал да се въртиш. А сега ме слушай какво ще ти кажа. Става дума за тези глупости за Холидей… Това е град, където има голяма власт и поддръжка, затова може да се окаже и тук. Той е притежател на вестник. Така че ако е тук, хич не си и мисли да го убиваш. Убиеш ли го, след пет минути ще увиснеш на бесилото, ако преди това не те убия аз.

— Чух какво казахте — отвърна му бодро момчето.

— Добре — кимна Морган. — Хайде да слизаме долу и ако искаш, можеш да ме погледаш как пия бира. След това ще се повъртим из града, ще наобиколим някой бардак. Знам едно местенце, което е доста добро, видях те, че зяпаш жените. Какво ще кажеш, а?

— Мисля, че ще ми хареса.

— Говориш така, сякаш никога не си бил с жена.

— Грешите, мистър Морган. Бил съм със стотици.

Морган се усмихна лукаво:

— Това е май повече от тези, с които аз съм бил. Хайде да тръгваме, че съм жаден.

Още едва минаваше един следобед, но във всички салони кипеше оживление. Първото местенце, в което се отбиха, беше пълно, но спокойно и това се дължеше най-вече на едър брадат мъж със запасан нож на кръста, който седеше на висок стол. Нямаше никаква музика, никакви момичета или маси за хазарт, това си беше заведение само за пиячка. Веднага се насочиха и седнаха на бара, където Морган поръча три халби бира. Едната я сложи пред момчето, защото в заведение като това мъж, който не пие, лесно може да предизвика смеха на другите, а то не искаше това да се случи. Нямаше да е най-умното нещо някой да си позволи да се присмее на момчето, но никой не знаеше за него нищо, така че можеше да стане и тази грешка. След половин час вече беше пресушил и трите бири и започна да се чувства доста по-добре.

— Най-добре е вече да се махаме оттук — обърна се след това към момчето. — Тук след малко ще се изсипят всички миньори.

Когато излизаха, някакъв мъж, когото Морган не познаваше, го тупна приятелски по рамото и попита високо как вървят работите му.

— Ти си Морган, нали? И не ме помниш? Ами аз съм Хенри Латимър. Ти беше в моя доброволчески отряд, преди да се решиш да се прехвърлиш като скаут при генерала. Какво ще кажеш да ударим по една бира за хубавото старо време, а?

— По — късно може би — отвърна му Морган. — Сега имам малко работа, която не търпи отлагане.

— Късмет — отвърна му Латимър. — Казаха ми, че имаш доста напредък в бизнеса с коне — Латимър се усмихна, но очите му го гледаха сърдито.

Морган не беше доволен от факта, че го разпознаха толкова бързо. Проклятие, та той не беше чак толкова чест посетител на този скапан град. Беше скаут при генерал Хауърд преди десет години, но това вече трябваше да се е забравило отдавна. А може би си беше просто късмет. Светът е малък, искаше му се да вярва, че беше случайност. Но по-добре щеше да е да обикаля наоколо, без никой да го разпознае.

— Време е за още бира — каза то на Тикнор.

Когато минаваха покрай вестника, пред входната врата стояха мъж и жена. Морган успя да познае мъжа, слаб, на средна възраст, казваше се Симон Дарси Нил, редакторът на „Градски и местни новини“. През войната Нийл беше капитан от доброволческите отряди. Нийл също го загледа повече от необходимото, но явно не беше много сигурен в това, дали го познава. Знаеше само, че никога не беше говорил с този човек преди.

Жената до него беше красива, но лицето й имаше някаква каменна красота. Не можеше да определи на колко години е, може би не бе чак толкова млада, колкото изглеждаше. Сигурно някъде около тридесет и пет. Имаше червеникавокестенява коса и беше с няколко инча по-висока от него, около метър и седемдесет и осем. Можеше да бъде и негова съпруга, но усетът му подсказа, че не е така, защото просто не си подхождаха. На-вероятно беше да е съпруга на някой голям местен бизнесмен. През главата му мина една-единствена мисъл за нея: с какво огромно удоволствие би я изчукал, ако му падне. Но това си беше просто желание, нямаше да му се отдаде тази възможност.

Влязоха в някакво заведение точно до общината и след пет минути след тях влезе и жената. Това място имаше славата на посещавано от адвокати, политици и бизнесмени. Беше значително по-тихо и пиенето струваше по-скъпо. Те избраха една маса и седнаха, когато тя влече. Всички мъже се обърнаха и се загледаха по нея, но тя се отправи към двамата.

— Името ми е Лаура Йодър — каза тя. — Репортер съм в местния вестник. Може ли да седна при вас?

