"Половин живот" - читать интересную книгу автора (Буличов Кир)

4.

— „Намерих тази хартия преди два месеца, но хич не можех да измисля с какво да пиша. И едва вчера се досетих, че точно до мен, в стаята, дето я пази глупчото, са събрани камъни, подобни на графит. Подострих единия. И сега ще пиша.“ (На другия ден в каютата на Надежда Павлиш видя на стената дълги колонки от драскотини и се досети, че така е пресмятала дните.)

— „Отдавна ми се ще да си водя дневник, защото искам да вярвам, че някога, даже и да не доживея до тоя слънчев ден, ще ме намерят. Че то не бива да се живее съвсем без надежда. Понякога съжалявам, че не съм вярваща. Бих могла да се уповавам на бога и да мисля, че всичко това е изпитание свише.“

С това страницата свършваше. Павлиш разбра, че листчетата са подредени, но това не значеше, че Надежда е водила дневник всеки ден. Понякога сигурно са минавали седмици, преди пак да седне да пише.

— „Днес се щурат. Стана по-тежко. Пак кашлях. Все пак въздухът тук е застоял. Сигурно човек може да свикне с всичко. Даже с плен. Ала най-трудно е да бъдеш съвсем сама. Научих се да говоря на глас. Отначало се срамувах, беше ми неудобно, сякаш някой може да ме подслуша. Но сега даже пея. Би трябвало да опиша как стана всичко с мен, защото, не дай боже, някой да се случи на моето място. Само че сега ми е зле и като тръгнах за зеленчуковата градина, из пътя така се запъхтях, че приседнах направо до стената и глупчовците ме примъкнаха обратно почти в несвяст“.

След два дни Павлиш намери онова, което Надежда наричаше зеленчукова градина. Оказа се голям хидропонен възел2. И нещо подобно на ботаническа градина.

— „Пиша сега, защото все едно не ще мога да ида никъде, пък и глупчовците няма да ме пуснат. Сигурно трябва да чакам увеличение на нашето семейство. Само не знам вече ще видя ли…“

Третото листче беше старателно изписано с много по-ситен почерк. Надежда икономисваше хартията.

— „Ако някога тук попаднат хора, нека знаят за мене следното. Име, бащино и фамилно — Надежда Матвеевна Сидорова. Година на раждане 1923. Месторождение — село Городишче, Ярославска област. Завърших гимназия на село и се канех да следвам, но баща ми Матвей Степанович почина, а на майка й беше трудно и да работи в колхоза, и да се справя със стопанството ни. Затова се хванах на работа в колхоза, макар че не изоставях надеждата да получа по-високо образование. Когато сестрите ми Вера и Валентина поотраснаха, аз все пак осъществих своята мечта и постъпих в медицинското училище в Ярославл. Завърших през 1942 година, след което бях призвана в действуващата армия и изкарах войната в болниците като медицинска сестра. Когато войната свърши, се върнах пак в Городишче и постъпих на работа в местната болница по същата специалност. Омъжих се през 1948 година, преместихме се да живеем в Калязин, а на другата година ми се роди дъщеря Оленка, обаче мъжът ми Николай Иванов, шофьор, почина през 1953 година при катастрофа. Така останахме сами с Оленка.“

Павлиш седеше на пода, в ъгъла на стаичката, покрита с бял купол. Автобиографията на Надежда четеше на глас. Лесно разбираше почерка й — беше писала старателно, с кръгли, силно наклонени надясно букви, само тук-таме графитът се бе оронвал и тогава Павлиш навеждаше листчето, за да различи буквите по вдлъбнатините, останали на хартията. Остави го и внимателно взе следващото, разчитайки, че ще намери продължението.

— Значи в петдесет и трета тя вече е била трийсетгодишна — каза Сато.

— Чети по-нататък — прекъсна го Даг.

— Тук е за друго — каза Павлиш. — Сега ще видя.

— Чети направо. — Даг се обиждаше. Павлиш неочаквано си помисли колко отдавна вече Даг не му е завиждал и изобщо колко отдавна не бе имало завист помежду им.

— „Днес домъкнаха нови. Сложиха ги на долния етаж, зад празните клетки. Не можах да видя колко са новачетата. Но според мен са няколко. Глупчото затвори вратата и не ме пусна. Изведнъж разбрах, че страшно им завиждам. Да, завиждам на нещастните, завинаги откъснати от дом и семейство, хвърлени в затвора за грехове, които не са сторили. Но те са много. Може би трима, може би пет. А аз съм съвсем самичка. Тук времето се точи еднообразно. Ако не бях свикнала да работя, отдавна да съм умряла. И колко ли години съм тук? Според мен подкарах четвъртата. Трябва да проверя, да преброя драскотините. Само се страхувам, че обърках сметката. Нали не записвах, докато боледувах, и само мисълта за Оленка ми помогна да се измъкна от оня свят. Какво пък, ще се заловя за работа. Глупчото ми донесе конци и жици. Те май нещо разбират. А иглата намерих на третия етаж. Само че глупчото искаше да ми я вземе. Уплашил се е, горкичкият.“

— Е? — попита Даг.

— Все едно няма да мога да прочета всичко — отвърна Павлиш. — Почакайте. Ето, това май е продължението.

— „После ще подредя листчетата. Все ми се струва, че някой ще ги прочете. Мене вече няма да ме има, прахът ми ще се разпилее по звездите, а хартийките ще оцелеят. Много те моля — теб, който ще прочетеш това, — намери дъщеря ми Олга. Може би тя е вече възрастна. Кажи й какво е станало с майка й. И макар че никога няма да открие гроба ми, все пак по-леко ми е да си мисля така. Ако някога ми бяха казали, че ще попадна в ужасен затвор и ще съм жива, а всички ще мислят, че отдавна ме няма, бих умряла от ужас. Но живея. Много се надявам Тимофей да не си помисли, че съм оставила момиченцето на неговите ръце и съм хукнала да търся лек живот. Не, най-вероятно са претършували целия проток и са решили, че съм се удавила. А аз до края на дните си ще виждам онази вечер, защото беше особена. Не заради нещастието, а тъкмо обратно. Тогава нещо в моя живот трябваше да се промени… Но се промени съвсем иначе.“

— Не — каза Павлиш, оставяйки листчето. — Тук е лично.

— Какво лично?

— Тук е за Тимофей. Ние не знаем кой е тоя Тимофей. Някакъв неин познат. Може би от болницата. Почакайте, ще потърся нататък.

— Как можеш да прецениш! — възкликна Даг. — В бързината непременно ще изпуснеш нещо важно.

— Важното няма да изпусна — отговори Павлиш. — Тия хартийки са много стари. Не можем да я търсим, не можем да я спасим. Със същия успех бихме могли да четем клинопис. Няма принципна разлика.

„След смъртта на Николай останах съвсем сама с Оленка. Ако не се смятат сестрите. Но те бяха далече, имаха свои семейства и свои грижи. Не живеехме много богато, аз работех в болницата и през пролетта на 1956 година ме назначиха старша сестра. Оленка трябваше да тръгне на училище, в първи клас. Правеха ми предложения за женитба, имаше и един лекар от нашата болница, добър, наистина възрастен човек, но аз му отказах — виках си: все едно, младостта си отиде. На нас с Оленка ни е добре и двечките. Помагаше ми мъжовият брат Тимофей Иванов, инвалид от войната, който беше горски пазач близо до града. Нещастието стана в края на 1956 година. Вече съм забравила датата, но помня, че се случи в събота вечер… При следните обстоятелства. В болницата ни се струпа много работа, защото беше време на летните отпуски и аз замествах. За щастие Тимофей, както винаги, беше взел Оленка при себе си. Пък аз ходех там в събота с автобуса, после малко пеша и ако се случеше свободна неделя, почивах много хубаво. Неговата къща е в боровата гора близо до Волга.“

Павлиш млъкна.

— И после какво? — попита Даг.

— Почакайте, търся листчето.

„Ще се помъча да опиша какво стана после с всички подробности, защото като медицински работник разбирам какво голямо значение има правилната диагноза, а тези подробности все ще потрябват някому. Може би моето описание, попадне ли в ръцете на специалист, ще помогне да се разгадаят и други подобни случаи, ако има такива. Тази вечер Тимофей и Оленка ме придружиха до реката да измия съдовете. На това място пътят, който води от къщи към Волга, стига до самата вода. Тимофей искаше да ме почака, но аз се страхувах, че на Оленка ще й е студено, защото вечерта беше хладна, и го помолих да се върнат в къщи, а пък аз няма да се бавя. Още не беше се стъмнило съвсем и три-четири минути след като близките ми сн отидоха, чух тихо бръмчене. Отначало дори не се уплаших, рекох си, че нейде отдалеч по Волга идва моторница. Но сетне ми стана чоглаво, сякаш предчувствувах нещо лошо. Погледнах реката, ала не видях никаква моторница…“

Павлиш намери следващия лист.

„… но забелязах, че към мен, малко по-високо от главата ми, лети въздушна лодка, подобна на подводница без крила. Стори ми се сребърна. Лодката се приземяваше точно пред мен и ми преграждаше пътя. Страшно се учудих. През войната бях виждала всевъзможна военна техника и отначало реших, че това е някакъв нов самолет, който прави принудително кацане, защото се е повредил моторът му. Понечих да се отместя встрани, да се скрия зад бора, за да оцелея, ако последва взрив. Но лодката спусна железни щипци и от нея се изсипаха глупчовците. Тогава още не знаех, че това са глупчовците, но в този момент ми притъмня и сигурно съм паднала…“

— А после? — попита Даг, когато паузата се проточи.

— После нищо — отговори Павлиш.

— Но какво е станало?

— Не пише.

— Че какво пише в края на краищата?

Павлиш мълчеше. Четеше на ум.

„Знам пътя за долния етаж. Има един от градината и глупчовците не го следят. Много ми се прииска да видя новичките. Че то всичките ми съседи са без разум. Свикнах да навестявам дракона в клетката. Преди се страхувах. Но веднъж видях с какво го хранят глупчовците — бяха все треволяцн от градината. Тогава се и досетих, че няма да ме изяде. Може би още дълго нямаше да се отбивам при него, ала веднъж минавах оттам и видях, че е болен. Глупчовците се щураха, подхвърляха му храна, нещо мереха, пипаха. А той лежеше на едната си страна и дишаше тежко. Тогава приближих до решетката и се вгледах. Нали съм медицински работник, дългът ми е да облекчавам страданията. На глупчовците не бих могла да помогна — железни са. А драконът прегледах, макар и през решетката. Беше ранен — вероятно е искал да се измъкне и се е ударил в железата. Сила — голяма, ала ум господ не му дал. Тогава се реших на отчаяна постъпка — не ми е мил животът. Викам си: свикнал е с мен. Нали го заварих тук — вече хиляди пъти ме е виждал. Казах на глупчовците да не ми пречат, а да донесат топла вода. Разбира се, рискувах. Ни изследване можех да му направия, ни нищо. Но раните бяха гноясали, та ги промих и превързах, както можах. Драконът не се съпротивляваше. Даже се нагласяше, та да ми бъде по-удобно.“

Следващото листче явно бе дошло по-отдолу и не беше свързано с предишното.