Морган веднага скочи и дръпна вежливо стола.

— Какво да ви поръчам, мис Йодър? — Жената пред него въобще не пасваше с представата, която си беше изградил за нея.

— Вие сте Лий Морган, нали? — продължи тя, след като се настани удобно, — Мистър Нийл веднага ви разпозна. Минахте преди няколко минути покрай нас.

Морган все още стоеше изправен.

— Искате ли нещо да пиене? — Трябваха му минута-две, за да помисли какво да прави по-нататък.

— Малка чаша бира.

Морган се върна с бирата, сложи я пред нея и седна. През цялото време Тикнор не можеше да откъсне очи от нея. Чудеше се, че може да я наблюдава тук, от толкова близо, и това засега му стигаше.

— Казвайте — започна Морган.

Лаура измъкна бележник с кожена подвързия от единия джоб на палтото си.

— Мистър Нийл казва, че вие сте работили като шеф на разузнавачите на генерал Хауърд през войната с нез перс. Ако това е така, бих искала да знам какво мислите за неотдавнашните нападения върху бели от индианците. Не знам дали сте осведомен, но вече бяха написаниняколко репортажа за това. Мислите ли, че такива инциденти биха довели до недоволства, подобни на тези през 1877?

Морган я погледна безизразно.

— Там, където живея, не се е случвало нищо подобно.

— Не това беше въпросът, мистър Морган.

Морган знаеше, че трябва да е внимателен. Това заведение беше доста по-тихо от обикновените и някой от присъстващите можеше да се опитва да подочуе нещо от разговора им.

— Ако тези атаки продължат, може и да възникне индианска война. Няма да трябва много, за да се започне.

Мислеше си, че с това би я накарал да приключи, но тя явно не се предаваше лесно.

— Ако все пак избухне война, пак ли ще ви накарат да сложите униформата на скаут, а? През последната война бяхте доста известен.

— Скаутите не носят униформи, мис Йодър. Но отговорът на въпроса ви е, че не знам. Война все още няма и като всеки друг ще изчакам, за да видя какво ще стане по-нататък.

Йодър като че ли вече започваше да показва признаци на безпокойство.

— Доста неопределен отговор, мистър Морган.

Проклятие! Усети, че миришеше хубаво, и членът му веднага започна да се втвърдява.

— Съжалявам, че не мога да бъда по-точен, мис Йодър. Всичко, което смея да кажа, е, че ако се наложи, отново ще поема задълженията си. А сега трябва да тръгвам.

— Така ли? — Лаура също се изправи. — Имам и нещо друго, което бих искала да ви попитам.

— Сега точно нямам много време. — Морган се запъти към вратата, а Тикнор заситни бързо до него. Когато излязоха, Тикнор се обърна и веднага рече.

— Тя идва след нас. Май смята да дойде до следващото място, към което ще се запътим. Бих желал да ни следва заради мен.

Морган се усмихна кисело.

— Сега няма къде да ни следва, защото възнамерявам да се прибера в стаята, за да си почина. Най-добре ще е и ти да направиш същото, не бих искал да започне и теб да разпитва.

Момчето погледна надолу по улицата, където проститутките все още се разхождаха бавно за дневния си лов на клиенти.

— Но аз не искам въобще да си почивам, мистър Морган. Ще се държа добре и ви обещавам, че тя няма да може да измъкне нищо от мен.

Морган го погледна студено.

— Нужна ти е почивка, затова тръгвай. Може и да си умен, но тази жена е доста хитра и ще направи всичко, за да откопчи нещо.

Прибраха се в стаята и Морган се мушна в леглото, мислейки си за нея. Какво, по дяволите, се опитваше тя да докаже? Трудно можеше да отговори на този въпрос. Може би само искаше да си попълни бележника, а може би не. Чудеше се все пак дали не я е изпратил Нийл, за да подуши наоколо. Съмняваше се, че е така, но само по себе си това не означаваше нищо. По време на войната имаше няколко репортажа за него. Е, заеби Нийл, заеби и нея. Но като се сети за това, си помисли, че много по-добре щеше да му е да начука нея, а не него. Но това май щеше да си е само една теоретична възможност, нищо повече.

Момчето седна на някакъв клатещ се стол и започна да си пука нервно пръстите, мразеше да си почива през деня. Морган не го обвиняваше. След цели три месеца, прекарани в ранчото, то искаше да се разхожда, да гледа, но сега не можеше да му помогне по никакъв начин. Ако тази Йодър го откриеше и започнеше да го разпитва професионално, то със сигурност щеше да сгреши, а грешните отговори щяха да им донесат само неприятности. Писмото до генерала можеше да се окаже само част от плана й, да успее да откопчи нещо, да научи за плановете му. Не можеше да разбере по никакъв начин каква жена е. Но независимо от това дали бе лъжлив или честен репортер, тя имаше изкусително лице и дупе само за стискане.

На ватата внезапно се почука и момчето погледна стреснато към Морган.

— Това е тя — отвърна му той на въпросителния поглед.

Момчето отвори вратата, като в едната си ръка стискаше револвера. Да, тя беше, ни най-малко смутена, и веднага каза:

— Кажи на мистър Морган, че няма да ми избяга толкова лесно.

— Влезте, мис Йодър — каза той, все още лежейки в леглото. Ако продължаваше да му досажда, имаше един последен начин да се откопчи от нея. Замисли се за това и изведнъж се усети. Та той можеше да поиска много повече от нея, отколкото тя от него. Момчето открехна по-широко вратата и тя влезе, гледайки право към леглото. Подутината в панталона на Морган не можа да й убегне, но тона даже не я накара да премигне. Веднага измъкна бележника и молива, след това седна на единствения стол н стаята и го загледа изучаващо.

— Сега, мистър Морган — започна тя отново.

— Мисля, че това, което правите, ще е лошо за репутацията ви, мис Йодър — отвърна й той. — Да идвате просто така в стаята на двама мъже… Никой не знае какво ще си кажат хората за това.

— Аз съм репортер и ходя там, където се налага и трябва да бъда. Това е част от работата ми. То е все едно да съм невидима.

— Не е възможно — отвърна й той. — Виждам, че въобще не сте невидима. — Изведнъж му дойде нещо наум и той нареди на момчето да слезе и да си купи нещо за ядене.

Йънг Тикнор винаги можеше да яде, но явно този път не беше настроен за това.

— Не съм гладен, мистър Морган.

— Разбира се, че си. Хайде, тръгвай — отвърна му той остро.

Момчето веднага излезе и той се усмихна на репортерката.

— Сега сме само двамата, мис Йодър. Имаш ли нещо против, ако те наричам Лаура.

— Наричай ме както искаш. Следващият ми въпрос е какво правиш в Левистон?

— Търся нова стока. Ако видя нещо, което ми харесва, ще го купя, а ако не открия, ще си тръгвам. И защо е целият този интерес към мен?

Тя пропусна въпроса му.

— Мислех си, че може би ще предпочетете да си стоите у дома в такива смутни времена. Ако стане индианска война, вие ще…

— Ще ме хванат по бели гащи? Нали сте еманципирана жена, трябва да знаете точния израз.

— Не можете да ме уплашите. Виждала съм какво ли не. Бих искала да знам какво търсите в Левистон? Какво ще кажете да ми отговорите честно? Да не би да разузнавате насам по заповед на генерал Хауърд?

— Генерал Хауърд! — Морган се обърна на една страна, за да я вижда добре. — Не съм виждал генерала от войната. Всичко, което знам, е, че вече може да е мъртъв.

Лаура се изправи и седна на крайчеца на леглото. Движението беше съвсем естествено: репортерът искаше да бъде по-близо до разпитвания. А ако трябваше да повярва на думите й, тя е била и в по-лоши местенца от това. Лекото благоухание, което се носеше от нея го караше да се втвърдява още повече. Зелените й очи гледаха студено, но въпреки това прекрасно пасваха на лицето й.

— Знаете, че генералът не е мъртъв. Говори се, че се е върнал насам, в Айдахо, и се опитва да направи всичко възможно, за да предотврати войната. Аз съм на негова страна, мистър Морган, и ще направя всичко, за да помогна. Трябва да ми се доверите. Тук ли е той и работите ли вие за него?

— И искате да напишете това във вестника на Холидей?

— Не, просто искам да знам. Ако работите за него, тогава има неща, които мога да ви кажа. Но как мога да ви се доверя, ако вие не се откриете?

Морган седна и протегна ръце и тя се гушна в прегръдката му без никаква борба. Знаеше, че някои амбициозни репортери биха направили много неща за своя репортаж, но това минаваше границата на всичко. Или може би пък искаше просто секс, но това за него нямаше никакво значение. Месеци не беше имал жена и сега членът му беше станал като желязо. Смяташе да я начука, но все пак да си мълчи. Мислеше си, че тя няма да остане много разочарована: та тя самата го преследваше и ако искаше да си вдигне краката, независимо дали като репортер или като жена, това си беше лично нейна работа.