„Днес седнах да пиша, а ръцете не ме слушат. Птицата се изскубна от клетката. Глупчовците търчаха подире й по коридорите, ловиха я с мрежа. Аз също исках да я хвана, страхувах се, че ще се пребие. Ала напразно се мъчих. Птицата влетя в голямата зала, удари се в тръбата и падна. После, когато глупчовците я завлякоха в своя музей, намерих едно перо, дълго, тънко, подобно на коило. Хем съжалявах птицата, хем и завиждах. Все пак намерила е сили да загине, щом не може да се изскубне на свобода. Само преди година такъв пример би ми оказал решаващо влияние. Но сега съм заета. Не мога да се погубя напразно. Нека целта ми да е нереална, ала все пак я има. Та такава разстроена и умислена тръгнах подир глупчовците, а те забравиха да затворят вратата на музея. Не влязох — там няма въздух, — но надникнах през стъклената стена. И видях стъкленици, колби, съдини, в които глупчовците пазят тия, дето не са издържали пътя: във формалин или нещо подобно. Като изродите в Кунсткамерата в Ленинград. Тогава разбрах, че ще минат още няколко години и мене, мъртвата, няма да ме изгорят или погребат, а ще ме сложат в стъкленица за радост на глупчовците или техните стопани. Домъчня ми. Разказах на Бал. Само се сви и ми даде да разбера: тъкмо от това се страхува и той. Седя над листа, а си се представям в буркана, спиртосана.“

После, след няколко дни Павлиш намери музея. Течността, в която се пазеха експонатите, беше замръзнала от космическия студ. Павлиш вървеше бавно от един съд към друг и се вглеждаше в леда на по-големите. Страхуваше се да не намери тялото на Надежда. А в ушите му звучеше „Е, какво?“ Даг и Сато питаха нетърпеливо, прекъсвайки се един друг. Павлиш споделяше Надеждиния страх. Каквото и да е — само не стъкленица с формалин. Наистина откри буркана с птицата — преливащо от цветове ефимерно създание без клюн, с дълга опашка и големи очи. Намери и стъкленицата с Бал. За това е разказано в следващото листче:

„Все прекъсвам разказа си, защото това, което става сега, е по-важно от миналите години. И ето че не мога да опиша подред моето приключение.

Свестих се в някакъв килер. Светлината беше слаба, мъртва. Не говоря за стаята, в която живея сега. В килерчето сега са отрупани изкопаеми раковини, които глупчовците домъкнаха преди година. За повече от четири години спирахме шестнадесет пъти и всеки път започваше суматоха, и тука влачеха всякакви неща, че и живи същества. Та тъй, в килерчето освен мен се оказаха и съдовете, които миех и които сетне ми свършиха много работа, борови клонки, трева, камъни, разни насекоми. Едва после се сетих, че са искали да разберат с какво да ме хранят. А тогава си мислех, че целият тоя асортимент е случаен. Нищо не хапнах — не ми беше до това. Седнах, потропах на стената — твърда, а наоколо непрестанно се чува жужене, сякаш работят параходни машини. Освен това усетих голяма лекота. Тук изобщо всичко е по-леко, отколкото на Земята. Бях чела веднъж, че на Луната силата на тежестта също е по-малка и ако някой ден хората литнат към звездите, както учи Циолковски, те съвсем нищичко няма да тежат. Та тъкмо тая малка сила на тежестта скоро ми помогна да разбера, че вече не съм на Земята, че са ме откраднали, отвлекли като кавказки пленник и все не могат да ме докарат, докъдето искат. Много се надявам хората, нашите от Земята, някога също да се научат да летят в космическото пространство. Ала се боя, че няма да е скоро.“

Павлиш прочете тези редове на глас. Даг каза:

— Само с една година не е доживяла до първия спътник.

А Сато го поправи:

— Била е жива, когато летя Гагарин.

— Може би. Но от това не й е било по-леко.

— Ако е знаела, щеше да й е по-леко — каза Павлиш.

— Не съм сигурен — възрази Даг. — Тогава би чакала да я освободят. А нямаше да дочака.

— Не е там работата — отвърна Павлиш. — За нея е било важно да знае, че ние също можем.

После продължи на глас, докато не се умори.

— „Донесоха ми да хапна и стояха на вратата, гледаха дали ще ям. Куснах — особена каша, малко пресолена, но блудкава. Ала тогава бях гладна и някак зашеметена. Все гледах глупчовците, които стояха на прага като костенурки, и ги молех да извикат началника си. Тогава не знаех, че техният началник е Машината — цяла стена в най-далечната зала. А кои са истинските им стопани, дето са изпратили този кораб на път само с някакви железни автомати, що за стока са — и досега не зная. После си мислех как ли са се досетили каква храна няма да ми навреди. И си блъсках главата, додето не попаднах в тяхната лаборатория и съобразих, че докато съм била в безсъзнание, те са ми взели кръв и са направили пълни изследвания. Така са разбрали какво и в какви пропорции ми е нужно, за да не умра от глад. А що е вкус, не знаят. Отдавна не се сърдя на глупчовците. Те са като войници — изпълняват заповеди. Само че войниците все пак мислят. А тези не могат. Първите дни си изплаках очите, молех се да ме пуснат на свобода и хич не можех да проумея, че до свободата има да летя, да летя. И никога да не долетя.

… Изведнъж станах неспокойна. Сигурно защото сега не съм сама. Имам чувството, че скоро ще станат промени. Виж, само не знам за добро ли. А по-зле не би могло и да стане. Нощеска сънувах Оленка и насън се чудех защо не расте, защо тича такава мъничка. Че нали вече й е време да порасне. А тя само се смееше. Като се събудих, много се разтревожих. Дали това не значи, че Оленка вече не е на този свят? Преди никога не вярвах на предчувствията. Даже на фронта. Бях се нагледала на лъжливи предчувствия. А виж сега цял ден не можех място да си намеря. Сетне си помислих още нещо: откъде взех, та реших, че правилно броя дните? Нали драсвам, когато ставам сутрин? Ами ако не е сутрин? Може сега да спя по-често. Или пък по-рядко. Можеш ли разбра? Тук винаги е еднакво. И аз си рекох, че може да са минали не четири години, а само две. Или една. А може би, напротив — пет, шест или седем? На колко ли годинки е сега Оля? А аз? Може би вече съм баба? Тъй се развълнувах, че хукнах при огледалата. То се знае, това не са огледала. Те са леко изпъкнали, кръгли и приличат на телевизионни екрани. Понякога по тях пробягват зелени и сини зигзаги. Нямам други огледала. Дълго се вглеждах в екраните. Дори глупчовците, дето дежурят там, взеха да ми сигнализират — какво ми трябва? Само ги отпъдих. Минаха ония времена, когато ги наричах палачи, мъчители, фашисти. Сега не се страхувам от тях. Страх ме е само от Машината. От началника. Дълго се разглеждах в огледалото, местех се от едно на друго, търсех по-светло. И нищо не можах да реша. Сякаш съм си същата — и носът си е същият, очите са хлътнали, а лицето изглежда по-синьо. Но това трябва да е от огледалото. Под очите ми наистина има торбички. И аз се върнах в стаята.“

— Това е страшно интересно — каза Даг. — Ти как мислиш, Павлиш?

— Какво?

— За този проблем. Ако се изолира човек за няколко години, така че да не знае хода на времето извън помещението. Ще се промени ли биологичният цикъл?

— Сега не мисля за това — каза Павлиш.

„Неочаквано се сетих за котенцето. Съвсем бях забравила. А сега си спомних. Отнякъде донесоха котенце. От Земята, разбира се. То пищеше и мяукаше. Беше в началото. Пищеше в съседното килерче и глупчовците току тичаха там, хич не можеха да се досетят, че му трябва мляко. Тогава бях съвсем плаха и те ме заведоха при него, мислеха, че ще му помогна. Но нали не можех да им обясня какво е това мляко. А очевидно в изкуствената им храна нещо не достигаше. Три дни се разправях с котенцето. Разреждах кашата с вода, покрай тази грижа забравях даже мъката си. Но котето умря. Явно човекът е къде по-издръжлив от животното, макар да разправят, че котката има девет живота. На, аз живея. Изглежда, и котето е в музея им. Сега бих намерила с какво да го храня. Знам как да влизам в лабораторията им. Пък и глупчовците се отнасят към мен по-иначе. Свикнаха. А драконът е съвсем зле. Личи си, че скоро ще умре. Вчера дълго седях при него, отново промих раните му. А той страшно изнемощя. Направих едно откритие. Оказва се, че драконът по някакъв начин може да влияе на мислите ми. Не че го разбирам, но когато го боли, аз го усещам. Знам, че се радва да ме види. Сега съжалявам, че по-рано не му обръщах внимание — страхувах се. Нали може да е като мен. Също пленник. Само че още по-нещастен. През всичките тия години него са го държали в клетка. Може този дракон да е сестра в болница на някоя много далечна планета. Може тая драконка също като мен да е отишла да навести дъщеря си. А е попаднала в нашата зоологическа градина. И е преживяла в нея много години, при това в клетка. Все се е мъчила да втълпи на глупчовците, че не е по-глупава от тях. Тъй и ще си умре, без да им е втълпила. Аз, значи, отначало се засмях, а после заплаках. Ето, седя и рева, а пък ми е време да вървя, чакат ме.