Да я разсъблече, не беше никаква трудност, защото и тя му помагаше. Беше с тънка фигура и гърдите й бяха по-малки от нормалното, но за сметка на това с големи и набъбнали зърна. Беше мускулеста и най-вероятно правеше упражнения, както се говореше за еманципираните жени. От тялото й се носеше прекрасно ухание на лимонов сапун и тоалетна вода. Явно не беше от тези, които си вземаха само по един душ в събота вечер. Имаше такава мощна ерекция, че си смъкна дрехите толкова бързо, сякаш горяха. Толкова много искаше да я чука, че даже и не заключи вратата. Ако момчето решеше да се върне, щеше да остане изненадано от гледката.

Опита се да мине отгоре й и да разтвори краката й, но тя се отдръпна леко. Какво смяташе да прави?

— Смятам да ти сложа предпазител — каза му тя спокойно. — Не бих желала да забременея, защото това ще е катастрофа за мен. Слагал ли си някога предпазител?

Морган знаеше какво е това. Правеха ги от гениталиите на скопените кочове. Казваха, че пасвали на члена като втора кожа, но това въобще не му харесваше.

— Никога не съм слагал и нямам намерение сега да слагам — отвърна й той объркано.

Тя се дръпна настрани. Ако се опита да извика за помощ, щяха да го обвинят в опит за изнасилване. Известна репортерка, нападната от груб фермер.

— Няма ли предпазител, няма секс — отвърна му тя. — Виж, ти си голямо момче. Въобще няма да те заболи.

— Какво ще кажеш, ако ти обещая да го извадя, преди да свърша, а?

— Мъжете винаги така казват, но никога не спазват обещанието си. Бих желала да те чувствам вътре в мен, Морган, но не бих желала да поемам някакъв риск. Слушай, това не променя нищо.

Започна да се примирява с мисълта да я начука с предпазител на члена си. Беше готов на всичко, за да го пъхне в нея.

— Добре — кимна накрая той.

Тя веднага измъкна от джоба на платото си дяволското нещо, увито в малко пликче. Винаги подготвена, помисли си той. Изглеждаше като празна обвивка от салам, което си беше и истина. Членът му стоеше изправен и не беше много трудно да му се сложи. Тя го направи с такава сръчност, сякаш го е правила много пъти преди. Когато го надяна до основата, членът му инстинктивно се повдигна.

— Видя ли колко е лесно.

— Да.

Без никакви думи повече той разтвори краката й и вкара члена си в нея. Тя вече беше топла и мокра. Беше му толкова хубаво, че забрави и за нещото на члена си. Вадеше го и го вкарваше като бутало и за миг си помисли, че точно това му е липсвало най-много през всичките тези самотни месеци.

Тя обви краката си около кръста му, като с това позволи членът му да проникне още по-навътре. Целуна го страстно, след това вкара езика си в устата му и той започна да го смуче. Вулвата й ту се стягаше, ту се отпускаше, явно знаеше добре да си служи с нея. Морган, от своя стана, помпаше с мощни тласъци, които я караха да се тресе цялата. Чувстваше соковете й, които излизаха от нея и течаха по леглото.

— Ти си прекрасен любовник — прошепна тя в ухото му. — След минутка ще свърша и искам и ти да свършиш заедно с мен. Хубаво е, когато и двамата свършват заедно. — След тези думи вулвата й сякаш започна сама да се мърда. Стегна се толкова силно, че той с трудност движеше члена си. Оргазмът й беше толкова силен, че тя почти го изхвърли от леглото. След това продължи да се върти под него, за да му помогне да свърши, но това вече не беше нужно. Той вкара докрай члена си и започна да се празни с цялата сила, трупана през всичките тези месеци. В един миг се сети, че всичко влизаше в предпазителя, а не в нея, но тя беше права, чувството беше абсолютно същото.

— Ще си починем малко — прошепна тя и нежно го дръпна назад. — А когато си готов, ще го направим отново, след което пак ще починем и ще го направим. Така можем да си прекараме целия ден. — Тя се наведе над него. — Чувствам те така, сякаш те познавам от много време насам. Имам желание да ти се доверя. И ти ли изпитваш същото? Надявам се да е така.

— Да. — Морган не можеше да й повярва и по-скоро би я изгонил, отколкото да й се довери. Но сега предпочиташе да е до него.

Тя се пресегна и започна да си играе с члена му, на който все още стоеше предпазителят.

— Тогава защо не ми кажеш дали работиш за генерал Хауърд? Написах му писмо за Холидей, но той даже не ми отговори. Искам да му помогна, мразя Холидей.