И все пак, като мисля за дракона, виждам, че моята съдба е по-добра. Аз поне имам някаква свобода. И я имах още от самото начало. Откак умря котето. Много мислих защо стана така, че всички други пленници — колкото са тук (зад преградите на останалите етажи въздухът е друг — там не мога мина и там вероятно също има пленници) — са затворени. Само аз доста свободно се разхождам по етажите. Кой знае защо са решили, че не съм опасна. Може би стопаните им приличат на мен. Довериха ми котенцето. Пуснаха ме в зеленчуковата градина и ми показаха къде са семената. Мога да ходя в лабораторията. Даже глупчовците ме слушат. Онзи, който ще чете тези листове, навярно ще се почуди що ли за глупчовци са! Така наричам железните костенурки. Щом разбрах, че са машинки, че най-прости работи не разбират, и взех да им викам глупчовци. За себе си. Но все едно, ако се замислиш, моят живот не е кой знае колко по-добър от на ония, дето са в клетките. И в камерите. Просто моят затвор е по-широк от техните. Това е всичко. Опитвах чрез глупчовците да обясня на Машината, началника, че това си е чисто престъпление — да хванеш жив човек и да го държиш така. Исках да им обясня, че по-добре да се свържат с нас, със Земята. Но после се убедих, че тук няма никой друг освен машините. А на тях им е заповядано — летете из вселената, събирайте каквото ви попадне по пътя, после ще доложите. Само че много дълъг е тоя обратен път. Още се надявам, че ще доживея, а доживея ли, ще се срещна с тях и всичко ще им наприказвам. А пък може те да не знаят, че другаде, освен на тяхната планета, има разумни хора?“

Когато Павлиш свърши това листче, Даг каза:

— Общо взето, тя е разсъждавала доста логично.

— Разбира се, това е бил изследователски автомат — отговори Павлиш. — Но тук има една загадка. И Надежда я е схванала.

— Загадка ли? — попита Сато.

— Струва ми се странно — каза Павлиш, — че такъв грамаден кораб, изпратен на далечно разузнаване, няма никаква връзка с базата, с планетата. Изглежда е летял много години. А през това време информацията остарява.

— Не съм съгласен — каза Даг. — Представи си, че има няколко такива кораба. Всекиму е отделен сектор от Галактиката. И нека си летят много години. Няма значение. Нали органичен живот ще открият, дай боже, на една планета от хиляди. Е, ще докарат информацията. Какво са сто години за цивилизация, която може да изпраща разузнавачи? Пък после, в свободното си време, ще разгледат трофеите и ще решат къде да пратят експедиция.

— И те ловят, всичко, което им попадне? — попита Сато, без да скрива неприязънта си към стопаните на кораба.

— А какви критерии могат да имат автоматите, та да определят разумно същество ли им е попаднало?

— Е, Надежда например е била облечена. Видели са нашите градове.

— Неубедително — каза Павлиш. — Къде е гаранцията, че в света хикс разумните същества не ходят голи и не обличат с рокли домашните си животни.

— И шансовете да хванат тъкмо разумно същество са толкова малки — добави Даг, — че те вероятно просто ги пренебрегват. Във всеки случай те се стремят да запазят живи всичките си трофеи.

— Празни приказки — обобщи Павлиш, като взимаше следващия лист. — За сега нищо не знаем за тези, които са изпратили кораба. Не знаем и какво са мислили тогава. В известната ни част от Галактиката няма нищо подобно. Значи са отдалече. Знаем само, че са били при нас, но по някаква причина не са се върнали у дома.

— Може и да е за добро — каза Даг.

Другите премълчаха.

„Някога по-късно, като имам време, ще напиша за първите си години в затвора. Сега вече много неща ми се струват мъгляви, далечни — и моят ужас, и отчаянието, и как търсех изход оттук, мислех дори да се вмъкна в центъра и да изпотроша всичките им машини. Нека да катастрофираме. Така мислех по времето, когато се страхувах, че пак ще долетят при нас на Земята и ще извършат нещо лошо. Но аз разбрах, че не бих могла да се справя с техния кораб. Сигурно тук сто инженери няма да разберат кое за какво е. А сега е време да се върна към тези събития, които станаха вече не много отдавна, преди месеци, седмици, вече след като намерих хартията и почнах да пиша дневник. Новите пленници, които хванаха последния път, се случиха на моя етаж, вероятно защото дишаме еднакъв въздух. В началото ги държаха под карантина на друг етаж, а после ги сложиха в камера, близо до моите владения. Надви ме надеждата, че току-виж те също са хора или поне нещо подобно. Ала щом ги видях — надникнах скришом, когато глупчовците им носеха храна в камерата, разбрах, че отново разочарованието ми е пълно. Веднъж в Ярославл продаваха трепанги3. Тогава си помислих: ама че гадост, как я ядат хората? Другите купувачи в магазина реагираха по същия начин. Новите животни се оказаха подобни на онези трепанги. Бяха две в камерата, на ръст колкото куче, хлъзгави и отвратителни. Разстроих се и се прибрах. Даже не записах нищичко в дневника за тях. На другия ден разправих всичко на моята драконка, но тя, то се знае, нищо не разбра. Ако не бях чакала нещо, по-леко бих понесла такова разочарование. Трепангите не ги пускаха от камерата. Скоро след това разбрах, че са петима — двама в камерата и трима в клетка, зад желязната врата. Храната им също видях наскоро, защото глупчовците постесниха моята градина, развъждаха в дървена съдина някаква плесен, тя е като жива, люлее се и вони неприятно. Тая плесен мъкнеха на трепангите.

… Нещо пак й прилоша на драконката. Аз чак опити подхванах в лабораторията. Да беше ме видял Иван Акимович от нашата болница. Често ме съветваше да отида да се уча. Казваше, че от мене би станал лекар, защото интуицията ми е развита. Но животът ме завъртя, останах си невежа. За което сега страшно съжалявам. Наистина неведнъж ми се беше налагало да замествам лаборантката, та знаех да правя анализи и да асистирам при операции: малката болница е добра школа, бих посъветвала всички млади медици да минат през нея. Но мигар тук моите знания можеха да послужат?“

— Защо мълчиш? — попита Даг. — Прескачаш ли?

— Сам ще си прочетеш всичко. Искам да се добера до същността — отвърна Павлиш.

quot;Макар че изпитвах отвращение към трепангите, разбирах, че отвращението ми е несправедливо. Нищо лошо не бяха ми сторили. Още повече че вече бях свикнала да живея сред такива уроди и чудесии, дето и насън не можеш видя. Ако преброя дните си тук — такава еднаква и безкрайна верига ще се получи, че тръпки да те побият. Ако пък се замисля, излиза, че всеки ден научавам по нещо, гледам, мисля. Какво издръжливо същество е човекът само! Нали и аз изглеждам някому страшен урод. Може би дори на моята драконка.

Вероятно тия трепанги могат да мислят. Това ми дойде на ум, когато забелязах, че като мина край клетките им, те започват да ме наблюдават и се размърдват. Веднъж идвах от градината с връзка репички — хилави, дребни, но все пак витамини. Един трепанг се мотаеше до самата решетка. Стори ми се, че се мъчи да счупи катинара. Какво пък, рекох си, нали и аз замислях същото в първите дни, когато бях под ключ, и после, когато ме затваряха, защото приближаваха до други планети. Помислих го и даже се спрях. Ами какво излиза тогава? Правят като мен. Значи мислят? А той, щом ме видя, засъска и отпълзя навътре. Но не успя, защото един глупчо беше наблизо (хич не го бях видяла, свикнах да не ги забелязвам) и удари трепанга с ток. Това им е наказанието, Трепангът се сви. Изхоках глупчото и се канех да отмина, ала и аз си изпатих. Че и така силно ме удари токът, та дори паднах и разпилях репичките. Явно е искал да ми покаже, че нямам работа с тия. Вдигнах се някак — в последно време ме наболяват ставите — и се прибрах. Колко време вече съм тук, а не мога да свикна, че за тях съм все едно опитно зайче. Когато си поискат, могат да ме убият и право в музея, в буркана. И никой нищо няма да им стори. Стиснах зъби и отминах.

… После се оказа, че този удар с ток даже ми е помогнал. Трепангите отначало мислели, че съм един от господарите им. Дори ме взели за най-главната. И ако не беше наказанието, щяха да ме смятат за враг. А тъй след три дни минавам покрай тях — отивах пак да лекувам драконката, — гледам един трепанг се върти около решетката и съска. Ей тъй, тихичко съска. Огледах се — няма глупчовци. „Какво — питам го, — не ти е леко, а, миличък?“ Вече бях свикнала и с трепангите и не ми изглеждаха такива уроди като в началото. А той — съска ли, съска и поскърцва. И тогава схванах, че ми говори. Рекох му: „Не разбирам“ — и се канех да се усмихна, но реших, че не си струва — току-виж моята усмивка му се стори по-страшна и от озъбената паст на вълка. А той пак съска. Викам му:

„Е, защо се мъчиш? Нямам речник. Стига да не си отровен, непременно ще се разберем някак.“ Млъкна. Слуша. Тогава в коридора се показа голям глупчо, с ръце като на скакалец. Чистач. Макар и да знаех, че тия не удрят с ток, побързах да се махна — не исках да ме виждат пред клетката. Но като се връщах, пак се спрях, поприказвах. Все пак има пред кого да си излееш душата. После ми дойде на ум — може да им е по-удобно да се разбираме писмено? Написах на едно листче, че се казвам Надежда, занесох го и като му го показвах, повтарях гласно написаното. Ала се боя, че не ме разбра. А след още един ден стана сблъскване между един трепанг и глупчовците. Мисля, че е успял да отвори ключалката и са го хванали в коридора. Попаднал е на чистачите и те здравата са го премачкали, докато са викали другите глупчовци, а той се съпротивлявал. Бях в коридора, когато чух шума, изтичах натам, но закъснях. Вече го бяха тикнали в отделна камера, слагаха му нов катинар. Гледам — другите трепанги се вълнуват, безпокоят се в клетките. Опитах се да се промъкна в камерата при трепанга, дето го отделиха. Ала глупчовците не ме пуснаха, Не удрят с ток, но и не пускат. Тогава реших да ги надвия с инат. Застанах до вратата и стоя. Дочаках да отворят вратата и успях да надникна вътре. Трепангът лежи на пода, целият в рани. Тогава отидох в лабораторията, приготвих медицинската си чанта — нали не ми е за пръв път тук да изпълнявам ролята на бърза помощ, — и право в камерата. Когато глупчото поиска, да ме спре, показах му какво нося в чантата. Той замря. Вече знаех — така правят, когато се съветват, с Машината. Чакам. Мина минута. Изведнъж глупчото се търколи встрани — върви, значи. Три часа прекарах около трепанга. Гонех глупчовците, сякаш ми бяха санитарки. И вода ми донесоха, и постелка за него, ала в едно не успях — да ги убедя да ми доведат. още един трепанг. Та нали своите по-добре знаят какво му е нужно. И най-странното — в момента, когато глупчовците ги нямаше, той отново засъска и в неговото съскане различих думите: „Защо се стараеш?“ Разбрах, че е запомнил как приказвах с него и се мъчи да ми подражава. Тогава, за пръв път от много месеци, истински се зарадвах. Та той не само подражаваше, ами го правеше съзнателно.