— Мисля, че доста хора го мразят. Но аз не работя за генерала и най-малко срещу Холидей. Аз вече съм само конегледач и бих искал да ми повярваш.

Сега тя си играеше с тестисите му.

— Не ти вярвам и това ме кара да се чувствам зле. Знам, че работиш за генерала, колкото и да се опитваш да отричаш. Затова ще ти дам информация, която можеш да му пратиш.

Морган не знаеше какво да каже, затова кимна.

— Е, добре. Слушам те.

— Холидей събира наемници от Сан франциско. Чух Нийл да говори с човека, който ги вербува. Беше късно вечерта, бях забравила бележника си и се върнах, за да го взема. Бяха в офиса на Нийл и не ме чуха, когато влязох. Нийл е един от любимците на Холидей и винаги се държи студено и надменно, та кой може да му навреди?

Морган не знаеше дали трябва да й вярва. В Айдахо имаше предостатъчно наемници. Защо да взема убийци от Сан франциско? Явно Холидей не искаше да има местни, защото можеха да започнат да приказват. Както и да е, трябваше да прати информацията на генерала, а той ще реши какво да прави по-нататък.

— Не изглеждаш много заинтересован — обади се раздразнено тя, когато видя, че той няма намерение да й отговори нещо. — Е, добре, ето ти и нещо, което би те стреснало. Агентите на Холидей, неговите „уши“, дават пушки на индианците. Малки пратки за тези, които искат. Преди три седмици млад индианец от мисията на отец Бодро дойде тук, за да говори с Нийл. Един от агентите на Холидей беше с него. Пушките нямаше да стрелят срещу белите, а срещу индианците, които бяха лоялни на вонящия свещенник. Това бяха думите му. Искаше да убие и свещеника, и тези, които му лижат задника. Говореше доста сносен английски. Нийл му каза, че може да даде оръжие само при положение, че то няма да се използва срещу белите заселници. Ако обаче възникнеше война, мисията, която щеше да остане не трябваше да се забърква в нея. Желанието на Холидей е било да бъдат преместени всички индианци. Това е бизнес, така каза Нийл. Умните индианци трябва да правят това, което Холидей иска, ако не искат самите те да си имат неприятности.

— Доста хитро — отвърна той.

— Те си паснаха идеално — каза тя. — Знаеш ли къде е мисията на отец Бодро?

— Районът на река Салмон или някъде там. Чух за това. Появи се по вестниците. Отец Бодро получи специално разрешение да започне мисия с хората от резервата Лапваи северно оттук. Искаше да направи експеримент, даваше за пример това, което се случи през войната с нез перс. Всички в резервата бяха безделници, пияници и отчаяни хора.

— Доста добре си информиран.

— Чета вестници. Когато започва мисията си, той е бил обграден от враждебно настроени хора. Повечето хора мислеха, че индианците от племето нез перс трябва да си останат в резервата, където им е мястото. Затова се стигаше до спорове между политиците.

— Тогава още не бях тук — прекъсна го Лаура. — Мисля си, че младият индианец иска да очисти свещеника и помощника му, който му помага за мисията. Името му е Нотус, което на техен език означава „Добре е“. Той е възразстен човек и е много лоялен към свещеника.

Това можеше да бъде истина, помисли си Морган. В племената винаги имаше горещи глави, които искаха да докажат себе си в битки. Смелчаци, които мечтаят за великите дни, когато мъжете са били воини и велики ловци, а не земевладелци. Повечето от тях бяха задници и мечтите им бяха просто глупости. Но споменът за клането при Къстер все още не беше заличен.

Начука още веднъж Лаура, но този път тя беше намусена и раздразнена, защото той не й отговори на въпросите. Това вече не беше добре, защото смяташе да я чука целия ден и може би и през нощта. Момчето можеше да си намери друга стая. Но начинът, по който се държа тя, го наведе на мисълта, че това нямаше да стане. Той я люби със страст, като си мислеше, че това може й да помогне да се съвземе.

Действително, малко след като свърши, тя се съвзе, но не така, както той очакваше. Лаура наистина започна да се ядосва: беше му казала всичко, довери му се, а той нищо не й казваше.

— Разочарована съм от теб — каза тя, докато смъкваше предпазителя от члена му. За отмъщение изсипа съдържанието му през прозореца на улицата, след това го прибра в джоба си. Вероятно за да го измие, помисли си той.

— Съжалявам — отвърна той, — но нямам какво да ти кажа. Ако имах, щях да ти кажа, честно.

Тя веднага скочи и започна да се облича бързо.

— Върви по дяволите, гаден лъжец. — Когато излизаше, трясна ядно вратата.