… Чудех се колко бързо запомнят думите ми, макар че им беше трудно да ги произнасят — устата им е като тръбичка, без зъби — много се стараеха. Аз през тия дни и седмици живеех като в сън. В хубав сън. Забелязах у себе си неочаквани промени. Оказа се, че на света няма по-приятни същества от трепангите. Схванах че са хубави, научих се да ги различавам, но да си кажа правичката, нищичко не разбирах от тяхното съскане и потракване. Че и сега не разбирам. Аз ги учех винаги щом имаше възможност — минавам, край тях, казвам думата, разни предмети пренасям край клетката, показвам им ги и, те веднага разбират. Научиха как се казвам и щом ме зърнат (ако наоколо няма глупчовци), веднага съскат: „Нашешда, Нашешда!“ Като малки деца! Разбрах в градината какво обичат. И се мъчех да ги поохраня. Макар че храната им е вонлива — тъй и не свикнах с тая миризма. Глупчовците имаха строга заповед от Машината по отношение на трепангите — да не ги оставят на свобода, да ги пазят и да не им се доверяват. Затова не можех да се виждам с тях открито. Иначе и мене щяха да заподозрат. И друго ми е чудно — колко време прекарах тук и не бях опасна за глупчовците. Бях сама. А заедно с трепангите станахме сила. И аз го почувствувах. И те ми го казваха, когато научиха руски. Ето че дойде денят, когато приближих до клетката им и чух:

— Надежда, трябва да си вървим оттук.

— Че къде ще идеш оттука? — отвърнах аз. — Корабът лети в неизвестна посока. Нямаме и представа къде сме сега. Та мигар ще можем да управляваме кораба?

Тогава трепангът Бал ми отговори:

— Ще можем да управляваме кораба. Не сега. След като научим повече. И ти ни трябваш.

— Дали ще мога? — отвръщам.

Тогава двамата зацвърчаха, засъскаха към мен, увещаваха ме. А аз само се усмихнах. Не можех да им кажа, че съм щастлива. Все едно — ще се измъкнем ли оттук или не. Аз и трепангите — какъв съюз! Де да можеше Оля да види отнякъде старата си майка как крачи по синия коридор покрай заключените врати и клетки и пее ли, пее: „За нас прегради няма ни по море, ни по суша!“

— С една дума, намерила е съмишленици — отговори кратко Павлиш, когато Даг ядосано настояваше да чете на глас. — Разберете най-сетне, на ум прехвърлям тези листчета десет пъти по-бързо.

— Ами че… — започна Даг, но Павлиш вече четеше следващото.

„Няколко дни не писах. Нямах време. Това не значи, че съм била заета повече от друг път — просто мислите ми бяха ангажирани. Даже се подстригах по-късо, дълго стоях пред тъмните огледала, кълцайки косата си със скалпела. Виж, за ютия бих дала половината си живот. Макар че тук никой не ме вижда, никой не знае що е гладене, какво е това дрехи. А пък колко време изпотроших, за да измисля от какво да шия и с какво. Много по-зле от Робинзон на необитаемия остров. Ала ето, стоях пред тъмното огледало и мислех, че никога не съм била по модите. Но сега, ако се появя на Земята, има да се чудят всички — що за изкопаемо? Сега по моите пресмятания на Земята е шестдесета година. Какво ли носят там жените? Макар че зависи къде. В Москва сигурно е пълно с модаджийки. А Калязин е малък град. Ето че се отвлякох. Мисля за парцали. Смешно, нали? А пък Бал, моят най-любим трепанг, за да научи по-добре езика ми, се жертвува. Страшно се поряза с нещо. И глупчовците ме извикаха на помощ.

Те вече са ме признали за «бърза помощ». Хоках Бал, направих го на бъзе и коприва, а не прецених, че е паметлив. Ето че сега знае всичките ми ругатни. Е, разбира се, не са някакви страшни — тиквеник, глупчо, гламав — такива. Щом имам свобода да се движа из нашия затвор, дадени ми са две задачи — първо, да държа връзка между камерите, в които са затворени трепанги. Второ, да проникна зад фронтовата линия и да разузная кое къде се намира. Ето че си спомних войната.“

Следващото листче беше късичко, надраскано набързо, как да е.

„Дола ме накара три пъти да ходя зад преградата, в голямата зала. Разказвах му всичко. Дола е главният. Явно са решили помежду си, че моята помощ не им е достатъчна. В операторската трябва да дойде Бал. Ще го заведа до преградата. По-нататък ще върви по моето листче с чертежа. А аз ще остана да чакам до преградата. Страхувам се за Бал. Глупчовците са много по-пъргави. Ще тръгне сега — по туй време всички са заети на другите етажи.“

Тук бележките прекъсваха. Другото листче беше написано иначе. Буквите бяха малки, строги.

„Ето че се случи ужасното. Стоях зад преградата, чаках Бал и броях на ум. Мислех си, че ако успее да се върне, преди да съм преброила до хиляда — всичко ще бъде наред. Но той не можа. Закъсня. Замигаха лампичките, зажужа — винаги е така, когато нещо на кораба не е в ред. Покрай мен притичаха глупчовци. Опитах се да затворя вратата, да не ги пускам, но те така ме удариха с ток, че едва не изгубих съзнание. А Бал убиха. Сега е в музея. Трябваше да се крия в стаята си, дорде не утихна навсякъде. Страхувах се, че ще ме затворят, но кой знае защо, те не ме взеха на сериозно. Когато след два часа излязох в коридора, повлякох се към градината — време беше да давам витамини на моята драконка, — до вратите на трепангите пазеха глупчовци. Наложи се да мина, без да гледам нататък. Тогава още не знаех, че са убили Бал. Едва вечерта размених две думи. И Дола каза, че са убили Бал. През нощта тъгувах, спомнях си колко мил, ласкав, красив беше Бал. Не се преструвах. Наистина страшно тъгувах. Освен това си мислех, че сега всичко е загубено — вече никой не би могъл да проникне в операторската. А сега Дола ми обясни — има още надежда. Разбрах, че те могат да общуват дори без да се виждат, да разговарят чрез някакви вълни на голямо разстояние. Бал затова се и забавил, защото предавал на другарите си устройството на пулта за управление на нашия кораб и какво мисли по това. Даже стигнал до самата Машина. Той е знаел, че сигурно ще загине, но се е чувствувал длъжен да предаде всичко. И Машината го убила. А може и да не го е убивала — тя си е само машина, но тъй е станало. Какво ли им е било на моите прадеди, мислех си аз — нали са били крепостни, съвсем неуки. Те са смятали, че Земята е център на вселената. Не са знаели нищо за Джордано Бруно или Коперник. Да бяха ги докарали тук. Ами каква е разликата между мен и дядо ми? Мигар, като четях по вестниците за безкрайността на света, това променяше живота ми? Все едно, аз си живеех в центъра на света. И този център беше град Калязин, домът ми на улица «Цимерман». А излезе, че моята Земя е забутана провинция…“

Даг говореше нещо на Павлиш, но той не го чуваше. Макар че отговаряше — неразбрано, като човек, когото будят много по-рано.

„За пръв път през тия години се събудих от студ. Стори ми се, че трудно се диша. После се оправи. Стоплих се. Но когато отидох при трепангите, те ми обясниха, че нещо в кораба не е наред. Аз попитах да не би Бал да е причината. Отвърнаха ми — не. Но казаха, че трябва да се бърза. Пък аз си мислех, че корабът е вечен. Като Слънцето. Дола каза, че сега те знаят много за устройството на кораба. И за това как работи Машината. Казаха, че при тях, у дома им, има и по-сложни машини. Ала им е трудно да се борят с Машината, защото глупчовците са ги уловили като мен, изневиделица. Без мен няма да се справят. Готова ли съм да им помагам и по-нататък? «Разбира се, че съм готова» — отвърнах. Рискът е голям, обясни ми тогава Дола. Ако успеят да променят посоката на кораба или пък намерят друг начин да се измъкнат оттук, те ще смогнат да се доберат до дома си. А виж, на мен не могат да помогнат. «Мигар някъде на кораба не е записан маршрутът до Земята?» — попитах аз. Но те казаха, че не знаят къде да търсят, най-вероятно е скрит в паметта на Машината. Тогава аз им обясних моята философия. Готова съм да вървя където и да е, ако ме вземат със себе си, само да се измъкна оттука. Че по-добре да живея и умра при трепангите, отколкото в затвора. А ако не успея да се махна оттука, поне да бъда спокойна, че съм помогнала някому. Тогава и смъртта е по-лека. И трепангите се съгласиха с мен.

На кораба стана още по-студено. Опипах тръбите в малката зала. Едва затоплени са. Двама глупчовци се занимаваха с тях, нещо поправяха. Успях да се разбера с трепангите, а пък глупчовците толкова години дума не ми казаха. Че и какво ли могат да ми кажат? Но трябва да вървя и съвсем не знам ще се върна ли пак към моите записки. Искам да напиша още неща — даже не за онзи, който ще чете тези редове, а за себе си. Ако ми бяха казали, че е възможно някой да бъде тикнат за няколко години в затвор, където няма да види нито един човек, дори пазача, бих отвърнала, че това е сигурна смърт. Или човек ще се оскоти и ще полудее. Но ето, оказа се, че умът ми си е на място. Изхабих се, остарях, намъчнх се, но живея. Сега се обръщам назад и мисля — та нали винаги, почти винаги съм била заета. Както и при истинския ми живот на Земята. Сигурно моята издръжливост се крепи тъкмо на това, че съумявах да си намеря работа, да намеря нещо или някого, заради което си струва да живееш. Отначало се надявах, че ще се върна при Оленка, на Земята. А после, когато тази надежда почти угасна, се разбра, че дори и тук мога да потрябвам.“

И последното листче. Откри го в купчинката неизписани листове, които Надежда бе приготвила, изрязала, но не бе успяла да използува.

„Уважаеми Тимофей Фьодорович!

Приемете моя дълбок поклон и благодарност за всичко, което направихте за мен и моята дъщеря Олга. Как живеете, не ви ли е мъчно, спомняте ли си понякога за мен? Как сте със здравето? Понякога ми е много тъжно без вас и не мислете, че ме е спирало това, че сте инвалид…“

Следваха два реда, напълно задраскани. И нарисуван бор. Или ела. Лошо нарисувана, неумело.